Окончателно оправдаване за грабеж при липса на годни доказателства

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж * неоснователност на касационен протест * оправдателна присъда * нова присъда * нова присъда във въззивното производство * обяснения на подсъдим * доказателствени средства в наказателния процес * доказателствен анализ

Р Е Ш Е Н И Е

№ 139

Гр. София, 26 февруари 2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Иванов разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 91/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК.

Образувано е по касационен протест на Окръжна прокуратура – Кюстендил против въззивна присъда № 260000/01. 03. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 58/2021 год. по описа на Окръжен съд – Кюстендил.

С протеста са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Възразява се срещу извода на въззивната инстанция за недоказаност на обвинението като му се противопоставят обясненията на подс. М. П., дадени пред разследващ орган и по реда на чл. 222 от НПК в присъствието на защитник. Акцент е поставен и върху показанията на свид. С. за гостуване на подсъдимите М. П. и Л. Д., продължило до 03.00 часа на инкриминираната дата, както и на заявеното от И. и Р. Ч., свидетелстващи за аналогично обстоятелство, но по отношение на подс. К. И.. Твърди се, че съдът е игнорирал приетите като писмено доказателство справки от мобилните оператори, установяващи разговори между четиримата подсъдими преди и след деянието. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че записите от охранителните камери, намиращи се в близост до местопроизшествието, не се отнасят за инкриминираната дата, както и че не е съобразил показанията на полицейските служители, разпознали при прегледа на тези видеозаписи двама от извършителите на грабежа – П. и Д.. Сочи се, че вследствие на неправилния според прокурора доказателствен анализ въззивната инстанция е допуснала и нарушение на материалния закон. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и пледира същият да бъде уважен.

Защитникът на подс. Л. Д. намира, че протестът е неоснователен. Сочи, че въззивният съд е направил обоснован и законосъобразен извод за недоказаност на обвинението. Пледира присъдата да бъде оставена в сила.

Подс. Д. се солидаризира с аргументите на своя защитник. Моли въззивният съдебен акт да бъде потвърден.

Защитникът на подс. В. П. счита, че не са допуснати посочените в протеста нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност, тъй като годните доказателства по делото не позволяват несъмнен и категоричен извод за участието на П. в инкриминираното деяние. Настоява протестът да бъде оставен без уважение.

Подс. П. поддържа доводите, изложени от защитника му. Моли да бъде потвърдена оправдателната присъда.

Защитникът на подс. К. И. поддържа, че не са допуснати съществени процесуални нарушения, нито такива на материалния закон, поради което не са налице основания за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане.

Подс. И. не участва лично в касационното производство.

Защитникът на подс. М. П. оспорва протеста и допълнителните съображения към него като им противопоставя доводи за недоказаност на обвинението. Пледира присъдата на въззивната инстанция да бъде оставена в сила.

Подс. П. не изразява лично становище по основателността на протеста.

Гражданските ищци и частни обвинители К. Т., Е. Г., И. Г., Д. Г., Д. Г. и Р. В. не участват лично или чрез повереник в касационното производство и не изразяват становище във връзка със законосъобразността на постановената от окръжния съд оправдателна присъда.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 260015/28. 10. 2020 год., постановена по н. о. х. д. № 570/2018 год., Районният съд – Дупница е признал подсъдимите М. К. П., К. Н. И., Л. Е. Д. и В. А. П. за виновни в това, че на 13. 10. 2017 год. в [населено място], в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи – парична сума от 92 лева от владението на Е. Й. П. с намерението противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК е осъдил първите трима от тях на по три години лишаване от свобода, а подс. П. – на три години и шест месеца лишаване от свобода.

На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанията, наложени на подсъдимите П. – за срок от четири години от влизане на присъдата в сила, и на подс. И. – за срок от пет години от влизане на присъдата в сила.

Съдът е определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанията, наложени на подсъдимите Д. и П. и е зачел времето, през което спрямо тях са изпълнявани мерки за неотклонение задържане под стража и домашен арест.

На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите са осъдени да заплатят на гражданските ищци обезщетение за претърпените от наследодателката им неимуществени вреди в размер на 1 000 лева, както и такова за причинените от деянието имуществени вреди в размер на 92 лева.

В тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски.

Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалби на подсъдимите и с присъда № 260000/01. 03. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 58/2021 год. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, е отменен като подсъдимите са оправдани по повдигнатото им обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и предявените срещу тях граждански искове са отхвърлени като неоснователни.

Касационният протест е допустим, тъй като е подаден в законно установения срок от надлежна страни и е насочен срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледан по същество, е неоснователен.

Прочитът на въззивната присъда не установява да са допуснати претендираните от държавното обвинение на процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на съда. В изпълнение на задълженията си да провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт окръжният съд е подложил на собствен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Събраните в хода на първоинстанционното и въззивното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на контролираната инстанция е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени добре обмислени мотиви във връзка с негодността на значителна част от тях.

Не се основава върху материалите по делото доводът на прокуратурата за игнориране на надлежно приобщените към доказателствената съвкупност обяснения на подс. М. П. на досъдебното производство. Отчитайки двойствената им функция на доказателствено средство и на средство за защита, въззивната инстанция е подходила с особено внимание не само към този източник на обвинителни доказателства, но и към обясненията на всички подсъдими, депозирани по време на съдебното следствие, както и към тези на Л. Д. от досъдебната фаза, също прочетени по реда на чл. 279 от НПК. Всяко едно от твърденията на четиримата младежи пред съда е било грижливо анализирано и съпоставено с останалите, проследена е последователността и логическата съгласуваност помежду им, потърсена е корелация както със заявеното от другите подсъдими, така и съответствие с други доказателствени средства. Въз основа на тези критерии убедително е бил защитен изводът, че не заслужават доверие обясненията на подсъдимите П. и Д., касаещи упражнено физическо насилие над последния от страна на полицейските служители, както и посоченото от двамата и от подс. И. за повода, времето и мястото на срещата между тях. В същото време с оглед тяхното съдържание законосъобразна оценка са получили и обясненията на подс. П. на л. 29-31, т. 1 и л. 40-41, т. 1 от ДП. С тях П. уличава своите съпроцесници в извършването на посегателството над имуществото и личността на пострадалата Е. П., като същевременно свежда своето участие единствено до присъствие на местопроизшествието. Ето защо по своята същност тези обяснения представляват оговор и за да послужат като основа за осъждане на подсъдимите е необходимо да бъдат солидно подкрепени от други доказателства, събрани и проверени по реда на НПК. Както правилно е отбелязал окръжният съд, единствените доказателства, които удовлетворяват последното изискване са тези, изводими от показанията на свид. Д. С. (за това, че подсъдимите Д. и П. напуснали дома му около 03.00 часа на инкриминираната дата) и от разпитите на братята И. и Р. Ч. (относно това, че подс. И. си е тръгнал горе-долу по същото време), както и от справките от мобилните оператори, установяващи контакти между подсъдимите преди момента на извършване на грабежа и след осъществяването му. Те обаче не позволяват еднозначност на изводите относно точното местонахождение на подсъдимите и не съдържат информация за извършените от тях действия, поради което се явяват недостатъчни да обосноват заключение за доказаност на обвинението особено като се има предвид, че поради настъпилата смърт на пострадалата тя не е била разпитвана в хода на съдебното следствие, а прочитане на показанията ѝ пред разследващ орган е било невъзможно поради противопоставянето на подсъдимите и защитата им.

В протеста представителят на държавното обвинение акцентира върху показанията на полицейските служители М. М. и Б. Г., но пропуска два съществени момента, които препятстват поставянето им в основата на евентуална осъдителна присъда.

На първо място, съществена част от твърденията им пред първоинстанционния и въззивния съд е свързана с пресъздаване съдържанието на оперативната беседа, проведена с подс. П.. ВКС многократно е имал повод да посочи, че предвиденият от НПК способ за приобщаване изявленията на обвиняемия е неговият разпит, както и че извънпроцесуалните признания, депозирани пред полицейски служители в рамките на провеждана от последните оперативна беседа, нямат доказателствена стойност – вж. Р. № 247/2016 год. по н. д. № 895/2016 год. на II н. о., Р. № 161/2018 год. на ВКС по н. д. № 782/2018 год. на І н. о., Р. № 257/2017 год. по н. д. № 1076/2016 год. на III н. о., Р. № 53/2019 год. по н. д. № 165/2019 год. на I н. о., Р № 202/2020 год. по н. д. № 712/2019 год. на II н. о., Р № 60171/2022 год. по н. д. № 765/2021 г., II н.о., Р № 60115/2021 г. по н. д. № 383/2021 год. на III н. о. и др. Освен че оперативната беседа не е сред регламентираните способи за събиране и проверка на доказателства, следва да се има предвид, че подсъдимият е направил тези първоначални признания пред двамата оперативни работници в момент, когато е бил задържан за двадесет и четири часа, видно от приложената заповед за задържане на л. 42, т. 1 от ДП. Въпреки това не са му били разяснени онези права, които се явяват гаранции за съответствие на наказателния процес с изискванията на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и преди всичко правото му да не се самоуличава в извършването на престъпление, а също така и правото му да ползва защита и съдействие от избран от него адвокат. След като не е бил известен какви са последиците от неговите изявления, подсъдимият не би могъл да направи информиран избор дали да депозира признание или не. Ето защо претендираното от прокурора включване в доказателствената съвкупност на направените от П. извънпроцесуални признания не само заобикаля процесуалния закон и реда, по който твърденията на обвиняемия придобиват качеството на доказателствено средство, но пряко рефлектира върху гарантираното от Конвенцията за правата на човека право на справедлив процес. В настоящия казус това важи с още по-голяма сила предвид обстоятелството, че в съдебната фаза П. е заел диаметрално противоположна позиция и е отричал той или останалите трима подсъдими да са били съпричастни по какъвто и да било начин към грабежа на пострадалата, а при сериозния доказателствен дефицит, произтичащ от множеството пропуски на разследващите органи, извънпроцесуалните признания, инкорпорирани в доказателствения материал посредством показанията на двамата полицейски служители, биха имали решаващо значение за осъждането им по повдигнатото им обвинение. Изложеното се отнася както за показанията на двамата свидетели от съдебната фаза на процеса, така и за тези от досъдебното производство, които въззивната инстанция е приобщила по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. За последните следва да бъде отбелязан и още един съществен порок, изключващ възможността те да се ползват като годно доказателствено средство – с изключение на началния абзац от показанията на коментираните свидетели протоколите за разпита им са с абсолютно идентично съдържание. И при най-бегъл поглед върху двата документа е видно, че не се касае за смислово сходство в твърденията на свидетелите, произтичащо от възприемането на едни и същи събития. Съвпадащите си словоред, изразни средства, правописни и пунктуационни грешки указват на механично пренасяне на показанията на единия от тях в протокола за същото действие по отношение на другия свидетел чрез ползване на метода „сорy-paste“. По този начин разследващият орган грубо е погазил императивното изискване на чл. 139, ал. 5 от НПК свидетелят да пресъздаде собствените си възприятия за инкриминираните събития без чуждо вмешателство и под формата на свободен разказ. С допускането на коментираното съществено процесуално нарушение органът на досъдебното производство е лишил съда от възможността да установи по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин как точно са се развили събитията, колко са били нападателите, какви действия е извършил всеки от тях и каква е отнетата сума и това е така, защото след смъртта на пострадалата в хода на процеса и невъзможността да бъдат прочетени показанията ѝ от досъдебното производство единственият доказателствен източник за тези обстоятелства е разказаното от свидетелите пред разследващ орган.

Най-сетне, във връзка с показанията от съдебното следствие на двамата полицейски служители и на свид. Е. В. за преглеждани в рамките на служебните им задължения видеозаписи от охранителни камери заслужава да бъде отбелязана пълната липса на конкретика кого от подсъдимите са установили тримата свидетели на записа, къде се е намирал той, какви действия е извършвал. С предявяването на изготвената от свид. В. докладна записка на л. 133, т. 2 от ДП, която безспорно не притежава характеристиките на годно доказателствено средство, въззивната инстанция е направила неудачен опит да запълни тази празнота. Дори и след като са се запознали със съдържанието на този документ полицаите не са могли да внесат повече яснота и да посочат подробности за извършения от тях преглед на записите.

Тук е мястото да се посочи и неоснователността на упрека на държавното обвинение, отнасящ се до извода на окръжния съд, че приетият като веществено доказателство видеозапис не способства за установяване авторството на деянието. Безспорният факт, че съществува разминаване в датата на съставяне на протокола за доброволно предаване – 13. 10. 2017 год. и тази, посочена като дата на заснемане на файла – 14. 10. 2017 год., поражда основателно съмнение дали действително видеозаписът от охранителните камери касае инкриминираната дата или не, защото е последващ. Осъзнавайки важността на това веществено доказателство, въззивната инстанция е положила значителни усилия да установи коя е причината записът да носи дата един ден след деянието, но нито свидетелките Е. В. и К. В., нито заключението на техническата експертиза са могли да хвърлят светлина по този въпрос. След близо седем години собственичките на игралната зала, откъдето са снети записите, не са били в състояние да си спомнят дали настройките на записващото устройство на камерите са съответствали на действителната дата или не и ако е имало отклонения в каква насока са били те. В същото време съгласно експертното заключение задаването на времеви параметри на записващото устройство се извършва от администратора или от лицето, поддържащо системата за видеонаблюдение, като е възможно по невнимание или по други причини (токови удари, прекъсване на електрозахранването и др.) да се получат отклонения от реалното време, които да се отразят на генерираната информация върху изображенията, а проверката за разликата в час, дата и година може да се установи единствено при преглед на показателите на записващото устройство и сравняването им с реалното време. Самата техническа експертиза е била допусната от въззивния съд едва през 2022 год., което практически е изключило възможността да бъде извършено предписаното от вещото лице сравнение. Като към изложеното се добави и обстоятелството, че качеството на изображението е недостатъчно добро и не позволява лицева идентификация на заснетите обекти, е видно, че окръжният съд не е допуснал нарушения при оценката на коментирания доказателствен източник.

В заключение – проверката на въззивната присъда не показва да са допуснати претендираните в протеста пороци в аналитичната дейност на въззивната инстанция. Тъй като според държавното обвинение неправилното приложение на материалния закон е последица от тези нарушения на процесуалните правила, не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Ето защо не съществува необходимост касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 260000/01. 03. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 58/2021 год. по описа на Окръжен съд – Кюстендил.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.