Спиране на дело за недействителен кредит в швейцарски франкове

Текстът на акта

Ключови фрази

Потребителски спорове, чл. 113 ГПК * спиране на производството по делото * договор за кредит

15

Р Е Ш Е Н И Е

№138

гр. София,29.10.2026 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1263 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ответниците по делото Я. Д. П. и В. С. П. против решение № 36/16.03.2023г. по в.т.д. № 360/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна / потвърждаване на решение № 174/22.10.2018г. по т.д. № 56/2018г. на Окръжен съд – Плевен, са уважени предявените на основание чл.79 ЗЗД, във вр. с чл.430 и сл. ТЗ искове на „Юробанк България” АД против Я. П. и В. П. за заплащане солидарно на сумата от 49 654,30 лева, представляваща равностойността на 41 889,08 швейцарски франка, част от дължимата главница от 99 632.56 швейцарски франка по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 32951/28.01.2008г., ведно с Приложение № 1/30.01.2008г. към него и допълнителни споразумения от 08.04.2009г., 20.05.2010г., 20.07.2010г., 12.10.2011г., 31.01.2013г., 13.02.2014г., чиято левова равностойност е изчислена по курс „купува“ за швейцарски франк към евро към датата на усвояване на кредита - 30.01.2008г., посочен в Приложение № 1 към договора – 1,6499663 и след това изчислена в лева по фиксирания курс на БНБ евро/лев - 1,95583, както и сумата от 981,98 лева - нотариални такси за периода 09.01.2018г. до 14.03.2018г. по същия договор за кредит, ведно със законната лихва, считано от 15.03.2018г. до окончателното изплащане на главниците, както разноски за първата инстанция в размер на 6582,63 лева.

Касаторите обжалват въззивното решение като неправилно, поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Твърдят, че е допуснато съществено процесуално нарушение от втората инстанция с оглед непроизнасяне по задължително указаните й от ВКС въпроси, по които е следвало да вземе отношение при повторното разглеждане на делото: а/ да прецени нищожността на всички, а не само на част, от оспорени клаузи от договора за кредит, като обсъди всички фактически и правни твърдения на ответниците по иска – има произнасяне само по клаузите на чл.6, ал.2, чл.22 и чл.23, но не по отношение на клаузите по чл.3, ал.1 и ал.3, чл.6, ал.3 и чл. 7 от договора, вкл. и по посочената във въззивната жалба клаузата на чл.28 от договора; б/ да даде отговор на довода на ответниците за нищожност на договора за банков кредит, като изследва предпоставките по чл.146, ал.5 ЗЗД, а именно възможността договорът да се прилага и без неравноправните клаузи; в/ да разгледа възраженията за нищожност на основание чл.26, ал.2, предл. пето ЗЗД на договора за цесия от 11.03.2008г. в частта му, с която вземането на банката по процесния договор за кредит е било прехвърлено на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД.

Съдът, въпреки указанията на ВКС, не е обсъдил конкретните доводи на касаторите, че първата цесия от 11.03.2008г е нищожна, поради абсолютна симулация, изводима от съвкупната преценка на следните факти: 1/ ищецът - цедент е продължил да води счетоводно задълженията по договора за кредит; 2/ цесионерът не е завел счетоводно прехвърлените бъдещи вземания; 3/ банката – цедент е продължила да получава погашенията по кредита, като вещото лице сочи, че цесионерът е само дружество за събиране на вземанията и не отчита кредита; 4/ цесията не е вписана, въпреки че се цедират вземания, обезпечени с ипотека; 5/ наличието на обратна цесия потвърждава липсата на воля на страните за окончателно обвързване с правните последици от цедирането. Поддържа се, че на база на косвените доказателства си доказва липса на намерение у страните по договора за цесия за обвързване с правните й последици. Сочи се, че касаторите имат правен интерес да се позоват на абсолютната симулация на цесията, тъй като тя е насочена срещу тях, като въз основа на факта на подписване на допълнителните споразумения с цесионера не може да се направи извод, че те са уведомени за цесията, приели са я и са одобрили последиците от същата.

Твърди се, че приетото от съда, че подписването от кредитополучателите на допълнителните споразумения с цесионера обуславя валидност на цесията от 11.03.2008г. е в нарушение на материалния закон – чл.26, ал.2, предл. 5-то ЗЗД, тъй като нищожността на абсолютно симулативния договор за цесия не може да се санира. Не е обсъдено и твърдението на касаторите, че обратната цесия не е води до възстановяване на първоначалното договорно правоотношение между страните по договора за кредит, тъй като банката е загубила качеството си на кредитор със сключването на първата цесия, като вземанията са престанали да бъдат произтичащи от банкова сделка.

Сочи се, че непроизнасянето на съда по всички оспорени като неравноправни клаузи е повлияло на възможността за извършване на съвкупна преценка, дали договорът е нищожен в своята цялост и доколко същият може да се изпълнява без оспорените клаузи, съобразно чл.146, ал.5 ЗЗП.

Поддържа се, че клаузата за определяне на лихвения процент към момента на сключване на договора БЛП 4,5% плюс с надбавка от 1;65% не е ясна и разбираема. Излагат се доводи, че изначално на кредитополучателите не е известен механизма на определяне на БЛП и на правилата за неговото изменение, а и такъв не е включен като методика и в договора. Позовават се и на разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ, според която при отпускане на кредита банката е длъжна да обяви правилата по кредита, съдържащи и посочване на лихвения процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната й. Сочат, че неравноправността на клаузата за лихва влече недействителност на договора в неговата цялост, поради което се дължи само чистата стойност на кредита. Същевременно се поддържа, че само при обявена недействителност на неипотечен потребителски договор по чл.22 и чл.23 ЗПК при иск за реално изпълнение може да се претендира от банката чистата стойност на кредита, което не е предвидено за ипотечните потребителски кредити, какъвто е процесният.

Сочи се, че клаузата на чл.7, ал.2 от договора за кредит, касаеща изчисляване на сроковете за изпълнение на договорните задължения, противоречи на чл.72, ал.2 ЗЗД, поради което също се явява нищожна.

Поддържа се, че нищожността на множество клаузи от договора за кредит и недействителността на кредитния договор и на договора за цесия, изключват отговорността на касаторите по иска на банката, основан на кредитния договор и допълнителните споразумения към него.

Твърди се, че неравноправните клаузи относно валутния риск, за начина на формиране на приложимия референтен базов лихвен процент, неопределяемостта на вноските по дължим погасителен план, водят до недействителност на договора в цялост. Излагат се съображения, че при обявена предсрочна изискуемост на кредита и предявен срещу потребителите осъдителен иск на основание договора за кредит, положението им не може да се влоши повече от това, като договорът не може да се изпълнява, предвид обявената предсрочна изискуемост и това също води до неговата недействителност. Относно последиците на недействителността се поддържа, че неравноправните клаузи не произвеждат действие и не могат да бъдат заменяни, като се дължи връщане само на чистата стойност на кредита в лева, предвид факта, че на кредитополучателите са предоставени левове, след приспадане на направените от тях плащания, за да се възстанови правното положение преди сключване на договора.

Предвид изложеното, касаторите искат отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете, евентуално връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд при преценка за необходимост от назначаването на ССЕ за установяване на дължимата сума след отнасяне на направените от потребителите вноски по договора единствено към главницата, а при евентуалност – за определяне на размера на главницата, ведно с лихва от 1,65%. Претендират се и направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Поддържа, че процесният договор за кредит не е потребителски нито по см. на ЗПК, нито по см. на ЗЗП, тъй като съгласно чл.3, ал.3, т.5 и ал.5, т.1 ЗПК, този закон не се прилага за кредити на стойност над 40 000 лева и такива обезпечени с ипотека върху недвижим имот, какъвто е настоящият случай. Твърди се, че ако се приеме, че договорът е потребителски, клаузите в договора и допълнителните споразумения са индивидуално уговорени, тъй като са индивидуално обсъждани и кредитополучателите са изразили съгласие с тях, полагайки подпис.

Банката счита, че въззивният съд е обсъдил всички възражения за неравноправност на клаузи от договора, като е прогласил нищожността на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.22 и 23 от договора, но е обосновал извод, че независимо от това договорът запазва действието си.

Излагат се съображения, че дори да се приеме, че договорът за цесия е нищожен, като абсолютно симулативен, това не се отразява на сключения договор за кредит.

Поддържа се, че сключването на договора за кредит при променлива лихва е допустимо, като при сключването на договора е посочен лихвения процент, а банката е уведомила касаторите за промяната на същия по законоустановения в чл. 58 ЗКИ ред, като уговарянето на право на банката за едностранно изменение в лихвения процент е трайна практика в банковия сектор и банката не е злоупотребила с това си право. Самата клауза за лихвата е ясна и разбираема. Изменението на БЛП е обусловено от множество обективни пазарни фактори и лихвени мерители, които са извън контрола на банката, поради което приложение намира изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. На ответниците са обявени предварително размерът и условията за промяна на БЛП, поради което не следва да се обсъжда методологията на банката за определяне на БЛП, още повече, че в договора не се съдържа такава. Кредитополучателите са имали достатъчно информация относно всички клаузи и са могли да предложат промяна на текстовете, които са смятали, че не са били в тяхна полза, и вкл. да откажат сключването на договора, който според тях е неясен или неизгоден, като са имали достатъчно време да се консултират с независими и финансови юридически експерти, в случай, че са имали такава нужда.

С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос: „Обвързан ли е въззивният съд от указанията на ВКС по прилагане и тълкуване на закона, произтичащи от постановеното отменително решение на ВКС, и при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл.294 ГПК следва ли въззивният съд при новото повторно разглеждане да извърши всички действия, които са му указани/възложени от ВКС с отменителното решение?, за проверка са съответствие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 217/03.07.2012г. по гр.д. № 579/11 на 4-то г.о. на ВКС, решение № 128/29.04.2011г. по гр.д. № 1356/2009г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 88/09.05.2011г. по гр.д. № 1062/2009г. на 2-ро г.о. на ВКС, решение № 387/17.05.2010г. по гр.д. № 3956/2008г. на 3-то г.о. на ВКС, решение № 115/30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 2193/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2009г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 143/17.02.2020г. по т.д. № 2703/2017г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 750 / 04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г. на ВКС, 4-то г.о., решение № 115/30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г. на ВКС, 2-ро т.о., решение № 193/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2009 г. на ВКС, 4-то г.о. и мн. др., с оглед неизпълнение от апелативния съд на част от указанията на ВКС, а именно да бъдат разглеждани възраженията на касаторите за всички, а не само за част от оспорените от тях като неравноправни клаузи от договора за кредит, както и конкретните доводи на кредитополучателите за симулативност на договора за цесия, така както указанията са посочени в решението на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.295 ГПК, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По правния въпрос, по който е допуснат касационния контрол:

Еднозначен отговор на процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е даден в практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в: решение № 750 / 04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г. на ІV г.о., решение № 217/03.07.2012г. по гр.д. № 579/11 на 4-то г.о., решение № 128/29.04.2011г. по гр.д. № 1356/2009г. на 4-то г.о., решение № 88/09.05.2011г. по гр.д. № 1062/2009г. на 2-ро г.о., решение № 387/17.05.2010г. по гр.д. № 3956/2008г. на 3-то г.о., решение № 115/30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на 2-ро т.о., решение № 2193/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2009г. на 4-то г.о., решение № 143/17.02.2020г. по т.д. № 2703/2017г. на 1-во т.о., решение № 115/30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г. на 2-ро т.о., решение № 193/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2009 г. на 4-то г.о., решение № 143/17.02.2020г. по т.д. № 2703/2017г. на I т.о. и мн. др., която се споделя изцяло от настоящия състав. В нея е прието, че с разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия (на съда и на страните), посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължението, вменено с чл.294, ал.1, пр.2 ГПК означава още, че въззивният съд не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма, различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото. Обобщено е, че задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, извод произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие "закон". Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. Изведено е, че несъобразяване с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/ или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл.294, ал.1, пр.2 ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото, обуславя и отмяната му.

По касационната жалба:

Настоящото производство по чл.290 ГПК е за осъществяване на касационен контрол на второ въззивно решение, постановено след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане, поради което на основание по чл.295 ГПК, в него не могат да бъдат преразглеждани въпроси, на които ВКС е дал разрешение в първото касационно производство, а именно за качеството на потребители на кредитополучателите по см. на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП и на банката като търговец по см. на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП, като във връзка с отговора, по който е допуснато касационното обжалване – относно понятието „индивидуално уговорена клауза“ по см. на чл.146 ЗЗП, първият състав на ВКС е приел, че оспорените като неравноправни клаузи в кредитния договор, вкл. и шестте допълнителни споразумения към него, не са индивидуално договорени. ВКС е върнал делото на въззивната инстанция за разглеждане на оплакванията на касаторите за неравноправен характер на множество клаузи от договора за кредит именно с оглед качеството им на потребители. Ето защо, доводите на банката в отговора на касационната жалба за липса на качеството потребител на касаторите и за индивидуален характер на оспорваните клаузи не следва да бъдат разглеждани.

Както беше посочено в отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване в настоящото производство, съгласно чл.294, ал.1, изр. 2-ро ГПК, указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона – материалноправен и процесуален, са задължителни за въззивния съд, на който е върнато делото. В случая, видно от мотивите на обжалвания акт, при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция в нарушение на правилото на чл.294, ал.1, изр.1-во ГПК е изпълнила само частично дадените й от ВКС указания, поради което оплакванията на касаторите в тази насока са основателни. Налице е непроизнасяне по част от оспорените като неравноправни клаузи на кредитния договор – по чл.3, ал.1 и ал.3, чл.6, ал.3, чл.7, ал.2 и чл.28, както и по възражението на кредитополучателите за абсолютна симулация на първата цесия, с която банката прехвърля вземанията си по кредитния договор на трето лице, въпреки изричните указания на първия състав на ВКС въззивният съд да се произнесе по всички оспорени като неравноправни клаузи, съответно, ако приеме, че договорът може да се изпълнява без тези, за които констатира неравноправност (какъвто извод е направен в обжалваното решение), да разгледа възражението на симулативност на договора за цесия. С оглед разпоредбата на чл.295, ал.2 ГПК, тези въпроси следва да бъдат разгледани от настоящия състав на ВКС.

Спорът в настоящото производство е концентриран върху наличието на неравноправност на клаузи в процесния договор и правните последици от това. Последиците от неравноправния характер на клауза в договор, по който страна е потребител, са очертани в чл. 146, ал.1 и ал.5 ЗЗП – същата е нищожна, като неравноправността на клаузата води и до недействителност на целия договор, ако той не може да се прилага без тази клауза. Поддържаната теза от касаторите е, че неравноправността на сочените от тях клаузи обуславя недействителност на договора. Безспорно, при констатация за неравноправност на клауза в договор с потребител съдът е длъжен въз основа на разпоредбите на националното право (чл.146, ал.5 ЗЗП) служебно да извърши проверка, дали договорът може да се изпълнява без клаузата ( решение на СЕС по дело С-19/20, т.90). Преценката е обективна, тъй като се основава единствено на критериите по чл.146, ал.5 ЗЗП и не зависи от това, дали потребителят е изразил или не воля за обявяване на недействителността на договора (решение на СЕС по дело С-19/20, т.89 ), нито от положението му на страна по правоотношението ( решения на СЕС по дело С-19/20, т.56-57; дело С-932/19, т.49 ). Ако договорът не може да се изпълнява без неравноправната клауза, същият ще е недействителен, дори ако потребителят е направил искане за запазването му, освен ако не се откаже от разглеждането на неравноправността на клаузата, след като е бил надлежно (по обективен и изчерпателен начин) информиран за последиците от същата, вкл. за произтичащата от неравноправността на клаузата недействителност на договора и последиците от последната ( решение на СЕС от 12.10.2023г. по дело С-645/22, т. 31).

Основателни са оплакването на жалбоподателите, че съдът след като не се е произнесъл по доводите за неравноправност на всички оспорени клаузи, не е могъл да извърши надлежно дължимата от него преценка, дали неравноправността на всяка една от тях води до извод за недействителност или не на договора за кредит по см. на чл.146, ал.5 ЗЗП.

По отношение на оспорените клаузи от процесния договор, за които въззивният състав не е извършил проверка за неравноправност, настоящият състав на ВКС приема следното:

В чл.3, ал.1 от сключения между страните договор за покупка на недвижим имот е уговорено, че за усвоения кредит, кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на „Юробанк И Еф Джи България“ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.65 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4.5 %. Видно е, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора определя дължимостта и размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, която е част от основния предмет на договора за кредит и следователно преценка за нейната неравноправност, на основание чл.145, ал.2 ЗЗП, може да се извърши само, ако тя не е ясна и разбираема. В случая, настоящият състав на ВКС намира, че тази клауза отговаря на изискванията за прозрачност, тъй като размерът на възнаградителната лихва е определен като сбор от два компонента, определени чрез точно посочени проценти – надбавка от 1.65 % и БЛП на банката, който също е посочен като конкретна стойност – 4.5%. Доколкото средният потребител би могъл да разбере, че размерът на договорената възнаградителна лихва възлиза на общо 6,15% към момента на сключване на договора, клаузата е съставена на ясен и разбираем език, а това изключва възможността за извършване от съда на преценка за нейната неравноправност, съответно на преценка по чл.146, ал.5 ЗЗП относно валидността на целия договор, като последица от неравноправност на клаузата. Вярно е твърдението на касаторите, че изначално на кредитополучателите не е известен механизма на определяне на БЛП и на правилата за неговото изменение, тъй като договорът не включва методика за това, но тези обстоятелства не се отразяват на направения извод за яснотата и разбираемост на определената в точен процент възнаградителна лихва в чл.3, ал.1 от договора (при конкретно посочена стойност на БЛП като компонент), а е от значение единствено при преценката на клаузата на чл.3, ал.5 от договора, в която е предвидена последваща възможност за едностранно изменение от банката на БЛП, като последната е счетена за неравноправна от въззивната инстанция, поради което не е приложена при определяне на размера на дължимата по договора лихва. Не е налице и твърдяното от касаторите нарушение на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ, тъй като в договора е визиран конкретен размер на възнаградителната лихва чрез посочване на точна стойност на лихвения процент.

Невярно е твърдението на банката, че изменението на БЛП е обусловено единствено от множество обективни пазарни фактори и лихвени мерители, които са извън контрола на банката, поради което приложение намирало изключението на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, тъй като в случая не се доказва наличие на формула, въз основа на която да се определя как и при каква каква промяната на всеки от заложените пазарените индекси или фактори за определяне на БЛП, това се отразява на неговата конкретна величина, поради което следва, че това е в субективната преценка на банката. Ето защо, неоснователно се явява оплакването на банката за незаконосъобразност на извода на решаващия състав за неравноправност на клаузата на чл.3, ал.5 от договора. Последната не води до недействителност на договора в неговата цялост, защото клаузата касае последваща промяна на възнаградителната лихва, а не нейното определяне към момента на сключването на сделката и следователно не е част от основния предмет на договора, който може да се прилага и без тази клауза.

Същевременно, в нарушение на чл.294, ал.1 ГПК, въпреки указанията на първия състав на ВКС, въззивният състав не е извършил преценка относно неравноправния характер на разпоредбата на чл.6, ал.3 от договора, на която изрично се позовават потребителите (за неравноправността съдът следи и служебно - чл.7, ал.3 ГПК), като в нарушение на чл.145, ал.1 ЗЗП, не е отчетена връзката между клаузата на чл.3, ал.5 за увеличение на възнаградителната лихва и тази на чл.6, ал.3, в която страните са уговорили, че ако по време на действието на договора банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателя с подписването на договора дава своето съгласие. С оглед изложените доводи за неравноправния характер на клаузата за едностранно увеличение от банката на лихвата (чл.3, ал.5), следва да се прецени като неравноправна по см. на чл. 143, ал.1 ЗЗП и клаузата на ч.6, ал.3, в която промяната на размера на вноските също е обвързана от възможността за едностранна промяна на възнаградителната лихва от страна на банката. Нищожността на уговорката в чл.6, ал.3 от договора не води до недействителност на целия договор, тъй като същият може да се изпълнява и без тази клауза, доколкото неприлагането й води само до това, че погасителните вноски по договора остават в първоначалния си определен от страните размер. Неоснователно е възражението на касаторите, че за същите няма подписан погасителен план, което се опровергава от констатациите в заключението на вещото лице.

Съгласно чл.3, ал.3 от договора, при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, определена в ал.1 на чл.3, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Клаузата на чл.3, ал.3, доколкото определя размера на мораторната лихва, на база на размера на възнаградителната лихва по чл.3, ал.1, увеличена с 10 пункта, не е неравноправна, тъй като уговорката в чл.3, ал.1 от договора, към която се препраща, е ясна и разбираема, а увеличението от 10 пункта е с оглед последиците от забавата и не създава съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните, поради което клаузата на чл.3, ал.3 не е неравноправна и обвързва страните и следователно не би могла да обуслови недействителност на договора по см. на чл.146, ал.5 ЗЗП.

Въззивната инстанция в нарушение на чл.294, ал.1 и чл.266 ГПК не е обсъдила възраженията на потребителите за нищожност на клаузата на чл.7, ал.2 от договора, предвиждаща, че ако падежът на погасителната вноска съвпадне с неприсъствен ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа. Касаторите твърдят, че се ограничават правата на потребителите, произтичащи от нормата на чл.72, ал.2 ЗЗД, според която, когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия следващ работен ден. Нормата на чл.72, ал.2 ЗЗД е диспозитивна и се прилага, ако страните не са договорили друго, поради което не е налице нищожност на клаузата на чл.7, ал.2 от договора, на основание чл.26, ал.1, пред. 1-во ЗЗД. Следва да се има предвид, че уговорката в чл.7, ал.2 от договора е ясна и разбираема и не създава съществено неравновесие между права и задълженията на страните, поради което не се явява нищожна по чл.146, ал.1 ЗЗП, на основание чл.143, ал.1 ЗЗП. Предвид липсата на неравноправност на клаузата не се извършва и преценка по чл.146, ал.5 ЗЗП във връзка с клаузата.

Съгласно клаузите на чл.28 от договора: 1/ банката има право по ал.1 да цедира вземанията по договора, като потребителите дават съгласие при прехвърляне на вземанията банката да предостави на новия кредитор информация, свързана с кредита, представляваща банкова тайна или лични данни, като банката се задължава да уведоми кредитополучателите за новия кредитор; посочено е, че прехвърлянето ще има действие спрямо касаторите при уведомяването им от страна на банката; 2/ ал.2 кредитополучателите дават съгласие и се задължават в случай на прехвърляне на вземанията по договора за кредит и при постигната договореност между банката и цесионера, за която кредитополучателите ще бъдат уведомени, да продължат да осигуряват средства на падеж за погасяване на дължимите месечни вноски по кредита по непосочена банкова сметка, открита при банката, а банката да привежда на падеж вноските по сметка на цесионера, открита при нея, като дължимите такси за превода не са за сметка на кредитополучателите. Във въззивната жалба неправноправността на клаузата се извежда на основание чл.143, т.15 ЗЗП, като се твърди, че реализирането й е от естество да доведе до намаляване на гаранциите за потребителите, доколкото договорът за банков кредит е предмет на специална уредба и кредитодател по него може да бъде единствено банка - чл.430, ал.1 ТЗ. Сочи се, че прехвърлянето на вземанията на небанкова институция може да намали гаранциите на потребителя с оглед лишаването на договора от неговия характер на договор за банков кредит и съответно от приложимостта на специалните завишени изисквания, приложими към банките при извършване на дейност по кредитиране. Възражението на касаторите за неравноправност на клаузите на чл.28 от договора е неоснователно, тъй като няма законова забрана кредитните институции да цедират вземанията си по сключените от тях договори за кредит, като трябва да се има предвид, че за разлика от субективната новация, цесионерът не става страна по договора за кредит. С предвидената възможност вземанията на банката да бъдат цедирани не се налага на потребителя да изпълни своите задължения, ако банката да не изпълни своите, поради което не е осъществено соченото от жалбоподателите основание по чл.145, т.15 ЗЗП, от което се извежда неравноправността за клаузата.

Съдът е извършил преценка по чл.143 ЗЗП по отношение на клаузите на чл.6, ал.2, и чл.22 вр. с чл.23 от договора, предвиждащи поемането на валутния риск от потребителя , като е приел, че те се явяват неравноправни ( по чл.6, ал.2 - само частично ), което води до тяхната нищожност - чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В касационната жалба и в отговора на същата този извод на съда не е оспорен, поради което не може да бъде пререшаван.

Същевременно решаващият състав е счел, че договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без частта от клаузата на чл.6 ал.2, преценена като неравноправна, и без клаузите по чл.22 и чл.23 от договора, с мотива, че се запазвали съществените задължения на страните по договора за банков кредит. Посочено е, че при уговорка за предоставяне на кредит за покупка на недвижим имот в равностойността на швейцарски франкове по курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и при установяване на нищожност, поради неравноправност на клаузите на чл.6 ал.2 /частично/, чл.22 и чл.23 от договора, вноските по кредита в лева или евро, следва да бъдат превалутирани в швейцарски франкове по първоначално определения курс, т.е. курс „купува“ за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита - 1.6499663, съгласно Приложение № 1 към договора. Заключено е, че процесният договор за кредит може да се прилага и изпълнява и без неравноправните клаузи, посочени по-горе, тъй като се запазват съществените задължения на страните, едно от които е кредитополучателят да върне получената суми, включително и при предсрочна изискуемост на кредита. Посочено е, че в случая запазването на действието на договора без неравноправните клаузи, не противоречи на интересите на кредитополучателите - потребители.

Направените изводи от съда са незаконосъобразни – неправилно е приложено правилото на чл.146, ал.5 ЗЗП, като даденото разрешение противоречи и на практиката на СЕС по тълкуване на чл. 6 и 7 от Директива 93/13, транспонирана в ЗЗП. На първо място, решаващият състав не е съобразил, че неравноправните клаузи на чл.6, ал.2, чл.22 и чл.23 от договора касаят основния предмет на договора или по-конкретно дължимата по договора от кредитополучателите престация, а именно задължението им да възстановят предоставената им от банката сума по кредита в уговорената за предоставяне и възстановяване валута - швейцарски франкове ( определение на СЕС по дело С-117/23, т. 45, изр. 2 и 3 ), поради което договорът не би могъл да се изпълнява без тези клаузи и следователно нищожността на клаузите има за последица недействителност на целия договора за кредит.

На второ място, с цел да запази действието на договора, съдът недопустимо е изменил същия (чл.6), прилагайки валутният курс на швейцарския франк към еврото в деня на усвояване на кредита по отношение и на дължимите от кредитополучателите вноски по погасяването му, замествайки неравноправната клауза. Съгласно даденото тълкуване на СЕС по приложението на чл.6 и 7 от Директива 93/13 (задължително за националните съдилища), съдът не може да замени съдържанието на неравноправната клауза (или да допълни договора) - решения на СЕС по дело С-19/20, т. 68 , дело С-269/19, т.31 и дело С-618/10; С-421/14, с оглед дългосрочната цел по чл.7 от Директива 93/13 - възпиращ ефект върху продавачите / доставчиците да включват в договорите неравноправни клаузи. На съда не е позволено да изменя или да смекчава свободно съдържанието на неравноправните клаузи - определение на СЕС по дело С-117/23, т.71.; решения на СЕС по дело С-269/19, т. 44 и дело С-6/22, т.63. Съдът не може с цел да запази действителността на договора да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора, като ги адаптира /измени посредством промяна на валутата, в която страните са договорили предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви период – т.1 от диспозитива на решение от 27.04.2023г. по дело С-705/21 на СЕС

Не се допуска и обявена за неравноправна клауза да бъде запазена частично, както е направил въззивният съд с клаузата на чл.6, ал.2 от договора, след премахване на елементите, които предават неравноправния й характер, (вкл. е налице заместването им с друга уговорка в договора, касаеща курса по който е предоставена заемната сума), тъй като това води до изменение на съдържанието на посочената клауза – решения на СЕС по дело С-19/20, т.71 и 70 и по дело С-321/22, т.90, 93 и 96.

Следва да се има предвид, че съгласно решение на СЕС от 12.10.2023г. по дело С-645/22, т. 38 и 40, дори обявяването на недействителността на договора да води до особено неблагоприятни за потребителя последици (които се преценят с оглед вече разменените насрещни престации - определение на СЕС по дело С -117/23, т.65), съдът не може да допълни договора като измени съдържанието на посочените клаузи (в главното производство е била поискана замяна на швейцарските франкове с евро по обменен курс, приложим към датата на отпускане на съответните кредити). Следователно интересите на кредитополучателите – потребители не могат да бъдат критерий за това, дали договорът може да запази своето действие, противно на приетото от въззивния съд. Същевременно единствено в този случай - недействителност на договора и произтичащи от това особено неблагоприятни последици за потребителя, е допустимо, според тълкуването на СЕС в определение по дело С-117/23, т.58-59 и т.68 , съдът да запази договора като замести неравноправната клауза с диспозитивна норма, предназначена да се прилага конкретно за договорите, сключвани между продавач / доставчик и потребител (или със законова норма, приложима по съгласие на страните) , като заместването не може да се направи с диспозитивна норма от общ характер, или да се приложат принципа за справедливост или обичаи, тъй като те не са били предмет на специална преценка от законодателя за установяване на равновесие между всички права и задължения на страните. В българското законодателство не съществува диспозитивна норма относно връщането на уговорена в чуждестранна валута заемна сума, с която да може да се заместят приетите за неравноправни клаузи за валутния риск.

Предвид изложеното, дори при наличие на особено неблагоприятни последици за потребителя от недействителността на договора, същият не може да бъде запазен, но съдът в този случай е длъжен да вземе всички необходими мерки (като има предвид цялото вътрешно право), за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици от обявяване на недействителността на договора, по-специално, поради незабавната изискуемост на вземането на продавача/ доставчика спрямо него - определение на СЕС по дело С-117/23, т. 69, като следва отново да се подчертае, че тези мерки не могат да се изразят в допълване на договора от съда чрез изменение на съдържанието на неравноправната клауза - решение на СЕС от 12.10.2023г. по дело С-645/22, т. 35.

С оглед горното, ВКС приема, че неравноправността на клаузите за валутния риск обективно води, на основание чл.146, ал.5 ЗЗП, до недействителност на целия договор, чийто последици – възникване на реституционни вземания на страните, следва да бъдат изведени и съобразени от настоящия състав. Независимо, че към момента на сключване на процесния договор, обезпечен с ипотека върху недвижим имот - 28.01.2008г. не е налице национална норма, която да урежда последиците от недействителността на договор за ипотечен кредит, сключен с потребител, по аналогия следва да се приложи действащата към момента на сключване на договора разпоредба на чл.14, ал.2 ЗПК (отм.), предвиждаща, че при недействителност на потребителски договор, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихви и други разноски, доколкото става въпрос за недействителност на кредитни договори със страна потребител, с което ще се обезпечи и постигането на целта на ЗЗП – връщане на потребителите във фактическото и правно положение, което биха имали, ако не беше налице неравноправност на клаузите.

В сключения на 28.01.2008г. между „Юробанк И Еф Джи България“ АД, от една страна, и Я. Д. П. и В. С. П., от друга страна, като кредитополучатели, договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL-32951, е предвидено, че банката предоставя на кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 53 800 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Юробанк И Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита, от които 21 050 евро за покупка на недвижим имот и 32 750 евро - за други разплащания. Съгласно чл.1 ал.4 от договора за кредит, кредитополучателите Я. Д. П. и В. С. П., са поели задължение солидарно за връщане на кредита и на другите задължения. Според чл.2, ал.1 от договора, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя Я. Д. П..

Съгласно чл.10 от договора, банката предоставя по сметката, посочена в чл.2, ал.1, сума в размер на 5% от размера на усвоения кредит, наричана за краткост „кеш бонус“, която представлява отстъпка от страна на банката на част от дължимите й по договора плащания за лихва за предоставения кредит, като размерът й е отчетен при определяне на дължимите месечни вноски по чл.6, ал.1. Кеш бонусът се усвоява от лицето, титуляр на сметката, посочена в чл.2, ал.1 и не подлежи на връщане на банката, освен в случаите на ал.4 на чл.10 - предсрочно погасяване от кредитополучателите на кредита.

Видно от допълнителното заключение на ССЕ, прието при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, на кредитополучателя Я. П. във връзка със сключването на договора са открити две банкови сметки – едната в швейцарски франкове (CHF), а другата в евро. На 30.012008г. в сметката в швейцарски франкове са постъпили 88 709 CHF с основание „усвояване на кредит“ и 4438,45 СHF – с основание „усвояване кеш бонус по договор за кредит HL 32951 “. На същата дата общата сума от 93 207 CHF е превалутирана по курс, определен в Приложение № 1 от 30.01.2008г., а именно 1,6499663 щвейцарски франка към евро и сумата от 56 490,25 евро е постъпила в евровата сметка на жалбоподателя П.. Видно от таблицата към отговор № 3 от заключението, за периода от 30.01.2008г. до 15.07.2014г. са правени вноски по кредита в лева, като сборът на сумите възлиза на 45 965 лева, равностойни на 23 501,53 евро по официалния курс на БНБ.

Предвид постъпването на заемните средства в швейцарски франкове по блокирана сметка, с титуляр само на един от кредитополучателите и реалното им предоставяне на същия в евро, съдът намира, че с оглед недействителността на договора банката има реституционна претенция единствено към касатора П. и то за реално получената от него сума в евро (не в щвейцарски франкове), като към В. П. банката няма реституционно вземане, тъй като същата не е получила суми по договора.

При очертаване на последиците от недействителността на договора следва да се има предвид и задължителното за националните съдилища тълкуване, дадено в решение на СЕС от 19.06.25г. по дело С-395/24 , че правото на ЕС не допуска национална съдебна практика , приемаща, че когато договор за кредит е обявен за нищожен, тъй като съдържа клауза, квалифицирана като неравноправна, търговецът има право да иска от потребителя връщане на цялата номинална сума по отпуснатия кредит, независимо от размера на погасителните вноски, изплатени от потребителя в изпълнение на този договор, и независимо от остатъка от дължимата сума, като националното право следва да се тълкува от съда така, че да гарантира пълната ефективност на Директива 93/13 и да се стигне до разрешение, което съответства на преследваната от нея цел. С оглед на това, настоящият състав приема, че реституционното вземане на банката към П. възлиза на разлика .между предоставените суми по договора и заплатените вноски по кредита, изразени в евро.

На следващо място, след като са изведени всички последици от неравноправността на клаузите за валутния риск и на произтичащата от тях недействителност на договора, трябва да се вземе предвид, че защитната система на Директива 93/13, следователно и по ЗЗП, не е задължителна за потребителя и той може да се откаже от нея, като макар да знае, че неравноправната клауза е необвързваща и всички последици от това, заяви, че се противопоставя на нейното премахване, като по този начин се съгласява свободно и информирано с въпросната клауза – решение на СЕС по дело С-19/20, т.46-47 и т.59. За целта е необходимо потребителите да бъдат по обективен и изчерпателен начин информирани за правните последици от премахването на неравноправната клауза и правото им да се противопоставят на приложението на защитата по ЗЗП, независимо, че са представлявани в настоящото производство от адвокат - решение на СЕС по дело С-19/20, т.97 . Доколкото неравноправният характер на клаузите за валутния риск в случая води до недействителност на договора, потребителят трябва да бъде информиран не само за това, но и за задължението за връщане на даденото му, след приспадане на платеното по договора (правни и икономически последици) и ако заяви, след като бъде информиран за последиците, че иска да не бъде обявена неравноправността на клаузите, ВКС не може да не уважи отказа му от защита по ЗЗП, с която защита той се ползва изначално – така решение на СЕС по дело С-6/22, т. 40 и 42 и решение на СЕС по дело С-140/22, т. 57 и 56. При преценката, дали се пораждат от недействителността на договора особено неблагоприятни последици за потребителя (в случая такива би могло има само по отношение на касатора П.), определяща е волята, която потребителят евентуално е изразил в това отношение - т.66; решение на СЕС по дело С-260/18, т.56 .

Следва да се посочи, че ако някой от касаторите, в качеството им на потребители, се откаже от защитата по ЗЗП по отношение на неравноправните клаузи за валутния риск, договорът ще запази своето действие, като потребителят ще дължи на банката по договора за кредит всички неизплатени вземания - цялата непогасена главница, лихви - без увеличения им от банката едностранно размер, и такси, в швейцарски франкове по курсовете, посочени в договора, предвид обявената предсрочна изискуемост на кредита на 17.02.2018г. (няма оспорване на изводите на въззивния съд за нея в касационното производство), като върху неиздължената претендирана част от главницата ще се присъди и законна лихва за забава от 15.03.2018г., като ще бъде съобразена нищожността на допълнителните споразумения, приета от апелативния съд, преценката за която също не се обхваща от предмета на касационното производство, предвид липсата на оплаквания или доводи по отношение на този извод на съда. Ако отказът от защита се направи и от двамата потребители, те ще дължат вземанията по договора солидарно.

В случай, че не се заяви отказ от защита срещу неравноправните клаузи за валутния риск, ще бъдат приложени всички очертани по-горе последици на недействителността на договора за кредит, която обуславя и недействителност на допълнителните споразумения и на договорите за цесия, поради липсата на предмет на същите. С оглед на това, настоящият състав не дължи произнасяне по възраженията за симулативност на първата цесия. В този случай, жалбоподателката В. П. не дължи суми във връзка с недействителността на договора за кредит, а касаторът П. следва да върне само разликата от 30 988,72 евро между предоставената сума от банката (56 490,25 евро) и заплатените вноски (45 965 .лева), изразени в евро (23 501,53 евро). При липса на отказ от защита по ЗЗП потребителите не са длъжни да отправят волеизявление до съда, тъй като, както вече беше посочено, те се ползват от тази защита изначално от момента на сключването на договора- решение на СЕС по дело С-140/22 .

Касаторите поддържат становище, че предвид обявената през 2018г. предсрочна изискуемост на договора за кредит е настъпила изискуемостта на всички вземания по него, поради което обявяването на договора за недействителен (последица от неравноправността на клаузите), не може да влоши положението им, а само да го подобри, тъй като реституционното вземане на банката, въпреки че то също ще е изискуемо, ще е в размер само на предоставената сума, намалена с направените вноски по кредита, което твърдение принципно е вярно.

Същевременно настоящият състав на ВКС констатира, че по въпроса, дали се дължи върху реституционното вземане на банката законна лихва е налице висящо дело С-641/25 пред СЕС, който въпрос е от значение за определяне на всички правни последици от обявяването на недействителността по чл.146, ал.5 ЗЗП.

Предвид горното, съдът намира, че въззивното решение е неправилно – постановено е в противоречие на материалния закон - чл.146, ал.5 ЗЗП, поради което следва да бъде отменено. На основание чл.295, ал.1 ГПК, ал.2 ГПК решението по съществото на спора следва да бъде постановено от ВКС, но с оглед наличието на висящо дело пред СЕС, което е от значение за определяне на част от последиците от недействителността на договора (обусловена от неравноправност на валутните клаузи), а именно за дължимостта на законна лихва за забава, след отмяната на въззивното решение, настоящото производство следва да бъде спряно, на основание чл.631 ГПК, до приключването на дело С-641/25 на СЕС.

Водим от горното, на основание чл.295 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 36/16.03.2023г. по в.т.д. № 360/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна/ потвърждаване на решение № 174/22.10.2018г. по т.д. № 56/2018г. на Окръжен съд – Плевен, са уважени предявените на основание чл.79 ЗЗД, във вр. с чл.430 и сл. ТЗ искове на „Юробанк България” АД против Я. Д. П. и В. С. П. за заплащане солидарно на сумата от 49 654,30 лева, представляваща равностойността на 41 889,08 швейцарски франка, част от дължимата главница от 99 632.56 швейцарски франка по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 32951/28.01.2008г., ведно с Приложение № 1/30.01.2008г. към него и допълнителни споразумения от 08.04.2009г., 20.05.2010г., 20.07.2010г., 12.10.2011г., 31.01.2013г., 13.02.2014г., чиято левова равностойност е изчислена по курс „купува“ за швейцарски франк към евро към датата на усвояване на кредита - 30.01.2008г., посочен в Приложение № 1 към договора – 1,6499663 и след това изчислена в лева по фиксирания курс на БНБ евро/лев - 1,95583, както и сумата от 981,98 лева - нотариални такси за периода 09.01.2018г. до 14.03.2018г. по същия договор за кредит, ведно със законната лихва, считано от 15.03.2018г. до окончателното изплащане на главниците, както разноски за първата инстанция в размер на 6582,63 лева.

СПИРА , на основание чл.631 ГПК, производството по т. д. № 1263/2023 г. на II т.о на ВКС до приключване на производството по дело С-641/25 на СЕС.

РЕШЕНИЕТО и определението на спиране, инкорпорирано в него, не подлежат на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.