Справедливост на наказанието при причинена смърт на пътя и съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съпричиняване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 323

гр. София, 05 юни 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Кирил Иванов

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 290/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпили касационни жалби срещу решение № 8 от 23.01.2024 г. по внохд № 135/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас от защитника на подсъдимия К. Ф. – адвокат С. К.; от защитника на подсъдимия К. Ф. – адвокат В. В.; от защитника на подсъдимия К. Ф. – адвокат Д. М.; от поверениците на частните обвинители Н. Т. и М. Т. – адвокат Б. Я. и адвокат З. Ж.; от повереника на частния обвинител С. Б. – адвокат Ж. Н. и от повереника на частния обвинител Г. Т. – адвокат К. К..

В жалбата на защитника адв. С. К. е релевирано касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 вр. ал. 5 т.1 и 2 НПК – че наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо, защото, от една страна, очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК, а, от друга, неправилно е отказано прилагането на условното осъждане. Формулирано е искане на основание чл. 354 ал.2 т.1 и т.3 НПК да се изменени обжалваното въззивно решение като при условията на чл. 58а ал.4 вр. чл. 55 ал.1 т.1 НК се намали наказанието лишаване от свобода в размер на не повече от 3 години и изпълнението му да бъде отложено на основание чл. 66 ал.1 НК, както и да се намали размера на наказанието лишаване от право да управлява МПС до размера на наказанието лишаване от свобода.

В жалбата на защитника адв. В. В. са заявени цифрово и трите касационни основания. Изтъква се, че наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е несправедливо, тъй като е определено в завишен размер, който не съответства на действителната степен на обществена опасност на деянието и на извършителя, както и на останалите обстоятелства, имащи значение за наказателната отговорност. Поради това, че е определено в прекомерно висок размер и че е несъответстващо на целта на закона по смисъла на чл. 36 НК за несправедливо е счетено и наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от 5 години. Отправя се искане за изменение на въззивното решение в частта относно наказанието и на подсъдимия да бъде определено такова при условията на чл.58а ал.4 НК с приложение на чл. 55 и чл. 66 ал.1 НК.

В жалбата на защитника адв. Д. М. са релевирани оплаквания, че наложеното наказание е явно несправедливо, както и че не е приложен правилно материалния закон в частта относно наказанието. Заявява се молба да бъде изменено въззивното решение в частта относно наложените наказания, като наказанието лишаване от свобода бъде намалено под предвидения минимален размер на основание чл. 55 ал.1 т.1 НК или в минималния размер, а наказанието лишаване от право да управлява МПС бъде намалено в предвидения минимален размер.

В жалбата на адв.Я. и адв. Ж., повереници на частните обвинители Н. Т. и М. Т., се претендира наличието на касационно основание по чл. 348 ал.5 т.1 НПК – че наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е явно несправедливо, тъй като не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите по чл. 36 от НК. Отправя се молба на основание чл. 354 ал.3 т.1 НПК да бъде отменено въззивното решение в частта му относно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от 4 години и 8 месеца и делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция.

В жалбата на адв. Н., повереник на частния обвинител С. Б., се сочат касационни основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 НПК – неправилно приложение на материалния закон, вследствие на което на подсъдимия е наложено явно несправедливо наказание. Прави се искане за постановяване на решение, с което да бъде приложена нормата на чл. 354 ал.3 т.1 НПК.

В жалбата на адв. К., повереник на частния обвинител Г. Т., също се претендират касационни основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 НПК – неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание поради заниженост и очевидно несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца. Отправя се молба за правилно приложение на материални закон в посочения в жалбата аспект и за постановяване на решение, с което да бъде упражнено правомощието на касационната инстанция по чл. 354 ал.3 т.1 НПК.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия К. Ф. адвокат К. поддържа касационната си жалба, изложените в нея съображения в подкрепа на релевираното оплакване, както и направените искания. Същевременно моли да бъдат оставени без уважение касационните жалби на частните обвинители.

Подсъдимият Ф. се съгласява с казаното от защитника си адв. К., а в последната си дума заявява, че много съжалява и че не е искал да стане това, което се е случило.

Повереникът на частните обвинители Н. Т. и М. Т. адв. Ж. поддържа изцяло подадената от тяхно име касационна жалба против въззивното решение по изложените в същата съображения. Намира за неоснователни касационните жалби на защитниците на подсъдимия. Моли касационния съд да се произнесе като приложи нормата на чл.354, ал.3, т.1 НПК.

Повереникът на частния обвинител С. Б. адв. Н. поддържа подадената касационна жалба против въззивното решение по изложените съображения, както и направеното в нея искане. Намира жалбата на подсъдимия за неоснователна.

Частният обвинител С. Б. изразява становище, че наказанието на подсъдимия не е справедливо.

Представителят на Върховната прокуратура намира за неоснователни както жалбите на защитниците на подсъдимия, така и жалбите на поверениците на частните обвинители, поради което счита, че те следва да бъдат оставени без уважение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационните жалби доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 64/09.12.2022 г., постановена по нохд № 1204/2021 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, подсъдимият К. К. Ф. е признат за виновен в това, че на 28.02.2020 г. около 22.00 часа на / път / километър /км/, след изхода на [населено място] в посока[жк], при управление на МПС – автобус марка /марка/, модел /модел/ турски рег. № /рег. №/, нарушил правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 2 изречение първо от ЗДвП – „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, … със състоянието на пътя, …, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие“, като се е движел със скорост 105 км/ч, допуснал пътно-транспортно произшествие и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – на В. А. Б. и на Т. Н. Т., като на основание чл. 304, предл. първо НПК е признат за невинен и оправдан по обвинението да е извършил деянието вследствие на нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП.

С тази присъда на основание чл. 343, ал. 3, предл. четвърто, б. „б“, предл. първо, вр. ал. 1, б. „в“, предл. първо, вр. чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл. 20, ал. 2 изречение първо ЗДвП и при условията на чл. 58а, ал. 1 НК подсъдимият К. К. Ф. е осъден на „лишаване от свобода“ за срок от четири години и осем месеца, което да изтърпи ефективно при първоначален „общ“ режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС, а на основание чл. 343г вр. с чл.37, ал.1, т.7 НК е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години.

Със същата присъда на основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК от срока на наказанието лишаване от свобода е приспаднато времето, през което подсъдимият Ф. е бил задържан по реда на ЗМВР и на основание чл. 64, ал. 2 НПК, както и с мярка за неотклонение „задържане под стража“ считано от 28.02.2020 г. до 29.04.2020 г. включително.

С присъдата окръжният съд се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото, като на основание чл. 189, ал. 3 вр. ал. 1 НПК е възложил последните на подсъдимия Ф..

По въззивни жалби на защитниците на подсъдимия Ф. и на поверениците на всички частни обвинители пред Апелативен съд-Бургас е било образувано внохд № 135/2023 г. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 8 от 23.01.2024 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло и подсъдимият Ф. е осъден да заплати на частния обвинител Г. С. Т. сумата 600 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство.

Всички касационните жалби са подадени от лица, имащи право на жалба; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок, поради което са допустими.

Съдържанието и естеството на изложените в жалбите аргументи в подкрепа на заявените касационни основания позволява общото им разглеждане и обсъждане.

Доколкото ВКС следва да се произнесе единствено по надлежно релевирани в касационните жалби основания, се налага да бъдат направени следните уточнения, определящи пределите на настоящата касационна проверка:

Претендираното в жалбата на защитника адв. В. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т.2 НПК не следва да бъде разглеждано, тъй като е заявено само формално и декларативно, без да е подкрепено с никакви конкретни съображения. Разпоредбата на чл. 351, ал. 1 НПК поставя изискването да бъде посочено в какво се състои касационното основание; данните, които го подкрепят; и искането, което се прави. Но в случая това императивно изискване не е било изпълнено относно твърдяното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т.2 НПК. Освен това в жалбата на адв. В. е заявено и оплакване за необоснованост на въззивното решение, но доколкото необосноваността не представлява касационно основание, тя поначало не може да бъдат предмет на проверка от ВКС в производство по Глава 23 от НПК, поради което не следва да бъде разглеждана. Отделен е въпросът, че това оплакване е адресирано към съвсем друго решение на АС-Бургас - № 23/09.03.2023 г. по внохд № 5/2023 г., а не към решението, предмет на настоящата касационна проверка.

Не следва да бъде разглеждано и заявеното в жалбите на поверениците адв. Н. и адв. К. касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 НПК - нарушение на материалния закон. Аргументите, с които в жалбите на тези повереници се обосновава наличието му, не са в съответствие с неговото съдържание. Оплакването за нарушение на материалния закон е основано на твърдения за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 108 ал.1 и чл. 123 ал.1 т.1 ЗДвП и на заявено в тази връзка несъгласие с изводите на предходните инстанции, че преди процесното ПТП пострадалите са имали качеството на пешеходци по смисъла на 107 ал.1 ЗДвП, че са нарушили задълженията си на пешеходци по чл. 108 ЗДвП и че по този начин са съпричинили противоправния резултат. Но оспорваните от поверениците обстоятелства, че пострадалите са имали качеството на пешеходци по смисъла на 107 ал.1 ЗДвП, че са нарушили задълженията си като пешеходци по чл. 108 ЗДвП и като участници в предходно ПТП по чл. 123 ал.1 т.1 ЗДвП и че поведението им е довело до съпричиняване на вредоносния резултат нямат отношение към тълкуването и прилагането на нормите от НК, нарушението на които обосновава материалната незаконосъобразност, както и към прилагането на норми от друг нормативен акт, към който да препраща бланкетна норма от НК. Относно последното следва да се отбележи, че в случая нормите на чл. 108 ал.1 и чл. 123 ал.1 т.1 ЗДвП не запълват диспозицията на инкриминираната и приложена от съдилищата материална наказателноправна норма на чл.343 НК, поради което тяхното неправилно приложение е ирелевантно за преценката дали е осъществено касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 НПК. С оглед на това ВКС намира, че изложените в жалбите на поверениците адв. Н. и адв. К. аргументи във връзка с приетото от предходните инстанции съпричиняване от страна на пострадалите следва да бъдат преценявани само в аспект на претендираното от тях касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 НПК, каквото (единствено) е заявено в жалбата на поверениците адв. Я. и адв. Ж..

Доводите в жалбите на защитниците, основани на твърдения за наличието на многобройни и изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, очертават оплакване за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 58а, ал. 1 и ал. 4 вр. чл. 54 или чл. 55 НК и в частност недоволство от отказа на съдилищата да приложат чл. 58а, ал. 4 НК и да определят наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. И доколкото с това оплакване се претендира допусната грешка при самото определяне на наказанието (налагането му), същото се отнася към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК за правилното приложение на закона. А доводите в насока, че наложените наказания не съответстват на обстоятелствата, включени в обхвата на чл. 54 НК, и че чувствително надхвърлят действителната обществена опасност на деянието и на дееца, се отнасят към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

При първоинстанционното разглеждане на делото е проведено съкратено съдебно следствие по реда на глава ХХVІІ от НПК на основание направеното по реда на чл. 371 т.2 НПК от подсъдимия признаване на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и на даденото от него съгласие да не се събират доказателства за тях, поради което, постановявайки осъдителна присъда, окръжният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 373, ал. 2 НПК и е наложил на подсъдимия наказанието (лишаване от свобода) при условията на чл. 58а НК.

Особените правила за определяне на наказанието на призналия фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт подсъдим в хипотезата на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК не дерогират общите правила на чл. 54 и сл. от НК за неговата индивидуализация. При условията на чл.58а НК подсъдимият само получава привилегията при осъждане винаги да му бъде наложено по-леко наказание в сравнение с това, което може да му бъде определено по общия ред. Затова при определянето му като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК и като съобрази смекчаващите и отегчаващите обстоятелства съобразно разпоредбите на чл. 54, ал. 2 НК и чл. 55, ал. 1-3 НК съдът следва при наличие на многобройни или изключително/и смекчаващи да избере най-благоприятния вариант измежду получените резултати при прилагането на чл. 58а, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55 НК. За извършването на такава преценка разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 НК изисква да са налице предпоставките по чл. 55 НК, за да може формиращите се при условията на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 НК и чл.58а ал.4 вр. чл. 55 НК размери на наказанието да се съпоставят. В този случай съдът следва да наложи наказанието, определено по реда на чл. 55 НК, само ако то е по-благоприятно за подсъдимия.

Тези принципни положения относно определянето на наказанието при проведено съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371 т.2 НПК налагат отговор, на първо място, на възраженията, касаещи установяването и наличието обстоятелствата по чл. 54 НК и в частност на смекчаващите и отегчаващите такива, и едва след това на възраженията за неприлагането на чл.55 НК, в каквато последователност ще бъдат разгледани.

Неоснователно е оплакването в жалбата на защитника адв. В., че самопризнанието и признаването на вината от страна на подсъдимия извън направеното от него признание на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт по реда на чл. 371 т.2 НПК неправилно не е отчетено от предходните инстанции като самостоятелно смекчаващо обстоятелство. На стр.45-46 от атакуваното решение въззивният съд е изложил подробни аргументи защо направените от Ф. признания във фазата на ДП не следва да се ценят като самостоятелно смекчаващо обстоятелство. Те изцяло са съобразени с мотивите на т. 7 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК, че самопризнанието като форма на съдействие при установяване на обективната истина би могло да се третира като смекчаващо обстоятелство само ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство, а не това да е следствие от ефективната дейност на компетентните органи. В случая правилна е преценката на въззивния съд, че направените от Ф. частични признания във фазата на ДП не са имали съществено значение за разкриването на обективната истина и в частност на обстоятелствата относно авторството на ПТП, причините за настъпването му и механизма му. В тази връзка следва да бъде добавено, че доколкото произшествието е било възприето от няколко очевидци, е било записано от видеокамера в автобуса на /фирма/ и е оставило видими незаличими материални следи, насочващи към причинителя му и механизма на настъпването му, то първоначалните признания на дееца пред полицейските служители, действията му по предаването на тахошайбата на автобуса (които съобразно признатите факти в ОА дори не са били предприети по негова собствена инициатива, а по разпореждане на св.Байчо Ж.), както и впоследствие дадените от него обяснения в качеството на обвиняем (в които впрочем е заявил и съвсем различни от установените по делото факти относно механизма на произшествието) с нищо съществено не са допринесли за разкриване на обективната истина. С оглед на това самопризнанието в дадените от Ф. обяснения на ДП правилно не е отчетено като фактор за смекчаване на наказателната му отговорност. По същите съображения и направеното от него още на местопроизшествието пред полицейските служители признание не следва да се третира като самостоятелен фактор, обосноваващ налагане на по-леко наказание, поради което неправилен е изводът на предходните инстанции и в частност на въззивния съд това обстоятелство да бъде ценено като смекчаващо отговорността му. В този смисъл, след като признанията пред полицейските служители не е следвало изобщо да бъдат отчитани като смекчаващ отговорността фактор, неоснователно е оплакването на защитника адв. К., че е било недооценено значението и приноса на тези признания за разкриването на обективната истина.

ВКС не споделя виждането на защитника адв. К., че допуснатото несъставомерно нарушение по чл. 21 ал.2 вр. ал.1 ЗДвП не следва да се включва в кръга на отегчаващите обстоятелства. Превишаването на максимално разрешената за процесния пътен участък скорост за движение с 25 км/ч. правилно е преценено от предходните инстанции като изключително грубо нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.2, вр. ал.1 от ЗДП, завишаващо обществената опасност на деянието. Макар в случая да не е включено в бланкетната диспозиция на обвинението поради отречена причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, само по себе си това нарушение характеризира в негативен план както самото деяние, така и подсъдимия като водач на МПС (решение № 22 от 23.02.2022 г. по н.д. № 1118/2021 г., І н.о. на ВКС). С оглед на това с пълно основание то е отчетено като отегчаващо отговорността на дееца обстоятелство.

Несъстоятелна е тезата на защитника адв. К., че доколкото при процесното ПТП не е била създадена опасност за возещите се в автобуса пътници, понеже не е имало пострадали сред тях, следва да бъде изключено от категорията на отегчаващите обстоятелства това, че престъплението е извършено по време на изпълнение на служебните задължения на подсъдимия като шофьор на пътнически автобус за международен превоз. Въззивният съд правилно и адекватно е отчел това обстоятелство като отегчаващо отговорността на дееца. Безспорно е, че упражнявайки професията водач на автобус за обществен превоз на пътници, и то по международна дестинация, подсъдимият е дължал стриктно спазване на правилата за движение и недопускане на каквито и да било нарушения, доколкото от поведението му на пътя зависят живота и здравето на по-голям брой лица (предвид естеството и предназначението на управляваното от него превозно средство). Установено е, че в автобуса е имало пътници, които макар и реално да не са пострадали, вследствие неправомерното поведение на подсъдимия като водач на МПС за обществен превоз са били поставени в сериозна рискова ситуация, която е била от естество да създаде реална опасност за живота и здравето им. А това без съмнение завишава обществената опасност на самото деяние.

Неоснователна е претенцията на защитника адв. К., че като смекчаващо отговорността обстоятелство следва да бъде отчетена формата на вината – небрежност. В случая небрежността е „минималното“ измерение на съставомерното субективно отношение (вината), доколкото ако липсва небрежност деянието би било изобщо несъставомерно от субективна страна. Поради това при престъплението по чл.343 НК само по-тежкият вид непредпазливост - „самонадеяност“ - представлява фактор, относим към индивидуализацията на наказанието, и то в посока влошаване наказателноправното положение на дееца.

Основателно е възражението на защитника адв. М. срещу подхода на въззивния съд да съобразява като фактор при решаването на въпроса за наказанието обстоятелството относно нарастващия брой на престъпленията по транспорта в страната, включително и в Бургаска област. Наказателната отговорност за извършено престъпление е лична и се понася в зависимост от степента на обществената опасност на самото деяние и на дееца, както и от всички останали обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 НК, като наказанието винаги трябва да е съответно на извършеното престъпление. Затова наказанието за дадено престъпление не може да бъде определяно в зависимост от тенденции по зачестяването на престъпни прояви от определен вид. Обратното би означавало наказателната отговорност на извършителя на престъпление да бъде ангажирана не само за лично стореното от него, но и за други престъпни прояви, в които той няма лично участие, което е недопустимо и правно нетърпимо предвид принципа за личния характер на наказанието, прокламиран в чл. 35, ал. 1 и 2 НК. Затова горното обстоятелство неправилно е обсъждано от въззивната инстанция при индивидуализацията на наказанието.

Неоснователни са възраженията на поверениците на частните обвинители за неправилна и незаконосъобразна правна оценка на поведението на пострадалите преди и по време на настъпването на процесното ПТП като „съпричиняване“ от тяхна страна на вредоносния резултат. В наказателноправен смисъл съпричиняването представлява принос на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици. Същите се дължат на съчетаното въздействие на виновното поведение на извършителя и на поведението на самия увреден. Извън деянието на подсъдимия съпричиняването предполага наличие на конкретно поведение (действие или бездействие) на пострадалия, противоправност на това поведение и пряка причинна връзка между осъщественото от пострадалия поведение и настъпилия общественоопасен резултат, при което неправомерното поведение на пострадалия е част от каузалния процес (решение № 258/19 по н. д. № 972/2018 на I н. о.).

Двете предходни инстанции са достигнали до законосъобразен извод, че в случая е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите.

В тази връзка съдилищата правилно са приели, че поведението на пострадалите към момента на осъществяването на деянието се характеризира с противоправност. На първо място, с основание е прието, че и двамата пострадали като водачи на пътни превозни средства, участвали в предходно ПТП помежду им, са допуснали нарушение на правилото за движение по пътищата, предписано в разпоредбата на чл.123, ал.1, т.1 ЗДвП.

Установените по делото факти, обхванати от признанието на подсъдимия, сочат: че пострадалите като водачи на ППС са били участници в пътнотранспортно произшествие, настъпило няколко (над четири) минути преди да бъдат ударени от автобуса, управляван от подсъдимия; че произшествието между управляваните от Б. и Т. автомобили е било леко, без пострадали хора, с незначителни материални щети по предната лява част на лек автомобил /марка/, управляван от Т., и такива по задната дясна част на лек автомобил /марка/, управляван от Б.; както и че двата автомобила са били в състояние да се придвижват на собствен ход, доколкото са липсвали повреди по основните им системи, уредби и механизми. При тези обстоятелства въззивният съд правилно е приел, че пострадалите са били длъжни да изпълнят вмененото им с разпоредбата на чл.123, ал.1, т.1 ЗДвП задължение като участници в ПТП да спрат, за да установят какви са последиците от произшествието, без да създават опасност за движението по пътя и че те действително са изпълнили само едната част от това предписание – спрели са автомобилите си, за да установят последиците от ПТП, но че реално не са изпълнили другата част от предписанието на цитирания текст – да сторят това, без да създават опасност за движението по пътя. Верен е изводът, че в конкретната пътна ситуация заставането на двамата плътно зад лекия автомобил/марка/, неправилно спрян в средата на лявата пътна лента, и оставането им зад него, респ. до него в продължение на минути до настъпване на произшествието с управлявания от подсъдимия автобус е създало сериозна опасност както за движението в този пътен участък, така и за самите тях. Установените по делото факти сочат, че нищо не е възпрепятствало пострадалата Б. да изведе лекия автомобил/марка/“ извън пътните ленти и да го разположи на банкета, още повече, че в конкретния случай, когато това превозно средство вече е било изминало най-малко 30 метра след удара от лекия автомобил /марка/, нищо не е налагало то да бъде спряно точно в средата на пътното платно – в лявата пътна лента. Разпоредбата на чл. 123, ал. 1 т.1 ЗДвП не задължава водачите при пътна ситуация като процесната да спират на платното за движение, а напротив – задължава ги да не създават опасност за останалите участници в движението. Като е спряла на платното за движение в лявата лента пострадалата Б. е поставила едно препятствие на пътя, създаващо опасност за движението. По аргумент от разпоредбите на чл. 97 ал.1 и ал.3 и чл. 98 ал.1 т.1 ЗДвП се налага извода, че разполагането на моторно превозно средство на платното за движение на път извън населени места може да се извърши само при извънредни обстоятелства, ако то изобщо не може в момента да се придвижи или ако не създава пречки, затруднения и опасност за останалите участници в движението. В този смисъл след като чл. 97 ал.1 ЗДвП възлага на водача на спряно поради повреда ППС на платното за движение на път извън населено място задължение незабавно да го измести извън него, то на още по-силно основание това задължение възниква и за водача на ППС, който е участник в ПТП в хипотезата на причинени само имуществени вреди. В основата на правилата на чл. 123 ал.1 т.1 и т.3 ЗДвП „стои грижата на законодателя да се гарантира преди всичко безопасността на движението, отколкото да се запазят някои положения от настъпилата пътна ситуация след произшествието. Следите на мястото на произшествието са важни, но още по-важно е да не се създават причини за настъпването на други транспортни произшествия поради оставянето на превозни средства на платното за движение, когато няма пречки те да бъдат изведени в края на пътя“ (решение № 896 от 28.08.1978 г. по н.д. № 779/1978 г., III н.о. на ВС). В тази връзка правилна е преценката на въззивния съд, че макар в случая пострадалите да са били включили аварийните светлини на автомобилите си, тези техни действия съвсем не са били достатъчни за изпълнението на задължението им да не създават опасност за движението по пътя чрез ненужното и неоправданото си присъствие на пътното платно.

В отговор на възраженията на повереника адв. К., че въззивният съд не е изследвал и обсъдил възможността за изпълнение на задълженията на пострадалите като участници в ПТП съобразно изискванията на различните хипотези на чл. 123 ал.1 т.1 и т.3 б. „а“, „б“ и „в“ ЗДвП, ВКС намира, че както в хипотезата на т.1 от посочената норма, така и в хипотезите на причинени само имуществени вреди по т.3 от тази норма, какъвто е и настоящият случай, за изпълнението на предвидените в тях предписания законът категорично не поставя изискване водачите да остават (да пребивават) на самото пътно платно, в т.ч. и когато трябва да окажат съдействие за установяване на вредите или когато трябва да уведомят съответната служба за контрол на МВР. В конкретната ситуация за пълноценното изпълнение на предписанията, в която и да е от посочените хипотези, нищо не е налагало и затова не е било необходимо пострадалите Б. и Т. да стоят в продължение на минути зад лекия автомобил /марка/ в средата на лявата пътна лента. В частност това поведение на пострадалите (да стоят зад лекия автомобил /марка/) въобще не е било необходимо при/за провеждането на разговора с диспечера от „телефон 112“ за уведомяването на органите на МВР, доколкото този разговор напълно безпрепятствено е могло да бъде проведен от друго тяхно местоположение, а именно - след като напуснат пътното платно и излязат извън него на безопасно за тях място, което те очевидно не са сторили. Присъствието им на пътното платно зад автомобила /марка/“ категорично не е било необходимо и за установяването на имуществените вреди, доколкото предвид тяхната незначителност (съгласно признатите факти по ОА се касае единствено за счупен заден десен стоп на този автомобил) последното е могло да се постигне и без продължителното им пребиваване върху платното за движение. Т.е., за изпълнението на задълженията на пострадалите като участници в ПТП във всички хипотези на чл. 123 ал.1 т.1 и т.3 ЗДвП въобще не е било необходимо и наложително те да пребивават върху пътното платно и още повече това да се осъществява ненужно продължително време, на натоварен път, в тъмната част на денонощието, при намалена видимост заради валеж от дъжд и при условие, че са облечени с тъмни дрехи. Поради това несъстоятелни са доводите на повереника адв. К., че пострадалите и в частност Б. не са разполагали с необходимото време и възможности за изпълнението на задълженията си по посочените законови разпоредби.

Противоправност в поведението на пострадалите към момента на осъществяването на деянието правилно е изведена и от допуснатото от тях в качеството им на пешеходци нарушение на предвиденото в чл. 108 ал.1 ЗДвП задължение да се движат по тротоара или банкета на пътното платно. В тази връзка неоснователни са възраженията на повереника адв. К., че пострадалите не могат да бъдат квалифицирани като пешеходци, поради това, че те не участват в никакво движение по смисъла на закона; че те са само участници в ПТП и че не могат едновременно да бъдат възприемани и като пешеходци, и като участници в ПТП.

Съгласно съдържащата се в чл. 107 ал.1 ЗДвП легална дефиниция пешеходец е всеки участник в движението, който се намира на пътя извън пътно превозно средство и не извършва работа по пътя. А „участник в движението“, съобразно определението в § 6 т.28 от ДР на ЗДвП, е всяко лице, което се намира на пътя и със своето действие или бездействие оказва влияние на движението по пътя. Установените по делото факти сочат: че в известен период от време преди настъпването на процесното ПТП, както и към момента на настъпването му пострадалите са се намирали на пътя извън пътните превозни средства, които преди това са управлявали; че намирайки се през това време на пътя, със своите действия (придвижването им по пътя – при Т. е било поне 30 метра, за да стигне от своя автомобил до другия, а при Б. е било към задната част на нейния автомобил и около нея) и бездействия (ненапускането на пътното платно и оставането им на него) те несъмнено с присъствието си там са оказвали влияние на движението (потвърждение за това е последвалият пътен инцидент с тяхно и на подсъдимия участие); че същевременно не са извършвали работа по пътя. Така изброените обстоятелства изпълват всички характеристики на понятието пешеходец по смисъла на ЗДвП, поради което към момента на процесното ПТП пострадалите несъмнено са имали качеството пешеходци.

Дефинирайки понятието пешеходец, законът не се интересува поради какви точно причини и с каква цел участникът в движението се е озовал на пътя извън ППС, стига в тази ситуация с действието или бездействието си да оказва влияние на движението по пътя. За да има участникът в движението качеството на пешеходец, не е необходимо той да извършва някакви конкретния движения по пътя – достатъчно е да се намира на пътя и със своето действие или бездействие да оказва влияние на движението по него, като е възможно дори да седи на тротоара с крака, навлизащи в платното за движение (в този смисъл решение № 126 от 13.07.2017 г. по н.д. № 343/2017 г., ІІ н.о. на ВКС). Освен това законът не изключва възможността участниците в движението от водачи на ППС да се превърнат в пешеходци (ако излязат извън ППС и с поведението си оказват влияние на движението по пътя), като такива хипотези са възможни при спиране на ППС поради повреда, при престой, при паркиране, както и в случаи като настоящия – при предходно участие в ПТП. Във всичките тези ситуации, когато вече е извън ППС, не борави с уредите му за управление и не го контролира в никакво отношение, не съществува законно основание водачът на ППС да продължава да бъде третиран като такъв. Но в зависимост от това дали след излизането си от ППС той се намира на пътя и с поведението си оказва влияние на движението, той следва вече да бъде третиран като пешеходец. И това му качество не е несъвместимо с качеството участник в предходно ПТП, доколкото двете не са взаимно изключващи се. В този смисъл няма никакво основание законът да третира по различен начин водачите, които в изброените по-горе хипотези са излезли извън ППС и са се озовали на пътя, оказвайки с поведението си влияние върху движението по него. С оглед изложеното неоснователни са възраженията на поверениците адв. Н. и адв. К., че неправилно и незаконосъобразно на пострадалите е придадено качеството на пешеходци, както и че неправилно са възприети едновременно и като участници в ПТП, и като пешеходци.

Признатите от подсъдимия факти по ОА относно съществуващата към момента на деянието обща пътнотранспортна обстановка (стр.10) и относно оставените следи на местопроизшествието след удара на автобуса в л.а. /марка/ (стр.8), приети за установени от предходните инстанции (стр. 14 и 15 от мотивите на присъдата, стр. 23 и 24 от въззивното решение), включват и обстоятелствата, че преди удара двамата пострадали са се намирали зад л.а. /марка/, като Т. бил застанал в лявата част, по-близо до банкета; както и че следата от заораване в банкета е оставена от автомобила /марка/ при завъртането му на 180 градуса след удара. Така, доколкото подсъдимият е признал фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, между които и че в района на местопроизшествието от страната на лявата пътна лента, в която са се намирали пострадалите, е имало банкет, частните обвинители в нито един следващ процесуален момент не могат успешно да оспорват този факт, в т.ч. и пред касационната инстанция.

Затова при липсата на убедителна доказателствена основа, която да обуслови извод, че по обективни възпрепятстващи ги причини пострадалите не са могли да застанат и да пребивават на банкета вляво от платното за движение, респ. от лявата пътна лента, правилна е преценката на съдилищата по фактите, че в качеството си на пешеходци те не са изпълнили вмененото им от чл. 108, ал. 1 ЗДвП задължение и че по този начин не са предприели необходимите законово предписани мерки, за да охранят собствената си безопасност. Правилото на чл. 108, ал. 1 ЗДвП императивно въвежда принципното положение, че пешеходците са длъжни да се движат, респ. да застават и стоят само на тротоара или банкета на пътното платно, като не им предоставя вариант за подбор на мястото за движение и пребиваване по каквито и да е субективни и житейски съображения. Освен това поведението на пострадалите трябва да се анализира и в контекста на общото задължение по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП да не се създават опасности и пречки за останалите участници в движението, което те не са изпълнили. В този смисъл комплексната оценка на пътната ситуация и в частност на установените факти, че са се намирали в средата на лявата лента за движение; че е било в тъмната част на денонощието при допълнително намаляващ видимостта валеж от дъжд; че са се намирали на трасе, по което обичайно денонощно има интензивен трафик и че самите пешеходци са били облечени с тъмни дрехи сочи, че поведението им е създало сериозна заплаха за безопасността на движението и висока степен на риск да настъпи произшествие.

Доколкото допуснатите от пострадалите нарушения на правилата за движение по пътищата са създали обективни предпоставки и са допринесли за настъпилото ПТП, респ. за произтеклия от него съставомерен резултат, те се намират в пряка причинно-следствена връзка с този резултат и обосновават извод за съпричиняване на същия от тяхна страна.

Значението на съпричиняването адекватно е отчетено и от двете предходни инстанции, като ВКС намира, че при оценката му те не са допуснали надценяване или подценяване значението на това обстоятелство. В тази връзка неоснователна е претенцията на защитата на подсъдимия за изключителния характер на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалите. Независимо от обстоятелството, че поведението на пострадалите обективно е допринесло за настъпване на общественоопасните последици, техният принос в тази насока не може да бъде окачествен като преобладаващ и изключителен. Установено е, че началото на причинния процес е поставено именно от твърде рисковото поведение на подсъдимия, обективирано в грубо нарушение на правилото за движение по чл.20 ал.2 изр.1 ЗДвП, изразяващо се в движение със скорост, трикратно надвишаваща величината на съобразената при конкретните пътни условия, което, от своя страна, е обусловило и бързото му развитие и протичане. Този факт логично е дал основание на решаващите съдилища да не отчетат приноса на пострадалите за настъпването на вредните последици като смекчаващо обстоятелство с изключителен характер, респ. като такова с изключителна и значителна тежест и същевременно определя като невярно твърдението на защитника адв. В., че поведението на пострадалите е първопричина за настъпването на ПТП.

Неприемливо е застъпеното в жалбата на поверениците адв. Я. и адв. Ж. разбиране, че е спорно обстоятелството относно влошеното здравословно състояние на подсъдимия поради възникнали след пътния инцидент негови заболявания и че същото не следва да се цени за смекчаващо обстоятелство. Въз основа на съдържащите се в приобщените по делото медицински документи данни, че в периода м. май 2020 г. – м. май 2022 г. по отношение на подсъдимия са поставени диагнози „посттравматично стресово разстройство“ и „хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност“, предходните съдилища правилно са оценили актуалното му здравословно състояние като влошено заради отключени след процесното произшествие заболявания – психично и кардиологично. Влошеното здравословно състояние на дееца неотменно е възприемано в съдебната практика за смекчаващо обстоятелство при индивидуализацията на наказанието, като в тази връзка не е необходимо влошеното здравословно състояние непременно да се е проявило към момента на извършване на деянието, в каквато насока е поддържаната от поверениците теза. С оглед на това и в противовес на становището на частното обвинение ВКС напълно се солидаризира с извода на апелативния съд, че конкретните заболявания като установени обективни факти правилно са възприети (от окръжния съд) за смекчаващо отговорността обстоятелство, което не може да бъде пренебрегнато при преценката относно размера на наказанието. Затова неоснователно е възражението срещу правилността на преценката на въззивния съд, че влошеното здравословно състояние на подсъдимия представлява смекчаващо отговорността му обстоятелство. Във връзка с това смекчаващо обстоятелство неразбираем е аспектът, в който повереникът адв. К. оспорва значението на същото. В частност не става ясно каква точно е претендираната корелация между отправяните от подсъдимия в хода на процеса настойчиви молби да му бъде разрешено да посети Турция и влошеното му здравословно състояние и как точно първият факт влияе (се отразява на втория) и обратното.

Неоснователно е и възражението на поверениците адв. Я. и адв. Ж., че във въззивното решение неправилно е прието за смекчаващо обстоятелство това, че подсъдимият се грижи за непълнолетните си деца. Коректният прочит на първоинстанционния и въззивния съдебен акт сочи, че предходните съдилища не са приели за смекчаващо обстоятелство твърдяното от поверениците „че се грижи за непълнолетните си деца“, а факта на „отговорността му като родител на непълнолетни деца“, респ. на „родителските му задължения към непълнолетни деца“. Тези обстоятелства имат различно съдържание и доколкото по делото липсват данни подсъдимият да е лишен от родителски права спрямо децата си, то дори и да е разведен с майката на същите, това категорично не го освобождава от родителските му задължения и от отговорностите му на родител по отношение на тях. В случая са отчетени именно тези негови родителски задължения и при условие, че не е установено той да не ги изпълнява и да е „абдикирал“ от тях, те адекватно са оценени като смекчаващ наказателната му отговорност фактор.

В съдебната практика на ВКС трудовата ангажираност на дееца винаги е преценявана като негова положителна личностна характеристика, доколкото трудовата дейност в различните си измерения е израз на положително отношение към обществото като цяло и всякога е общественополезна такава. С оглед на това фактът, че в процеса на изпълнение на трудовата си функция деецът е извършил противоправни прояви – административни нарушения и/или престъпления - априори не изключва обществената полезност на упражнявания от него труд, поради което трудовата заетост на подсъдимия не може да бъде лишена от качеството на смекчаващо обстоятелство. В този смисъл повереникът адв. К. неоснователно оспорва преценката на предходните съдебни инстанции трудовата ангажираност на подсъдимия към инкриминираната дата изобщо да бъде преценявана като смекчаващ отговорността му фактор.

Неоснователно е възражението на защитата, че наложените на подсъдимия административни санкции за допуснати от него административни нарушения на правилата за движение по пътищата преди процесното ПТП са силно надценени като отегчаващо обстоятелство и че неправилно са оценени като такива, даващи основание подсъдимият да бъде определен като недисциплиниран водач. Извършените от подсъдимия множество нарушения на правилата за движение и наложените му за тях административни наказания са подложени от първостепенния съд на внимателен, задълбочен и прецизен анализ, който е възприет и от въззивния съд. Касационната инстанция на свой ред също изцяло се солидаризира с този анализ, както и с дадената от предходните съдилища оценка на административните нарушения и санкциите, за които не е настъпила квазиреабилитация (наложените с 4 броя наказателни постановления и 3 броя електронни фиша), като такива, определящи Ф. като недисциплиниран водач на ППС, склонен към извършване на разнообразни по вид нарушения на правилата за движение по пътищата. Касае се за санкционирано двукратно управление с превишена скорост, неправилно паркиране, неползване на предпазен колан и превоз на деца в нарушение на установените изисквания, управление без сключена застраховка „Гражданска отговорност“ и причиняване на ПТП поради неправилна маневра. В действителност подсъдимият е наказван и за незначителни нарушения, но фактът на всички посочени нарушения недвусмислено свидетелства, че той е пренебрегвал задълженията и отговорностите си като водач на моторно превозно средство. Затова, макар отчетените нарушения да не го характеризират като непоправимо недисциплиниран водач, те са индиция, че подсъдимият проявява склонност към нарушаване на правилата за движение и го очертават като водач на МПС, за когото нарушаването на същите не е изолирана проява. Очертават го като рисков и некоректен водач, който пренебрегва изискванията за безопасност, и спрямо когото по-леките санкции очевидно не са изиграли възпираща роля. Затова, макар по своята относителна тежест отчетените нарушения да не са от естество да обосноват извод за завишена опасност на подсъдимия като участник в движението, те не могат да бъдат пренебрегнати и да бъде омаловажено тяхното значение на отегчаващо обстоятелство. С оглед на това предходното противоправно поведение на подсъдимия като водач на ППС правилно е разгледано и оценено като негативна негова характеристика в това му качество.

Неоснователно е и оплакването на защитата за невярна оценка на степента на обществената опасност на дееца, определена като не много ниска предвид предходно негово осъждане. В тази връзка касационната инстанция намира за неправилна преценката на първия съд, възприета и от въззивния, че подсъдимият следва да се третира като осъждан само с оглед съдимостта му по НОХД № 284/2017 г. по описа на РС-Добрич и че е реабилитиран за осъжданията по НОХД № 2515/2011 г. по описа на РС-Добрич (поради настъпила абсолютна реабилитация по чл.88а ал.1 вр.чл.82 ал.1 т.5 НК) и по НОХД 1388/2013 г. по описа на РС-Добрич (поради настъпила реабилитация по право по чл. 86 ал.1 т.1 и т.3 НК).

За осъждането му по НОХД № 2515/2011 г. не е настъпила непълна реабилитация по право по чл.86 ал.1 т.2 НК, тъй като в рамките на тригодишния срок от изтърпяването на наложеното му наказание пробация той е извършил друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода, за което впоследствие е бил осъден по НОХД № 1388/2013 г. с налагане на наказание лишаване от свобода. За осъждането му по НОХД № 1388/2013 г. също не е настъпила непълна реабилитация по право в хипотезите на чл. 86 НК, тъй като макар формално относно това осъждане да са изпълнени условията по чл. 86 ал.1 т.1 и т.3 НК, то предвид факта, че предпоставките за настъпване на реабилитация по право не са били налице за предходното му осъждане, те не биха били налице и по отношение на това последващо осъждане (решение № 116 от 29.03.2001 г. на ВКС по н. д. № 621/2000 г., I н. о. и решение № 17 от 29.01.2018 г. на ВКС по н. д. № 1270/2017 г., II н. о.). По тези съображения не е могла да настъпи и не е настъпила непълна реабилитация по право по чл. 86 НК и за осъждането по НОХД № 284/2017 г.

Относно трите осъждания на подсъдимия не е настъпила и пълна реабилитация по право /по чл. 88а НК/. Доколкото се касае за няколко осъждания за престъпления, за които лицето не е реабилитирано, съгласно разпоредбата на чл. 88а ал.4 НК осъжданията за тези престъпления и последиците от тях се заличават едва след изтичането на предвидените срокове за всички осъждания. В случая не е изтекъл 2-годишният срок по чл. 88а ал.1 във вр. чл. 82 ал.1 т.5 от НК за осъждането по НОХД № 2515/2011 г. (преди да изтече подсъдимият е извършил умишлено престъпление от общ характер - по чл. 234 ал.2 т.3 вр. ал.1 пр.2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода). Не е изтекъл и 5-годишният срок по чл. 88а ал.1 във вр. чл. 82 ал.1 т.4 НК за осъждането по НОХД № 1388/2013 г. (преди изтичането му подсъдимият е извършил ново умишлено престъпление от общ характер – по чл.345 ал.2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода). Неправилни са и изводите на предходните инстанции, че не е изтекъл срокът за абсолютна реабилитация за осъждането по НОХД 284/2017 г. Относно това осъждане последователно са изтекли 2-годишният давностен срок за наложеното с него наказание глоба и 2-годишният срок за реабилитация по чл. 88а ал.1 вр. чл. 82 ал.1 т.5 НК, като до изтичането на последния срок подсъдимият не е извършил ново умишлено престъпление, а единствено непредпазливо такова, което е предмет на настоящото производство. Но изтичането на срока по чл.88а НК за това осъждане е ирелевантно, защото по аргумент от разпоредбата на чл. 88а, ал. 4 НК в случаите на извършени няколко престъпления, за които не е настъпила реабилитация, е необходимо да са изтекли сроковете за всички осъждания, като не е възможно да настъпи абсолютна реабилитация само за някои от престъпленията, а за други да не настъпи (решение № 216 от 04.06.2015 г. по н.д. № 647/2015 г., I н.о. ВКС). Затова, след като не са изтекли сроковете за всички осъждания, то за всички тях не е настъпила пълна реабилитация по право по чл.88а НК.

Грешните изводи на предходните инстанции за настъпила реабилитация по отношение на две от трите осъждания на подсъдимия не се отразяват обаче на правилността на преценката им относно степента на личната обществена опасност на подсъдимия. От една страна, фактът на неколкократните осъждания на подсъдимия несъмнено означава, че същият проявява нагласи да не се съобразява с установените в обществото правила на поведение, а това го характеризира като личност с известна степен на обществена опасност. От друга страна, доколкото деянието по настоящото дело е непредпазливо (в по-леката форма - небрежност), дори и при отчитането на факта на трите му осъждания в случая не може да се говори за трайно създадени у подсъдимия престъпни навици, които да го определят като личност със завишена степен на обществена опасност. С оглед на това ВКС намира за правилен извода на предходните съдилища, че личността на подсъдимия се характеризира със степен на обществена опасност, която не може да бъде определена като много ниска.

В рамките на установените обстоятелства по чл. 54 НК, въпреки преоценката на някои от тях от касационната инстанция, първостепенният и въззивният съд правилно и законосъобразно са приели, че отсъстват условията и предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 55 във вр. чл. 58а, ал. 4 НК, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обосновават извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление (в случая три години лишаване от свобода) се явява несъразмерно тежко за дееца.

За да се счетат смекчаващите обстоятелства за многобройни, те следва не само да надвишават обичайния брой, но и в съвкупност много силно и съществено да са повлияли за извършването на престъплението, респ. да имат значителна тежест в характеризирането на престъпната дейност и/или на самия деец. В случая съвкупността от броя и относителната тежест на смекчаващите обстоятелства не ги характеризира като многобройни по смисъла на чл. 55 НК. В действителност приетите за смекчаващи обстоятелства - трудовата ангажираност на подсъдимия към инкриминираната дата; родителските му задължения към непълнолетни деца; влошеното му здравословно състояние поради възникнали след ПТП заболявания; поведението му след произшествието - обаждане на тел. 112 с подаване на информация за тежката катастрофа и искане за спешна помощ за пострадалите лица; изразеното искрено съжаление, дълбокото разкаяние за стореното и показаното критично отношение към проявата; както и съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалите - чисто аритметично са не малко на брой. Но същевременно на тях се противопоставят и не малък брой отегчаващи обстоятелства – предходните три осъждания на подсъдимия; наложените му административни наказания за извършени нарушения на правилата за движение по пътищата; несъставомерното изключително грубо нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.2, вр. ал.1 ЗДвП и извършването на престъплението по време на изпълнение на служебните му задължения като водач на пътнически автобус за международен превоз, които поради своята относителна тежест самостоятелно изключват приложението на чл. 55 НК.

Освен това сред смекчаващите обстоятелства липсва обстоятелство, което по значение да бъде оценено като изключително по своя характер.

Отегчаващите отговорността обстоятелства и в частност осъжданията на подсъдимия, завишаващи персоналната му обществена опасност, обективно препятстват възможността да се направи правен извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление се явява несъразмерно тежко за него (решение № 181 от 23.06.2015 г. по н. д. № 232/2015 г., ІІ н.о. на ВКС).

С оглед на това правилна и законосъобразна е преценката на контролираните инстанции, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обусловят приложението на чл. 55 НК, респективно на чл. 58а, ал. 4 НК. Затова с определяне на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 58а, ал. 1 НК, вместо по чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55 НК, не е допуснато претендираното от защитата нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

Определеното наказание седем години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл. 58а, ал. 1 НК на четири години и осем месеца, е санкцията, чиято справедливост подлежи на преценка, а не намаленият й размер след приложението на чл. 58а, ал. 1 НК. В този размер наложеното наказание лишаване от свобода е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, до каквото заключение е достигнал и апелативният съд, произнасяйки се по идентични възражения на защитниците и частните обвинители в рамките на осъществения въззивен контрол. Липсва явна и очевидна диспропорция между това наказание, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и целите по чл.36 НК, от друга страна.

Явната несправедливост на санкцията предполага размерът й очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Очевидното несъответствие следва да се изразява в отчетлива и ясно изразена непропорционалност между размера на наложената санкция и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, при което да е извън всякакво съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан, поради това, че е драстично занижен или завишен. Настоящият казус не разкрива такава характеристика на наказанието лишаване от свобода. То се явява съразмерно изражение на упражнената спрямо подсъдимия държавна принуда, съобразена с личността му и със степента на обществената опасност на извършеното от него.

Наказанието лишаване от свобода е напълно адекватно на конкретната тежест на извършеното престъпление. Макар и непредпазливо, същото се отличава със сравнително висока степен на обществена опасност, намерила израз в тежкия съставомерен вредоносен резултат. Този резултат надхвърля законовия минимум „смърт на едно лице и средна телесна повреда на едно лице“, при който е приложима квалификацията по чл. 343, ал. 3 предл. 4, б. "б" предл. 1 НК, и първопричина за него е допуснатото от подсъдимия грубо нарушение на правилата за безопасно движение по чл. 20 ал.2 изр. 1 ЗДвП, съпътствано и от сериозно нарушение на правилата за разрешената скорост, макар последното да не е в причинно-следствена връзка с настъпилия общественоопасен резултат. Нарушените правила за безопасността на движението недвусмислено сочат, че подсъдимият сериозно и безотговорно е подценил пътната обстановка, а това завишава обществената опасност на деянието.

Адекватно е оценена и съвкупността от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Определянето на наказанието е единен логически процес на цялостна оценка на обстоятелствата, при които е извършено престъплението, поради което преценката за индивидуализацията му не следва да е резултат на аритметично сравнение на отделните противопоставими фактори. Дейността на предходните инстанции по индивидуализация на наказанието е била съобразена с това принципно положение, поради което неоснователни са оплакванията в касационните жалби на защитниците за сериозно подценяване тежестта на смекчаващите отговорността обстоятелства и оплакванията в жалбите на частните обвинители за неоправдано надценяване на тези обстоятелства за сметка на отегчаващите, както и за недооценяване тежестта на деянието. Затова не може да бъде направен извод за несъразмерност между санкцията и съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства.

Определеното наказание лишаване от свобода е напълно съответно и на целите по чл. 36 НК, тъй като размерът, в който е наложена тази санкция, е от естество да способства за поправителното и превъзпитателно въздействие спрямо подсъдимия и за постигне в цялост на целите по чл. 36 НК. От една страна, установените по делото обстоятелства в своята пълнота обосновават, че извършеното от подсъдимия престъпление изисква упражняването на по-сериозна наказателна репресия, тъй като прилаганата спрямо него до този момент такава (по предходните му осъждания) очевидно не е била достатъчна да го мотивира към стриктно спазване на правовия порядък. Приложената спрямо него за настоящото деяние наказателна принуда не надхвърля необходимото за поправянето и превъзпитаването му и същевременно изключва възможността за създаване както в него, така и в останалите членове на обществото на чувство за ненаказуемост. В случая по-голямо снизхождение спрямо подсъдимия би било неоправдано, тъй като не би допринесло за изпълнението на целите на специалната и генералната превенция. При това положение неоснователно е оплакването на защитата, че е отдаден приоритет на генералната превенция на наказанието. От друга страна, следва да се подчертае, че поправянето на дееца и възпирането му от извършване на престъпления се постига не толкова със строгостта на наказанието, колкото с неговата неизбежност. В настоящия казус по-строга наказателноправна репресия спрямо подсъдимия би била неоправдана с оглед личностния му профил и с нищо не би допринесла за постигане целите по чл. 36 НК, които при непредпазливите престъпления са с насока преди всичко „да се създадат условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“ (проф. И. Н., Наказателно право на НРБ, Обща част, книга втора, Софи-Р, София,1992 г., стр.241-242).

Доколкото срокът на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода не позволява приложението на чл. 66 НК и доколкото касационният съд не намери основание за намаляване на размера на същото, не следва да бъде обсъждано оплакването на защитата, че неправилно е било отказано прилагането на условното осъждане, както и направеното в тази насока искане.

Не е явно несправедливо и наложеното на подсъдимия наказание лишаване от правоуправление на МПС. Срокът на наложеното наказание по чл. 343г НК е определен малко над минималния възможен срок (доколкото надвишава срока на редуцираното на основание чл. 58а НК наказание лишаване от свобода само с 4 месеца) и е напълно съобразен с обстоятелствата, характеризиращи дееца като рисков и некоректен водач, пренебрегващ изискванията за безопасност и проявяващ склонност към нарушаване на правилата за движение, спрямо когото по-леките санкции очевидно не са изиграли възпираща роля. С оглед на това и като споделя изложените в тази насока съображения в атакувания въззивен съдебен акт ВКС намира, че за постигане на възпиращия и поправителен ефект на наказанието по смисъла на чл. 36 НК определеното за срок от 5 години наказание „лишаване от право да управлява МПС“ напълно покрива критерия за справедливост и не дава основание за намаляване на неговия размер.

По тези съображения не е налице и претендираното (в различни аспекти) от защитниците и поверениците касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Изложеното дотук мотивира касационната инстанция да приеме, че след като не се установяват сочените в жалбите касационни основания, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 8 от 23.01.2024 г. на Апелативен съд - Бургас, постановено по внохд № 135/2023 г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: