Недопустимост на втори иск след отхвърлен първоначален частичен иск

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 314
София, 29.05.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Милена Даскалова

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 1099 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на М. Б. Я., чрез адвокати Д. и И., срещу решение № 1490 от 6.12.2022 г. на Апелативен съд - София по в. гр. д. № 1577/2022 г., с което е потвърдено решение № 267147 от 30.12.2021 г., постановено по гр. д. № 3380/2019 г. на Софийски градски съд, с което са:

-отхвърлени предявените от М. Б. Я. срещу М. И. В. и Д. Б. Я. два главни частични осъдителни иска с правно основание чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72, ал. 1 от ЗС за заплащане от всяка от ответниците на сума от по 32 250 лева, съставляващи припадаща се според дела им част от направени от М. Б. Я. подобрения в съсобствен недвижим имот: УПИ *** кв. *** по плана на [населено място], [община], целият с площ 990 кв. м.;

-отхвърлени като погасени по давност предявените от М. Б. Я. срещу М. И. В. и Д. Б. Я. два евентуални частични осъдителни иска с правно основание чл. 61, ал. 2 от ЗЗД за заплащане от всяка от ответниците на сума от по 32 250 лева, съставляващи припадаща се според дела им част от разноски, направени от М. Б. Я. за подобрения в съсобствен недвижим имот: УПИ *** кв. *** по плана на [населено място], [община], целият с площ 990 кв. м.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

В открито съдебно заседание касаторът, чрез адвокатите Д. и И., поддържа касационната жалба, като моли въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

От ответниците по касационната жалба М. И. В. и Д. Б. Я., чрез адв. Е. Я., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва основателността на жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните, приема за установено следното :

С определението по чл. 288 ГПК № 3155 от 20.10.2023 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК поради съмнение за неговата допустимост, предвид разрешението, дадено в т. 2 и 3 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, относно пределите на силата на пресъдено нещо при отхвърлен частичен иск и допустимостта на производството по последващ частичен иск.

В т.2 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието,че силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца. В т.3 от същото ТР са дадени разяснения, че когато между същите страни, на същото основание и за една част от вземането е предявен частичен иск, по който делото е висящо, останалата част от вземането може да бъде предявена в друг исков процес. Необходимо е в първоначалната искова молба изрично да бъде посочено, че се претендира част от вземането, а в последващата искова молба да е конкретизирано, че претенцията е за друга част или за остатъка от вземането, произтичащо от същото право. В този случай производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Ако първоначално предявеният частичен иск бъде отхвърлен като неоснователен, производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като със СПН се отрича цялото спорно материално право.

В случая в исковата си молба, по която е образувано настоящето дело, ищецът е посочил, че с искова молба, въз основа на която е образувано гр.д. № 217/2016г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, е предявил частичен иск от заявената по настоящото дело сума, съставляваща стойност на извършени подобрения върху недвижимия имот, описан и в двете искови молби, като обстоятелствената част на настоящата искова молба е идентична с тази по гр.д. № 217/2016г.

Първоинстанционният съд е спрял производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК до приключване производството по образуваното по първия частичен иск гр. дело № 217/2016г. на ОС- Благоевград.

След възобновяване производството по делото е постановено решение за отхвърляне на исковите претенции.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че с решение № 72/01.10.2020 г. по гр. д. № 3485/2019 г. на ВКС, I-во г. о., са отхвърлени като погасени по давност, предявените от М. Я. срещу М. В. и Д. Я. искове с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумите от по 32 250 лв. от всяка от ответниците, представляващи припадащата се на дела им част от разноските за подобренията, извършени от М. Я. в съсобствения им недвижим имот. По този начин и с влязло в сила окончателно решение на ВКС, са отхвърлени исковите претенции на М. Я. срещу М. В. и Д. Я., но предявени като частични – при същите юридически факти, фактически твърдения, страни и фактическа обстановка по случая. След като с влязлото в сила решение са отхвърлени частичните искове за парични вземания, то това решение се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Съдът е посочил, че щом частичните искови претенции са отхвърлени като погасени по давност, то и по-късно заведените искове за разликите до пълните размери на паричните вземания, произтичащи от същото право, са неоснователни на същото основание.

При така установеното следва извод, че въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено. При произнасянето си въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл. 299 ГПК, според която спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго, като повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда. В процесният случай не е налице изключението, предвидено в чл. 299 ГПК- законът да разпорежда нещо друго, предвид на което и е приложимо общото правило, въвеждащо забрана за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, а според разясненията, дадени в ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, предвид на което и следва извод, че спорът относно дължимостта на претендираните от ищеца суми за направени от него подобрения е разрешен с влязло в сила решение.
Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че в случая са неприложими постановките на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, т.2 от което според касатора се отнася само до уважените частични искове. Отговор на въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо при отхвърляне на предявен частичен иск е даден в мотивите на посоченото Тълкувателно решение– т.2, а в т.3 от същото ясно е посочено какви са последиците от отхвърлянето на частичния иск в хипотеза, при която междувременно е предявен последващ частичен иск.

На следващо място касаторът поддържа, че липсва идентичност между двете дела, доколкото в хода на настоящето производство са събрани доказателства, които не са били събрани в приключилия процес. Изложени са доводи, че няма забрана за събирането на нови доказателства в настоящия процес , а и винаги може да има нововъзникнали такива, за които страните да не са могли или не са били длъжни да знаят в първия процес, като в случая ищецът не е знаел за св. Б..

Идентичността между делата означава идентичност между страните и предмета на спора, очертан в исковата молба, каквато идентичност несъмнено в случая е налице. Въпросът относно възможността за ангажиране на нови доказателства в последващ процес, касаещ част от спорното право, когато предявеният частичен иск за друга част от същото право е отхвърлен, изобщо не стои, предвид изначалната недопустимост на последващия частичен иск. Наличието на нови доказателства, за които ищецът не е могъл да знае и да посочи в приключилото производство по частичния иск, който е бил отхвърлен, не предпоставя възможност да ги посочи в друг процес, образуван по иск за останалата част от спорното право, защото съществуването на цялото вземане е отречено с влязло в сила решение. Да се приеме обратното, би означавало в пряко противоречие с чл. 299 ГПК да се пререши спор,разрешен с влязло в сила решение. Що се отнася до доводите, че е възможно да има доказателства, за които страната да не е могла да знае и да посочи в приключилия процес, то законодателят е предвидил възможност за защита в подобна хипотеза – чл.303, ал.1, т.1 ГПК, но не и чрез предявяване на нов иск.

Касаторът навежда твърдения за липса на идентичност по двете дела , тъй като ищецът не е длъжен да изчерпи основанията си при първоначалното предявяване на иска и съответно по втория частичен иск няма пречка да се заявяват нови факти. Тези доводи са неотносими към настоящия спор - сам ищецът още в исковата си молба сочи, че обстоятелствената част на настоящата искова молба е идентична с тази по гр.д. № 217/2016г., а съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, т.е. с оглед постановките на т. 2 и 3 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС формираната сила на пресъдено нещо по приключилия спор се разпростира спрямо непредявената част за същото вземане.

На следващо място в касационната жалба се поддържа, че обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с решение № 72/01.10.2020 г. по гр. д. № 3485/2019 г. на ВКС, I-во г. о., не се разпростират върху настоящия спор, тъй като в това решение според касатора не се съдържа отговор на всички релевантни за спора въпроси. Релевираните доводи са за неправилност на решението, която не може да се констатира инцидентно в рамките на друг процес, а само по пътя на инстанционния контрол, ако съдебният акт подлежи на обжалване. В случая се касае за неподлежащо на обжалване решение, което съгласно чл. 296, ал.1, т.1 ГПК е влязло в сила и разрешеният с него спор не може да бъде пререшаван – чл.299, ал.1 ГПК.

По въведените от касатора твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и на съдопрозводствените правила, не се дължи произнасяне, защото те касаят правилността на обжалваното решение, която може да бъде проверена, ако въззивното решение е допустимо.

Във връзка с изложеното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, че обжалваното решение следва да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено.

На основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на всяка една от ответниците по 2 250 лв., съставляващи направени разноски в касационното производство.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1490 от 6.12.2022 г. на Апелативен съд - София по в. гр. д. № 1577/2022 г. и потвърденото с него решение № 267147 от 30.12.2021 г., постановено по гр. д. № 3380/2019 г. на Софийски градски съд и прекратява производството по делото.

ОСЪЖДА М. Б. Я. да заплати на М. И. В. на основание чл. 78 ГПК сумата от 2 250 лв., представляващи разноски за касационното производство.

ОСЪЖДА М. Б. Я. да заплати на Д. Б. Я. на основание чл. 78 ГПК сумата от 2 250 лв., представляващи разноски за касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: