ВКС потвърди присъда за принуда и закана с убийство на полицаи

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 267

гр. София, 09.06.2025г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май през 2025г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Максим Колев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 413 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. З. срещу присъда № 8 от 28.02.2025 г. по ВНОХД № 1406/2024 г. на Благоевградския окръжен съд.

В жалбата се поддържат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Направено е искане за отмяна на оспорения съдебен акт и за оневиняване на подсъдимия по обвинението по чл. 143, ал. 1 НК.

С депозирано в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение към жалбата, защитникът на подсъдимия е заявил, че изготвените от въззивния съд мотиви към оспорената присъда са затвърдили у него убеждението, че тя е основана на изопачено възприемане на фактите и че са приети за установени факти, които не съществуват.

В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба, изложените в нея и в допълнението към нея съображения, както и направеното искане.

Повереникът на частния обвинител моли присъдата да бъде оставена в сила, като заявява становище, че претендираните с касационната жалба нарушения на процесуалния закон не са допуснати, а наложеното наказание е справедливо.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивната присъда в сила като правилна, добре обоснована и справедлива.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 53 от 27.09.2024 г., постановена по НОХД № 1680/2023 г. състав на Благоевградския районен съд е признал подсъдимия С. Д. З. за невиновен в това 15.05.2020 г., за времето от около 14:20 часа до около 17:00 часа, в махала „Я.“ в с. П. и в гр. Б., в условията на продължавано престъпление принудил В. В. Я. да извърши и претърпи нещо, противно на волята му, като употребил за това заплашване, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 143, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и е отхвърлил предявения от Я. граждански иск за обезщетяване на неимуществени вреди от такова престъпление в размер на 50 000 лева.

С тази присъда подс. З. е признат за виновен в това, че на 15.05.2020 г., около 18:30 часа, в гр. Благоевград, в сградата на І-во РУ на ОДМВР – гр. Благоевград се заканил с убийство спрямо длъжностно лице – И. Н. В. - разузнавач в сектор „Криминална полиция“ на І-во РУ при ОДМВР-Благоевград, при изпълнение на службата му и това заканване е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на осн. чл. 144, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от две години лишаване от свобода.

Със същата присъда подс. З. е признат за виновен и в това, че на 15.05.2020 г., около 18:30 часа, в гр. Благоевград, в сградата на І-во РУ на ОДМВР – гр. Благоевград се заканил с убийство спрямо длъжностно лице – Д. Г. С. – младши разузнавач в сектор „Криминална полиция“ на І-во РУ при ОДМВР-Благоевград, при изпълнение на службата му и това заканване е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на осн. чл. 144, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от две години лишаване от свобода.

На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо наказание от две години лишаване от свобода, като на осн. чл. 57, ал. 1, б. „б“ ЗИНЗС е постановил същото да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.

След осъществен по инициатива на подсъдимия и на гражданския ищец и частен обвинител Я. контрол и с оспорената по касационен ред присъда въззивната инстанция е отменила първостепенния акт в наказателно-оправдателната и в гражданската негова част и вместо това е признал подсъдимия за виновен по обвинението по чл. 143, ал. 1 НК и съобразно с чл. 54 НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за това престъплението да е извършено при условията на чл. 26, ал. 1 НК.

Със същата присъда подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданския ищец Я. обезщетение за понесени от него неимуществени вреди от престъплението в размер на осем хиляди лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането, като в останалата му част и до пълния заявен размер гражданският иск е бил отхвърлен като неоснователен.

На осн. чл. 23, ал. 1 НК въззивният съд е групирал така отмереното наказание с общо определеното от първостепенния съд наказание от две години лишаване от свобода за престъпленията по чл. 144, ал. 3 НК и е наложил едно общо наказание в размер на най-тежкото, а именно три години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим.

Касационната жалба, ведно с допълнението към нея, е неоснователна.

Част от съдържанието й заемат оценъчни съждения за невярност на приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка по случая, за несъществуване на част от приетите с въззивния акт фактически положения, за непоследователност, обърканост и нелепост на показанията на свид. Я. и за наличие на доказателства, които опровергават съобщеното от него. Чрез тези съждения касаторът практически е противопоставил субективната своя оценка и отношението си по посочените въпроси срещу оценката, която въззивният съд им е дал. Така в жалбата е вложено очакване настоящата инстанция да отхвърли констатациите на въззивния съд за доказателствена значимост на твърденията на свид. Я. и да формира нови фактически констатации, съгласявайки се по тези въпроси със защитата. Както ВКС е отбелязвал и в други свои решения, меродавността на доказателствата и на доказателствените източници не подлежи на преобсъждане от касационната инстанция. Съдебните изводи относно качествените техни характеристики и способността им да подпомогнат процеса по сигурно установяване на фактите е от изключителната компетентност на първоинстанционния и на въззивния съд.

В случая, отговаряйки на поставените на вниманието му възражения от прокурора и от частния обвинител, въззивният съд е подложил на старателно изследване и качествена преценка събраните доказателства, в това число и показанията на свид. Я., преди да достигне до заключението за доказателствена обоснованост на обвинението за извършена от подсъдимия принуда.

Този съд е направил старателна и задълбочена собствена оценка за достоверност на показанията на посочения свидетел при съобразяване на съществените техни страни и съпоставяйки ги с други от събраните доказателства и на тази база, а не произволно, е преценил точността и адекватността на предложената от Я. реконструкция на събитията от процесния ден, случили се с неговото участие. От съдебното внимание не са убягнали констатираните от защитника несигурност в съобщеното от този свидетел относно облеклото на подсъдимия в процесния ден, отделено е внимание на впечатлението на Я., че преди тръгването им от с. П., подсъдимият и свид. П. са употребили вещество по начин, типичен за употреба на наркотично вещество (стр. 16 от мотивите), отделено е внимание и на показанията на свид. П., които са съпоставени със съобщеното от Я. (стр. 15 от мотивите). В този смисъл технологията на формиране на убеждението на въззивния съд по фактите относно обвинението срещу З. по чл. 143, ал. 1 НК е подчинена изцяло на правилата, зададени чрез чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК.

Поради това неоснователно е възражението за нарушение на процесуалните правила при постановяването на въззивната присъда.

Възражението на адв. Н. за едностранчивост на проведеното въззивно съдебно следствие е обосновано с твърдение, че в рамките на същото е бил разпитан единствено свид. Я.. Пренебрегнат е обаче фактът, че въззивният съд е провел подробен разпит и на подсъдимия, обясненията на който впоследствие е подложил на задълбочен и прецизен анализ и съпоставка с останалите доказателства и доказателствени източници преди да отдиференцира онези части от тях, които заслужават акредитиране с доверие от онези, чиято надеждност е отрекъл.

При разпита на свид. Я. е била осигурена от въззивния съд възможност за всички страни да вземат участие в следственото действие, поставяйки собствени въпроси на този свидетел – възможност, от която се е възползвала и защитата на подсъдимия. Предоставена е била на страните и възможност да направят доказателствени искания, като всяка от тях, в това число и защитника, както и подсъдимия, са отрекли да имат такива.

Възражението за допуснато от въззивния съд нарушение на правилата по чл. 13 и чл. 14 НПК защитникът е мотивирал и с това, че след разпита на свид. Я. въззивният съд не е разпитал и разпитаната вече по делото свид. П. и че не е издирил медицинската сестра, с която подсъдимият се е срещнал в процесния ден, придружаван от Я..

Липсата на съдебна активност в предписаната с жалбата насока, би могло да съставлява аргумент за процесуално нарушение, съществено ограничаващо правата на подсъдимия, ако е довело до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси. Именно в този контекст настоящият състав разгледа възраженията, тъй като в принципен план съдилищата разполагат с процесуална автономия, преценявайки колко и какви доказателства да допуснат и да приобщят по пътя към постигането на обективната истина. Това, че съдът е имал възможност да извърши посочените в жалбата на адв. Н. действия, не означава, че той е бил длъжен да го стори, защото пределите на изследване в наказателния процес съществуват не сами за себе си. Те са тясно свързани с пределите на доказване и практически са лимитирани от тях. Доказването не е произволна, а е целенасочена дейност, ориентирана към установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. Ясно е, че събитието на всяко престъпление е съпътствано с изобилие от детайли, чието установяване не само не е възможно винаги. То не винаги е необходимо, щом не е свързано с установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. Ако съдът се ангажира с такова изследване, единственият процесуален резултат ще бъде обременяване на делото с ненужна информация и изгубване на мярката за конкретност и целенасоченост в съдебната дейност. Когато прецени, че правнорелевантните факти са безспорно установени чрез събраните вече и проверени доказателства и спести усилия по попълване на делото и с други възможни, съдът не допуска процесуално нарушение, стига позицията му да е формирана в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК, както е в случая. Отделно от това, както бе посочено, никоя от страните, в това число и защитата, както и подсъдимият не са констатирали в проведеното съдебно заседание по въззивното дело необходимост от извършване на допълнителни следствени действия, включително и посочените в касационната жалба. При това положение като очевиден се налага изводът, че коментираното възражение е направено не с оглед на обективните нужди на процеса, а единствено и само с оглед ресурсно подпомагане на обема на предприетото касационно обжалване.

Без основания се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с доказателствата и при липса на мотиви по съществени възражения на защитата. Лаконичността на това твърдение позволява във връзка с него да се отбележи единствено, че изводите на въззивната инстанция по фактите са убедително обосновани чрез валидно събраните по делото доказателства, които въззивният съд е подложил на задълбочено професионално изследване. Няма изолиране на доказателства или грешки при интерпретацията на съдържанието им. Вътрешното съдебно убеждение е основано на правилно лансирани доводи, които преценени в контекста на доказателствата и експертните изводи по делото, са безукорни. Даден е обстоятелствен, логически и доказателствено издържан отговор на всички възражения на страните, като по ясен начин са заявени причините за отхвърляне на оправдателните изводи на въззивния съд.

Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Аргументи във връзка с него не са изтъкнати, затова настоящият състав ще отбележи единствено, че при установената фактология и приложения материален закон наказанието, определено от въззивния съд, е пропорционално спрямо извършеното престъпление. При отмерването му са съобразени индивидуалните особености на деянието (включително предопределени от личността на подсъдимия), фактическите негови характеристики, специфичното съчетание на обективните и субективните негови свойства. Тези обстоятелства въззивният съд е подложил на балансирана и справедлива преценка, която му е позволила да осъразмери точно наложената санкция с тежестта на извършеното и с личностната характеристика на подсъдимия.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 8 от 28.02.2025 г. по ВНОХД № 1406/2024 г. на Благоевградския окръжен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.