Смърт на велосипедист при ПТП: контрол над МПС и съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * необоснованост * доказателствени искания * доказателствен анализ * предмет на доказване * събиране и проверка на доказателства * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е
№ 604
Гр.София, 25 ноември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА
КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ
при секретаря Невена Пелова и участието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Янкова н.дело № 603/2024 г .
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ю. Х. В., чрез защитника му адвокат В.П. от АК Габрово и по жалби на частните обвинители П. Г. и З. К., чрез поверениците им, съответно – адвокат А.А. и адвокат В.О., двамата от САК , срещу решение № 47 от 11.04.2024 г. на Великотърновски апелативен съд постановено по ВНОХД № 29/2024 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 11 от 23. 10. 2023 г. по НОХД № 186/2022 г. на ОС Габрово.
С последната, подсъдимият е признат за виновен в това, че на 22.10.2019 г. около 07:30 ч. на път № /номер/ между [населено място], [община] и [населено място], [община], движейки се в посока [населено място] при управление на МПС - лек автомобил марка /марка/ /модел/, с рег. № /рег. номер/ нарушил правилата за движение по пътищата, установени в чл.20, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на движещия се срещу него велосипедист М. П. Г. от [населено място], поради което за така извършеното престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, предл. първо, във връзка с чл. 342, ал.1 от НК и на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК съдът му наложил наказание от една година лишаване от свобода. На основание чл.66, ал.1 от НК, отложил изпълнението на така наложеното наказание с изпитателен срок от три години. Оправдал частично подсъдимия за това да е извършил престъплението нарушавайки чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП. На основание чл.343 г, във връзка с чл.37, ал.1, т.7 от НК подсъдимият бил лишен от право да управлява МПС за срок от една година. С присъдата, съдът се произнесъл по въпроса с веществените доказателства и направените по делото разноски.
В касационната жалба на подсъдимия се претендира наличието на посочените в чл. 348, ал.1, т . 1 и т.2 от НПК касационни основания. В основата на развитите съображения е заявената му убеденост, че въззивният съд е пренебрегнал задължението си да събере, провери и изследва всички обстоятелства, относими за правилното решаване на делото. Твърди се в жалбата, че съдът: - отказал да назначи повторна експертиза, въпреки отсъствието на категоричен отговор от изслушаната такава относно посоката на движение и разположението на управляваното от пострадалия самоделно превозно средство на пътното платно преди удара и - отказал да обсъди всички свидетелски показания, включително и обясненията на подсъдимия, сочещи наличието на мъгла на места, а основал изводите си за обратното върху показанията на един свидетел – св.А., които били „повърхностни“, понеже същият „бил явно незаинтересован от събитието, тъй като нито се огледал, нито оказал помощ“ . Като основано върху недопустимо предположение се оспорва заключението на въззивната инстанция за механизма на ПТП, понеже приетата причина - отклоняване на вниманието от страна на подсъдимия - е изведена само вследствие логически умозаключения. Нарушението на материалния закон е аргументирано с отсъствие на дължимата причинно следствена връзка между вмененото в тежест на подсъдимия като водач на МПС нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.1 от ЗДвП и вредоносния резултат, като в тази посока се излагат доводи за действително изгубен контрол върху управляваното от него МПС, но не преди удара с велосипедиста, а след него и именно като последица от този сблъсък. Към ВКС са отправени искания в алтернативност - да отмени атакуваното съдебно решение, като върне делото за ново разглеждане със задължителни указания за правилното приложение на закона и събирането на поисканите доказателства или сам да оправдае подсъдимия.
В касационната жалба на частния обвинител П. Г. се излагат съображения за допуснати съществени нарушения на материалните и процесуалните правила, като в подкрепа на вторите се сочи пропуска на съда да му връчи препис от въззивното решение, с което е препятствано реализиране в пълен обем правото му на защита и неотговаряне на наведените пред въззивната инстанция доводи. Твърди се също, че въззивната инстанция не е спазила стандартите по чл.13, чл. 14 и чл.107, ал.5 от НПК в оценъчната си дейност, вследствие на което неправилно е приела, че вина за настъпилото ПТП имат както подсъдимия, така и пострадалия велосипедист. В тази връзка се предлага собствената оценка на установеното навлизане на 0. 30 м. в лентата за движение на лекия автомобил като обективно несъздаваща възможност за настъпване на ПТП и съответно изключващо приетото от инстанциите съпричиняване. Цитирани са в подкрепа на предложената оценка решения на ВКС, които според касатора са в полза на тезата, че не всяко нарушение на правилата за движение обуславя извод за съпричиняване вредоносния резултат от пострадалия. Акцентирано е и върху още един аспект на неправилно отчетеното съпричиняване, а именно неоснователното му третиране в полза на подсъдимия и съответно – неправилно определеното в хипотезата на чл.55 от НК наказание без да са били налице условията на посочената норма. Тезата за несправедливост на наказанието е доразвита с претенцията към качеството на извършената от контролираната инстанция дейност по неговото индивидуализиране като се твърди, че не е обсъдена относителната тежест на имащите значение за определяне на наказателната принуда обстоятелства, а именно – обществената опасност на деянието, завишена с оглед тежкия резултат – причинената смърт и ръста на престъпленията от този вид. Като неправилно е оценено и постановеното от съдилищата оправдаване на подсъдимия за допуснато нарушение на правилата за движение по чл.16, ал.1, т. 1 от ЗДвП, както и отказа на съда да инкриминира наличното, според касатора нарушение - по чл.15, ал.1 от ЗДвП, понеже подсъдимият не се е движел възможно най-вдясно на платното за движение. В обобщение на изложените в касационната жалба обстойни съображения към ВКС са отправени в алтернативност искания: - за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд; - за връщане на делото за правилно изпълнение от въззивния съд на процедурата по чл.178 от НПК за връчване препис от решението и пълна реализация на правата за обжалване; - за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново от ВКС, с което подсъдимият да бъде признат за виновен по всички вменени му нарушения на правилата за движение по пътищата и без прилагане на чл.55 от НК и на чл.66 от НК да му бъде наложено наказание в максималния предвиден в закона размер.
В касационната жалба на частния обвинител З. К. се съдържа оплакване от наложеното на подсъдимия наказание - като вид и размер, понеже същото не било съобразено с действителната тежест на деянието и дееца и в този смисъл се явявало явно несправедливо. Поддържа се становище за незаконосъобразна оценъчна дейност, понеже съдът надценил значението на смекчаващите обстоятелства, обусловили извода за ниска степен на обществена опасност на дееца – чисто съдебно минало, добри характеристични данни и утвърден социален статус - работещ и семеен, но същевременно подценил относителната тежест на отегчаващите такива, без последните да са конкретизирани. С доводи за обществения отзвук на този вид престъпления и обликът на извършеното от подсъдимия деяние е аргументирано искането за отмяна на условното осъждане. За осъществяване на индивидуалната и генералната превенция се иска увеличаване на наказанието и се настоява за ефективното му изтърпяване.
В срока по чл.351, ал.4 от НПК от името частния обвинител П. Г., е постъпило допълнително писмено изложение, депозирано от повереника адв.А., в което е акцентирано върху незаконосъобразните изводи на съдилищата свързани с приетото съпричиняване от страна на пострадалия, следващото от това неоснователно занижаване на наказанието и отсъствието на отговори по така поставените възражения в оспореното въззивно решение.
В съдебно заседание пред ВКС подс.В. се явява лично. Явява се и упълномощеният му защитник - адвокат В. П.. Касационната жалба се поддържа изцяло с изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи. В лична защита подсъдимият изразява съгласие с доводите на защитника си и ги подкрепя. При упражненото право на последна дума сочи, че ако е имал възможност за видимост е щял да избегне случилото се.
Частните обвинители П . Г. и З . К., редовно призовани се явяват лично. Явяват се и упълномощените им повереници. Касационните жалби се поддържат изцяло по наведените в тях, както и в представеното в срока по чл.351 ал.4 от НПК допълнение от повереника на ч.обв.Г. доводи и съображения.
Адв.А. акцентира върху дължимата комплексност в оценката на действията на пострадалото лице в случая велосипедист, което внасяло допълнителна специфика и посочва, че същите не следва да се обследват изолирано, а в съпоставка с поведението на причинителя на вредата за настъпването на крайния резултат. Отново е обърнато внимание върху незначителната към тежестта на ПТП и последвалата му смърт степен на съпричиняване на пострадалия, понеже самостоятелните му действия не биха довели до летален изход при своевременно спрял автомобил на подсъдимия.
Адв.О. се придържа изцяло към тезата за липсващо от страна на пострадалия съпричиняване, като в тази връзка поддържа оплакване за неизясненост на относимите за ПТП фактори, като ширината на автомобила на подсъдимия и дали съобразно нея и при правилно позициониране в средата на попътната му лента, дори и при навлизане на мотоциклета в лентата за насрещно движение двете превозни средства е могло да се разминат. Въз основа уврежданията по автомобила изразява убеденост, че скоростта на подсъдимия към момента на удара е била много по - висока от установената от вещите лица 88 км/ ч. Изтъква и особената уязвимост на велосипедистите, включително и с оглед в „пъти по-слабите“ уреди за осветление в сравнение с тези на леките автомобили. С тези доводи поддържа възражението за несправедливото, поради неправилното приложение на чл. 55 от НК и чл.66 от НК наказание лишаване от свобода, наложено на подс.В..
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационната жалба на подсъдимия за неоснователна във всички аспекти на обжалването по отношение и на двете ангажирани касационни основания. Счита, че инстанционните съдилища съвсем ясно и безпротиворечиво са установили правно значимите факти и при отсъствие на предпоставки за събиране на нови доказателства не е било необходимо назначаването на повторна АТЕ. При отделеното и от двете предходни съдилища внимание, което в нужната степен е изяснило релевантните обстоятелства, включително и след обстойна проверка на твърденията за наличие на мъгла, намира за резонно припокриването на направените от тях фактически изводи. Счита, че фактически вярно и логически правилно въззивният съд е отчел поведението на пострадалия и в този контекст намира за неоснователно оплакването на частното обвинение в депозираните от тях касационни жалби за допуснати съществени процесуални нарушения и такива на материалния закон. Като неоснователно прокурорът оценява оплакването от заниженото и в този смисъл явно несправедливо като размер и начин на изтърпяване наказание лишаване от свобода. В обобщение предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
Касационните жалби са допустими – подадени са в законно установения срок от надлежни страни и са насочени срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни.
