Нищожност на договор за заем, прикриващ непозволено обезпечение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50115

гр. София 18.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 27 септември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ:ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.дело № 1493 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника И. Ц. Ц., чрез адв. Д. К. срещу решение № 1354/14.12.2021 г. по в.гр.дело № 2417/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.дело № 15166/2017 г. на Софийски градски съд е осъден И. Ц. Ц. да заплати на В. Е. Г. сумата 40 000 щатски долара заемна сума по договор за паричен заем от 10.01.2011 г. на основание чл.240,ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.11.2017 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 240,ал.1 ЗЗД се отхвърли.

Ответникът по касационната жалба В. Е. Г., чрез адв.Д. С. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 5022/01.06.2023 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Апелативен съд София в обжалваната част по правния въпрос: длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, вкл.направените от страните признания за релевантни за спора факти.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивното решение на Софийски апелативен съд от 14.12.2021 г. по в.гр.дело № 2417/2921 г. не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е потвърдено решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.дело № 15166/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен иска на В. Е. Г. против И. Ц. Ц. с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 4000 щ.д. неустойка по чл.10 от Договор за паричен заем от 10.01.2011 г. за периода 03.11.2017 г. до 22.11.2017 г., както и в частта, в която е прогласена неистинността на Договор за пазене на сумата 1 150 000 щ.д. от 03.01.2004 г. и писмено нареждане към него от същата дата.

От фактическа страна по делото е установено следното:

От приложения по делото д оговор за паричен заем от 10.01.2011 г. е видно, че ищецът - заемодател В. Е. Г., притежаващ лична карта №[ЕИК], издадена на 24.01.2011 г. от МВР – София се е задължил да предаде в собственост на ответника - заемател И. Ц. Ц., притежаващ лична карта №[ЕИК], издадена на 27.08.2003 г. от МВР – София, сумата 40 000 щ.д., която сума заемателят се задължил да върне в срок до 23.11.2012 г.

В чл. 2 и 3 от цитирания договор е отразено, че предаването на заемната сума от заемодателя на заемополучателя е извършено при подписването на договора в брой, а според чл. 6, връщането на дадената в заем сума ще бъде обезпечено със запис на заповед за сумата от 40 000 щатски долара.

Представен е и Запис на заповед без протест и разноски, издаден на 10.01.2011 г., с падеж 23.11.2012 г. за сумата 40 000 щ.д. Издател е Искрен Ц. Ц., а поемател В. Е. Г..

По делото е представено Писмо - намерение за плащане от 26.10.2012 г., подписано от И. Ц., Б. С. и С. П., в което се сочи, че пет договора за заем, с посочени дати на сключване и заемни суми и пет броя записи на заповед са подписани привидно, за да прикрият действителните договорни и финансови отношения между И. Ц. и В. Г.. В писмото-намерение е посочено, че с подписването на договорите за заем се цели да се прикрие действителните договорни и финансови отношения между И. Ц. Ц. и В. Е. Г.. Посочено е, че в случай, че В. Г. съдейства на И. Ц. за сключване на договор за инвестиционен кредит с кредитираща швейцарска банка и/или други физически или юридически лица, като организира воденето на преговорите за финансиране, съдейства при изготвянето и предоставянето на документите, необходими за сключване на договора за кредит, след сключване на договора за кредит и получаване от страна на И. Ц. на кредитната сума, същият е заявил, че ще заплати на В. Г. комисионна в размер на 20% от размера на финансирането. Според съдържанието на посочения документ плащането на комисионната ще бъде оформено с основание и начин едностранно посочени от В. Г.. Посочено е, че подписаните „днес” пет броя договори за заем и записи на заповеди гарантират намерението на И. Ц. да плати на В. Г. дължимата комисионна за извършено посредничество за получаване на кредит от финансова институция или други лица. Свидетелите Б. С. и С. П. са удостоверили, че В. Г. отказал да подпише съставения документ.

По делото е приет Трудов договор от 17.08.2007 г., сключен между ищеца и „Ейч Ес Би Си Банк", Цюрих, заедно със Сертификат за работа към договора от 17.08.2007 г., Трудов договор от 15.08.2008 г., сключен между ищеца и „Б. Банк", Женева, заедно със Сертификат за работа към договора, Трудов договор от 30.03.2009 г. сключен между ищеца и „Ейч Ес Би Си Банк", Цюрих, заедно със Сертификат за работа към договора, за установяване размера на възнагражденията, които е получил ищецът.

Ищецът В. Г. е представил Договор за пазене от 03.01.2004 г., Писмено нареждане от 03.01.2011 г. и Споразумение към Договор за пазене от 24.11.2017 г., сключени между ищеца и казахстанския гражданин Б. А., от които е видно, че последният възложил на ищеца пазенето на сумата от 1 150 000 щатски долара за срок от 12 години, заедно с учредена представителна власт - да сключва договори за заем с предоставената сума, след изрично нареждане на доверителя Б. А..

По искане на ищеца и във връзка с оспорване на Договор за пазене от 03.01.2004 г., Писмено нареждане от 03.01.2011 г. и Споразумение към Договор за пазене от 24.11.2017 г. сключени между ищеца и казахстанския гражданин Б. А. по делото е изслушано заключение на Съдебно-графическа експертиза, според което в представения от ищеца Договор за пазене на сумата 1 150 000 щ.д. от 03.01.2004 г. и Писменото нареждане към него от същата дата, името А. Б. и подписа след него не са изпълнени от казахстанския гражданин Б. А., а подписът и името под него в Споразумение от 24.11.2017 г. по повод изпълнение на цитирания Договор за пазене на парична сума от 03.01.2004 г. са изпълнени от него. Според заключението, подписът в Договор за пазене на парична сума от 03.01.2004 г. и Споразумение от 24.11.2017 г. по повод изпълнение правата и задълженията на страните по цитирания Договор са изпълнени от ищеца В. Г..

С влязлата в сила част от въззивното решение от по в.гр.дело № 2417/2021 г. на САС е потвърдено първоинстанционното решение по гр.дело № 15166/2017 г. на СГС в частта, с която е прогласена неистинността на договор за пазене на сумата от 1 150 000 щатски долара от 03.01.2004 г. и писмено нареждане към него от 03.01.2011 г. С оглед на това на основание чл.193,ал.2 ГПК посочените документи се изключват от доказателствата по делото.

От показанията на свидетеля Б. С. се установява, че същият познава ответника от много години, приятели са, а ищецът е виждал веднъж в офиса на Ц., когато двамата разговаряли за кредит. Г., който работел в банка, обещал че ще му намери парични средства. Този разговор се състоял през месец октомври 2012 г. – около 26.10.2012 г. Свидетелят присъствал на срещата, тъй като по това време се занимавал с приватизация и му трябвали средства за приватизацията на един завод в С.. Присъствал е на обещанията на ищеца, че ще подсигури парични средства – той се представил като човек, който работи във финансова институция в чужбина и може да говори с банки и частни лица за финансиране. В тази връзка, представил договори за заеми и запис на заповед, които представлявали реална договорка на неговите комисионни във връзка с подсигуряването на кредит, някъде около 20 % от сумата по бъдещия кредит. Пари не са били предавани. Г. предоставил изготвените от него 5 или 6 документа на Ц. и той ги подписал, но самият Г. отказал да подпише документи, които Ц. му предоставил, като заявил, че, ако това се разбере от институцията, в която работи, ще има проблеми. Свидетелят подписал изготвеното от Ц. писмо, като удостоверил, че е бил на тази среща и че реално И. е подписал договорите, не като реални договори за кредит, а заради комисионната.

За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е приел от правна страна, че договорът за заем е неформален, реален договор, при който едната страна – заемодател, предоставя на другата страна – заемател, определена сума пари или заместими вещи за временно ползване, която сума пари или вещи от същия вид, количество и качество заемателят се задължава да върне в уговорения срок. Ако срок на връщане не е уговорен е приложима диспозитивната норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, поред която в този случай заемателят дължи да върне сумата в 1-месечен срок от поканата.

Като е взел предвид, че договорът е реален, съдът е приел, че той се счита сключен не в момента на постигане на съгласие на страните по него, а с предаването на заемната сума или заместима вещ. Изведен е извод, че във фактическия състав на договора за заем се включва не само постигането на съгласие за сключването му, но и предаване на заемната сума. Ако същата не е предадена, няма сключен договор за заем. Прието е, че в тежест на ищеца, който се позовава на договор за заем, от какъвто извежда претенцията си за заплащане на дадената заемна сума и уговорената в него неустойка за забава е да докаже, че между него и ответника е постигнато съгласие за заема, заемната сума е предадена и е настъпил падежа на задължението за връщането й.

Прието е, че в случая е представен подписан и от двете страни договор за заем от 10.01.2011г. В отговора на исковата молба ответникът И. Ц. е оспорвал автентичността на този договор, но първата инстанция не е открила производство по оспорване на автентичността му, нито са събирани доказателства за доказване на оспорването. Посочено е, че това процесуално нарушение не е релевирано пред въззивната инстанция, а от друга страна в отговора на исковата молба ответникът е признал подписване на договора от своя страна, поради което въззивният съд е приел, че липсва спор относно автентичността на договора за заем от 10.01.2011 г.

Съдът е приел, че ответникът е въвел в процеса няколко правопрепятстващи възражения с твърдения за нищожност на договора за заем, отнасящи се до наличие на порок на волята или липса на съгласие или предмет на същия. При съобразяване на съдебната практика (Решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., Г. К., IV г. о. на

ВКС, определение № 244/16.04.2013, ВКС, ІV г.о. по ч. гр. д. № 5990/2014), подобно на случаите, в които е предявен иск за нищожност, съдът е приел, че наведените основания за нищожност на заемния договор следва да бъдат разгледани в условията на евентуалност според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие с морала, до най-лекия - липса на форма.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за нищожност поради липса на основание. Приел е, че не е оборена презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. второ ЗЗД. Посочено е, че липсата на основание се обосновава с твърдение за целени други правни последици – за обезпечаване на договор за посредничество, като всъщност тези твърдения са за наличие на симулация. Прието е за неоснователно и възражението за нищожност на процесния договор за заем поради липса на съгласие. Според съда двете страни са изразили волята си недвусмислено в представения договор. Липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД би била налице, когато волеизявленията са извършени без намерение за обвързване, когато съгласието е изтръгнато чрез насилие и когато е дадено на игра, на шега или като учебен пример, каквото не се твърди и не се установява по делото. Посочено е, че фактическите твърдения, с които се обосновава възражението за симулация – че липсва съгласие за заем, а е имало съгласие за обезпечаване на договор за посредничество, всъщност обосновават твърдение за наличие на симулация.

Прието е, че възражението за нищожност поради наличие на симулация също е неоснователно. Въззивният съд е приел, че процесуалният закон забранява опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ да става със свидетелски показания (чл.164,ал.1,т.6 от ГПК), т.е. твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ. Прието е, че отклонение от този принцип е въведено с правилото на чл.165,ал.2, изр.1 от ГПК, което допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство. Според съда касае се за документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен доводът за наличие на привидност, т.е. документ, който не разкрива сам по себе си симулацията (не съдържа признание за нея), но от текстът му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно (така и Решение № 39/0205.2018 г. по гр.д. № 1859/2017 г. на ВКС, I г.о.). Приел е, че по делото такъв документ, изходящ от В. Г. не е представен. Посочил е, че е представено Писмо-намерение, подписано само от И. Ц., който се домогва да установи симулация, поради което и неговото изявление няма значение на обратно писмо. Прието е, че такъв документ не го прави и обстоятелството, че същото е подписано от двама свидетели, с изявлението, че В. Г. е отказал да го подпише, като свидетелят С. е разпитан и пред съда и е потвърдил това обстоятелство. Формиран е извод, че свидетелските показания на свидетеля С. не могат да бъдат ценени при разглеждане възражението за наличие на симулация, в който смисъл е основателно оплакването на жалбоподателя, а други доказателства в тази връзка не са събрани. Прието е, че възражението е недоказано.

Преценено е за неоснователно възражението за нищожност за невъзможен предмет поради факта, че ищецът не е разполагал със сумата, доколкото е установено от събраните писмени доказателства, че В. Г. е работил от дълго време в швейцарска банка, където е получавал значително по размер възнаграждение, поради което най-малко се установява възможността му да е спестил и да е предоставил заем от 40 000 щ.д. Прието е, че източника на средства, които В. Г. е ползвал, за да осигури средствата по заема, е ирелевантен за действителността на договор за заем.

Съдът е приел за неоснователно и възражението за нищожност на договора за заем поради противоречие с добрите нрави. Посочил е, че нарушаване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото. Посочено е, че ответникът не е обосновал възражението си по конкретен начин. Приел е, че с процесния договор за заем не е нарушен някой от посочените принципи, че страните са равнопоставени, постигнали са съгласие за сключване на разрешен и изрично уреден от закона договор, че не се твърди, нито се установява някаква нееквивалентност на насрещните престации, нито засягане по някакъв начин на лични или имуществени права. С оглед на това е изведен извод, че е постигнато между страните валидно съгласие за сключване на договор за заем.

Въззивният съд е приел, че е спорен въпросът дали е налице другият елемент от фактическия състав на заема, а именно има ли реално предаване на заемната сума и какво е значението на датата на договора за доказване предаването на тази сума.

Прието е, че ищецът е признал и това е установено от съдържанието на самия договор за заем, че същият не е подписан на 10.01.2011 г., а по-късно, като най-ранната възможна дата е 24.01.2011 г., когато е издадена цитираната в договора лична карта на ищеца. Посочено е, че страните спорят пред въззивния съд дали те са обвързали сключването на договора и поетите права и задължения с тази дата и по-конкретно дали невярното й посочване води до невярност (симулация) на изявлението на заемателя, инкорпорирано в договора, че е получил заемната сума. Цитирано е Решение № 9/06.06.2016 г. по т.д. № 3773/2014 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК, с което е прието, че поставената в договора дата на съставянето/сключването му, може да не се обхваща от изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото съгласие за сключването му. Ако датата на сключване е обвързваща с оглед учредените права и поетите задължения, то поставената в договора дата би била част от съдържанието на договора. Т.е., трябва да се прецени в случая дали правата и задълженията по договора за заем зависят от датата на сключване на договора, за да се приравни доказването на датата на договора с доказване на реалното предаване на сумата.

Въззивният съд е приел, че при тълкуване на договора за заем от 10.01.2011 г. такова обвързване не се установява. Приел е още, че по отношение постигането на съгласие за сключването на договор няма съмнение, че такова може да бъде постигнато по-рано, а изразено писмено по-късно. По отношение реалното предаване на заемната сума, от клаузата на чл. 2 и чл. 3 от заемния договор е прието за установено, че страните обвързват предаването й не с конкретна дата, а с момента на фактическото подписване на договора. Т.е., достатъчно е изявлението на заемателя, че при подписване на договора е получил заемната сума, за да бъде сключен договора и да възникне задължението му да я върне, независимо на коя дата конкретно е подписан той. Преценено е за основателно оплакването на жалбоподателя-ищец, че е достатъчно доказване, че заемната сума е предадена, като не е съществен моментът на това предаване, нито източникът на средства за ищеца- заемодател. Изведен е извод, че в случая датата, посочена в договора, не е част от неговото съдържание и не го определя по никакъв начин, като същевременно тя не е непременно датата, на която е предадена заемната сума. Според съда, след като договорът в действителност е подписан на по-късна дата, то при изявление на страните, че заемната сума е получена при подписване на договора, то очевидно на тази по-късна дата е станало и предаването на заемната сума. Приел е, че антидатирането на договора не прави изявлението за получаване на заемната сума невярно (симулативно). Предвид така приетото е преценено за неотносимо посоченото в мотивите на Определение No60701/14.10.2021 г. по гр.д. № 1794/2021 г. на ВКС, 3 г.о., където е прието, че изявлението за получаване на заемната сума в онзи конкретен случай е свързано непременно с датата на подписване на договора, която пък е невярна.

Прието е, че според текста на чл. 2 от договора за заем от 10.01.2011 г., заемната сума е предадена от заемодателя на заемателя при подписване на договора. Прието е още, че това изявление на заемателя, удостоверено с подписа му под договора, представлява частно удостоверително изявление, което обвързва страната, която го е направила. Според съда същото има силата на разписка за получаване на заемната сума и представлява извънсъдебно признание. Приел е, че като частно удостоверително изявление същото подлежи на оспорване относно неговата вярност, каквото оспорване ответникът своевременно е направил, с твърдения за симулативност на това признание. За това оспорване е прието, че производство по чл.193 ГПК не следва да се открива, тъй като частните удостоверителни документи нямат обвързваща материална доказателствена сила и тяхната вярност се преценява с оглед всички събрани доказателства. Според съда доколкото договорът за заем е реален договор и предаването на заемната сума не е действие по изпълнението му, а действие по сключването му, то с твърдението на тази невярност/симулативност на изявлението за реално получаване на заемната сума би означавало да се оспорва съдържанието на договор на стойност над 5000 лева, поради което доказването не може да бъде извършено със свидетелски показания, предвид забраната на чл. 164, ал. 2 вр. чл. 164, ал. 1 т. 3 ГПК, а в случая ищецът изрично се е противопоставил на изслушването на свидетелски показания. Прието е, че други доказателства, от които да се установява симулативност на изявлението по чл. 2 от договора за заем не са събрани по делото и е изведен извод, че твърдението за невярност/симулативност на това изявление не е доказано.

Съдът е приел, че след като по делото е установено валидно съгласие за сключване на договор за заем, както и реално предаване на заемната сума, договорът за заем от 10.01.2011 г. е валидно сключен и е породил задължение за заемателя да върне предадената му заемна сума в размер на 40 000 щ.д. на уговорения падеж – 23.11.2012 г., който е настъпил. Формиран е извод, че искът за връщане на дадената заемна сума предвид изложеното е изцяло основателен.

По правния въпрос:

С решение № 149/28.12.2017 г. по гр.дело № 1604/2016 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и практиката на ВКС, изразена в многобройни решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, когато страните спорят относно конкретни факти и доказателства и пред въззивната инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и изложените в отговора на въззивната жалба съображения всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Необсъждането от въззивния съд на част от представените в първоинстанционното производство доказателства относно спорните пред двете инстанции факти и обстоятелства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

С решение № 30/13.04.2020 г. по гр.дело № 2378/2019 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК по правния въпрос е прието, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните, и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на ГПК от 2007 год., нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора. Мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.

Настоящият съдебен състав възприема тази практика на ВКС.

Като взема предвид цитираната практика на ВКС, събраните по делото доказателства и доводите на всяка от страните съдът намира, че обжалваното въззивно решение е валидно, допустимо и като краен резултат неправилно. Касационната жалба е основателна. Неправилен е решаващият извод на въззивния съд за валидно сключен между страните договор за заем за сумата 40 000 щатски долара и за основателност на предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД. Неправилен е и извода, че датата на сключване на договора за заем - 11.01.2011 г. не е част от съдържанието му.

Съгласно практиката на ВКС, изразена в решение № 9/06.06.2016 г. по т.дело № 3773/2014 г. на ВКС I т.о. по чл.290 ГПК, възприета в решение № 38/07.03.2022 г. по гр.дело № 1778/2021 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК поставената в документа дата на съставянето, съответно при договора-датата на сключването му, може да не се обхваща от изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото съгласие по договора. Ако датата на сключване на договора е от значение за изявленията на страните с оглед на учредените права и на поетите задължения, то поставената на договора дата представлява част от съдържанието на документа. Тогава се прилага ограничението за допустимост на свидетелски показания по чл.164, ал.1, т.6 от ГПК. Когато обаче датата на документа не е част от съдържанието, тя е без значение за пораждане на правата и задълженията. Обикновено датата в частните документи е един случаен елемент. Важно е съдържанието/в тесен смисъл/, тоест изявленията в документа. Като допуснем да се докаже, че датата на частния документ не е вярна, ние не внасяме никакво изменение в съдържанието, следователно не го опровергаваме и свидетелските показания са допустими/в този смисъл- П. В. „Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес“, издание от 1994 г. на “С.“, стр.96/. Ако в договора за заем наред с поетите от страните права и задължения/съдържание на договора в тесен смисъл/, се съдържа изявление на заемополучателя, че сумата му е предадена на датата на сключването, тази част от договора представлява частен свидетелстващ документ. Само от погрешно посочената дата не може да се направи извод, че документът е с невярно съдържание и сумата не е предадена. Тази грешка обаче трябва да се прецени наред с другите събрани по делото доказателства, като се съобразят твърденията на страните. Ако заемополучателят установи, че договорът е подписан на друга дата, на която не е имало реално предаване на заетата сума, то тогава е в тежест на заемодателя да докаже противното-че на датата, посочена в договора, парите са предадени. Съдът възприема тази практика на ВКС. Като взема предвид тази практика на ВКС и тълкувайки клаузата на чл.2 от сключения договор за заем от 10.01.2011 г., според която заемната сума е предадена от заемодателя на заемателя при подписването му, във връзка с останалите клаузи от договора, с оглед смисъла на целия договор и целта на същия, съдът намира, че в случая датата на сключване на договора за заем е част от неговото съдържание.

Ищецът В. Е. Г. е изложил твърдения в исковата молба, че на 10.01.2011 г. е сключил с ответника И. Ц. Ц. договор за заем в писмена форма за сумата 40 000 щатски долара, в който е удостоверено, че при подписване на договора сумата е предадена на заемателя И. Ц.. Ищецът твърди, че в уговорения срок до 23.11.2012 г. заемателят не е върнал заема. Искането е за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 40 000 щатски долара главница и 4000 щатски долара неустойка, съгласно чл.10 от договора за забава от 03.11.2017 г. до 22.11.2017 г.

Решението на Софийски градски съд по гр.дело № 15166/2017 г., с което е отхвърлен искът за присъждане на сумата 4000 щатски долара неустойка е влязло в сила.

В отговора на исковата молба ответникът И. Ц. е изложил доводи, че е подписал пет договора за заем, сключени с ищеца-заемодател В. Г. и съответните към тях записи на заповед с цел да обезпечи договор за кредит от чуждестранна банка, но не е получавал никакви суми по тези договори. Въвел е възражения за нищожност на договора за заем като симулативен и прикриващ друго съглашение, за нищожност поради противоречие с добрите нрави, липса на съгласие и невъзможен предмет. Посочил е, че договорът е антидатиран, тъй като посочената в него дата е 10.01.2011 г. , а датата на издаване на личната карта на ищеца е 24.01.2011 г., поради което няма как да е сключен на 10.01.2011 г.

След подаване на отговора по исковата молба ищецът с молба от 03.06.2019 г. е изменил твърдението относно датата на сключване на процесния договор за заем, като е посочил, че същият е подписан на 24.01.2011 г., когато той е бил в България, за да получи новата си лична карта, а датата 10.01.2011 г. е останала от проекта на договор по невнимание.

В отговора на исковата молба ответникът е посочил, че е подписал договора за заем и още четири със съответните към тях записи на заповед с цел да обезпечи договор за кредит от чуждестранна банка и комисионната на ищеца. С тези доводи ответникът е повдигнал възражение за нищожност на този договор поради противоречие с чл.152 от ЗЗД. Съгласно чл.152 ЗЗД съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. Касае се за противоречие със закона, което е основание за нищожност по чл.26, ал.1 от ЗЗД, а не за симулативен договор по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД. В тази хипотеза не важат ограниченията за допустимостта на свидетелските показания, съгласно практиката на ВКС, изразена в решения № 331 от 12.01.2016 г. по гр. д. № 1870/2015 г. на III ГО на ВКС, № 461 от 16.01.2012 по гр. д. 1206/10 г. на ІV ГО на ВКС, № 408 от 10.09.2010 г. по гр. д. 82/2009 г. на ІV ГО на ВКС, № 405/25.11.2014 г. по гр.дело № 3709/2014 г. на ВКС, ІV ГО, всички по чл.290 ГПК. Забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона е наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения. Лицата, които се занимават с тази незаконна дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен документ. Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. До такъв неприемлив за обществото резултат не трябва да се достига. Поради това съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл.164, ал.1,т.6, чл. 165, ал. 1 и, ал. 2 от ГПК. Като съобразява тази практика на ВКС съдът приема, че събраните по делото свидетелски показания са допустими и следва да бъдат обсъдени. От показанията на свидетеля Б. С. се установява, че процесният договор за заем е подписан заедно с другите заемни договори и записите на заповед към тях през октомври 2010 г., а не на 24.01.2011 г. Посочените в договорите за заем суми не са били реално предадени от ищеца на ответника. Единствената цел на подписаните документи е била да се обезпечат вземания на ищеца по сключен между него и ответника договор за посредничество, с оглед получаване на кредит от ищеца при по-изгодни финансови условия. Тези показания съдът възприема, като логични, ясни и житейски достоверни. Нелогично е ищецът, който е работил в международна банкова институция да носи в себе си и да предостави на ответника на една дата по общо пет договора за заем значителна по размер сума в брой – общо 700 000 щатски долара, а не чрез банков превод. Поради това въз основа на събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав приема, че договорът за заем от 10.01.2011 г. за сумата 40 000 щатски долара е нищожен, тъй като противоречи на закона - чл.152 от ЗЗД, поради което не може да се иска изпълнението му. Както се посочи по-горе от показанията на разпитания свидетел се установява, че процесният договор за заем е подписан през месец октомври и тогава не е предадена парична сума. В тежест на ищеца е било да установи, че такава сума е била предадена по-късно на посочената от него дата-24.01.2011 г., за което ищецът не е представил доказателства.

Като взема предвид изложеното съдът приема, че предявеният иск за връщане на сумата от 40 000 щатски долара на основание сключения договор за заем е неоснователен и следва да се отхвърли. Въззивното решение в частта, с която искът с правно основание чл.240 ЗЗД е уважен следва да се отмени, като незаконосъобразно. Вместо него предявеният иск с правно основание чл.240 ЗЗД за сумата 40 000 щатски долара следва да се отхвърли.

Въззивното решение следва да се остави в сила в частта, с която е отменено решението на Софийски градски съд в частта, с която е прогласен а неистинността на договор за заем от 10.01.2011 г. Пред първоинстанционния съд истинността на договора е оспорена – оспорена е автентичността на договора и верността на същия. Оспореният договор е диспозитивен частен документ и на проверка инстинността на същия в откритото производство от първоинстанционния съд по чл.193, ал.2 ГПК подлежи само автентичността на договора. От събраните по делото доказателства, при доказателствена тежест за ответника по делото не е установено, че материализираните клаузи в договора от 10.01.2011 г. не изхождат от страните, които са го подписали. Оспорената вярност на посочения договор не е подчинена на изискването за оспорване истинността на документ по реда на чл.193 ГПК. Поради изложеното въззивното решение в посочената част следва да се остави в сила. Въззивното решение следва да се остави в сила и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която на ответника Искрен Ц. са присъдени разноски в размер над 148.65 лв.

С оглед изхода на делото в полза на жалбоподателя-ответник следва да се присъди сумата 9950.25 лв. разноски за производството пред ВКС, включващи адвокатско възнаграждение и държавни такси. Разноски в полза на жалбоподателя-ответник не следва да се присъждат за първоинстанционното производство, тъй като по делото на л.254 е приложен договор за правна защита и съдействие от 05.06.2019 г., от който се установява, че е уговорено адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и съдействие от адв.Д.К. в размер на 3600 лв. с начин на плащане по банков път. По делото е приложена фактура за сумата 1800 лв. адвокатско възнаграждение с ДДС-л.424, но не са налице доказателства сумата от 3600 лв., съответно 1800 лв. да са заплатени на адв.Д.К. от ответника. С първоинстанционното решение в полза на ответника са присъдени разноски в размер на сумата 1500 лв. Въззивният съд е отменил същото решение в частта, с която на ответника са присъдени разноски в размер над 148.65 лв. и както се посочи в тази част въззивното решение следва да се остави в сила. В частта на присъдените разноски в полза на ответника до размер на сумата 148.65 лв. първоинстанционното решение е влязло в сила. За въззивното производство също не следва да се присъждат разноски на ответника, поради липса на доказателства за направени такива разноски.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 1354/14.12.2021 г. по в.гр.дело № 2417/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.дело № 15166/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД на В. Е. Г. против И. Ц. Ц. за заплащане на сумата 40 000 щатски долара – заемна сума по договор за паричен заем от 10.01.2011 г., ведно със законната лихва и вместо отменената част е осъден И. Ц. Ц., ЕГН [ЕГН] да заплати на В. Е. Г., ЕГН [ЕГН] сумата 40 000 щатски долара заемна сума по договор за паричен заем от 10.01.2011 г. на основание чл.240, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.11.2017 г. до окончателното изплащане и е осъден И. Ц. Ц. да заплати на В. Е. Г. сумата 1320 лв. държавна такса пред САС и сумата 2500.93 лв. държавна такса пред СГС и вместо отменената част постановява

Отхвърля предявения иск от В. Е. Г., ЕГН [ЕГН] срещу И. Ц. Ц., ЕГН [ЕГН] с правно основание чл.240,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 40 000 щатски долара - заемна сума по договор за паричен заем от 10.01.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 22.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

Оставя в сила въззивно решение № 1354/14.12.2021 г. по в.гр.дело № 2417/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.дело № 15166/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е прогласен за неистински договор за заем от 10.01.2011 г. и в частта, с която на И. Ц. Ц. са присъдени разноски в размер над 148.65 лв.

Осъжда В. Е. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати на И. Ц. Ц., ЕГН [ЕГН] сумата 9950.25 лв. разноски по делото за производството пред ВКС.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: