Намаляване на обезщетение от прокуратурата поради съпричиняване от оправдания

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 714

гр.София, 28.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на

осемнадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Р. Илиев

Ерик Василев

при секретаря Теодора Ставрева и прокурора Станева

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 997/ 2024 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 от ГПК.

С определение № 4634/ 15.10.2024 г., постановено по настоящето дело, по жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд (СГС) № 5509 от 30.10.2023 г. по гр.д.№ 9745/ 2022 г., в частта му, с която ПРБ е осъдена да заплати на Б. Б. С. - Р. 7 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на водено срещу него наказателно производство по ДП № 85/ 2016 г. на 03 РУ на СДВР, пр.пр. № 2261/ 2016 на СРП, за престъпление по чл.129 ал.2 пр.2 алт. 2 вр. ал. 1 НК, ведно с лихва за забава, считано от 31.03.2020 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчете противоправното поведение на ищеца, представляващо престъпление от частен характер, за което не е бил осъден с влязла в сила присъда, но което е установено по делото; и съставлява ли основание за приложението на чл.5 ЗОДОВ социално укоримото поведение на ищеца, изразяващо се в противоправни действия, довели до засягане на личността на трето лице.

Както е изяснено в решение № 194/ 08.10.2018 г. по гр.д.№ 4864/ 2017 г., IV г. о., ВКС и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос, държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия и в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря, а ако пострадалият само е допринесъл - обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение (дал е недобросъвестно неистински обяснения; въвел е органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства или да се забави или опорочи разследването на престъпление), то дължимото обезщетение следва да бъде намалено на основание чл.5 ал.2 ЗОДОВ, тъй като настъпилия от наказателното преследване вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка и с поведението на пострадалия. Проява на недобросъвестност представлява и противоправното поведение на ищеца, представляващо престъпление от частен характер, за което не е бил осъден с влязла в сила присъда, но се установява от доказателствата по делото, както и социално-укоримото поведение на ищеца, изразяващо се в противоправни действия, довили до засягане личността на пострадало трето лице, които се намират в причинно-следствена връзка с проведеното наказателното преследване.

Мотивите на присъдата, с която пострадалият е оправдан, не са задължителни за гражданския съд, но те не са правно нищо. Същият съд, който е компетентен да установи, че подсъдимият не е извършил престъплението, в което е обвинен, е компетентен и да установи, че подсъдимият е имал противоправно поведение, включително съставляващо друго престъпление, за което няма повдигнато обвинение. Влязлата в сила присъда или решение по наказателно дело е съдебен акт, издаден от компетентен да осъществява правораздаването в страната съдебен орган и неговите констатации не са ирелевантни. Влезлите в сила съдебни актове се ползват с презумпция за законосъобразност, а мотивите на влезлите в сила присъди и решения по наказателни дела могат да се ползват от гражданския съд, когато разрешава спорове за гражданските последици от деянието, за установяването или неустановяването на което тези присъди са постановени.

В обжалваното въззивно решение е прието, че гражданския съд бил длъжен да зачете единствено наличието на влязла в сила оправдателна присъда, без да съобразява мотивите. Разрешението е дадено в нарушение на съдопроизводствените правила, поради което по отношение на обжалвания акт е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Естеството на порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция (арг. чл.293 ал.3 ГПК).

От фактическа страна по делото е установено, че на 13.01.2016 г. било образувано досъдебно производство № 227 ЗМК 85/ 2016 г. по описа на 3-то РУ – СДВР срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл.129 ал.2 вр. ал.1 НК - за това, че на 12.01.2016 г., около 16,30 ч, в гр. София причинил на М. Ж. средна телесна повреда, като му е нанесъл удар с крак в областта на десния глезен. На същата дата за срок от 24 ч. като извършител на престъплението бил задържан Б. С. - Р., срещу когото било повдигнато обвинение и му била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1 500 лв. С определение № 537/ 07.02.2016 г. по ч.н.д. № 2168/ 2016 г. на СРС размерът на гаранцията бил намален на 500 лв. На 27.05.2016 г. и 30.05.2016 г., разследването било предявено на пострадалия и обвиняемия, а досъдебното производство било изпратено на прокуратурата от разследващия полицай с мнение за внасянето му в съда. При предявяване на материалите по делото процесуалният представител на ищеца отправил искане за изготвяне на допълнителна съдебно-медицинска експертиза, което било оставено без уважение с постановление на прокурор при СРП от 28.06.2016 г. На същата дата бил изготвен обвинителен акт срещу ищеца за това, че на 12.01.2016 г., около 16:30 часа, в гр. София, нанесъл удар на М. Ж., като изритал с крак десния му глезен и с това му причинил счупване на малкия пищял на десния крак, довело до трайно затрудняване на движението на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни - престъпление по чл.129 ал.2 пр.2 вр. ал.1 НК. Срещу ищеца било образувано НОХД № 11767/ 2016 г. на СРС по което били проведени 14 открити съдебни заседания, като само първото от тях било отложено по молба на защитника на подсъдимия.. Производството по делото приключило с присъда № 491221 от 19.09.2018 г., с която подсъдимият Б. С. - Р. бил оправдан. Срещу присъдата бил подаден протест, по който било образувано ВНОХД 5357/ 2019 г. на СГС. Във въззивното производство отново били разпитани подсъдимият и пострадалият, изискана била и справка от катедра Съдебна медицина, като делото било разгледано в рамките на едно открито съдебно заседание. С постановено по това дело решение № 235/ 31.03.2020 г. първоинстанционната присъда била потвърдена. В решението си въззивният съд изрично посочил, че възприетата от него фактическа обстановка не кореспондира с тази, приета от първостепенния съд и то по ключови въпроси и релевантни факти и обстоятелства. Относно механизма на деянието приел, че на 12.01.2016 г. около 16:30 ч. М. Ж. се намирал в магазин за ВиК части, находящ се непосредствено до къщата му, в която държал кучета. Чул тези кучета да лаят и излязъл от магазина, за да види каква е причината за това, при което видял пред входната врата на къщата му да стои Б. С. - Р. заедно с кучето му. Приближил се към него и му направил забележка да не разхожда кучето си пред неговата къща и да се махне оттам, а Р. му отговорил, че това бил маршрутът, по който разхождал винаги кучето си, заявил, че улиците и тротоарите са обществена собственост и никой не можел да му казва откъде да минава. Докато течал този разговор двамата били между два паркирани автомобила и били застанали фронтално един срещу друг на не повече от около 1 метър разстояние. В хода на разговора Ж. се ядосал и посегнал с десния си крак към кучето на Р. и го изритал в областта на тялото. Тогава Р. нанесъл със своя ляв крак силен удар по крака на Ж., докато кракът на последния все още се намирал във въздуха. От този удар Ж. залитнал наляво, но докато все още бил прав, Р. му нанесъл втори удар - този път с лявата си ръка, свита в юмрук в областта на горната устна, което окончателно извадило от равновесие пострадалия и той политнал назад и паднал по гръб на земята между двата автомобила на улицата. При самото падане, стъпил „на криво“ с десния си крак на земята и го усукал, като в резултат на извиването на глезената става се стигнало до счупването й. При тези фактически констатации наказателният съд приел, че от обективна и субективна страна Б. С. – Р. е осъществил деянието, за което му е повдигнато обвинение, а именно чрез умишлено нанасяне на удари на пострадалия Ж. - с крак в областта на десния глезен и с ръка в областта на горната устна - е причинил на същия средна телесна повреда - счупване на малкия пищял на десния крак, довело до трайно затруднение движението на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дена. Приел обаче, че Р. действал при условията на неизбежна отбрана, превишавайки нейните предели и извършеното от него престъпление било такова по чл.132 ал.2 НК, а не по чл.129 ал.2 НК. За това престъпление, съгласно изричната разпоредба на чл.161 ал.1 НК, наказателното преследване се възбуждало по тъжба на пострадалия и съдът можел да постанови осъдителна присъда само, ако има изрично направено такова искане от частния обвинител, а такова искане в случая не било направено.

Установено е също, че наказателното производство произвело негативен ефект върху психиката на ищеца - той се чувствал зле, затворил се, избягвал социални контакти и нямал желание да посещава публични места, тъй като се притеснявал от реакцията на хората.

При тези фактически констатации отговорността на държавата е ангажирана, защото е установено, че срещу ищеца е предприето неоснователно наказателно преследване, което му е причинило негативни психоемоционални изживявания, съставляващи неимуществени вреди. Неоснователен е доводът на ПРБ, че отговорността й е изключена поради това, че увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия (чл.5 ал.1 ЗОДОВ). Безспорно наказателният съд е установил, че с действията си Б. С. – Р. е извършил престъпление, но това престъпление не е от общ характер. То се преследва само по тъжба на пострадалия, т.е. в конкретния случай повдигането на обвинение е по усмотрение на М. Ж., който е пострадал от деянието на Р. и който е могъл да прецени да не подава тъжба срещу него. ПРБ обаче е повдигнала обвинение за друго, по - тежко наказуемо престъпление, което е неоснователно и по което подсъдимият е оправдан. Това е достатъчно за ангажиране на отговорността на държавата да обезщети вредите, причинени от въпросното обвинение. Обстоятелството, че Б. С. – Р. е извършил деянието, но при условията на превишаване на пределите на неизбежна отбрана, е относимо към хипотезата на чл.5 ал.2 ЗОДОВ - пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, поради което обезщетението следва да се намали. Като отчита поведението и на пострадалия от деянието М. Ж., който всъщност е започнал конфликта, съдът не намира основание за намаляване на обезщетението в по-голяма степен от половината на дължимото.

Що се касае до размера на дължимото обезщетение, релевантните обстоятелства са дефинирани правилно от въззивния съд. Продължителността на наказателното преследване (от 13.01.2016 г. до 31.03.2020 г.) е значителна; обвинението е за тежко престъпление по смисъла на чл.93 т.7 НК; ищецът е участвал общо в петнадесет открити съдебни заседания в двете инстанции; търпял е дискомфорт от засиления медиен интерес; настъпила негативна промяна в социалния му живот. От друга страна срещу Б. С. - Р. била наложена лека мярка за неотклонение, за него не настъпили извънредни промени в начина на живот, а и той има предходни осъждания за извършени престъпления. Съобразявайки тези обстоятелства, дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи в размер 7 000 лв. След намаляването му на основание чл.5 ал.2 ЗОДОВ искът се явява основателен до размер 3 500 лв, в който размер следва да се уважи, а за разликата – да се отхвърли.

С оглед изхода от спора частично следва да бъдат присъдени и направените от ищеца разноски по делото при условията на чл.10 ал.3 ЗОДОВ.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски градски съд № 5509 от 30.10.2023 г. по гр.д.№ 9745/ 2022 г., в частта му, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Б. Б. С. - Р. 3 500 лв (три хиляди и петстотин лева)– обезщетение за неимуществени вреди в резултат на водено срещу него наказателно производство по ДП № 85/ 2016 г. на 03 РУ на СДВР, пр.пр. № 2261/ 2016 на СРП, за престъпление по чл.129 ал.2 пр.2 алт. 2 вр. ал. 1 НК, ведно със законната лихва за забава, считано от 31.03.2020 г. до окончателното изплащане.

ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски градски съд № 5509 от 30.10.2023 г. по гр.д.№ 9745/ 2022 г. в останалата част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. Б. С. – Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], против Прокуратура на Република България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2 иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 3 500 лв до 7 000 лв.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2, да заплати на Б. Б. С. – Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 10 лв (десет лева) държавна такса за първоинстанционното производство.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2, да заплати на адвокат Л. К., [населено място], [улица], ет.*, 1 500 лв (хиляда и петстотин лева) адвокатско възнаграждение за всички инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: