Обезщетение за некомпенсирани дежурства на военнослужещ след прекратяване на службата

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50165

гр. София 22.12.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

при участието на секретаря Ани Давидова

изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА

гр. дело № 1621/2020 год.

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 359/10.05.2022 г. е възобновено производството по делото и е допуснато касационно обжалване по касационна жалба, подадена от адв. М. П. – процесуален представител на Д. Н. В., починал на 18.06.2022 г. и заместен в процеса пред касационната инстанция от наследниците си по закон С. Б. В. и Н. Д. В., против решение № 19/08.01.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1360/2019 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 2331/29.05.2019 г. по гр. д. № 3181/2016 г. по описа на Варненски районен съд, с което е осъдено Военно формирование 32140 - Варна, като част от структурата на МО на Република България да заплати на Д. В. сумата 12 968,92 лева – незаплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.04.2001 г . - 30.06.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2016 г. до окончателното изплащане и сумата 10 637,84 лева – мораторна лихва върху уважената главница за периода 01.06.2001 г. - 22.03.2016 г. на основание чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ /отм./, чл. 194, ал. 3, вр. с ал. 1 ЗОВСРБ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и исковете са отхвърлени.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщаващия и конкретизиран от настоящия състав правен въпрос: „В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение?“.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос, съобрази следното:

По поставеният въпрос практиката е уеднаквена с Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2 КТ. Удължаването на работното време на военнослужещ, даващ дежурства по график, се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно и длъжникът изпада в забава след покана, на практика обикновено с подаването на искова молба в съда.

По касационните основания

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендират се разноски.

Ответникът по жалбата Военно формирование 32140 - Варна, чрез процесуалния си представител ст. юрк. Д. П. , поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

За да отхвърли исковете въззивният съд е изложил, че задължението на работодателя да осигури компенсация става изискуемо от месеца, следващ месеца, през който е било необходимо тя да бъде извършена. Приел е, че преди да бъде прекратено служебното правоотношение за първоначалния ищец Д. Н. В. е съществувала възможността да упражни правото си да иска компенсация за положения в повече труд чрез допълнителна почивка предвид забраната за компенсирането с пари. На това потестативно право на ищеца кореспондира задължението на ответната страна да осигури условията лицето да ползва допълнителна почивка. При удълженото служебно време такава компенсация следва да бъде извършена чрез намаляване работното време /респ. увеличаване времето за почивка/ в рамките на общата продължителност за същия месец или най-късно за следващия месец. С изтичането на крайния срок, в който работодателят е следвало да изпълни задължението си за компенсация с почивка, възниква потестативното право на ищеца да иска компенсация с почивка. Това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност. С прекратяването на служебното правоотношение отпада ограничението за компенсиране чрез почивка и правото се трансформира в право на вземане за парично обезщетение за положен труд при удължено служебно време. В процесния случай служебното правоотношение е било прекратено с връчване заповедта на ищеца, в която е посочено, че от този момент правоотношението се счита прекратено. От тогова започва да тече 3-годишната погасителна давност за предявяване на вземането. Исковата молба е депозирана в съда на 23.03.2016 г., поради което всички претенции на ищеца за времето до три години назад от завеждането на исковата молба, т. е. до 23.03.2013 г. са се погасили по давност. До този момент ищецът не е упражнил своевременно правото си да иска положеният в повече труд да бъде компенсиран с почивка. За периода след посочената дата до завеждането на исковата молба това му право не е било погасено и се е трансформирало в право да се търси парично възмездяване на положения труд. Аналогични са съображенията за изтеклата погасителна давност по отношение акцесорното вземане за мораторна лихва, която би се дължала само за периода от 23.03.2013 г. до датата на подаване на исковата молба – 23.03.2016 г.

Въззивният съд е приел, че претенциите за парично възмездяване на реално положения от Д. Н. В. труд по удължено служебно време са недоказани по основание и поради следното: данните по делото сочат на фактическото му компенсиране с почивки докато е траело служебното му правоотношение. Този извод се налага въз основа констатациите на приетата ССчЕ, че в заповедите, съхранявани в заповедните книги, за определяне на дежурства за периода 2005 - 2010 г., макар и непрецизно изготвени, са били посочени дните за компенсация; в заповедите за дежурства, съставени след 2010 г., изрично е посочено коя компенсация за кое дежурство се отнася, а след м. 03.2012 г. е започнало дори отбелязване на датите за компенсация. Вещото лице е посочило, че на ищеца не е бил заплащан извънреден труд доколкото положените дежурства са били компенсирани с почивки. За периода 04.02.2013 г. - 30.06.2015 г. всички положени дежурства са били компенсирани с почивки, като са останали 49 почивки в повече, срещу които нямало положени дежурства. За периода 01.04.2001 г. - 03.02.2013 г., както и за периода 04.02.2013 г. - 30.06.2015 г., всички дежурства са били покрити с компенсации, като са останали още 110 почивки, срещу които нямало положени дежурства.

Релевираните касационни доводи са основателни. Не се налага извършването на други съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен от касационната инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/. По делото е установено, че с договор за кадрова военна служба № 3316/16.08.2000 г. Д. Н. В. е бил назначен на длъжност „артилерийски радиометрист” с продължителност срок на обучение до три месеца, и срок от три години за изпълнение на кадровата военна служба след завършване срока на обучение, продължен с ДС № 862/16.12.2004 г., съответно № 802-31/22.02.2013 г. Впоследствие от 2006 г. до 2014 г. е заемал длъжността „старши артилерийски радиометрист“ и звание „старши матрос“. От 2014 г. поради заболяване „захарен диабет“ със заповед на командира от 1.07.2015 г. е бил преназначен в друго военно формирование № 54940 - Варна на длъжност „старши охранител“ в охранително отделение на втори охранителен взвод. Със заповед № ЛС-01-5/18.01.2016 г. на Командира на ВМС е бил прекратен договорът за военна служба с Д. Н. В. и същият е бил освободен от длъжност. Със заповед № РД-01-89/04.02.2016г на Командира на ВМС на Д. Н. В. е разпоредено изплащането на обезщетения в размер на 15 брутни възнаграждения, обезщетение за неизползван 13 дни платен годишен отпуск, от които 9 дни за 2009 г. и 4 дни за 2016 г.

Предвид отговора на поставения въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, изводите на въззивния съд за погасяване на вземането на Д. Н. В. по давност преди 23.03.2013 г. са неправилни. Договорът за военна служба е прекратен, считано от 18.01.2016 г. и от тази дата е възникнало правото за обезщетение за положен повече от нормативно определения труд при даване на двадесет и четири часови дежурства, който не е бил некомпенсиран с почивка. Исковата молба е подадена на 23.03.2016 г., поради което искът е предявен преди изтичането на 3-годишната погасителна давност за предявяването му по съдебен ред /чл. 358, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 2 КТ/ и е основателен за целия исков период. Неправилни са изводите на въззивния съд, че искът е неоснователен, защото ищецът бил компенсиран с почивки, като са останали съответно 49 и 110 почивки в повече, срещу които нямало положени дежурства. От представените по делото доказателства не се установява Д. Н. В. да е бил изцяло компенсиран с почивки, нито да му е било изплатено обезщетение от работодателя за полагането на труд над нормативно установения максимум на работното време. В приетото по делото допълнително заключение, вещото лице е посочило, че за исковия период 01.04.2001 г. - 30.06.2015 г. Д. Н. В. е положил повече от нормативно определеното служебно време труд, който извънреден труд не е компенсиран с почивки, за който му се дължи обезщетение от работодателя в размер на сумата 12 968,94 лева. При определяне на компенсацията настоящият състав приема, че следва да бъде съобразен именно вторият вариант на експертизата, при който при остойностяването на некомпенсираните дежурства вещото лице е взело предвид компенсациите да се отнасят към най – старите положени дежурства в рамките на процесния период.

По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени в частта, с която е отменено решение № 2331/29.05.2019 г. по гр. д. № 3181/2016 г. по описа на Варненски районен съд, с което е осъдено Военно формирование 32140 - Варна, като част от структурата на МО на Република България да заплати на Д. Н. В. сумата 12 968,92 лева – незаплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.04.2001 г . - 30.06.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2016 г. до окончателното изплащане, както и в частта за присъдените разноски и този иск да се уважи в пълния претендиран размер.

Решението следва да се остави в сила в частта, с която е отхвърлен акцесорния иск за сумата 10 637,84 лева – мораторна лихва върху уважената главница за периода 01.06.2001 г. - 22.03.2016 г. Обезщетението за забава е дължимо от подаване на исковата молба и претенцията за присъждане на мораторна лихва преди това е неоснователна, тъй като няма данни Д. Н. В. да е поканил работодателя да му заплати обезщетение преди предявяване на иска.

Настоящият състав намира, че възражението на ответника за прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение на ищеца за първата инстанция в размер 2600 лева е основателно,поради което същото следва да се редуцира и да се присъди сумата 2000 лева, с оглед правната сложност и наличието на противоречива съдебна практика, което наложи уеднаквяваното й с Тълкувателно решение по обуславящия спорен правен въпрос.

При това положение съобразно изхода на спора за трите съдебни инстанции на касаторите следва да се присъдят направените разноски в размер на 3186,36 лева съобразно уважената част от иска , а на ответника сумата 405,56 лева.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът по касационната жалба следва да заплати в полза на съдебната власт дължимите държавни такси, както следва: по сметка на Районен съд - Варна – сумата 944,27 лева, по сметка на Окръжен съд - Варна – сумата 472,14 лева и по сметка на ВКС – сумата 502,14 лева, както и разноски по делото/ за експертизи/ по сметка на Районен съд - Варна – сумата 868,32 лева.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 19/08.01.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1360/2019 г. по описа на Варненски окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 2331/29.05.2019 г. по гр. д. № 3181/2016 г. по описа на Варненски районен съд, с което е осъдено Военно формирование 32140 - Варна, като част от структурата на МО на Република България да заплати на Д. Н. В. сумата 12 968,92 лева – незаплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.04.2001 г . - 30.06.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2016 г. до окончателното изплащане и в частта за присъдените разноски и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА Военно формирование 32140 - Варна, като част от структурата на МО на Република България да заплати на С. Б. В. и Н. Д. В., наследници на Д. Н. В., починал на 18.06.2022 г., сумата 12 968,92 лева – незаплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.04.2001 г. - 30.06.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2016 г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в станалата част.

ОСЪЖДА Военно формирование 32140 - Варна, като част от структурата на МО на Република България да заплати на С. Б. В., ЕГН [ЕГН] и Н. Д. В., ЕГН [ЕГН] сумата 3186,36 лева, представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени по делото във всички инстанции.

ОСЪЖДА С. Б. В., ЕГН [ЕГН] и Н. Д. В., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Военно формирование 32140 - Варна, като част от структурата на МО на Република България сумата 405,56 лева, представляващи разноски по чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК за трите инстанции.

ОСЪЖДА Военно формирование 32140 - Варна, като част от структурата на МО на Република България да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на съдебната власт дължимите държавни такси както следва: по сметка на Районен съд - Варна – сумата 944,27 лева, по сметка на Окръжен съд - Варна – сумата 472,14 лева и по сметка на ВКС – сумата 502,14 лева, както и разноски делото за експертизи по сметка на Районен съд - Варна – сумата 868,32 лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: