Отхвърляне на иск срещу община за обезщетение при липса на пълно доказване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 396
гр. София, 18.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 27/2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Перник срещу решение № 1083/19.08.2025 г. по в. гр. д. № 2577/2024 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която на основание чл. 49 ЗЗД Община Перник е осъдена да заплати на А. Й. Б. сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от травматично увреждане, получено на 04.07.2021 г., вследствие на падане поради наличие на неравна повърхност на [улица]в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.07.2021 г. до окончателното плащане.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса- "Как следва съдът да гради фактическите изводи по релевантните за спора факти?".

По този въпрос съдебната практика е неотклонна, а именно, че фактическите изводи, или изводите относно осъществилите се релевантни факти по делото се градят въз основа на доказателствената тежест и преценката относно доказателствата по делото дали осъществяват пълно или непълно доказване на релевантния факт, т.е. дали създават сигурно или вероятно убеждение у съдията, че даден факт се е осъществил. Страната, която носи тежестта на доказване спрямо даден релевантен факт, е длъжна да го даже при условията на пълно доказване, т.е. доказателствата за факта следва да създават сигурно убеждение за настъпването му.

По съществото на спора ВКС намира следното:

Ищцата по делото е предявила иск по 49 ЗЗД, във връзка с чл. 167 ЗДвП срещу Община Перник. Това е иск за обезщетение на вреди, причинени от несигнализирано и неотстранено препятствие на пътя, който иск е насочен срещу възложителя на работата за неизпълнение на задължението му да сигнализира препятствието на пътя, представляващо нарушение на целостта на пътното покритие съгласно пар.6, т.37 ЗДвП, и неизпълнение на задължението му да отстрани препятствието незабавно.

В исковата молба ищцата първоначално е посочила, че е получила увреждане след падане, заради спъване от неравност на пътя, причинена от ремонтни дейности. Такива ремонтни дейности обаче, въобще не са установени да са били извършвани на улицата.

По- късно, в молба уточнение, ищцата вече твърди, че се била спънала от изкуствена неравност на пътя, а съгласно пар.6, т.58 ЗДвП изкуствената неравност е нарочно създадена изпъкнала или вдлъбната повърхност, предназначена за намаляване скоростта на движение. Такава изкуствена неравност на улицата въобще не е установено да е била създадена от Общината за намаляване на скоростта на движение на МПС.

От друга страна, ищцата твърди в исковата молба, че спъването и падането е станало на 04.07.21г., но е представила снимков материал от 08.02.24г. за наличие на изровен асфалт на пътя от мястото на събитието. Тези снимки не са годно доказателствено средство по ГПК и са изцяло неотносими за установяване състоянието на улицата към 04.07.21г..

Освен това, единствено свидетелят А. А. дава показания, че ищцата се била спънала от изровен асфалт на улицата, който бил от другата страна на пътя, до отсрещния тротоар, където била паркирана колата й, но първо, ищцата никога не е твърдяла, че се е спънала от изровен асфалт, второ, никога не е твърдяла, че е паднала до отсрещния тротоар при пресичането, а напротив, в молбата- уточнение тя твърди, че е паднала от страната на пресичането- №28, като отсрещния адрес е бил №33, където била паркирана колата й, и трето, дъщерята на ищцата като свидетел, която е била на мястото на инцидента, въобще не дава показания за наличието на изровен асфалт, нито за падане на ищцата до колата, напротив тя твърди, че падането било откъм адрес №28.

При тези твърдения в исковата молба и доказателства по делото, въззивният съд е приел, че ищцата била доказала при условията на пълно доказване, че ищцата се е спънала от неравност на пътя, която Общината била длъжна да отстрани или сигнализира.

ВКС счита, че решението на въззивния съд е неправилно с оглед на дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. Ищцата носи доказателствената тежест да установи спъването си в препятствие на пътя, т.е. този релевантен факт тя е длъжна да докаже при условията на пълно и главно доказване. От твърденията на ищцата и доказателствата по делото, обаче по никакъв начин не се създава сигурно убеждение у съда за осъществяването на този факт. Налице е противоречие в самите фактически твърдения на ищцата, както и между тях и доказателствата по делото, включително е налице и противоречие в свидетелските показания. При тези данни е изключено сигурното убеждение за осъществяването на този релевантен за делото факт, т.е. доказването му не е при условията на пълно и главно доказване.

След като ищцата не е доказала при условията на пълно и главно доказване, че се е спънала от препятствие на пътя, което Общината е била длъжна да сигнализира и да отстрани, то искът и по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 167 ЗДвП е неоснователен и следва да се отхвърли.

С оглед изхода на спора в полза на Община Перник следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция съгласно представените доказателства и Списък на разноски, а именно 102 евро юрисконсултско възнаграждение и 766,94 евро държавна такса.

Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1083/19.08.2025 г. по в. гр. д. № 2577/2024 г. на Софийския апелативен съд в обжалваната част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЯ иска по чл. 49 ЗЗД на А. Й. Б. срещу Община Перник за плащане на 35000лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от травматично увреждане, получено на 04.07.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.07.2021 г. до окончателното плащане.

Отменя въззивното решение и в частта, в която Община Перник е осъдена да плати адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА в размер на 3103,34лв., за първа и втора инстанция, както и в частта, в която Общината е осъдена да плати 2100лв. държавна такса.

Осъжда ищцата А. Й. Б. да плати на Община Перник 868,94 евро разноски за настоящата инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: