Придобиване по давност на имот, предоставен за ползване от ползватели

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 473
гр. София, 10.07.2026 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България , Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Емилия Донкова

при участието на секретаря Даниела Танева

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1855 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Обжалвано е решение № 69 от 21.01.2025г. по гр.д. № 1327/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 455 от 24.01.2024г. по гр.д. № 14281/2021г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от П. Т. Б. против К. П. А. и А. П. А. иск за установяване, че е собственик на основание изтекла придобивна давност на апартамент, разположен на втори етаж, вдясно, в четириетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] идентификатор ***, състоящ се от две стаи, хол, кухня, тоалетна, баня и балкон, заедно с принадлежащото мазе и с правото на строеж върху съсобствено дворно място с площ от 751 кв.м., съставляващо имот с идентификатор ***, както и върху гараж с идентификатор *** в същото дворно място; обжалва се и уважаването на предявения от А. П. А. против ищеца П. Б. насрещен иск по чл.108 ЗС за установяване правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамента и предаване владението върху тази идеална част.

Касационната жалба е подадена от ищеца П. Т. Б.. Поддържа се, че решението е неправилно поради наличие на всички отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, а именно: необсъждане на приобщения доказателствен материал, липса на мотиви по съществени елементи от спорното правоотношение, противоречие на изводите с формалната логика, неотчитане на признанието на иска като доказателствено средство, неприлагане презумпцията на чл. 69 ЗС за характера на упражняваната фактическа власт.

Ответникът по касационната жалба К. П. А., взема становище, че решението е неправилно, тъй като предявеният първоначален установителен иск е основателен, а осъдителният иск следва да се отхвърли.

Ответникът по касационната жалба А. П. А., чрез пълномощника адв. Я. С., поддържа в писмения си отговор и в съдебно заседание, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.

С определение № 1317 от 17.03.2026г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения, възражения; да обсъди всички доказателства, да направи анализ както поотделно, така и в тяхната съвкупност.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Предявен е от П. Т. Б. срещу К. П. А. и А. П. А. иск за установяване правото му на собственост по давност върху апартамент в сградата на [улица] [населено място] и върху гараж в същото дворно място. Ищецът твърди, че упражнява давностно владение, считано от 1995г. до завеждане на иска през март 2021г.; апартаментът и гаражът са били собственост на неговите баба и дядо при условията на съпружеска имуществена общност и с договор за дарение, извършен с нотариален акт през 1993г., те са прехвърлили безвъзмездно на двамата ответници - техни деца по 1/2 ид.ч. от апартамента, като са си запазили пожизнено право на ползване на апартамента; през 1995г. ищецът сключил граждански брак, през 1998г. се родило първото му дете, поради което дядото, в присъствие на двамата ответници, поставил въпроса апартамента да стане собственост на ищеца; двамата ответници не се противопоставили на волята на дядото и считано от 1995г. и към завеждане на иска ищецът владее като свой апартамента и гаража; двамата ответници не са се противопоставили на извършените от него преустройства и ремонти на апартамента; едва в началото на месец март 2021г. получил нотариална покана, от която разбрал, че вуйчо му А. П. А. повдига спор за неговата идеална част от апартамента.

Ответницата К. П. А. взема първоначално становище за основателност на иска, а в последствие заявява признание на иска.

Ответникът А. П. А. оспорва иска. Заявява, че не е бил против неговите родители, носители на пожизненото вещно право на ползване, да предоставят на своя внук П. Т. Б. да ползва апартамента, който те в действителност не са ползвали, тъй като са живеели на вилата в [населено място] и в таванските помещения на сградата, преустроени за живеене; правото на ползване е прекратено със смъртта на Ю. Н. С. през 2007г. и със смъртта на П. А. С. през 2017г., поради което през март 2021г. е поискал от съсобственика си К. А. да изкупи нейния дял. От негова страна е предявен насрещен иск по чл. 108 ЗС за 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху апартамента.

Насрещният иск е оспорен от първоначалния ищец П. Б..

Въззивният съд е приел за установено следното: П. А. С. и Ю. Н. С. с договор за дарение от 19.03.1993г., извършен с нотариален акт № 167, са прехвърлили на своите деца - К. П. А. и на А. П. А. по 1/2ид.ч. от правото на собственост върху апартамента, ведно с идеалните части от общите части и от правото на собственост върху земята с площ от 751 кв.м., като са си учредили пожизнено вещно право на ползване. По волята на носителите на вещното право на ползване безвъзмезното държане на този апартамент е предоставено на ищеца П. Т. Б.. Според съда, след като ищецът не е изложил твърдения, че е държал апартамента по договор за наем, то продължилото с години държане на апартамента може да се обоснове само с неформален договор на заем за послужване. Носителите на вещното право на ползване сезонно през лятото са живели във вилен имот, а през зимата ползвали таванските помещения, които били преустроени за живеене. Правото на ползване на Ю. Н. С. е прекратено с нейната смърт през 2007г., а правото на ползване на П. А. С. - със смъртта му на 03.04.2017г. Затова, считано от 04.04.2017 г. ищецът би могъл да владее апартамента като недобросъвестен владелец и за придобиването по давност са необходими 10 години непрекъснато владение. Периодът от време, считано от посочената дата до завеждане на иска на 06.04.2021г. не изпълва дори четири години. Посочил е, че действителната воля на П. А. С. и Ю. Н. С., отнасяща се до разпореждането с тяхната собственост, е само тази, която е материализирана в нотариалния акт за дарение. В периода от 1995г. до кончината на носителите на ограниченото вещно право на ползване ищецът е бил само държател; не е доказано субективният елемент по смисъла на чл. 68 ЗС да е бил манифестиран пред съсобствениците и ползвателите на имота. Признанието на иска, направено от ответника К. А. - майка на ищеца, съдът е приел като плод на симулация, целящ да увреди правото на ответника А. П. А.. По отношение на гаража съдът е приел, че не е бил предмет на договора за дарение от 1993г., поради което е останал в собственост на П. А. С. и Ю. Н. С., а след тяхната смърт правото на собственост принадлежи на наследниците им К. А. и А. А.. Ищецът П. Т. Б. не е доказал, че е владял процесния гараж непрекъснато в продължение на 10 години, необезпокоявано и явно. По тези съображения въззивният съд е приел предявените искове за неоснователни и правилно отхвърлени от първоинстанционния съд.

По насрещния иск е приел, че приложеният по делото договор за дарение от 1993г. установява титулярите на правото на собственост върху апартамента; ответникът по насрещния иск е бил държател на апартамента по силата на неформален и безвъзмезден договор за заем за послужване, а след кончината на последния носител на вещното право е станал недобросъвестен владелец на апартамента и го владее без правно основание. Затова искът е основателен в рамките на притежавания от ищеца обем на правото на собственост - 1/2 ид.ч.

По основанието за касационно обжалване .

Трайна и последователна е практиката на Върховния касационен съд, израз на която са Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК, т.19, Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, Решение № 292 от 20.01.952/2015г. на ІІІ г.о., Решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ІІ т.о., Решение № 41 от 29.03.2017г. по гр.д. № 2897/2016г. на І г.о., както и посочените от касатора: Решение № 57 от 19.05.2017г. по гр.д. № 3457/2106г на І г.о, Решение № 3 от 22.07.2013г. по гр.д. № 534/2012г. на ІV г.о., Решение № 65 от 12.03.2018г. по гр.д. № 2589/2017г. на ІV г.о., че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Затова въззивният съд, в рамките на наведените в жалбата оплаквания, дължи даване на собствено разрешение на спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на свои фактически констатации и правни изводи. Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и при тяхната преценка в съвкупност, взаимна връзка и зависимост. От мотивите на съда следва да е ясно кои правнорелевантни факти приема за осъществени и кои не, на кои доказателства дава вяра и защо, кои не кредитира и по какви причини.

По касационните основания.

Обжалваното решение е постановено в отклонение от тази практика и при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, което представлява неправилност по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК. В обжалвания акт липсва каквото и да е обсъждане на събраните доказателства, включително на гласните такива, които са от решаващо значение при този вид спорове, основани на придобиване по давност. По делото са събрани показания на седем свидетели, но въззивният съд не се е позовал на нито едни от тях. Направил е изводи, които звучат като постулати, без да е ясно от преценката на кои доказателства произтичат. Също така, по делото е заявено признание на иска от един от ответниците, които по никакъв начин не е взето предвид от съда. За отстраняване на констатираните процесуални нарушения е необходимо да се пристъпи към обсъждане на доказателствата от настоящата инстанция.

От приложения нотариален акт от 1993г. е безспорно, че П. А. С. и съпругата му Ю. Н. С., които към този момент са били собственици на апартамента, са го дарили на децата си К. П. А. и А. П. А. като са си запазили право на ползване. Г., който е предмет на спора, не е посочен в нотариалния акт. По отношение на него липсва спор, че също е бил собственост на П. и Ю. А..

Спорът е съсредоточен върху това дали ищецът по първоначалния иск П. Т. Б. е придобил апартамента и гаража по давност въз основа на упражняваната от него фактическа власт, считано от 1995г. Решаващо за изхода на този спор е дали фактическата власт върху апартамента, за която не се спори, че датира от 1995г., представлява владение или е държане. Именно в тази насока следва да се извърши преценка на изнесеното от свидетелите, както и да се вземе предвид признанието на ответницата К. П. А..

Както бе посочено, по делото са разпитани седем свидетели. Свидетелката С. З. е живяла на съпружеска начала с ищеца П. Б. и е майка на децата му. Тя отишла да живее в жилището през 1996г., първоначално бабата и дядото на П., както и майка му К. също били там; след това бабата и дядото се преместили през лятото в [населено място], а през зимата идвали в таванския апартамент. Свидетелката и ищеца заели голямата спалня. Според нея дядо П., който бил глава на семейството и неговата дума се чувала, казвал многократно, че това тук /апартамента/ е за П. и „вие ще живеете тук“; това изявление е потвърждавано и от баба Ю.; не един път на семейни събирания е повтаряно, че този апартамент е за П. и всички знаели това. Съпругата на А. казала на К. да се качи в таванския апартамент, за да са сами младите. През 1996г. свидетелката и ищеца започнали голям ремонт, който правили като за себе си, сменена била дограмата, направили промени в тоалетната и кухнята, които разширили; подменили ВиК и електро инсталациите. По време на ремонта никой не им се бъркал, нито им искал сметка какво правят; до смъртта на дядо П. А. е идвал в апартамента на гости; никой не е предявявал претенции към П. и не е оспорвал собствеността му; чак след смъртта на дядото А. ги извикал на среща и тогава разбрали, че апартамента е на А. и К.. А. не е имал ключ от апартамента. Той е присъствал на семейни събирания когато ставало въпрос, че апартамента е на П..

Свидетелят З. Е. е бил наемател на гаража от 1997г.; той знае, че собственик е П. (дядото), с него договарял наема; през 2002-2003г. свидетелят напуснал гаража, но има впечатления и за периода след това, защото е в приятелски отношения с К.. Според него първоначално в апартамента живеели всички - К., П., бабата, дядото; след като П. се задомил бабата и дядото ползвали апартамента на тавана; К. също се преместила на тавана след раждането на второто дете; А. имал офис на тавана. Свидетелят сочи, че дядото на П. му е дал апартамента да живее и А. не е бил против това; свидетелят не знае, че апартаментът е дарен на А. и К.. Този свидетел също описва извършения от ищеца ремонт на жилището. Сочи че А. и К. са в добри отношения, когато починал дядото се разбрало за дарението и П. се притеснил.

Свидетелят С. И. е служител във фирма на ответника А.. Той разказва, че два пъти участвал в ремонт на покрива на сградата, който протекъл. За ремонта А. наел фирма и й плащал; дядо П. живеел на тавана; внукът на дядо П. живее на втория етаж и от него вземали ключ за горния апартамент - на тавана. Свидетелят не знае каква собственост притежава А. в сградата.

Свидетел И. П. също работи във фирма на А.. Той също участвал в ремонт на покрива през 2014г. и сочи, че в мансардата живеел бащата на шефа; от апартамента на втория етаж вземали ключ за таванския апартамент. Свидетелят е виждал внука П. само един път. А. отивал на втория етаж да вземе ключ, след като позвъни и му отворят. Свидетелят сочи, че А. живее на друго място и знае да е живял на втория етаж.

Свидетелката Снежинка С. е близка с К.. Според нея на втория етаж първоначално живеели баба Ю. и дядо П., внукът П. и К.. През 1996г. П. се събрал със С., тогава оправили таванския етаж за бабата и дядото; К. останала временно в апартамента в едната спалня, но през 1999г. се преместила на таванския етаж. Свидетелката познава А., не го е виждала в апартамента; знае, че апартамента е на П.; той неизменно живее там от раздялата на родителите си; правил много големи ремонти. А. и К. били в идеални отношения до смъртта на дядо П.; ищецът П. си разполагал с ключ от жилището и си плащал сметките; след смъртта на дядото А. поискал от К. да му плати половината от апартамента; дотогава не е имало и намек за такива неща.

Свидетел И. А. е братовчед на страните, и живее на първия етаж в сградата. Той сочи, че П. живее в апартамента на база разрешение на баба си и дядо си, майка си и вуйчо си. Когато възникнала нужда да се ремонтира покрива П. му казал да пита вуйчото, а вуйчото казал, че му е дал къде да живее, та и ремонт ще му плаща. Свидетелят не знае за изявена воля от бабата и дядото апартамента да остане на П.; не знае дали жилището е за оставено за временно или за постоянно ползване на П.. През 2014г. по повод ремонта на покрива А. му казал, че е оставил този апартамент за послужване на П.; А. е ходил на гости на П. и С. в жилището; свидетелят не знае дали П. е искал съгласие от А. и К. за ремонта.

Свидетелят Д. К. е приятел на ищеца П.. Той разказва, че дядо П. казвал на П. „ти ще живееш тук, този апартамент е за теб“. П. живее с децата си и никой не му пречи, в последната година възникнал проблема с вуйчо му, на П. си счита апартамента за свой.

От съвкупната преценка на тези доказателства не може да бъде мотивиран извод, че още от 1995г. когато ищецът създал свое семейство, упражняваната от него фактическа власт върху жилището има характер на владение. Не е доказано и твърдяното в исковата молба „завладяване“ през 1995г. или през 1998г. откогато е останал в жилището сам със семейството си, а майка му, баба му и дядо му се изнесли. По делото е безспорно, че ищецът живее непрекъснато в жилището оттогава до сега. Спорно е основанието за това. Следва да се приеме от показанията на свидетелите З., Е., С., К., И. А., че ищецът е останал да живее в жилището със съгласието на баба си и дядо си, които към този момент са носители на вещно право на ползване върху апартамента, както и че собствениците на апартамента и конкретно А. А., зачитайки волята на родителите си не са се противопоставили на това до момента на прекратяване на правото на ползване. Тази фактическа власт обаче не представлява „завладяване“ (фактическа власт с намерение за своене) и за нея не може да се приложи презумпцията на чл. 69 ЗС, защото ищецът е допуснат по волята на носителите на правото на ползване и без противопоставяне от притежателите на „голата собственост“, така че държи имота за тях. Не може да бъде възприета и тезата, че се касае до изразено приживе от дядото и бабата (наследодатели на К. и А. А.) разпореждане имотът да остане за него и установена от него на това основание самостоятелна фактическа власт, която е поставила началото на давностно владение. От значение е, че към този момент бабата и дядото не са собственици на имота и не могат да се разпореждат с него; от значение е и установеният факт, че дядото П. е бил уважаван юрист, което означава, че е бил напълно наясно по какъв начин се извършва разпореждане с право на собственост върху недвижим имот.

Не е доказана поддържаната промяна на основанието за държане на имота към 1998г. посредством действия, отричащи владението на собствениците и представляващи проявление на намерение за своене, достигнало до тяхно знание. Предвид направеното признание на иска от ответницата К. А. (което признание по иск за собственост няма последиците по чл. 237 ГПК, а съставлява признание на фактическите твърдения на насрещната страна), следва да се приеме, че по отношение на нея такава трансформация на държането във владение е извършена и нейното право на собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамента е придобито от ищеца по давност. Спрямо ответника А. А. (и ищец по насрещния иск) такива действия не са доказани. Извършването на ремонт на жилището, за да бъде пригодено като по-удобно за живеене на семейството на ищеца, не представлява само по себе си демонстрация на намерение за своене и отблъскване правата на собственика на 1/2 ид.ч. А. А.. Доказателствата не сочат този ремонт (изразяващ се в смяна на дограма, подмяна на инсталации, разширяване на помещения) да е довел до промяна във вещта и от тази гледна точка да излиза извън обхвата на правото на ползване, което би могло да съставлява несъобразяване с правата на собственика. В случая, при създадената ситуация - с учредено право на ползване върху имота в полза на едни лица, притежание на голата собственост от други лица, дадено на ищеца съгласие за ползване на имота от носителите на правото на ползване и непротивопоставяне на това от собствениците, както и с оглед съществуващите в семейството отношения на разбирателство и взаимно уважение и подпомагане, то не е достатъчно ищецът да е имал съзнанието, че държи вещта като своя, за да тече в негова полза придобивна давност. Не е достатъчно и неоспорването от страна на А. А. на извършваните от ищеца действия до момента на прекратяване на правото на ползване и на последния ползвател. До този момент собственикът така или иначе е лишен от правото да ползва имота, а носителите на правото на ползване, респ. лицето, което е допуснато с тяхно съгласие, държат имота за собственика. Поради това, превръщане на държането във владение би било възможно с изричното съгласие на носителя на правото на собственост или при категорични, явни и решителни действия от страна на държателя, които да покажат на собственика, че правата му се отричат. Такива действия не са установени спрямо А. А.. От сочените от свидетелите негови изявления, че е дал на П. жилището да го ползва и от фактите, че не е разполагал с ключ от апартамента, че го е посещавал на гости, че не се противопоставил на извършения от племенника му ремонт, не може да се направи извод, че пред него е демонстрирана промяна в намерението за своене и той я е възприел. Тук следва да се вземат предвид и предприетите от него действия след смъртта на дядото П. (когато се прекратява правото на ползване и на втория ползвател), а те са такива за уреждане на собствеността посредством изпратената нотариална покана до сестра му К..

На основание изложеното, в резултат на извършената от настоящия съд съвкупна преценка на доказателствата, следва да се приеме за правилен крайния извод на въззивния съд, че предявеният установителен иск за собственост на апартамента е неоснователен против ответника А. А., както и че е основателен предявения от него насрещен иск ревандикационен иск за 1/2 ид.ч. от имота. Предявеният от П. Б. установителен иск е основателен против ответницата К. А. за притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от апартамента с оглед заявеното и поддържано от нея признание на иска.

По отношение на претендираното от ищеца право на собственост върху гаража. Правилно е становището на въззивния съд, че този иск е недоказан, доколкото конкретни доказателства за осъществявана от П. Б. фактическа власт върху него не са ангажирани. Правото на собственост върху гаража не е предмет на дарението от 1993г. в полза на А. и К. А. и той е бил собственост на П. и Ю. А., по което страните не спорят. Разпитаните свидетели не изнасят конкретни факти за владение на гаража от страна на П. Б.. Единствено свидетелят Е. твърди, че е бил наемател на гаража до 2003г. и е плащал наем на дядото П.. Изнесеното от него не подкрепя тезата на ищеца. Поради това предявеният иск за гаража правилно е отхвърлен по отношение на ответника А. А.. Спрямо К. А. този иск е основателен предвид заявеното от нея признание на иска, което и е признание на фактическите обстоятелства, поддържани от ищеца и представляващи основание на иска.

При тези изводи обжалваното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която са отхвърлени исковете на П. Б. против А. А. за апартамента и гаража по отношение на притежаваната от него 1/2 ид.ч., както и в частта, с която е уважен насрещния иск по чл. 108 ЗС за 1/2 ид.ч. от апартамента. Въззивното решение следва да се отмени и да се постанови уважаване на предявения установителен иск за собственост против К. А. за 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху апартамента и гаража.

При този изход право на разноски има ответникът А. А., тъй като касационната жалба е спрямо него е неоснователна. Направените разноски са 7700лв. за адвокатско възнаграждение, равняващи се на 3936,95 евро.

Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 69 от 21.01.2025г. по гр.д. № 1327/2024г. на Софийски апелативен съд в частта , с която е отхвърлен установителния иск за собственост на П. Т. Б. против К. П. А. и вместо него постановява :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К. П. А., че П. Т. Б. е собственик на основание придобивна давност, започнала да тече от 1995г., на 1/2 / една втора/ ид.ч. от апартамент, разположен на втори етаж, вдясно, в четириетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] идентификатор ***, състоящ се от две стаи, хол, кухня, тоалетна, баня и балкон, заедно с принадлежащото мазе и с правото на строеж върху съсобствено дворно място с площ от 751 кв.м., съставляващо имот с идентификатор ***, както и на 1/2 / една втора/ ид.ч. от гараж с идентификатор *** в същото дворно място.

ОСТАВЯ В СИЛА горепосоченото въззивно решение в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен иска на П. Т. Б. против А. П. А. за установяване, че е собственик на основание придобивна давност, започнала да тече през 1995г., на 1/2 ид.ч. от гореописаните апартамент и гараж, както и в частта, с която е уважен насрещния иск на А. П. А. против П. Б. по чл. 108 ЗС за установяване правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамента и предаване владението върху тази идеална част.

ОСЪЖДА П. Т. Б. да заплати на А. П. А. сумата 3936,95 /три хиляди деветстотин тридесет и шест цяло и деветдесет и пет стотни/ евро разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.