Задължения на въззивния съд при грешка в доклада и синдикалната закрила

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 269

София, 29.04.2024 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

при участието на секретар Стоименова и като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3173 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 452/01.02.2024 г. по касационна жалба на Т. Б. П., чрез адв. И. и адв.Ц. е допуснато касационно обжалване на решение № 110/03.04.2023 г. по в.гр.д. № 99/2023 г. на Окръжен съд Русе, с което след отмяна на решение № от 29.12.2022 г. на Районен съд Русе, постановено по гр.д. № 3418/2022 г., предявените от касатора против ОУ „И. В.“, [населено място] искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са отхвърлени.

Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по приложението на чл.146 ГПК, тъй като в мотивите на решението изрично е приел, че първата инстанция неправилно е приела чия е доказателствената тежест при позоваване на синдикална защита в случаите когато са налице повече от един секретар на организацията, като решаващо в мотивите на решението си, е приел, че в този случай позоваващият се на закрила следва да докаже, че на него са възложени основните функции предвид легалната дефиниция, дадена в §1, т.6 от ДР на КТ. Въпреки, че във въззивната жалба на ответника са били налице оплаквания във връзка с разпределената от първата инстанция в доклада на делото доказателствена тежест относно това обстоятелство, въззивният съд не е изпълнил задължението си да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест относно посочения факт и съответно не е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства и с оглед на тези указания да даде възможност на страните да ангажират доказателства.

Насрещната страна – ОУ „И. В.“, [населено място], чрез адв. З., в отговора на жалбата поддържа, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 КТ за допускане на касационно обжалване. Изложено е и становище за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, изложени в касационната жалба. В открито съдебно заседание, процесуалният представител на ответника моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Касационното обжалване е допуснато в хипозата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, при наведени с въззивната жалба или отговора оплаквания за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения на разпоредбите на чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 ГПК, за да се провери дали въззивният съд е действал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК и и съдебната практиката на ВКС, обективирана в посоченото в изложението решение по т.д. № 1724/2020 г. на I т.о. и цитираните в него решения по чл.290 ГПК.

По повдигнатия въпрос е налице задължителна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Съгласно задължителното тълкуване, дадено в т.2 от тълкувателния акт, регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен и точен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. По въпроса е формирана и последователна практика на ВКС с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, между които и сочените от касатора, в която се приема, че когато съдът не е дал указания за начина на разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, и при въведено във въззивната жалба оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, касаещо нарушение на разпоредбите на чл.146, ал., т.5 и ал.2 ГПК, въззивният съд следва да повтори опороченото действие, като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Съдът с оглед тези указания следва да даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства, без да се съобразява с ограниченията, предвидени в чл. 266 ГПК.

С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съдът намира касационната жалба за основателна. Обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, регламентиращи дейността на въззивната инстанция. В случая, за да отмени решението на първата инстанция и да отхвърли предявените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд е приел, че ищцата се ползва със синдикална защита по чл.333, ал.3 КТ като член на синдикалното ръководство, въпреки че в представените по делото писмени доказателства е посочено, че синдикалната организация има трима секретари, чиито функции не са разграничени, а ищцата е посочена на второ място. Посочил е, че в отговора на исковата молба работодателят е оспорил наличието на синдикална закрила с довода, че ищцата няма качеството на „първи“ или „организационен“ секретар, който довод е поддържал и във въззивната жалба. Въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционният съд, че случая в доказателствената тежест на работодателя е да установи спазването на процедурата, визирана в чл.333, ал.3 КТ, както и че за последният съществува задължение да прояви активност и да поиска информация от синдикалната организация, вкл. да издири кой от няколкото избрани секретари се ползва със закрила, съответно да поиска предварително съгласие за уволнение на ползващото се лице и едва след изпълнение на това задължение да прекрати законосъобразно трудовото правоотношение. Правилно въззивният съд се е приел, че при наличие на данни за повече от един секретари на синдикалната организация без разграничение на функциите им и при изрично оспорване от страна на работодателя на обстоятелството, че ищцата се ползва със синдикална защита, в доказателствената тежест на последната е да установи по делото, че има качеството на „първи“ или „организационен“ секретар, за което последната не е навела твърдения и не е представила доказателства. Като е приел, че изводът на първата инстанция за незаконност на уволнението поради неспазване на процедурата по чл.333, ал.3 КТ е неправилен, въззивният съд е разгледал спора по същество и е приел, че в конкретния случай уволнението е законно. Във въззивната жалба на ответника обаче, се съдържа изрично оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на разпоредбата на чл.146, ал.1, т.5 ГПК, но нито в определението по чл.267 ГПК, нито в първото открито съдебно заседание въззивният съд е предприел действия съобразно задължителните указания дадени с т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като едва с въззивното решение е приел, че наведения от ответника във въззивната му жалба довод за допуснато процесуално задължение във връзка с разпределената между страните доказателствена тежест в доклада на делото, е основателен и че тежестта на доказване на факта, че има качеството на „първи“ или „организационен“ секретар при наличие на трима избрани, е в тежест на ищцата.

С оглед изложеното е налице касационно основание по чл.281, т.3 ГПК – съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото следва да бъде върнато на въззивния съд на основание чл.293, ал.3 ГПК за изпълнение на задълженията му съобразно задължителните указания дадени с т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като укаже на ищцата, че носи доказателствената тежест за факта, че има качеството на „първи“ или „организационен“ секретар при наличие на трима избрани, както и да й даде възможност за допускане и събиране на доказателства за установяването му.

На основание чл.294, ал.2 ГПК при новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да се произнесе и по направените в настоящото производство разноски.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 110/03.04.2023 г., постановено по в.гр.д. № 99/2023 г. по описа на Окръжен съд Русе.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд Русе за ново разглеждане от друг състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: