Причиняване на смърт на пешеходец при ПТП и определяне на адвокатски разноски

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * ПТП на пешеходна пътека * частен обвинител * липса на мотиви * вътрешно убеждение * доказателства и доказателствени средства * доказателствени искания * смекчаващи и отегчаващи обстоятелства * смекчена наказателна отговорност * смекчаване на наказателна отговорност

4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 378

гр. София, 22.08.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при участието на секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора от ВП КАЛИН СОФИЯНСКИ

като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №833/2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от защитника на подсъдимия Б. А. Б. – адв. И. Т. и по касационна жалба от частните обвинители Л. Н. Н., М. Н. Н., Н. Н. Н., Я. Н. Н. и Г. Н. Н. чрез техния повереник– адв. Р. М., срещу решение № 89 от 01.07.2024г., постановено по внохд № 41/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново.

С присъда № 19 от 13.10.2023г., постановена по нохд № 266/2022г. на Окръжен съд – Ловеч, подсъдимият Б. А. Б. е признат за виновен в това, че на 08.12.2018г. в с. Б., на ул. "В. Л." около номер 179, при управление на МПС – лек автомобил „Рено Лагуна“, с д.к. № ** **** **, негова собственост, нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП – не намалил скоростта от 59,91 км/ч и в случай на необходимост не спрял, когато е възникнала опасност за движението – приближаването към и преминаването в неговата пътна лента за движение на пешеходката Й. Л. Т., и по непредпазливост причинил смъртта й – престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ във връзка с чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК, за което му е било наложено наказание две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 343г от НК съдът е наложил на подсъдимия Б. Б. наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК – лишаване от право да управлява МПС за срок от три години.

Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.

По въззивна жалба от адв. И. Т., защитник на подсъдимия Б., е образувано внохд № 41/2024г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С решение № 89 от 01.07.2024г., постановено по това дело, първоинстанционната присъда е била изменена, като подсъдимият Б. А. Б. е оправдан само в частта на обвинението, че е управлявал лекия автомобил „Рено Лагуна“, с д.к. № ** **** ** със скорост по-висока от 58 км/ч и е бил намален присъдения на адвокат Р. М. адвокатски хонорар за безплатно процесуално представителство и защита на частните обвинители Л. Н. Н., М. Н. Н., Н. Н. Н., Я. Н. Н. и Г. Н. Н. за производството в първата инстанция от 10 500 лева /десет хиляди и петстотин лева/ на 4 200 лева /четири хиляди и двеста лева/. В останалата част присъдата е била потвърдена. Подсъдимият е бил осъден да заплати на адвокат Р. М. адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство и защита на същите петима частни обвинители в производството пред въззивната инстанция в размер на 1800 лв.

С касационната жалба от защитника на подсъдимия Б. Б. – адв. И. Т., са заявени всички основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е аргументирано с твърдения за липса на мотиви, поради необсъждане на съществени възражения на защитата, които са изброени. Необсъдените, според касатора възражения са: липса на мотиви на първоинстанционната присъда; това, че съдебният акт не е израз на вътрешното убеждение на съда; наличие на недостатъци при обсъждане на приетите по делото експертизи; недопустим метод за оценка на първата комплексна и следващите две експертизи, използван от първоинстанционния съд; обстоятелството, че в последните две експертизи два от трите метода, използвани за установяване на мястото на удара и скоростта на автомобила, са неприложими, а третият – компютърната симулация, абсолютно необоснован; пристрастност и предубеденост на състава на първоинстанционния съд, която се извлича от мотивите и начина на изграждане на вътрешното убеждение, демонстрирана и в хода на съдебното следствие с отказа да бъдат уважени годни, допустими и относими доказателствени искания на защитата. На следващо място, като съществено нарушение на процесуалните правила се сочи и това, че съдът е изградил изводите си за мястото на удара изцяло върху предположения, като е игнорирал показанията на свидетелите очевидци и обясненията на подсъдимия. Възразява се, че решението почива на предположения и относно приетото от съда поведение на пострадалата, относимо към момента на възникване на опасността за движението. Поставя се акцент на това, че подсъдимият е признат за виновен без обвинението да е доказано по категоричен начин, доколкото липсват данни от кой момент пострадалата е представлявала опасност и съответно е възникнало задължението за намаляване на скоростта и спиране. Твърдението за нарушение на материалния закон е свързано с това, че така установените от въззивния съд факти не обуславят извършено от подсъдимия нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, тъй като от момента на стъпване на пешеходката на платното за движение, когато, според защитата, е възникнала и опасността, той е бил в невъзможност да предотврати настъпването на ПТП. Явната несправедливост на наказанието се обосновава с подценяване на значението на смекчаващите отговорността обстоятелства и надценяване на отегчаващите такива. Сред недооценените смекчаващи обстоятелства се сочат продължителността на производството и съпричиняването на престъпния резултат от пострадалата, които според защитата са изключителни такива, и същите, в съвкупност с останалите, предпоставят приложението на чл. 55 от НК. По отношение на наказанието лишаване от право да се управлява МПС се възразява, че при определянето му съдът е взел предвид единствено наложените на подсъдимия административни наказания за нарушения на ЗДвП, а е игнорирал напълно смекчаващите вината обстоятелства. Иска се отмяна на обжалваното решение и оправдаване на подсъдимия или отмяната на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Срещу депозираната от защитника жалба са постъпили писмени възражения от жалбоподателите - частни обвинители чрез техния повереник – адв. М.. В тях се съдържа аргументирано становище за неоснователност на касационната жалба. Сочи се, че не са допуснати твърдяните от касатора отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, касаещи мотивите на въззивния акт, формирането на изводите за мястото на настъпване на удара и скоростта на пешеходката, както и оценката на показанията на свидетелите очевидци. Изразява се несъгласие с твърдяното нарушение на принципа за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, предвид фактическата и правната сложност на делото и приноса на защитата за забавянето му, като се възразява и срещу твърдението за предубеденост на състава на първоинстанционния съд. Сочи се, че оплакването за нарушение на материалния закон е абсолютно бланкетно. По отношение на претенцията за явната несправедливост на наказанието се аргументира, че такава не е налице и санкцията е правилно индивидуализирана, тъй като липсват сочените от защитата изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства и приложението на чл. 55, ал. 1 от НК би накърнило целите на индивидуалната и генералната превенция. Иска се оставянето на касационната жалба от адв. И. Т. без уважение.

В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от частните обвинители Л. Н. Н., М. Н. Н., Н. Н. Н., Я. Н. Н. и Г. Н. Н. чрез техния повереник – адв. М., са наведени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. С жалбата се възразява срещу тези части на въззивното решение, касаещи присъденото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на петимата частни обвинители пред първа и въззивна инстанция. На първо място, повереникът счита, че съдът незаконосъобразно е намалил присъденото адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство и защита на частните обвинители пред Окръжен съд – Ловеч, приемайки, че същото е прекомерно и че по отношение на него не следва да се прилага разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размер на адвокатските възнаграждения. Изтъква се, че в НПК липсва аналогична на чл. 78, ал. 5 от ГПК правна уредба, която да предоставя възможност на съдилищата да редуцират разноските за дължими адвокатски възнаграждения, претендирани или заплатени от частни обвинители и/или граждански ищци, при твърдения за прекомерност на същите. Сочи се, че дори присъденият от окръжния съд размер на разноски за адвокатско възнаграждение е половината от реално дължимия за осъщественото процесуално представителство на всичките петима частни обвинители. Липсата на основание за намаляване на размера на дължимото адвокатско възнаграждение по настоящото дело се аргументира и с възприетите с Решението на СЕС по дело С-438/22 принципни положения и междувременно формираната съдебна практика по приложение на материалния закон. Според касатора, съдът при произнасянето си е следвало да съобрази действащото законодателство, въпреки несъвършенствата му, а именно Закона за адвокатурата и Наредба № 1 от 09.07.2004г. Изтъква се, че в решението си СЕС не е отрекъл изрично възможността да се остави без уважение искането на насрещната страна за намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение, в случай че надвишава минималните размери по Наредбата, а е предоставил тази преценка на съда, разглеждащ конкретния правен спор. Оспорва се законосъобразността и на присъденото от въззивния съд адвокатско възнаграждение за осъщественото пред него безплатно процесуално представителство, предвид че е определено само за един частен обвинител, въпреки липсата на възражение от страна на подсъдимия и защитника му и без да бъде съобразена реално извършената от повереника работа. Прави се искане за изменение на въззивното решение като подсъдимият бъде осъден да плати сумата от 6300 лева – разликата между присъденото от Окръжен съд – Ловеч и намаленото от апелативния съд възнаграждение, както и сумата от още 7200 лева за представителство на частните обвинители пред Апелативен съд – Велико Търново.

В съдебното заседание пред ВКС, адв. М. защитник на подсъдимия поддържа изцяло депозираната касационна жалба по изложените в нея аргументи, като акцентира на две особено съществени, според него, нарушения на процесуалните правила във въззивното решение. Едното от тях е, че съдът въз основа на предположения е приел момента, от който пострадалата е представлявала опасност за движението, а другото, че е игнорирал показанията на свидетелите очевидци и обясненията на подсъдимия. Защитникът сочи, че допуснатите съществени отстраними нарушения на процесуалните правила накърняват правото на подсъдимия на защита и правото на справедлив процес, гарантирани с чл. 6 от ЕКПЧ. По отношение на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК претендира, че при индивидуализация на наказанието съдът е подценил значението на смекчаващите отговорността обстоятелства и е надценил отегчаващите, а при определяне на наказанието лишаване от право е игнорирал изцяло смекчаващите обстоятелства. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за разглеждане от друг състав на апелативния съд.

Адв. М., повереник на частните обвинители Л. Н., М. Н., Н. Н., Г. Н. и Я. Н., взема становище за неоснователност на касационната жалба на защитника на подсъдимия, като сочи, че въззивното решение не страда от приписваните му пороци, поради което моли тази жалба да бъде оставена без уважение. Намира наложеното наказание за правилно, законосъобразно и справедливо. Поддържа касационната си жалба, като счита, че въззивната инстанция неправилно е намалила присъдения адвокатски хонорар.

Частните обвинители Й. Я. Н., Н. Я. Н., С. Я. А., М. Я. Н., М. Я. Н., Л. Т. М., София Л. П., Х. Л. Г., М. Л. П., М. Т. М., Г. Л. М., П. Л. М., Н. Л. Н., М. Л. Н., Б. Г. Н., Й. Г. Н. и Н. Г. Н. редовно призовани, не се явяват и не се представляват в откритото съдебно заседание.

Представителят на ВКП намира, че оплакванията в касационната жалба на защитника срещу процесуалната дейност на съда, са без основание. Счита, че въззивният съд е изпълнил в цялост задълженията си да отговори на всички възражения и доводи на защитата по аргументиран и убедителен начин. Не приема за основателно и оплакването на адв. М., касаещо размера на присъденото адвокатско възнаграждение. Моли за оставяне на въззивното решение в сила.

Подсъдимият Б. Б. не взема участие в съдебното заседание пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

Касационната жалба на защитника на подсъдимия е неоснователна , а тази на повереника на частните обвинители - частично основателна.

По касационната жалба на защитника на подсъдимия Б. Б..

На първо място е необходимо да бъдат обсъдени оплакванията на този касатор за допуснати съществени процесуални нарушения- липса на мотиви към въззивното решение, намерили израз в отсъствие на отговори от страна на апелативната инстанция на направени от него възражения. Това е така, тъй като наличието на процесуални нарушения от категорията на абсолютните, каквото е липсата на мотиви, неизбежно води до отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, без да се обсъждат останалите релевирани касационни основания.

Възраженията, на които според защитника на подсъдимия не е отговорено в проверяваното решение касаят: 1. липса на мотиви към първоинстанционната присъда; 2. отсъствие на отговор на доводи, свързани с незаконосъобразното некредитиране на първите три АТЕ-зи, изготвени от вещото лице Д. Д., а по отношение на експертизите, изготвени вещите лица д-р Д., Д., В. и Б., респективно от д-р Д., И., Ш. и П. – досежно недопустимия начин на оценка, сторен от първата инстанция; 3. липса на отговор на оплакването за необоснованост на експертните заключения на проф. К., инж.У., инж.И., инж.П. и д-р С.; 4. неналичие на отговор за незаконен съдебен състав на първоистепенния съд, изводим от мотивите към присъдата и от неуважаването на доказателствени искания, направени от защитата.

Проследявайки внимателно съдържанието на въззивното решение, ВКС не констатира приписваните му пороци. Възраженията на защитата на подсъдимия са били акуратно и детайлно обсъдени. На л.205-206 от внохд, апелативният съд подробно се е занимал с възражението, касаещо липса на мотиви към първоинстанционната присъда и аргументирано го е отхвърлил като неоснователно, като е приел, че съдебните мотиви на окръжния съд, макар и да не се отличават с особена юридическа прецизност, отговарят на изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК за съдържание. Отговорено е било и на оплакването за предубеден и пристрастен съдебен състав на първостепенния съд /л.207-208 от внохд/. Безпристрастност на съда означава липса на предубеденост или предразсъдъци по отношение на страните по делото. Тестът за безпристрастност съществува в две форми- субективен и обективен тест. Обективният тест е свързан със значимостта на външното впечатление за независимост, т.е дали един обикновен разумен наблюдател възприема съда като независим. По настоящето дело защитата не претендира да е налице външно впечатление за предубеденост, а наличието на такава извежда от мотивите на окръжния съд /без посочване на каквато и да е конкретика/, от начина по който е било изградено вътрешното му убеждение и от отказа да уважи доказателствени искания на защитата. С други думи касаторът твърди наличие на субективна пристрастност. В тази връзка следва да се отбележи, че субективният тест изисква по-високо ниво на индивидуализация/каузална връзка, като е необходимо да се докаже лична предубеденост на член на съдебния състав или на целия такъв спрямо една от страните, като не следва да се пропуска, че личната безпристрастност се презюмира, освен ако няма доказателства за противното. А по настоящето дело такива липсват. Мотивите на съда принципно могат да обосноват пристрастност на съдебния състав, но ако съдът си е послужил с неприемливи от гледна точка на правото обидни, позорящи или други носещи негативна конотация квалификации, или съждения, поставящи в неблагоприятна светлина подсъдимия или друга страна в процеса, непочиващи на материалите по делото /в този смисъл Р №155 от 28.04.2023 г. по н.д. 129/2023 г. на трето н.о на ВКС/. Неправилната интерпретация на съдържанието на доказателствените материали, допуснати пропуски в процесуалната дейност на съда, както и отказ да се събират доказателства /ако такива са били необходими/, не водят до извод за предубеденост на съдебния състав, а биха могли да представляват съществено процесуално нарушение, което въззивният съд следва сам да отстрани, доколкото е втора по ред инстанция по фактите. По настоящото дело такива съществени процесуални нарушения не са налице. Ето защо, ВКС се съгласява с извода на апелативната инстанция за липса на предубеденост и пристрастност на първия съд.

По-нататък, упрекът към контролираната инстанция, че не е отговорила на възраженията на касатора, свързани с изготвените по делото автотехнически експертизи, също не се споделя. Голяма част от въззивното решение е посветено на анализ и оценка на приетите автотехнически и съдебномедицински експертни заключения, като досежно всяко едно от тях апелативният съд е взел отношение по обосноваността му и е изложил съображения на кои експертни изводи е дал вяра и защо и кои не е кредитирал и по какви причини. Изключителна дискреция на решаващия съд е да прецени дали да се довери или не на многобройните изготвени и приети по делото експертизи, стига да ги е обсъдил в пълнота и да е изложил убедителни аргументи за своето решение, така, както е сторил ВтАС. Впрочем това важи и по отношение на гласните доказателствени източници - показанията на свидетелите-очевидци К. Л. и М. Р., чиято съдебна преценка за достоверност се оспорва /по този въпрос ВКС ще вземе отношение в решението си по-долу/. Към изложените съображения, чрез които съдът е аргументирал виждането си за некредитиране на АТЕ-за, /л.109-123 от ДП/, допълнителна АТЕ-за /л.128-134 от ДП/, допълнителна АТЕ-за /л.139- 145 от Д.П/- и трите изготвени от вещото лице инж. Д., КСМАТЕ-за /л.62-76 от ДП/, изготвена от д-р Д., инж. Д., инж. В. и инж. Б., САТЕ-за /л.20-43 от ДП/ и КАТСМЕ-за /л.345-382 от нохд/, изготвени от вещите лица д-р Д., инж. И., инж. Ш. и инж. П., е необходимо да се посочи в допълнение следното: В първоначалната АТЕ-за /л.109-123 от ДП/, за да определи скоростта на движение на процесния автомобил вещото лице инж. Д. е използвал метода „Martinez“, за който в съдебното заседание пред първоинстанционния съд е подчертал, че е единственият метод, приложим в конкретния случай. Съгласно този метод обаче скоростта на движение на автомобила се определя в голям интервал, а именно между от 48-72 км/час. За да приеме скорост на движение на конкретното МПС-то от 50 км/час вещото лице е посочило, че се е съобразило с височината на предната част на автомобила, макар за нея да не е имал конкретни данни и с височината на пострадалата. По отношение на видимостта, осветена от фаровете на автомобила напред и в страни от фронта му, при устните си разяснения пред съда, вещото лице е заявило, че не е разполагало с данни за конкретния автомобил, а е използвал осреднени данни за всички автомобили с халогенни къси светлини, като едва в следващите експертизи е било отчетено и съобразено обстоятелството, че процесният автомобил е със специална оптика на фаровете. На следващо място, в тази и следващите две АТЕ-зи, изготвени от инж.Д., не е участвал съдебен лекар, поради което и извода, че пострадалата е пресичала перпендикулярно на пътното платно не е обоснован посредством специални медицински знания. Сам експертът е признал в съдебното заседание, че този си извод е аргументирал на базата на казаното от свидетелите, както и въз основа на хипотезата, че пешеходеца би предприел най-краткия път за пресичане, като е заявил, че при изготвянето на четворната СМАТЕ-за, на базата на медицинските заключения е бил приет друг начин на пресичане на пострадалата. Горното сочи на извод, че инж.Д., независимо, че поддържа самостоятелно изготвените от него заключения, се дистанцира от възприетия от него начин на пресичане на пешеходката. Освен това в АТЕ-за, изготвена от същото вещо лице, е отразено че „ загиналата не е представлявала опасност за водача на л.а. до момента на навлизането си върху платното за движение на ул. "В. Л." . Този извод е бил подчертан на няколко пъти и в съдебното заседание: „ движението на пешеходец по тротоара не е аварийна ситуация за движещите се по платното автомобили“ , „от техническа гледна точка аварийна ситуация е, когато водачът е принуден да вземе незабавни мерки, за да предотврати настъпването на произшествието. Когато има препятствие на платното, по тротоара постоянно се движат хора“. Преценката за това кога един пешеходец е станал опасност за движението е изцяло в компетенциите на съда и тя не може да бъде заменена от тази на автоинженера. В случаите, когато вещите лица дават заключения по някои въпроси извън тяхната компетентност, тези изводи не следва да бъдат отчитани от съда, но в конкретния случай това не би било достатъчно, тъй като настоятелното повтаряне на факта от експерта за момента на възникване на опасността, внася съмнение относно обективността му. Извън казаното, следва да се добави, че както инж.Д., така и останалите вещи лица от следващите КСМАТЕ-за /л. 62-76 от ДП/ и САТЕ-за /л. 20-43 от ДП/ са приели спокоен ход на движение на пешеходката, като не са изложили аргументи, които да го обосноват. Това е сторено едва в КСАТМЕ-за /л. 345-382 от нохд/. Прави впечатление и следното обстоятелство- макар при защитата на собствените си експертни заключения инж.Д. да е твърдял, че според него метода за изчисление на скоростта „Martinez“ е единствено възможният за конкретния случай, той не е подписал с особено мнение КСМАТЕ /л.62-76 от ДП/, в персоналния състав, на която е участвал. Според последната експертиза, скоростта на движение на МПС-то преди удара е била 52-53 км/час, определена по метода „Епъл“. Действително в съдебното заседание инж. В. е посочил, че независимо, че метода „Епъл“ няма нищо общо с метода „Martinez“, те са намерили сечението между двата метода, но инж.Д. изобщо не е взел отношение по този въпрос. По-нататък прочитът на устните разяснения, дадени от експертите по КСМАТЕ /л. 62-76 от ДП/ в съдебното заседание, показва, че самите вещи лица са разбрали, че след изготвяне на заключението им, са постъпили нови данни по делото, които не са взели под внимание.

И на последно място, защитникът на подсъдимия в съдебното заседание пред първоинстанционния съд е оспорил САТЕ-за /л. 20-43 от ДП/, както и е изразил несъгласие с експертните изводи, обективирани във КАТСМЕ-за / л.345-382 от нохд/ и независимо от обстоятелството, че решаващият съд не е кредитирал тези заключения, адвокатът отново е изразил недоволство от това решение на съдебния състав, което е парадоксална позиция.

В заключение апелативния съд е обсъдил всички възражения на защитата, поради което мотивите на постановения от него съдебен акт не страдат от приписвания им дефицит.

На следващо място, в касационната жалба се оспорва мястото на удара по ширина и дължина на пътното платно, скоростта на движение на пешеходката и на превозното средство, начина и мястото на пресичане на пострадалата спрямо лентата за движение на автомобила и причинната връзка между поведението на водача и настъпилия вредоносен резултат. По този повод следва да се отбележи, че изброеното по-горе касае фактическите обстоятелства, приети от решаващия съд, а ВКС не може да се произнася по тях /в т.ч. да ги променя или допълва/, доколкото е инстанция по правото, с изключение на хипотезата по чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК /т.н. „трета касация“/, която в случая не е налице. Освен да се занимае с приложението на материалния закон, ВКС има задължение да проследи и процеса на формиране на вътрешното убеждение на контролираната инстанция. В тази връзка, настоящият съдебен състав не констатира пропуски и нарушения в дейността на апелативния съд по оценка на доказателствата, доказателствените средства и експертните заключения, които да поставят под съмнение начина на формиране на вътрешното му убеждение. Въззивният съдебен акт съдържа подробна аргументация на доказателствената обезпеченост на обвинението срещу подсъдимия, като оплакването за изграждане на фактите по делото на предположения, е неоснователно. Това е така, той като фактическите изводи, до които е достигнал апелативният съд, не са произволни, а са резултат от сериозен, внимателен и детайлен анализ на събраните по делото доказателства. Доказателствената му дейност се отличава с достатъчна пълноценност и следва очертания от правилата на формалната логика път. С основание проверяваният съд е кредитирал експертните заключенията, изготвени от в.л. проф. д.т.н. инж. К., доц. д-р инж. У., д-р инж. И., инж. П. и д-р С., които по технически и медицински път, съобразявайки всички доказателства по делото, са установили оспорените от защитата на подсъдимия фактически обстоятелства. Причините за кредитирането на коментираните експертизи са свързани не само с това, че изготвилите ги вещи лица са водещи експерти в областта на автотехническото познание, а преди всичко, защото са били използвани най-съвременните методи и достижения на тази специфична наука. Използваната от вещите лица компютърна симулация е сложен, актуален метод за провеждане на компютърно базирани експерименти с математически модели, които описват поведението на обектите за определен период от време. Чрез нея се симулират реални ситуации и е изключително полезна при изследване на динамични системи, които трудно подлежат на математическо моделиране, какъвто е настоящият случай. В устната защита на експертизите вещите лица са посочили, че най-модерният метод в света е компютърната симулация, представляваща механоматематическо моделиране на многофазовото движение на тялото при относителното си движение спрямо автомобила, отчитайки генезата на травмите и представлява високо технологичен научен подход. Твърдението, че тези експертизи са необосновани, не може да бъде възприето. В съдебното заседание пред първоинстанционния съд проф. К. изключително подробно е обяснил начина на действие на компютърната симулация, онагледявайки направените от експертизата изводи посредством фигурите, отразени в писменото заключение. Освен това е посочил, че извън компютърната симулация са комбинирали всички известни и най-точни в специализираната научна литература методи за определяне на скоростта на автомобила, при което се е получило удивително съвпадение между резултатите, което говори за добра физична точност на описания от тях механизъм на произшествието. Прави впечатление, че всеки един технически извод е детайлно обоснован и убедително защитен в съдебното заседание, както и че вещите лица многократно са подчертали, че приетото от тях е най-благоприятно за дееца. Освен това, не следва да бъде подминаван и факта, че двете обсъждани експертизи са изготвени след направеното от прокурора и прието от съда изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК. Предвид изложеното, ВКС също не намира основания за дискредитиране на процесните експертизи.

Що се отнася до показанията на свидетелите- очевидци, следва да се отбележи, че те са били приети за достоверни във всичките им части, с изключение на твърдението им, че пешеходката е предприела пресичане на пътното платно, излизайки от уличката /има се предвид ул. "О. м."/, а не от тротоара на ул. "В. Л.". Обективността на последното им твърдение е опровергана по технически път. В тази насока следва да се посочи, че в принципен план на обективни данни са трудно противопоставими субективни възприятия. Нещо повече, тъй като ударът при ПТП-то, следствие на който се причинява съставомерния резултат, настъпва внезапно и неочаквано, свидетелите-очевидци, тъй като нямат предварителна психическа подготовка и нагласа за предстоящото /поставени са и в условията на нетипична житейска ситуация/, е възможно да не бъдат напълно пълноценни при възприемане, запаметяване и възпроизвеждане на случилото се. Отделно от това не следва да се подминава и факта, че върху техните възприятия въздействат и други отрицателни фактори, свързани с изключително краткия интервал от време, в които настъпва произшествието, динамиката на ситуацията и разстоянието, от което те наблюдават инцидента. Не съществува пречка показанията на свидетелите да бъдат проверени чрез експертизи- от техническа гледна точка. Това не означава, че вещите лица вземат решение за това дали казаното от свидетелите заслужава доверие или не. Конкретната преценка за обективност на информацията, съдържаща се в гласни доказателствени източници, е правомощие единствено на съда и контролираната инстанция мотивирано я е сторила. Ето защо възражението на защитата в тази насока, е лишено от основание.

На следващо място въззивната инстанция е отделила нужното внимание на обясненията на подсъдимия. Всъщност прочитът им показва, че същите не са особено информативни относно механизма на произшествието, тъй като Б. Б. е посочил, че не е видял пешеходката, което напълно обяснява факта, че не е предоставил данни за начина и мястото на пресичането й. Останалите сведения в обясненията му, свързани с насрещно движещо се превозно средство, атмосферните условия и характеристиките на пътя, апелативният съд е кредитирал. Не може да се сподели твърдението на защитата, че съдът не е обсъдил показанията на св.К. Л. и св.М. Р. в съчетание с обясненията на подсъдимия, за мястото от което пострадалата е излязла на пътното платно, доколкото посочване на това място от страна на Б. не е налице.

В заключение, настоящият касационен състав не констатира наличието на основанието по чл.348 ал.1 т.2 от НПК.

При правилно установените факти по делото, ВКС намира, че апелативната инстанция не е допуснала нарушение на материалния закон. Изложените съображения във връзка с обективната и субективна съставомерност на престъплението, в извършването на което подсъдимият е бил признат за виновен, се споделят от касационния съдебен състав. Моментът на възникване на опасността за подсъдимия като водач на превозно средство е ключов за правилното решаване на делото. Приетият от въззивната инстанция момент, а именно, когато за първи път подсъдимият е могъл обективно да възприеме пострадалата пешеходка на тротоара, насочила се за пресичане, е законосъобразно определен и в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Напълно удачно решаващият съд се е позовал на ТР № 28 от 28.11.1984г. по н.д. № 10/84г. на ОСНК на ВС, съгласно което „ за начало на опасността следва да се приеме моментът, когато пешеходец, без да възприема наближаването на превозното средство, от тротоара или банкета се насочва към платното за движение и с поведението си ясно или очевидно показва,че във всички случаи ще навлезе в него“. В разпита си в съдебното заседание пред първоинстанционния съд вещото лице проф.К. е посочил, че действително те не разполагат с данни как се е движила пешеходката по тротоара, но когато тя е била на един метър от бордюра му, е била видима за водача, чийто автомобил към този момент се е намирал на разстояние не по-малко от 50 метра от мястото на удара. С други думи, какво е било движението на пешеходката от момента на излизането й от ъгъла на къщата на номер 179 на ул. "В. Л." до момента, в който тя е достигнала до един метър от бордюра на тротоара, е ирелевантно, тъй като водачът не е имал видимост към нея. От съществено значение е поведението й в рамките на този един метър, към който следва да се добави и ширината на тротоара и дали тя ясно и очевидно е демонстрирала към този момент, че във всички случаи ще навлезе в пътното платно. Отговорът на този въпрос се открива в частта на кредитираните показания на свидетелите-очевидци. Според св. К. Л. „бабата е тръгнала направо през пътя“, а съгласно показанията на св. М. Р. „изведнъж бабата излезе на пътя, удари я с колата“. Съпоставяйки тази доказателствена информация с разстоянието, изминато от пешеходката, от момента, в който тя при всички случаи е била видима за водача, в рамките на осветената от късите светлини на фаровете му зона, и което разстояние е минимално - не повече от 1- 1,5 метра до края на тротоара, може да се направи заключение, че поведението й ясно и очевидно е показвало, че тя ще навлезе в пътното платно. Начинът на навлизане на пострадалата в платното за движение на МПС, описан от свидетелите, изключва възможността, в рамките на тези около 1 - 1,5 метра /докато е била на тротоара/, тя да е спирала, да се е оглеждала, да се е връщала назад или извършвала каквито и да е било други движения, освен пряко да се е насочила за пресичане на платното за движение на МПС-та. Изключва се и възможността в рамките на тези метри, преди стъпването й в лентата за движение на процесния автомобил, нейната скорост на движение да е била по-висока, тъй като съгласно казаното от вещите лица пред първия съд, скоростта не може моментално да се намали до бавен ход, тъй като процесът на забавяне се осъществява при закъснително движение.

По-нататък, според експертите, най- малкото разстояние от което водачът би могъл да възприеме пешеходката е в обсега на осветеност от десния фар на автомобила при 1,5-2 лукса или на разстояние не по-малко от 50 метра от мястото на удара. Опасната зона за спиране на превозното средство при установената по делото скорост на движение от около 58 км/час, е около 45 метра, т.е. към момента, в който пешеходката, намираща се на тротоара на разстояние около 1- 1,5 метра от пътното платно /когато е станала видима за подсъдимия/ и ясно и очевидно е демонстрирала намерението си за пресичане, ударът е бил предотвратим от техническа гледна точка. Като не е предприел действия по намаляване на скоростта или спиране, така, както го задължава разпоредбата на чл. 20, ал. 1, изр. 2 от ЗДвП, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара, респективно вредоносния резултат. Ето защо, въззивната инстанция законосъобразно е приела, че с поведението си водачът е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, запълваща бланкетната диспозиция на нормата на чл. 343, ал. 1 от НК.

На следващо място, ВКС не намира да е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Изцяло се споделят съображенията на въззивния съд за приложение на закона, който е бил действащ към момента на деянието, тъй като последващите промени, настъпили в него, не са по-благоприятни за дееца, доколкото предвидената за престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК санкция е била завишена. На подсъдимият е било наложено наказание при условията на чл. 54 от НК в размер на минималното, предвидено в закона за конкретното престъпление, а именно две години лишаване от свобода. Претенцията на защитата за приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК, поради наличие на две изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства- продължителният срок на наказателното производство и съпричиняването на резултата от страна на пострадалата, не може да бъде удовлетворена. На първо място, независимо, че производството е било образувано с първото действие по разследването на 08.12. 2018г., подсъдимият е бил привлечен в качеството на обвиняем на 05.05.2021г., т.е. от този момент същият е търпял свързаните с това процесуално качество ограничения. Изземването на автомобила му като веществено доказателство, преди повдигане на обвинението, действително причинява вреди за подсъдимия, но те не са свързани с качеството му на обвиняем. В този смисъл не могат да бъдат възприети аргументите на апелативния съд, които обвързват срока на производството с изземването на автомобила. Поради това, продължителността на разглеждане на делото не може да бъде игнорирана, но не следва да й се придава и онова значение, което защитника на подсъдимия претендира. На следващо място, относителната тежест на констатираното съпричиняване от страна на пострадалата в контекста на смекчаващо отговорността обстоятелство, е правилно оценена, като тя обосновава, наред със останалите смекчаващи отговорността обстоятелства, налагане на наказание лишаване от свобода във възможния минимален размер по чл. 54 от НК, но не и приложението на чл. 55. В допълнение, не се констатират, а и не се сочат от защитника на подсъдимия други неотчетени от проверявания съд смекчаващи отговорността обстоятелства.

Що се отнася до наложеното наказание лишаване от правоуправление, определеният му размер от три години не е явно несправедлив. Не почива на обективността твърдението на защитника, че при отмерването на това наказание съдът се е съобразил единствено с наложените до този момент на подсъдимия наказания за нарушения на правилата за движение по пътищата по административен ред. Обществената опасност на деянието и дееца и останалите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства също са били съобразени и това е изрично посочено в съдебното решение. Така или иначе при отмерване на наказанието лишаване от правоуправление превалираща роля имат данните за подсъдимия като водач на МПС, свързани с поведението му на пътя преди произшествието по настоящото дело.

В заключение не са налице основания за ревизия на атакувания съдебен акт в частта досежно наказанието, тъй като наложените на подсъдимия такива, не са явно несправедливи.

По касационната жалба на адв. М., повереник на частните обвинители Л. Н., М. Н., Н. Н., Я. Н. и Г. Н..

Запознавайки се с мотивите към съдебния акт на въззивната инстанция в частта относно възложените в тежест на подсъдимия Б. разноски за адвокатско възнаграждение на адв. М., повереник на частните обвинители Л. Н., М. Н., Я. Н., Н. Н. и Г. Н., ВКС констатира следното:

В хода на съдебните прения пред първоинстанционния съд адв. Т., преупълномощен от повереника адв. М., е направил искане подсъдимият да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение на адв. М. за процесуално представителство за всеки един от петимата частни обвинители по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата, размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, а съгласно чл. 38, ал. 1, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на изчерпателно изброени в нормата лица, като в този случай съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв пред съответната инстанция е достатъчно да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 /в този смисъл Определение № 60 от 27.01.2021г. по ч.т.д. № 20/2021г. на ТК, второ отделение/. В хода на първоинстанционното производство /л. 868-872, т. 3 от нохд/ са представени договори за правна защита и съдействие от 06.06.2023г. между адв. М. и всеки един от петимата частни обвинители по отделно - Л. Н., М. Н., Н. Н., Я. Н. и Г. Н., в които е посочено, че възнаграждението се определя от съда на основание чл. 38, ал. 2 и ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 3 и чл. 14, ал. 1 от Наредба № 1/2004г., с начислен ДДС. Приложени са и доказателства за регистрация по ЗДДС по отношение на адв. М. /л. 873, т. 3 от нохд/. Подсъдимият и неговият защитник не са направили възражение за прекомерност на разноските, сторени от повереника, а и не са разполагали с такава възможност, доколкото претендираното адвокатско възнаграждение е било минималното по посочената по-горе Наредба. Първоинстанционният съд е осъдил подсъдимия Б. да заплати на адв. М. адвокатско възнаграждение в размер на 10 500 лева, което въззивната инстанция е намалила на 4 200 лева, като в тази сума е включила 1 500 лв. възнаграждение на основание чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/2004г., 2 000 лева на основание чл. 14, ал. 2 от същата Наредба и 700 лв. ДДС, позовавайки се на решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г. на СЕС. ВКС намира за законосъобразен този извод на апелативния съд. За да намали разноските, свързани с адвокатското възнаграждение, апелативната инстанция е преценила, че оказаната адвокатска защита на пет лица-частни обвинители, не е изисквала повече усилия от защитата на един частен обвинител. Това е така, тъй като и петимата частни обвинители имат идентични интереси и положения адвокатски труд не е изисквал различна подготовка и реализация. Ето защо, настоящият касационен състав счита, че присъдените от първостепенния съд разноски на адв. М. са прекомерни и непропорционални на предоставените от нея правни услуги и в този смисъл напълно споделя намаляването на техния размер, сторено от ВтАС /Решение по н.д.1148/2023 г.на първо н.о. на ВКС/.

Във въззивното производство адв. М. също е представила договори за правна помощ и съдействие от 27.02.2024г., сключени между нея и всеки един от частните обвинители Л. Н., М. Н., Н. Н., Я. Н. и Г. Н., от които е видно, че възнаграждението следва да се определи от съда на основание чл. 38, ал. 2 и ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 3 и чл. 14, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. с начислен ДДС. Освен това в хода на съдебните прения пред въззивния съд е било направено искане „за присъждане на адвокатско възнаграждение по минималните размери за осъществено безплатно процесуално представителство и защита пред въззивната инстанция само на преките наследници на починалата“. Същевременно нито защитникът на подсъдимия, нито самият подсъдим са направили възражение за прекомерност на разноските, сторени от повереника, с оглед постановеното вече решение от 25.01.2024г. по дело №С-438/2022 г. на СЕС. Действително адв. Т. се е позовал на това решение, но в контекста на направено от него искане за намаляване на присъдения на адв. М. размер на разноските за представителството й пред първата инстанция. Това оспорване на присъдата в частта досежно разноските не може да се приеме, че представлява възражение за прекомерност. А след като липсва такова пред въззивния съд, последният не е могъл да ги намалява, защото чрез осъждането на подсъдимия за разноски, сторени от друга страна в процеса, се интервенира в неговата лична имуществена сфера и единствено той и защитникът му имат интерес да оспорят претендирания размер като направят възражение за прекомерност. При това положение, въззивната инстанция е следвало да присъди разноските, направени от адв.М., в размер, определен на основание чл. 13, ал. 1, т. 3 и ал. 4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, а именно в размер на 7 500 лв., върху която сума следва да бъде начислено и ДДС в размер на 1 500 лв. В този смисъл въззивното решение следва да претърпи корекция.

Предвид изложените дотук съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 89 от 01.07.2024г., постановено по внохд № 41/2024г. по описа на Великотърновски апелативен съд само в частта относно разноските, като УВЕЛИЧАВА размера на адвокатското възнаграждение с ДДС на повереника на частните обвинители-адв. М., за което подсъдимия Б. А. Б. е бил осъден, от 1 800 лв. на 9 000 /девет хиляди/ лева , за процесуално представителство пред въззивната инстанция.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/