По жалбата на подсъдимия.
Следва предварително да се уточни, че претенцията към ВКС да оправдае подсъдимия, наведена като алтернативно искане на основното посочено в жалбата – за връщане на делото за ново разглеждане, не отчита правомощията на касационната инстанция, нито съдържанието и последиците на предвидените в чл.348, ал.1 от НПК основания. Извън пределите на касационната проверка, на която и по принцип служебното начало не е присъщо, е необосноваността на въззивния акт. Респективно извън правомощията на ВКС е възможността по искане на страните или по свой почин, да събира, проверява и анализира доказателствената съвкупност и вследствие на собствена аналитичната дейност да установява различни от предходните инстанции фактически положения, от които да извежда и правни изводи, а именно такава дейност очевидно се очаква от ВКС с исканото от подсъдимия оправдаване. Нееднократно в свои решения касационната инстанция е подчертавала, че ВКС е съд по правото, тоест в задължението му е да провери дали предходните инстанции са формирали вътрешното си убеждение спазвайки правилата в НПК и дали към надлежно установените факти материалния закон е приложен вярно. С тези уточнения и по конкретните доводи ВКС намира следното:
І. Аргументираното с отказа на въззивната инстанция да назначи повторна експертиза оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение е неоснователно.В принципно отношение, чрез неудовлетворяване на доказателствени искания би бил реализиран претендирания от подсъдимия касационен повод за отмяна, но само ако в резултат и като последица от това е било компрометирано разкриването на обективната истина. Случаят не е такъв, като прегледът на делото сочи, че още първоинстанционният съд е проявил изключителна активност в доказателствената си дейност. Удовлетворил е доказателствените искания на страните, като мотивирано е отхвърлил неотносимите към предмета на доказване. Изслушал е подробно вещите лица, изготвили комплексната СМАТЕ от досъдебното производство, които видно от отразеното в протокола от проведеното на 05.05.2023 г. съдебно заседание аргументирано са отговорили на всички поставени въпроси, като подробно са разяснили изходните параметри и методиката по която са изследвали съществените за отговорите по поставените им задачи обстоятелства. Защитата на подсъдимия е оспорила констатациите, но не и компетентността на вещите лица, нито ползваните методи или неизчерпателността на изследваните обстоятелства и това е видно от направеното в същото заседание искане за назначаване на допълнителна, а не на повторна експертиза (л. 277, НОХД). Както е известно, допълнителна експертиза се назначава, когато заключението на изготвената не е достатъчно пълно и ясно, за разлика от повторното изследване на същите обстоятелства, предполагащо необоснованост или неправилност на първоначалното заключение ( чл.153 НПК). Прави впечатление и проявеният от първостепенния съд професионализъм при преценката относно основателността на отправеното от защитата искане за допълнителна експертиза, като го е удовлетворил, но след като преди това е попълнил необходимите за неговата пълнота фактически данни. Разпитал е допуснатите във връзка с изследваните обстоятелства свидетели, изслушал е обясненията на подсъдимия, изслушал е и всички разяснения на вещите лица във връзка с извършеното предявяване на вещественото доказателство - лекият автомобил /марка/ [рег.номер на МПС] и е ползвал пълноценно всички предвидени в НПК способи за проверка, включително и е провел очни ставки за отстраняване на противоречия в гласните източници. По този начин, с дължимото отчитане своеобразното място на експертизата като специфичен способ на доказване още първият съд е изпълнил в цялост задълженията си по надлежното обезпечаване на възможността за пълноценно експертно проучване и заключение по поставените от защитата на подсъдимия въпроси. По възложената им допълнителна експертиза, включваща задачата да отговорят на поставените пет въпроса, вещите лица са обсъдили, проучили и анализирали събраните по делото и предоставени им за изготвяне на заключението фактически данни. Изготвеното допълнително заключение е поддържано и разяснено в последното по делото съдебно заседание, в хода на което експертите детайлно ( повече от два часа - л.409 – л. 416 , НОХД) са дали отговори на всички въпроси на защитата. В този смисъл ВКС напълно се солидаризира с констатацията на предходните съдилища, че заключението по възложените за изследване въпроси е аргументирано и убедително защитено. Противопоставянето на подсъдимия и защитникът му адв.П. срещу приемането на допълнителното заключение видно от съдържанието на съдебния протокол не е подкрепено с конкретни съображения. При така проследената процесуална хронология, поставеното пред въззивната инстанция искане за повторна експертиза не е генерирало заявения в касационната жалба процесуален недостатък в дейността на контролираният съд. След като изходната база за провеждане на експертното изследване е законосъобразно и цялостно попълнена, а проведените изследвания са осъществени от компетентни вещи лица, които са обосновали подробно своите резултати и начинът, по който са достигнали до тях, а от друга страна отказът от приемане на същата защитата не е аргументирала с конкретни доводи, то и правилно както първата, така и въззивната инстанция не са намерили за основателно искането за назначаване на повторна експертиза, понеже вярно са заключили, че не са изправени пред хипотезата на чл. 153, предл. второ от НПК. Не е излишно да се припомни в тази връзка, че несъгласието с констатациите на експертизите не съставлява самостоятелно основание за повторно изследване на обстоятелствата, относими към изясняване на релевантните от предмета на доказване. Съдът няма и задължение на удовлетворява всички отправени от страните искания. Сам по себе си отказът да ги уважи когато е намерил обстоятелствата от предмета на доказване за надлежно и достатъчно изяснени, не реализира съществено процесуално нарушение по см. на чл.348, ал.3, т. 1 от НПК и следователно не може да се приеме за самостоятелна проява на ограничаване или препятстване нормалното упражняване правата от страните.
ІІ. Лишен от основание е и упрекът към въззивната инстанция за непълноценната му аналитична дейност и конкретно оплакването, че „отказал“ да обсъди във връзка с изясняване на същественото обстоятелство относно видимостта на процесния участък и наличието на мъгла всички свидетелски показания и депозираните в тази посока обяснения на подсъдимия, за сметка едностранчивото възприемане на заявеното в показанията от един, единствен свидетел – М.А.. Прегледът на оспореното решение опровергава състоятелността на така наведеното възражение. Въззивният съд не е подминал, а обратно подробно се е спрял на противоречието в съдържанието на събраните по делото гласни източници по този несъмнено съществен въпрос, обсъдил ги е детайлно и след извършена собствена проверка и направена самостоятелна оценка с основание е споделил изводите на първата инстанция да се довери на св.А., за което е изложил надлежни мотиви (стр.7 – стр.9, възз.решение). Сторил е това включително и след съпоставка с обясненията на самия подсъдим, в които твърдение за мъгла в правия участък преди удара липсва и в тази връзка декларативно е оплакването в касационната жалба за пренебрегването им ( на обясненията на подсъдимия – бел. ВКС). Непредубеденият им прочит сочи, че подсъдимият е обяснил(л.366, НОХД) като единствена пречка „на очите“ сенките от клоните и „гъстата мъгла“, която видял, но „след като слязох от колата“. Цитатите на депозираните обяснения, касационният състав намира за наложителни, понеже разкриват добре неоснователността на заявеното „игнориране“ на обясненията на подсъдимия. Както се отбеляза, обясненията на подсъдимия и показанията на разпитаните свидетели са били надлежно обсъдени, а обстоятелството, че съдът е възприел с доверие едни, а не е възложил доверие на други не означава, че вторите са игнорирани. В този смисъл, аргументираното по този начин оплакване насочва всъщност към недоволство от тяхното невъзприемане по начина, по който ги третира самата оспорващата страна, което обаче съдържателно разкрива възражение за необоснованост, каквото касационно основание не е предвидено в чл.348, ал.1 от НПК и касационният състав не му дължи отговор.
ІІІ. Като неоснователно следва да се оцени и възражението за ползване от контролирания съд, при формирането на вътрешното му убеждение, на недопустимо доказателствено средство, каквото е предположението. В случая изводите на съда не са формирани върху хипотетични съждения, а са изведени въз основа на задълбочено и внимателно обсъждане на доказателствената съвкупност, проведено в съответствие с изискванията на НПК, като приложените правила на формалната ( обективна ) логика не са несъвместими с проведената аналитична оценка. Прегледът на въззивната дейност, обективирана в решението на контролираната инстанция ясно сочи, че значимите на изхода на делото фактически параметри, като посока на движение, траектория и скорост на двете МПС непосредствено преди удара, както и мястото на удара и механизма на ПТП са надлежно изяснени и убедително мотивирани. В отговор на идентични възражения, свързани с претендирания предположителен характер на заключенията по фактите, отправени и пред въззивния съд, същият ясно е отговорил ( стр.20 и стр.21, възз. решение), като ВКС не намира основания да не сподели съображенията на контролираната инстанция, понеже са обективно верни и правно издържани. Защо подсъдимият движейки се с разрешена за участъка скорост от около 88 км/ч и с навлизане от около 0.64 м в насрещната лента не е видял велосипедиста и неговото - на велосипедиста - движение, което от своя страна е реализирано чрез навлизане в попътната лента на подсъдимия, макар и в близост до разделителната линия – на 0,30 м от нея, при установените конкретни условия, позволяващи му да го види предполага различни отговори, но съществено за изхода на делото е, че не е била налице обективна пречка, а всички субективни такива, независимо от многообразието им стоят в отговорност на подсъдимия, понеже като водач е задължен да контролира непрекъснато МПС, което управлява. В задължението съдържащо се в чл.20, ал.1 от ЗДвП, както напълно вярно е посочил въззивния съд е вменено както всяко действие с уредите за управление на автомобила, така и дължимото внимателно и всеобхватно наблюдение на пътната обстановка, респективно на нейното изменение. В този смисъл предложения в жалбата на подсъдимия прочит на вмененото в чл.20, ал.1 от ЗДвП задължение на водачите, разбирано само като задължение за контрол върху уредите за управление не отчита вложения в него смисъл. Съдебната практика относно действителното съдържание на посоченото правило по чл.20, ал.1 от ЗДвП е непротиворечива, като апелативният съд се е съобразил с нея и коректно я е цитирал (стр.19 - стр.20, възз.решение). Изпълващото бланкета на вмененото му престъпление по чл.343, ал1 б.“ в“ от НК поведение на подсъдимия в случая не е ограничено, както счита защитата, в действията по загубата на контрол върху уредите за управление на автомобила, а в неизпълнение на задължението му „ да следи пътната обстановка и движението на МПС“, както ясно е посочил апелативния съд на стр. 20 от решението си. За това и несъстоятелно е възражението за несъставомерност обосновано с твърдението, че подсъдимият действително загубил контрол върху управлението на автомобила, но „едва след като тялото на велосипедиста се ударило в управлявания от В. автомобил“ (стр. втора, кас. жалба).
ІV. При законосъобразно изяснените факти лишено от основание е и оплакването за неправилно приложение на материалния закон, аргументирано с довода за отсъстваща причинна връзка между поведението на подсъдимия и вредоносния резултат. Именно вследствие допуснатото от подс. В. нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.1 от ЗДвП е настъпило и процесното ПТП, в резултат на което е причинена смъртта на пострадалия М. П.. Ето защо изискуемата причинна връзка между деянието на подсъдимия и вредоносния резултат несъмнено е налице, а поведението му както правилно са приели предходните съдилища изцяло се субсумира под признаците на предвидения в чл. 343, ал.1,б.“в“ от НК престъпен състав.
С оглед гореизложеното настоящият касационен състав не намери за основателна касационната жалба на подсъдимия. Изразеното и пред ВКС, идентично със застъпеното в предходните инстанции становище на подсъдимия за невъзможността ПТП да бъде избегнато формулирано в изявлението, че „Ако имах възможност за видимост щях да избегна това нещо да се случи“ не намира обективна опора в делото. Според настоящият състав то е проявление единствено на дадената от самия подсъдим субективна оценка на ситуацията, поради което и искането му за оправдаване няма как да бъде удовлетворено.
По касационните жалби на частните обвинители
Многообразието, а и известната повтаряемост в наведените доводи, което е обяснимо предвид еднопосочността на изразеното от частните обвинители недоволство от решението на въззивната инстанция, позволява същите да бъдат обобщени в две групи - по оспорване фактическото изясняване на делото и главно извода на съдилищата за допуснатото от пострадалия съпричиняване на резултата и материалната законосъобразност на контролирания акт, оспорена както в частта по приложението на чл.55 от НК при определяне на наказанието, така и относно условното осъждане на подсъдимия.
Преди да вземе отношение по двете групи доводи, касационният състав намира, че следва да даде отговор на заявеното като съществено процесуално нарушение неизпълнение на процедурата по чл.178 от НПК въззивният съд да връчи препис от въззивното решение на пострадалото лице и частен обвинител П.Г.. Всъщност, формалността на така релевираното оплакване е видна дори само при съпоставка с реализираното право на касационно обжалване на частния обвинител – с надлежно изготвена жалба, подадена в срок и съдържаща всички посочени съображения по релевираните касационни основания, включително и допълнена по реда на чл. 351, ал.4 от НПК. Ето защо и изтъкнатото в жалбата недоволство от препятстващото „реализацията на правото на защита в пълен обем на пострадалото лице“ бездействие на въззивния съд е изцяло декларативно. Отделно от това, въззивният съд няма задължение да изпраща препис от решението си на страните, а само да им съобщи – по реда на чл.178 от НПК - че е изготвено (вж. чл. 340, ал.2 от НПК), което съдът е сторил, видно от посоченото на стр. първа в самата касационна жалба. По тези съображения несъстоятелно е искането за връщане на делото за както е отразено в жалбата „правилно изпълнение на процедурата по чл.178 от НПК“ .
По конкретните оплаквания на касаторите частни обвинители, позволяващи общото им обсъждане в обобщените по-горе две групи, ВКС намира следното:
І. Претендираната незаконосъобразност във възприетите за установени фактически положения, свързани с оспореното от частните обвинители съпричиняване, каквото се твърди, че не е налично, не намира опора в делото и е неоснователно. Механизмът на ПТП е надлежно изяснен и убедително мотивиран в актовете на предходните инстанции като при установяването му ВКС не констатира да са допуснати нарушения. В този смисъл оплакването на адв.О. относно неизследваните параметри на лекият автомобил е напълно декларативно, а несъгласието с експертните заключения относно скоростта, основано на собственото мнение, че уврежданията по автомобила сочели много по - висока скорост е несъстоятелно. След като изходната база е формирана от допустими доказателства, при събирането на които е спазен принципа по чл.13 от НПК, а извършеният от предходните съдилища анализ е съответен на изискванията на чл.107, ал.5 от НПК и при съблюдаване на изискуемата всестранност, обективност и пълнота по смисъла на чл.14, ал.1 от НПК, то и възприетите от тях факти, както вече се отбеляза, са извън обхвата на касационния контрол и са обвързващи касационната инстанция. Направените на база фактическите заключения изводи за съществен принос на пострадалия не са плод на процесуални недостатъци в аналитичната дейност, както без основание се твърди от касаторите - частни обвинители. Респективно несподелимо е оплакването за неправилно приетото от съдилищата съпричиняване на пострадалия. Съдебната практика, на която се е позовал в касационната жалба повереникът на ч. обв. Г. – Р № 416/9.12.2010г по н.д. № 367/ 2010г на ВКС второ н.о. не разкрива идентичност в инкриминираните факти, поради което и не подкрепя позицията на повереника за отсъстващо съпричиняване. Конкретиката на настоящият случай не позволява да се приеме, че „поведението на увредения“, изразено в навлизането в лентата за движение на подсъдимия, където е реализирано ПТП, „не е повлияло върху действията на причинителя на вредата“. Напротив, както е изяснено по делото, то е част от причинно - следствения процес, в резултат на който е реализиран вредоносния резултат. Цитираното друго решение - № 126 от 10.07.2012 г. на ВКС по н. д. № 191/2012 г., II н. о., НК изобщо не обслужва заявената теза. Интерпретацията на възпризведения от същото цитат е проява на субективната оценка на касатора, докато коректния му прочит сочи, че не е относим към въпроса със съпричиняването, а касае единствено съставомерността на деянието в контекста на нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП. Приносът на пострадалия е коментиран в цитираното решение, но във финалната му част и именно във връзка с облекчените условия за определяне на наказанието, като е прието, че..“ … данните за личността на подсъдимия са изцяло положителни и е налице изключителност на случая с оглед съществения принос на пострадалия“. Решението на търговската колегия на ВКС, постановено в друго производство и с друг предмет, макар и относимо към обсъждания въпрос относно съпричиняването на пострадалия, не налага подробен коментар, като е достатъчно да се спомене, че отразеното в същото принципно положение относно съдържанието на съпричиняването е безспорно, но в случая неотносимо, понеже фактите са различни, като установените такива в настоящия казус несъмнено са очертали „повлияване“ на поведението на пострадалия върху действията на причинителя на вредата. Що се отнася до оспореното съпричиняване, аргументирано с довода, че сами по себе си самостоятелните действия на пострадалия не биха довели до „летален изход“, тоест до съставомерен резултат в случай на своевременно спрял лек автомобил на подсъдимия, следва да се отбележи, че тяхната неоснователност произтича първо от заявената от самия повереник на частния обвинител Г. „комплексност“ на съпричиняващите резултата фактори и дължимата им преценка именно като елементи от комплексния причинно следствен процес. И на второ място, от съдържанието на бланкетния престъпен състав, ограничено в конкретния случай само до нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП. Фактическите рамки на обвинението не са обхванали и нарушението по чл.20, ал.2 изречение второ от ЗДвП, макар и двете правила за движение действително да разкриват взаимозависимост в каквато посока правилно е разсъждавал въззивния съд (стр.20,абз.втори,възз.решение), поради което и оплаквания, свързани с неизпълнение на задължението по чл.20 ал.2, изр. второ от ЗДвП не ангажират касационният състав с обсъждане и отговор. Само за пълнота и като допълнение относно неоснователността на аргументираните с цитираната съдебна практика доводи на касатора частен обвинител Г. за липсващо съпричиняване, настоящият касационен състав намира за уместно да посочи Р № 566/2013 г. на ВКС по н. д. № 1936/2012 г. , II н. о и залегналото в него принципно положение че позоваването на решения на върховната съдебна инстанция по наказателни дела е възможно, „ но не е задължително и в крайна сметка позоваването зависи от обстоятелството доколко има относимост към определено наказателно дело, с оглед еднаквостта или подобието на фактите и съответното приложението на материалния закон“.
ІІ. При изяснените относими за изхода на делото фактически положения и тяхната правна интерпретация, неоснователно е и оплакването от въззивната инстанция във връзка с индивидуализиране на наказанието, понеже не се констатира в дейността й по неговото определяне да са допуснати претендираните нарушения.
Прегледът на въззивното решение не разкрива слабости в обсъждането и мотивирането на всички онези обстоятелства, които са позволили на въззивната инстанция след самостоятелно извършената оценка да формира извод за правилност на първоинстанционната присъда в частта, относно индивидуализиране на наложеното на подсъдимия наказание. Всъщност, жалбоподателите частни обвинители не оспорват относимостта на отчетените в полза на дееца и безспорно налични по делото обстоятелства – чистото му съдебно минало, добри характеристични данни и установения му социален статус –семеен и трудово ангажиран, именно като смекчаващи, понеже очертават по - ниска степен на личната му обществена опасност ( стр.втора кас. жалба на ч.обв.К.). Не би могло и да е иначе, понеже изброените обстоятелства по значението си обективно са облекчаващи за наказателно правното положение на дееца. Твърди се обаче и в двете касационни жалби на частните обвинители, че е надценен приносът им и дадената им степен на значимост за сметка на заявения превес на отегчаващите обстоятелства, без обаче последните да са идентифицирани – не е посочено кои отегчаващи обстоятелства са пропуснати или кои отчетени такива са подценени по значението си. И в двете касационни жалби е отразено несъгласието с дейността на въззивния съд по определяне на наказанието, като декларативно е заявено, че съдът „пренебрегнал обществената опасност на престъплението, последиците от деянието и ръста на ПТП в страната“. В жалбата на ч. обв Г.( стр. 6) е направено само уточнението, че обществената опасност „е охарактеризирана чрез тежкия резултат - смъртта на едно лице“. Вредоносният резултат в случая съставлява елемент от обективния състав на процесното престъпление, поради което и съгласно чл.56 от НК е извън обстоятелствата, които съдът следва да има предвид при индивидуализиране на наказанието. Престъплението е реализирано вследствие допуснато от подсъдимия едно нарушение на правилата за движение, което също не позволява третирането му като такова със завишена степен на обществена опасност.
В контекста на казаното, следва да се спомене и неоснователността на поставените от повереника на частния обвинител Г. искания за инкриминиране и на други нарушения на правилата за движение – по чл.15, ал.1 от ЗДвП, което е останало извън обвинението и по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП - първоначално инкриминирано, но за което подсъдимият е бил оправдан. Първо следва да се уточни, че съобразно субсидиарната му функция в процеса частният обвинител може да поддържа редом с прокурора обвинението, но не и самостоятелно да формира рамките му включително и относно конкретното правило за движение по пътищата, вменено му в отговорност с обвинителния акт. ( В този см. Р № 555/ 19.11.2010 г. по н. д. № 548/2010 г. на ВКС, III н. о.; Р № 486 / 22.10.2010 г. по н. д. № 503/2010 г. на ВКС, III н. о; Р № 397/ 6.10.2011 г. по н.д. № 1912/2011 г. на ВКС, I н. о.). Ето защо и искането за инкриминиране в бланкета и на нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДвП и съответно отчитането му в тежест на подсъдимия, включително и в търсения аспект за увеличаване на наказанието е несъстоятелно. Изцяло лишен от основание е и отправения на тази плоскост упрек към инстанциите по фактическото установяване на делото за пропуска им да установят вида на избелялата надлъжна маркировка на пътя - дали е „прекъсвана или непрекъсвана“ и дали двамата участници в ПТП са имали възможност да я видят.
Що се отнася до претендираното наличие на първоначално включеното в обвинението нарушение на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, предвиждащ забрана на водачите при движение на пътно платно с двупосочно движение и с две пътни ленти, да навлизат и се движат в насрещната лента, освен при изпреварване или заобикаляне, предходните съдилища много обстойно са обсъдили установените факти и главно установеното място на удара, което е в лентата на подсъдимия. В този смисъл и изводът им за неотносимост на това правило към механизма на ПТП е верен, понеже липсва изискуемия пряк принос на допуснато от подсъдимия нарушение на посочената норма от ЗДвП към настъпилото произшествие и вредоносния резултат. Касационният състав напълно споделя изложените в тази посока доводи на контролираната инстанция на стр.10 – стр.11 от възз.решение и не намира за нужно да ги преповтаря. Респективно инстанционните съдилища не могат да бъдат упрекнати за това, че на преценка в рамките на индивидуализиране на наказанието са обсъждали единствено и само допуснатото от подсъдимия нарушение по чл. 20, ал.1 от ЗДвП.
Предходните съдилища не са допуснали нарушение и в оценката на установеното по делото съпричиняване на пострадалия отнасяйки го към облекчаващите положението на подсъдимия обстоятелства. Правната доктрина и съдебната практика еднопосочно приемат съпричиняването на резултата от страна на пострадалия като част от онези обстоятелства, които смекчават отговорността на дееца и обуславят съгласно чл. 36, ал. 2 от НПК налагането на по - леко наказание. Респективно степента на съпричиняване, доколкото установените по делото фактически положения са очертали съществен принос, правилно е третирана от предходните съдилища като разкриваща изключителност. Със същият изключителен характер е оценено от съдилищата и влошеното здравословно състояние на подсъдимия, който е претърпял бъбречна трансплантация. И след като преценката на останалите относими за индивидуализацията на наказанието обстоятелства е очертала единствено техния положителен за дееца резултат, то и с определяне на наказанието в условията на чл.55, ал.1 от НК съдилищата не са допуснали нарушение на закона. В рамките на въззивната проверка, контролираната инстанция законосъобразно е акцентирала и върху наличието на втората кумулативна предпоставка за приложението на привилегированата норма на чл. 55 от НК, а именно, че и най-лекото наказание за извършеното от подсъдимия се явява несъразмерно тежко (стр.12, възз.решение). В тази връзка няма как да бъде възприет предложения в касационната жалба на частния обвинител Г. ракурс към приноса на пострадалия за настъпването на ПТП, като ВКС оценява като некоректно поставена заявената в жалбата и в заседанието пред ВКС теза, че съпричиняващото поведение на пострадалия не следва да се отчита, понеже е незначително в сравнение с тежестта на ПТП и настъпилата му собствена смърт. Без съмнение пострадалият е понесъл най-тежката последица от настъпилото ПТП и в този смисъл каквото и да е било поведението му като водач не би могло да се съизмери с последвалата загуба на най-ценното - на неговия живот. На преценка обаче винаги подлежи обективния принос на всеки от водачите и когато, както е в случая, ударът е между две превозни средства в рамките на изяснения механизъм на ПТП задължително се идентифицира както виновния водач, така и приносът на всички останали фактори, включително и поведението на другият участник в ПТП към реализираните вредоносни последици. За това и несподелимо е поставеното на тази плоскост оспорване значението на съпричиняването при определяне на наказанието, основано върху незначителния, спрямо загубата на живота на пострадалия негов принос към резултата.
Относно заявената тежест на деянието, произтичаща от сериозния ръст на ПТП в страната и обоснованата на същото основание завишена степен на лична опасност и на самия деец, понеже със същите доводи се иска и отмяна на приложението на чл. 66 от НК, касационният състав следва да отбележи следните принципни положения, които отнесени към конкретиката на казуса, не дават основание за съгласие с доводите на касаторите - частни обвинители.
На първо място следва да се има предвид, че по начало обстоятелствата, които обуславят преценката за справедливия размер на наказанието и индивидуализирането му в рамките на предвидените в нормата санкционни параметри не са напълно идентични с тези, които съдът следва да съобрази при последващата си дейност, свързана с преценката за начина на неговото изтърпяване. При първите водещи са степента на обществената опасност на деянието и на дееца в кумулативна свързаност, докато във втория случай – при преценката относно начинът на изтърпяване на наказанието известен превес е отдаден на личността на извършителя, тоест на индивидуалната превенция и това разбиране е еднозначно утвърдено и в доктрината, и в съдебната практика: „И все пак трябва да се изтъкне, че кодексът изрично подчертава в случая преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец“, Н., И. Наказателно право на Република България, обща част, книга втора (под ред. на А.С.). С: С.-Р, 1992, с. 303); Вж. и Р № 60233/13.01.2022 г. по н. д. № 987/2021 г. на ВКС, III н.о и Р № 125/ 27.06.2017 г. по н.д. № 549/2017 г. на ВКС, III н .о. При преценката относно приложението на чл.66 от НК и двете предходни инстанция са съобразили посочените принципни положения, като е достатъчно да се посочи, че цялостната оценка дадена от първоинстанционния съд основателно споделена от втората инстанция на относимите към приложението на чл.66 от НК обстоятелства е обективно вярна, понеже изцяло почива на данните по делото и е правно издържана.
На второ място, следва да се посочи, че действително, престъпленията по транспорта в последните години заемат сериозно място в общата престъпност и е коректно да се отчете, че същите бележат ръст и изискват съответната по интензивност държавна реакция за противодействие. Тя обаче не би могла да изключи правилата, по които се определя справедливото наказание, а то е такова само когато е съответно на престъплението, както изисква чл.35, ал.3 от НК. В същото време, ефикасната наказателна политика, както ВКС е имал повод да посочи „.. не би следвало да се отъждествява единствено и само с налагането на ефективни наказания на лицата, причинили съставомерен резултат“- Р № 184/ 20.01.2021г. по н.д. № 820/2020 г., III н.о. В същият смисъл Р № 84/ 14.06.2022 г.,по н.д.№ 272/2022 г, I н.о и Р №39/ 27. 07. 2021г., по н.д.№ 1013/2021 г., на III н.о.
ВКС намира за необходимо да отбележи, че изтъкнатите от частните обвинители доводи за поисканото от тях завишено наказание лишаване от свобода, което да бъде наложено на подсъдимия за ефективно изтърпяване, са напълно разбираеми в житейски план и в контекста на неизмеримата им загуба като родители на починалия от ПТП М. Г., но не намират юридическа подкрепа, поради което и няма как да бъдат удовлетворени.
Относно кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС наложено на подсъдимия , ВКС констатира, че същото не е предмет на оспорване от частните обвинители, доколкото липсват каквито и да е доводи в тази посока и съответно не изисква отговор. В рамките на конституционното му задължение да следи за правилно приложение на закона касационният състав може само да констатира, че наказанието лишаване от право да управлява МПС наложено на подсъдимия за срок от една година е определено в законоустановените рамки по чл. 49, ал.2 от НК.
В обобщение може да се посочи, че противно на отправеното от касатора – частен обвинител П.Г. оплакване, че въззивното решение не съдържа обсъждане и отговор по наведените пред въззивната инстанция възражения, ВКС констатира, че същото съответства изцяло на изискванията на чл.339, ал.2 от НПК. В решението е обективиран резултат на извършена пълноценна въззивна проверка, като на всички възражения и оплаквания на подсъдимия и на частните обвинители е отговорено обстойно, мотивирано и с юридически издържани доводи. Ето защо и след като в рамките на осъществения касационен контрол, настоящият касационен състав не констатира основания за ревизия в рамките на което и да е от касационните основания, посочени в атакуващите процесуални документи, то и контролираният съдебен акт следва да бъде оставен в сила .
Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1,т.1 от НПК,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 47/ 11.04. 2 0 24 година на Апелативен съд- Велико Т., по ВНОХД № 29/2024 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 11/ 23.10.2023 г. на Габровски окръжен съд, постановена по НОХД № 186/2022 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.