Допускане на съдебна делба и прекъсване на придобивна давност чрез иск

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 176

София, 21.03.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 18 март две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

при участието на секретаря Даниела Никова

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр.дело 5459 /2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК

По касационна жалба, подадена от А. Т. М. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение 4312 от 01.08.2023 г., по гр.д.№ 6706/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 13.08.2021 г. по гр. д. № 65382/2018 год. на Софийски РС, с което е допусната съдебна делба между касаторката, Б. М. Т. и Р. А. Т. на апартамент ***, находящ се в [населено място],[жк]блок ***, вх.***, ет.*** с площ 65,20 кв.м., ведно с мазе № *** и 0,659 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото при квоти: 1/2 ид.ч. за касаторката и общо 1/2 ид.ч. за Б. и Р. Т..

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, защото е недопустимо да се иска делба на имот, който не е съсобствен и за неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдено нито едно доказателство и нито един довод на касаторката, а в решението са цитирани тестове от закона и правната литература.

Ответниците по касация оспорват касационната жалба, тъй като въпросът за наличието на съсобственост е въпрос по същество, а решението, като краен резултат е съобразено с доказателствата и съдебната практика. Отговорите на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване не следва да доведат до промяна на крайният извод за наличие на съсобственост между страните при права по 1/2 ид.ч., защото възражението за придобивна давност е неоснователно, независимо дали ще се извърши поправка на очевидна фактическа грешка на влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС, представено като доказателство.

Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:

По основанието за допускане до касация:

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди събраните доказателства и да обоснове свои фактически и правни изводи от тях по оплакванията във въззивната жалба поради противоречие с т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдебната практика, включително и задължителната такава, без противоречие приема, че въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. чрез формиране на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. При изпълнение на това задължение, въззивният съд следва да направи обективен и цялостен анализ на доказателствата по делото по отделно и във взаимната им връзка и зависимост по свое вътрешно убеждение. Нормите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. В този смисъл са Решение № 50062 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3284/2022 г., II г. о., Решение № 192 от 18.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 646/2009 г., II г. о., Решение № 60287 от 16.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 973/2021 г., III г. о. и др.

Касационно обжалване е допуснато и на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК за обсъждане прилагането на императивните правни норми, уреждащи придобивната давност - спирането и прекъсването й – чл. 115 б. „ж“ и чл. 116, б „б“, във вр. с чл. 84 ЗС, предвид констатираната очевидна фактическа грешка в диспозитива на влязлото в сила решение на 19.06.2009 г. по гр.д.№ 8770/1997 г. на СРС и разясненията в мотивите по т.2А ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.

По делото е установено следното:

Процесният апартамент е купен от държавата с договор от 1978 г. от съпрузите М. А. М. и Т. Г. М., брака между които е прекратен с развод през 1989 г. С одобреното от съда споразумение, те са се уговорили апартамента да остане съсобствен при равни права. С н.а. № 21,т.LXL от 03.10.1995 г. М. А. М. и Т. Г. М. чрез пълномощник продават на М. Д. А. процесния апартамент, а тя, заедно с А. С. А., на 06.11.1995г. го продават на ищците Б. М. Т. и Р. А. Т. с нот. акт № 127,т.LLLІІІ/1995 г. Т. М. е починал на 06.07.1999 г. С влязло в сила решение на 19.06.2009 г. по гр.д.№ 8770/1997 г. на СРС е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС, предявен от Б. М. Т. и Р. А. Т. против М. А. М. за процесния апартамент, но видно от мотивите, съдът е приел, че ищците се легитимират за собственици само за 1/2 ид.ч. от имота, а за другата 1/2 ид.ч., принадлежаща на М. М., защото пълномощникът по сделката не е имал представителна власт. Искът е отхвърлен, защото е предявен против съсобственик и на осн. чл. 31, ал.2 ЗС, имота не може да се ревандикира от съсобственик. Не е проведено производство за поправка на очевидна фактическа грешка на решението по иска по чл. 108 ЗС, като диспозитива му се оформи в две части – установителна и осъдителна. С н.а. № 124, т.ІІ/12.12.2014 г. М. А. Г. /с бивша фамилия М./ и сина й С. Т. М. даряват на ответницата А. М. 3/4 ид.ч. от апартамента.

В отговора на исковата молба ответницата се позовава на придобивна давност, текла от началото на 1996 г.

Първата инстанция е приела, че иска е основателен и е допуснала делба при равни права за ищците - общо 1/2 ид.ч. и за ответницата 1/2 ид.ч., като е приел за неоснователно възражението за придобивна давност. Мотивирал се е с това, че с предявяване на иска по чл. 108 ЗС през 1997 г. е спряно течението на давността. Съобразил е, че в мотивите на това решение е прието, че Б. М. Т. и Р. А. Т. са придобили 1/2 от апартамента, а М. А. М., която не е учредявала представителна власт на никого, е останала собственик на другата 1/2 ид.ч., независимо, че с диспозитива на решението, иска по чл. 108 ЗС е отхвърлен, т.е. съобразил е мотивите независимо, че те не се ползват със сила на пресъдено нещо /според мотивите към т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС преди да е извършена поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на приетото в мотивите по т.2А ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС/. Районния съд е констатирал че и от влизане на решението в сила до предявяване на иска за делба не е изтекъл изискуемият десет годишен срок за придобиване по давност. Затова не са обсъждан другия елемент на придоибвната давност – владението.

Във възивната жалба против това решение ответницата е твърдяла липса на съсобственост и недопустимост на иска и на делбата, и оплакване, че РС не е обсъдил петгодишната придобивна давност, дори да се приеме, че по време на производството по чл. 108 ЗС давността е била прекъсната. Позовала се и на това, че е плащала данъци за имота.

Въззивната инстанция, в противоречие с разясненията в съдебната практика относно правомощията и задълженията на въззивната инстанция в ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и отговора на първия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е действал като контролно-отменителна а не като въззивна инстанция - преценявал правилността на решението на РС без да извършва анализ на доказателствата и да формира собствени изводи от тях. Посочил е, че РС не е допуснал погрешна правна интерпретация на фактите и обстоятелствата по спора, обсъдил е доказателствата по делото и не е събирал такива служебно, правилно е разпределена доказателствената тежест. Посочил е, че е заявено възражение от ответницата за липса на съсобственост и придобиване частта на ищците по давност, но само са възпроизведени показанията на св. К., която от 39 години живее в същия блок и не й е известно това жилище да има други собственици, както и на св. М., чийто баща сега живее над процесния имот и не му е известно други хора да са живели в апартамента. Въззивният съд е възпроизвел нормите на чл. 79 и чл. 68 ЗС и е приел, че е правилен изводът на РС, че не е изтекла 10-годишната придобивна давност, че свидетелските показания са заинтересовани и недостатъчни и неподкрепени от писмените доказателства, че щом ищците са заплащали данъците за 1/2 ид.ч. от апартамента и такса „битови отпадъци“, това, заедно с писмените доказателства е обоснован в достатъчна степен извода на РС за наличие на съсобственост. Следват общи бланкетни и не кореспондиращи на мотивите на РС констатации, че районния съдия указал доказателствената тежест във връзка с доказване на всеки от елементите на владението и придобивната давност, но няма пълно и главно доказване от ответника при негова доказателствена тежест да докаже „обективните елементи, които владението му следва да притежава и субективния признак, установени в нормите на ЗС“. Въззивният съд изброил признаците на владението, без да коментира и да ги свързва с доказателствата по делото, а общо е посочил, че „аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо“. Тъй като във въззивната жалба не били посочени пороци на решението на РС, тя е преценена като неоснователна, а мотивите към решението на РС, като конкретни, обстойни, правилни, въз основа на приетите доказателства по делото и напълно съответстващи на диспозитива на решението. Следват бланкетни констатации, че проектът на РС за доклад по чл. 140 и сл. ГПК е пълен и правилно квалифициран да е окончателен, като във въззивната жалба не е имало оплаквания във връзка с доклада. Въззивният съд е посочил, че не са нарушени императивни правни норми.

Изложеното, с оглед отговора на първия въпрос сочи на неправилност на мотивите на обжалваното въззивно решение.

При преценка на доказателствата, във връзка с оплакванията в касационната жалба, настоящата инстанция намира, че не се налага извършването на нови процесуални действия, поради което се произнася по същество на спора.

Неоснователен е довода, че решението е недопустимо поради липса на съсобственост. Дали е налице съсобственост е въпрос по същество и по него съдът се произнася с решението по чл. 344 ГПК.

От доказателствата, посочени по-горе се установява, че процесния апартамент е съсобствен между ищците и ответницата. Правата на ишците до размер на 1/2 ид.ч. са придобити от праводател, който е придобил права до размер на 1/2 ид.ч. от бившия съпруг Т. Г. М. на основание покупко-продажби, оформени с н.а. № 21,т.LXL от 03.10.1995 г. и н. а. № 127,т.LLLІІІ/1995 г. Правата им до размер на 1/2 ид.ч. не са отречени с влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС, макар този начин на формулиране на диспозитива да е отречен с приетото по т.2А ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Не е проведено производство по поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на това решение, но доколкото това производство е безспорно, следва да се приеме, че иска по чл. 108 ЗС е уважен в установителната му част за 1/2 ид.ч., както е прието в мотивите. С предявяване на иска по чл. 108 ЗС, течението на придобивната давност е прекъснато на основание чл. 116, б.“б“ ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС. Докато е траело това производство, течението на придобивната давност е спряно на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД във вр- с чл. 84 ЗС, а поради уважаване на ревандикационния иск за 1/2 ид.ч., спирането и прекъсването течението на придобивната давност не е заличено с обратна сила. Така от влизане на решението по чл. 108 ЗС в сила - 19.06.2009 г. до предявяване на иска за делба – 10.10.2018 г. не е изтекъл изискуемият от чл. 79, ал.1 ЗС десет годишен срок.

Ответницата по иска А. Т. М. е придобила по дарение, оформено с н.а. № 124, т.ІІ/12.12.2014 г. от М. А. Г. само 1/2 ид.ч. Другият дарител С. Т. М. не е придобил по наследство или на друго основание никаква идеална част и не е прехвърлил на ответницата идеална част от процесния апартамент. С. М. не е участвал в производството по чл. 108 ЗС. Свидетелските показания обаче не установяват той да е установил владение за себе си, което да е противопоставил на ищците. При сделката от 2014 г. е считал, че дарява наследена от баща му идеална част, но той не е придобил по наследство част от процесния апартамент от баща си, тъй като последния се е разпоредил приживе с частта си от прекратената съпружеска имуществена общност. Дарението от несобственик няма вещно-прехвърлително действие. Дарената не е могла да придобие и по давност като добросъвестен владелец 1/4 ид.ч. от апартамента, тъй като от дарението до предявяване на иска не е изтекъл изискуемият се в чл. 79, ал.2 ЗС пет годишен срок. При тези данни е без значение дали касаторите са плащали данъци за целия имот, а и плащането на данъци е изпълнение на публично задължение към държавата, респекитвно към общината и не доказва намерение за своене.

Предвид изложеното, като краен резултат, въззивното решение, с което е потвърдено решението на РС, с което е допусната съдебна делба на процесния апартамент при равни квоти между страните, следва да се остави в сила.

Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение 4312 от 01.08.2023 г., по гр.д.№ 6706/2022г. на Софийски градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: