Отговорност на поръчител при предсрочна изискуемост на банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 19

гр. София, 09.01.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4192 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „ОТП факторинг България“ ЕАД срещу решение № 82/12.05.2022 г., изменено в частта му за разноските с определение № 411/04.07.2022 г., постановени по въззивно гр. дело № 67/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд (КОС). С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло първоинстанционното решение № 240/20.12.2021 г. по гр. дело № 1737/2021 г. на Дупнишкия районен съд (Д.) и е отхвърлен предявеният от дружеството-жалбоподател осъдителен иск с посочено правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 138, с чл. 240, ал. 1 и с чл. 99 от ЗЗД срещу И. Д. Б. (Н.), в качеството ѝ на поръчител, за заплащане на сумата 8 059.26 лв., представляваща незаплатена главница по обявен за предсрочно изискуем договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2007 г., сключен между „Банка Д.“ ЕАД и Р. Г. Б., преструктуриран с допълнителни споразумения от 29.03.2012 г. и от 06.12.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 15.11.2018 г. до окончателното изплащане; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.

В касационната жалба на ищеца „ОТП факторинг България“ ЕАД се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържат се съображения, че въззивният съд неправилно не е съобразил релевантния факт по делото, че с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу главния длъжник ищецът е спазил шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, поради което съдът неправилно е приел, че този срок бил пропуснат.

С определение № 1997/05.07.2023 г., постановено в касационното производство по делото, на основание чл. 227 от ГПК, на мястото на заличения от търговския регистър жалбоподател-ищец „ОТП факторинг България“ ЕАД е конституиран универсалният му правоприемник „Банка Д.“ АД, като е установено, че на 25.05.2023 г. по партидата на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е вписано преобразуване на дружеството чрез вливането му в „Банка Д.“ АД. С молба от 25.10.2023 г. новоконституираният касатор-ищец „Банка Д.“ АД поддържа изложеното в касационната жалба.

Ответницата И. Д. Б. (Н.) в отговора си на касационната жалба излага съображения за неоснователност на същата, като поддържа, че решаващият извод на въззивния съд за пропускането на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е правилен.

С определение № 1019/09.05.2023 г., постановено по делото по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос: спазен ли е шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, когато в рамките на същия кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник и издадената заповед е влязла в сила. Касационното обжалване е допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение.

На поставения по делото правен въпрос практиката на ВКС дава положителен отговор. В решение № 55/29.03.2006 г. по гр. д. № 1264/2004 г. на II-ро гр. отд. е разяснено следното: В някои разпоредби на ЗЗД понятието „иск“ се използва в процесуалноправния му смисъл, но в други норми на ЗЗД то е употребено в неговия материалноправен смисъл на „вземане“. В чл. 147, ал. 1 от ЗЗД законодателят урежда освобождаването на поръчителите, ако кредиторът не е претендирал надлежно вземането си. Претендирал ли е вземането си, кредиторът запазва правата си по отношение на поръчителите, независимо от това по какъв признат от закона ред е направил това. Ако вземането е удостоверено в несъдебно изпълнително основание, не е необходимо то да бъде предявено с иск, което би увеличило както времето, така и разноските по установяването му, като отделно стои и въпросът дали кредиторът, който разполага с несъдебно изпълнително основание, има интерес от осъдителен иск и допустим ли е такъв. Искането за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 237 от ГПК от 1952 г. (отм.) запазва правата срещу поръчителя. В същия смисъл е и решение № 149/19.12.2016 г. по търг. д. № 2142/2015 г. на I-во търг. отд., в което е прието, че когато издадената заповед за изпълнение срещу кредитополучателя е влязла в сила съгласно чл. 416, пр. 1 от ГПК, следва да се приеме, че банката-кредитор е предявила иск срещу длъжника по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. В същото решение на ВКС е разяснено и следното: Предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника-кредитополучател, и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока. От този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Това е и началният момент на течението на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение срокът е изтекъл. В същия смисъл са и решение № 23/24.03.2015 г. по търг. д. № 1717/2013 г. на I-во търг. отд., решение № 40/17.06.2015 г. по търг. д. № 601/2014 г. на I-во търг. отд., решение № 50114/07.10.2022 г. по търг. д. № 2041/2019 г. на I-во търг. отд., решение № 77/07.07.2022 г. по търг. д. № 1973/2020 г. на I-во търг. отд., решение № 80/07.06.2022 г. по търг. д. № 86/2020 г. на I-во търг. отд., в които е прието, че шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е спазен, когато в рамките на същия кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник. В подобен смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 118/07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на III-то гр. отд., определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV-то гр. отд., определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на IV-то гр. отд. и множество други актове на ВКС, в които, макар и не по повод тълкуването и приложението на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, се приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение има последици, сходни на силата на пресъдено нещо на съдебното решение и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Настоящият съдебен състав изцяло възприема така даденото в практиката на ВКС, положително разрешение на поставения по делото правен въпрос.

При извършената касационна проверка съдът намира, че обжалваното въззивно решение е валидно постановено, но е частично недопустимо, а в останалата част е неправилно.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: На 06.12.2007 г. е сключен договор за кредит за текущо потребление между „Банка Д.“ ЕАД (понастоящем АД), в качеството на кредитор, и Р. Г. Б., в качеството на кредитополучател, за сумата 7 000 лв., със срок за издължаване на кредита от 120 месеца. Кредитът е усвоен от Б. на същата дата 06.12.2007 г. За обезпечаване на вземанията на кредитора, произтичащи от договора за кредит за текущо потребление, ответницата И. Д. Б. (Н.), в качеството на поръчител, е сключила с „Банка Д.“ ЕАД договор за поръчителство също от 06.12.2007 г. (неточно е посочена датата 14.12.2007 г.). С допълнително споразумение от 29.03.2012 г. между „Банка Д.“ ЕАД и кредитополучателя Б. е извършено преструктуриране на кредита и е сключен договор за поръчителство от същата дата между „Банка Д.“ ЕАД и А. А. И.. С допълнително споразумение от 06.12.2013 г., сключено между „Банка Д.“ ЕАД и кредитополучателя Б., кредитът отново е преструктуриран, като е сключен и нов договор за поръчителство от същата дата между „Банка Д.“ ЕАД и поръчителя И.. На 08.01.2016 г. „Банка Д.“ ЕАД е уведомила главния длъжник Б., че поради неплащане обявява предсрочна изискуемост на кредита. На 18.02.2016 г. „Банка Д.“ ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу главния длъжник Б. и двамата поръчители – ответницата И. Б. (Н.) и А. И.. Д. е издал заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу тримата длъжници на 19.02.2016 г. На 11.05.2016 г. с договор за цесия „Банка Д.“ ЕАД, в качеството на цедент, е прехвърила вземанията си, произтичащи от процесния договор за кредит за текущо потребление, ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, на първоначалния ищец и касатор по делото „ОТП факторинг България“ ЕАД, в качеството му на цесионер. На 18.05.2016 г. „ОТП факторинг България“ ЕАД е подало молба за образуване на изпълнително дело при частен съдебен изпълнител (ЧСИ) В. А., на основание издадения в полза на „Банка Д.“ ЕАД изпълнителен лист. След уведомление от ЧСИ А. за образуваното изпълнително дело и издадения изпълнителен лист, ответницата-поръчител Б. (Н.) е подала пред Д. възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение. Също в срок „ОТП факторинг България“ ЕАД е предявило срещу ответницата Б. (Н.) установителен иск по чл. 422 от ГПК, евентуално съединен с осъдителен иск за вземането. Исковете са били предявени пред Благоевградския районен съд (БРС), който с влязло в сила определение е прекратил производството по делото по отношение на установителния иск, поради недопустимост на същия.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че следва да се произнесе по отношение на обжалваното пред него решение на Д. (посоченото и по-горе първоинстанционно решение № 240/20.12.2021 г. по гр. дело № 1737/2021 г.), с което осъдителният иск е уважен. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, при положение, че е установил по делото, че срещу ответницата е била издадена заповед за изпълнение за процесното вземане, ползваща и цесионера – първоначалния ищец „ОТП факторинг България“ ЕАД (т. 10-б от тълкувателно решение (ТР) № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС), както и че ответницата е подала в срок възражение по чл. 414 от ГПК, въззивният съд не е извършил служебна проверка и преценка дали е налице правен интерес за ищеца от предявения и разгледан осъдителен иск, респ. – относно процесуалната допустимост на същия. Тази служебна проверка е наложителна и следва да се извърши от настоящата инстанция, тъй като наличието на издадена заповед за изпълнение съставлява процесуална пречка за предявяване, след изтичането на срока за възражение по чл. 414 от ГПК, на осъдителен иск за вземането – поради липса на правен интерес от него; в тези случаи процесуално допустим е само установителен иск по чл. 422 от ГПК. От данните по настоящото дело обаче се установява, че след изпращането на делото по подсъдност от БРС – с негово определение от 09.12.2019 г. – на Д., пред последния най-напред е било образувано гр. дело № 10/2020 г., постановеното по което решение № 260077/15.02.2021 г. е обезсилено с необжалвано и влязло в сила решение № 260160/20.07.2021 г. по възз. гр. дело № 167/2021 г. на КОС, който е върнал делото на Д. за ново разглеждане. В рамките на първоначално развилото се първоинстанционно производство по гр. дело № 10/2020 г., с протоколно определение от 14.05.2020 г., поправено с определение от 28.08.2020 г., Д. е обезсилил издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ответницата И. Б. (Н.), като тези определения не са обжалвани и са влезли в сила. При това положение, макар разгледаният по делото осъдителен иск да е бил процесуално недопустим към датата на подаването на исковата молба, с обезсилването на заповедта за изпълнение в частта `и срещу ответницата И. Б. (Н.), тази процесуална пречка е отпаднала и осъдителният иск се явява процесуално допустим, респ. – процесуално допустимо е и постановеното по него първоинстанционно решение № 240/20.12.2021 г. по гр. дело № 1737/2021 г. на Д..

Частично недопустимо е обаче обжалваното въззивно решение. С първоинстанционното решение № 240/20.12.2021 г., предявеният по делото осъдителен иск е уважен до размер 6 663.73 лв. и е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 8 059.26 лв. Въззивна жалба е подадена само от ответницата, като сам окръжният съд е приел в мотивите си, че първоинстанционното решение е обжалвано само в осъдителната му част за сумата 6 663.73 лв. Съгласно чл. 296, т. 2, предл. 1 от ГПК, първоинстанционното решение е влязло в сила в необжалваната отхвърлителна част за разликата над сумата 6 663.73 лв. до сумата 8 059.26 лв., поради което материалноправният спор в тази му част не е бил пренесен във въззивното производство по делото и тя не е била предмет на същото. Следователно, обжалваното въззивно решение е постановено свръх-петитум и е процесуално недопустимо в частта му, с която окръжният съд е отменил първоинстанционното решение в необжалваната и влязла в сила негова отхвърлителна част, както и в частта, с която въззивният КОС е разгледал и се е произнесъл по същество, като е отхвърлил осъдителния иск в частта му за разликата над сумата 6 663.73 лв. до сумата 8 059.26 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика. Съгласно разпоредбите на чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4 от ГПК, в тази негова процесуално недопустима част обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено, като в същата част – за посочената разлика по осъдителния иск, като процесуално недопустимо следва да бъде прекратено настоящото касационно производство.

В останалата му част, с която предявеният по делото иск е отхвърлен до размера от 6 663.73 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, въззивното решение е процесуално допустимо, но е неправилно в тази част.

Въззивният съд правилно е приел, че дадената от Д. правна квалификация на иска – по чл. 79, във вр. с чл. 138 от ЗЗД, е вярна, но непълна, като КОС също неточно е посочил пълната правна квалификация, като такава по чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 138, с чл. 240, ал. 1 и с чл. 99 от ЗЗД. Окръжният съд не е съобразил, че в случая обезпеченото с поръчителството на ответницата вземане на ищеца за заплащане на главница произтича от договор за банков кредит, а не от договор за заем за потребление, поради което в правната квалификация на иска разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде заменена с разпоредбата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ, без това да е от значение за допустимостта и правилността на въззивното решение. Наред с това, предвид настъпилото в течение на производството по делото универсално (материално и процесуално) правоприемство чрез вливането на цесионера и първоначален ищец по делото „ОТП факторинг България“ ЕАД в „Банка Д.“ АД – касаторът-ищец понастоящем и цедент по договора за цесия от 11.05.2016 г., от правната квалификация на иска следва да отпадне разпоредбата на чл. 99 от ЗЗД. С оглед изложеното, коректната правна квалификация на иска е по чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 138 от ЗЗД и с чл. 430, ал. 1 от ТЗ.

Също правилно – при изследване наличието на материалноправните предпоставки за основателността на иска, въззивният съд е приел, че е налице сключен договор за кредит за текущо потребление; че кредитът е усвоен от кредитополучателя; че за обезпечаване на вземанията на банката-кредитор, произтичащи от договора за кредит, е сключен договор за поръчителство, по който ответницата има качеството на поръчител; че банката е обявила на главния длъжник Р. Б. предсрочната изискуемост на кредита на 08.01.2016 г. По отношение на последната предпоставка окръжният съд е изложил правилни съображения, че за да бъде ангажирана отговорността на поръчителя, не е необходимо лично до него да е изпратено уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като неговите задължения са акцесорни и той дължи по същия начин, по който и кредитополучателят, поради което, при настъпване на предсрочна изискуемост на дълга за кредитополучателя, тя настъпва и за поръчителя (в този смисъл е и цитираната по-горе практика на ВКС). Макар предвид настъпилото универсално правоприемство между първоначалния ищец – цесионера „ОТП факторинг България“ ЕАД и ищеца-цедент „Банка Д.“ АД, това да е вече ирелевентно, правилно въззивният съд е приел и че цесията е била съобщена на ответницата с предявяването на исковата молба по делото, респ. – с връчването на преписа от същата.

Правилно въззивният съд е разрешил и основния спорен между страните във въззивното производство въпрос – дали със сключването на двете допълнителни споразумения от 29.03.2012 г. и от 06.12.2012 г. между банката-кредитор и кредитополучателя Р. Б., и на договорите за поръчителство от същите дати с втория поръчител А. И., се е погасила отговорността на ответницата-поръчител И. Б. (Н.). В тази връзка, позовавайки се на практиката на ВКС, окръжният съд правилно е приел, че последващите изменения в съдържанието на договора между кредитора и длъжника, утежняващи положението на последния, освен ако обективират новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, не погасяват поръчителството, но отговорността на поръчителя остава ограничена за неизпълнението на задълженията на длъжника със съдържанието им към момента на сключване на договора за поръчителство. Правилно съдът е приел и че в случая последващите изменения на договора за потребителски кредит със сключените две допълнителни споразумения, утежняват положението на поръчителя, но не представляват новация, тъй като волята за подновяване по смисъла на чл. 107 от ЗЗД трябва да ясна и недвусмислена, а не извеждана по тълкувателен път, като в случая изрично в т. 13 от допълнителното споразумение от 29.03.2012 г. е посочено, че всички останали клаузи от договора за кредит остават непроменени, а т. 16 от допълнителното споразумение от 06.12.2013 г. препраща към първоначалните условия по договора за кредит от 06.12.2007 г., без да се вземат предвид отстъпките при преструктурирането. Правилно окръжният съд е приел, че отговорността на ответницата не е отпаднала и със сключването на двата договора за поръчителство между банката и А. И., тъй като нито това произтича от закона, нито страните са уговорили, че със сключването на договора за поръчителство с И., първият поръчител – ответницата Б. се освобождава от отговорност или че сключеният от нея договор за поръчителство се прекратява, като И. е станала допълнителен длъжник на банката-кредитор. От друга страна, правилно въззивният съд е приел, че промените в съдържанието на договора, сключен между кредитора и длъжника, с които се уговарят по-тежки за длъжника условия, не могат да бъдат противопоставени на поръчителя, когато той не е дал изрично съгласие да обезпечава дълга и съобразно тези по-тежки условия, като извършването на такива промени не освобождават изцяло поръчителя от отговорност – не погасяват поръчителството, а отговорността на поръчителя остава ограничена за неизпълнение на задълженията на длъжника със съдържанието им към момента на сключването на договора за поръчителство. В тази връзка окръжният съд обосновано е обсъдил и е възприел приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което, към датата на исковата молба дължимата от кредитополучателя, съответно от поръчителя главница, при първоначалните условия по договора за кредит, като не се отчитат измененията в лихвения процент и капитализацията на лихви, е в размер 6 662.73 лв.

Правилно също така въззивният съд е приел, че следи служебно за изтичането (респ. спазването) на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, както и че този срок е краен и преклузивен, като отговорността на поръчителя съществува в рамките на същия и отпада, ако кредиторът бездейства в този срок и не предявява иск срещу главния длъжник – в този смисъл е както т. 4-б от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, на която КОС изрично се е позовал, така и цитираната по-горе практика на ВКС по разрешаването на поставения по делото правен въпрос. Също правилно, позовавайки се на ТР № 5/2019 от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че в случая шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е започнал да тече от датата на обявяването от банката-кредитор на главния длъжник на предсрочната изискуемост на кредита – 08.01.2016 г.

В противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос и в нарушение на правната норма на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, обаче КОС е преценявал и е приел, че преклузивният шестмесечен срок е изтекъл към датата на предявяването на исковата молба по делото срещу ответницата-поръчител И. Б. (Н.) – 15.11.2018 г. В тази връзка, макар да е посочил релевантното обстоятелство, че на 18.02.2016 г. „Банка Д.“ АД е подала заявлението за издаването на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу главния длъжник (кредитополучателя) Р. Б., въззивният съд не е обсъдил и не е съобразил останалите релевантни обстоятелства, – че нито се твърди, нито се установява от доказателствата по делото (по което е приложено в цялост заповедното производство) главният длъжник Р. Б. да е подал в преклузивния срок по чл. 414 от ГПК възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което същата се е стабилизирала и е влязла в сила спрямо него съгласно чл. 416 от ГПК. Вместо това въззивният съд е обсъждал ирелевантните в случая за приложението на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД обстоятелства, че заповедта за изпълнение е била издадена и срещу двамата поръчители; че ответницата-поръчител е подала възражение срещу заповедта; че производството по предявения срещу нея установителен иск по чл. 422 от ГПК е било прекратено и че осъдителният иск срещу нея се счита предявен от датата на подаването на исковата молба. Както е посочено още в определението по чл. 288 от ГПК, за тези свои изводи въззивният съд неоснователно се е позовал на решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, което е неотносимо към настоящия случай, тъй като по това дело на ВКС е било установено, че след изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, е било подадено самото заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник и поръчителите, поради което е прието, че предявеният срещу единия от поръчителите установителен иск по чл. 422 от ГПК е недопустим. За горните си изводи въззивният съд неоснователно се е позовал и на ТР № 5/2019 от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС, което няма никакво отношение към тези изводи, а както вече беше посочено – единствено относно началния момент, в който в случая е започнал да тече преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.

Съгласно възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, преклузивният шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е спазен, когато в рамките на същия кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник и издадената срещу него заповед е влязла в сила. В случая шестмесечният срок е започнал да тече на 08.01.2016 г., и в рамките на същия – на 18.02.2016 г. кредиторът-ищец „Банка Д.“ АД е подала заявлението за издаването на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу главния длъжник (кредитополучателя) Р. Б.; последният не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение и същата е влязла в сила по отношение на него, поради което предявеният срещу ответницата-поръчител И. Б. (Н.) осъдителен иск е процесуално допустим. В тази връзка следва да се посочи и че неправилно – в противоречие с т. 4-б от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е обсъждал спазването/пропускането на преклузивния шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, като материалноправна предпоставка – относно основателността, а не като процесуалноправна предпоставка – относно процесуалната допустимост на предявения по делото осъдителен иск. Искът е и основателен до размера от 6 662.73 лв., установен със заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, до който размер искът е бил и предмет на въззивното производство, с обжалваното решение по което окръжният съд правилно е установил наличието на всички материалноправни предпоставки за неговата основателност до посочения размер, но неправилно е приел, че бил неоснователен поради неспазване на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. С настъпилото по силата на закона универсално правоприемство при вливането на първоначалния ищец „ОТП факторинг България“ ЕАД в конституирания на негово място касатор-ищец „Банка Д.“ АД, в патримониума на последната е преминало (върнало се е) и процесното вземане за сумата 6 662.73 лв., ведно с дължимата законна лихва върху нея, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 15.11.2018 г. до окончателното плащане на тази сума.

В заключение, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в процесуално допустимата му (и необезсилвана съгласно приетото по-горе) част, с която предявеният по делото иск е отхвърлен за сумата 6 662.73 лв. ведно със законна лихва върху нея, и вместо това следва да бъде постановено уважаване на иска, като ответницата И. Д. Б. (Н.) бъде осъдена, на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 138 от ЗЗД и с чл. 430, ал. 1 от ТЗ, да заплати тази сума ведно със законната лихва върху нея на ищеца „Банка Д.“ АД.

Предвид промяната на крайния резултат по делото, въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно разноските, като същите следва да бъдат присъдени, както следва: Ищецът е претендирал и е направил в производството пред всички съдебни инстанции по делото разноски за заплатени държавни такси и за възнаграждение на вещото лице, в общ размер 975.40 лв., като съдът определя разноски за юрисконсултско възнаграждение в общ размер 700 лв. (по 100 лв. за всяко от двете първоинстанционни и двете въззивни производства, и по 50 лв. за всяко от четирите частни производства по делото), или всички разноски на ищеца са в общ размер 1 675.40 лв. При това положение, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК ищцата му дължи и следва да бъде осъдена да му заплати разноски съразмерно на уважаваната част от иска, а именно – сумата 1 385.29 лв. Ответницата е претендирала и е направила в производството пред всички съдебни инстанции по делото разноски за заплатени държавни такси и за адвокатско възнаграждение, в общ размер 1 635.37 лв. При това положение, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК ответникът `и дължи и следва да бъде осъден да `и заплати разноски съразмерно на отхвърляната част от иска, респ. – на прекратяваната част от касационното производство, а именно – сумата 335.13 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 82/12.05.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 67/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд, – в частта, с която постановеното по делото първоинстанционно решение № 240/20.12.2021 г. по гр. дело № 1737/2021 г. на Дупнишкия районен съд, е отменено в необжалваната и влязла в сила отхвърлителна част за разликата над сумата 6 663.73 лв. до сумата 8 059.26 лв.; както и в частта, с която предявеният от „ОТП факторинг България“ ЕАД срещу И. Д. Б. (Н.) осъдителен иск с посочено правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 138, с чл. 240, ал. 1 и с чл. 99 от ЗЗД, е отхвърлен от въззивния Кюстендилски окръжен съд за разликата над сумата 6 663.73 лв. до сумата 8 059.26 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика; като ПРЕКРАТЯВА касационното производство в същата част.

ОТМЕНЯ решение № 82/12.05.2022 г., изменено в частта му за разноските с определение № 411/04.07.2022 г., постановени по въззивно гр. дело № 67/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд, – в останалата част; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 138 от ЗЗД и с чл. 430, ал. 1 от ТЗ, И. Д. Б. (Н.) с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Банка Д.“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 6 663.73 лв. (шест хиляди шестстотин шестдесет и три лева и седемдесет и три стотинки), представляваща незаплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2007 г., сключен между „Банка Д.“ ЕАД и Р. Г. Б., дължима по договор за поръчителство от 06.12.2007 г., сключен между „Банка Д.“ ЕАД и И. Д. Б. (Н.), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.11.2018 г. до окончателното ѝ плащане.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, И. Д. Б. (Н.) с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Банка Д.“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 1 385.29 лв. (хиляда триста осемдесет и пет лева и двадесет и девет стотинки), представляваща разноски за производството пред всички съдебни инстанции по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, „Банка Д.“ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на И. Д. Б. (Н.) с ЕГН [ЕГН] сумата 335.13 лв. (триста тридесет и пет лева и тринадесет стотинки), представляваща разноски за производството пред всички съдебни инстанции по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: