Определяне на обхвата на делба и неприложимост на приращението при продажба

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 588

гр. София, 16.10.2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, като изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 1331/2023 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по касационни жалби срещу въззивно решение № 1222/14.10.2022 г. по в. гр. д. № 3/2022 г. на Варненския окръжен съд. С него, в резултат на частична отмяна (по отношение на гараж) и потвърждаване в останалата част на първоинстнационно решение от 03.09.2021 г. по гр. д. № 19329/2018 г. на Варненския районен съд, като краен резултат са допуснати до делба следните недвижими имоти: дворно място , представляващо УПИ № *-* в кв. 36, [населено място], [община], област В., с площ 475 кв. м. по документ за собственост, а по скица с площ 571 кв. м., както и на изградените в това дворно място: жилищна сграда , състояща се от приземен, първи, втори и мансарден етаж, със ЗП 173 кв. м. и РЗП 542 кв. м.; стопанска постройка с площ 8 кв. м.; лятна кухня с площ 48 кв. м.; и гараж с площ 18 кв. м. Делбата е допусната между следните съделители и при квоти : за дворното място : 3/6 ид. части за С. Р. А. (наследник на починалия в хода на производството Р. Й. А.), и по 1/6 ид. част за М. Х. Н., Н. А. Н. и И. А. Н.; за жилищната сграда, стопанската постройка и лятната кухня : 6/12 ид. части за С. Р. А., 4/12 ид. части за М. Х. Н. и по 1/12 ид. част за Н. А. Н. и И. А. Н., за гаража : 6/12 ид. части за С. Р. А., 4/12 ид. части за М. Х. Н. и по 1/12 ид. част за Н. А. Н. и И. А. Н.. Според резултата на така определените съсобственици, от делбата за били изключени М. Й. К. и С. С. Г., съответно сестра и майка на първоначалния ищец Р. А..

С касационната жалба на М. Й. К., чрез пълномощник адв.Р. Д. се твърди, че обжалваното въззивно решение в частта, в която делбата на жилищната сграда е допусната между посочените от съдебното решение лица, без нейно участие, е неправилно. Изключването на касаторката от съсобствеността на жилищната сграда, и приемане, че сградата е съсобствена само на съсобствениците на дворното място по чл.92 ЗС, намира за необосновано, след като по делото е установено, че с декларация № 20 от 10.03.1969 г. Н. А. Н. е учредил право на строеж в полза на синовете си А. Н. Н. и Й. Н. А. /неин баща/, при което касаторката има по наследство 1/4 ид.ч. от къщата. Иска делбата само на жилищната сграда да се допусне с нейно участие, за дворното място същата не е твърдяла да притежава дял.

С касационната жалба на съделителите Н. и И. А. Н., чрез пълномощник адв.П.С., се обжалва въззивното решение с оплаквания за неправилност при наличие на отменителни сонования по чл.281, т.3 ГПК. Оспорват се изводите на въззивния съд, че е налице съсобственост между тях и ищеца по приращение относно цялата жилищна сграда, стопанската постройка, лятната кухня и гаража, оспорват извода на съда, че жилището, разположено на втория и мансарден етаж на жилищната сграда, е съсобствено между тях и ищеца.

Съделителката М. Х. Н., с писмен отговор чрез адв.Хр.Х. по касационната жалба на Н. и И. Н., заявява, че поддържа оплакванията на тези касатори и иска от делбата да се изключи жилището, разположено на втория и мансарден етаж на жилищната сграда, тъй като същото е съсобствено между нея и синовете й И. и Н. Н..

Съделителката С. Р. А., действаща чрез своята майка и законен представител С. В. И., чрез пълномощник адв. Зл. Й., оспорва с писмен отговор касационната жалба на Н. и И. А. Н..

Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящ адрес на малолетия съделител С. А. (чл.15, ал.6 ЗЗДетето), не е взела становище.
Съделителят С. С. Г. не е взела становище по касационните жалби.

С определението по чл.288 ГПК касационното обжалване на въззивно решение е допуснато в хипотезата по чл.280, ал.3, предл.3 ГПК за вероятна очевидна неправилност на мотивите на въззивния съд относно обема права, притежавани от съделителите в делбеното имущество и статута на постройките в дворното място съобразно установеното от събраните по делото писмени доказателства, както и на тези по приложението на чл.92 ЗС относно придобиване на вещни права по приращение от Р. А. въз основа на направените в негова полза разпореждания с нотариалните актове № 71 и № 72, двата от 26.09.2011 г.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като прецени данните по делото, намира следното:

Ищецът Р. Й. А. (починал и заместен в процеса от малолетната си дъщеря С. Р. А. ) твърди, че между него и ответниците М., Н. и И. Н., е налице съсобственост върху УПИ № *-* в кв. 36, [населено място], [община], област В., както и на изградените в това дворно място двуетажна жилищна сграда застроена на 80 кв.м. , състояща се от сутерен, първи, втори/ мансарден/ етаж, стопанска постройка с площ 8 кв. м., лятна кухня с площ 48 кв. м. и гараж с площ 18 кв. м., като ищецът притежава по 1/ 2 ид.ч. от дворното място и от всички постройки в него, а тримата ответници Н. притежават останалите 1/2 ид.части от делбените обекти, като от УПИ-то дяловете им са равни- по 1/6 ид.ч., а от постройките 4/12 ид.ч. за М. Н. и по 1/12 ид.ч. за останалите двама ответници. Правата си ищецът извлича от правни сделки с чичо си А. Н. и съпругата му М. Н..

Съделителите М., Н. и И. Н. (наследници на А. Н.-чичо на ищеца) не оспорват наличието на съсобственост върху дворното място и сутеренния и първи етаж от жилищната сграда, но възразяват, че липсва такава върху горните етажи от същата, където има друго жилище, и върху лятната кухня, гаража и стопанската постройка, защото те са построени по строителни разрешения, издадени само на техния наследодател А. Н..

Съделителят М. Й. К. (сестра на първоначалния ищец), конституирана в процеса по чл.225 ГПК, твърди, че е съсобственик с ищеца Р. А. и ответниците Н. само в жилищната сграда в УПИ № *-* в кв. 36, [населено място], защото същата била построена въз основа отстъпено право на строеж от нейния дядо–предишен собственик на дворното място, в полза на синовете му А. Н. и Й. Н. (баща на М. К.) с декларация № 20/10.03.1969 г. и строително разрешение № 134/ 04.12.1969 г. на името на двамата братя А. и Й..

Първоинстанционният съд с решение от 03.09.2021 г. по гр.д. № 19329/2018 г. на РС-Варна, е допуснал делба на УПИ № *-* в кв. 36, [населено място], ведно с построените в него жилищна сграда, състояща се от приземен, първи, втори и мансарден етаж, със ЗП 173 кв. м. и РЗП 542 кв. м.; стопанска постройка с площ 8 кв. м.; лятна кухня с площ 48 кв. м.; между следните съделители и при квоти : за дворното място : 3/6 ид. части за С. Р. А. (наследник на починалия в хода на производството Р. Й. А.), и по 1/6 ид. част за М. Х. Н., Н. А. Н. и И. А. Н.; за жилищната сграда, стопанската постройка и лятната кухня : 6/12 ид. части за С. Р. А., 4/12 ид. части за М. Х. Н. и по 1/12 ид. част за Н. А. Н. и И. А. Н.. От делбата е изключен гараж с площ 18 кв.м., както и от съсобствеността на делбените обекти са изключени М. Й. К. и С. С. Г., съответно сестра и майка на първоначалния ищец Р. А..

Въззивният съд, сезиран с жалби от М. К., от М. Н., и обща жалба от И. и Н. Н., е приел за установено, че Н. А. Н. е бил собственик по сделка от 1959 г. и делба от 1963 г. на дворно място, парцел *-*, кв. 52, с площ 945 кв. м., с посочени съседи. Впоследствие, с нотариален акт за дарение № 22/1975 г. Н. Н. е дарил на сина си А. Н. свое празно дворно място, в [населено място], В. област, с площ 475 кв. м., представляващо парцел *-*, в кв. 36 по плана на селото, при посочени съседи, като към този момент надареният не е бил в брак - бракът му с ответницата М. Х. М. е сключен след това, на 30.04.1976 г.

Установено е, че А. Н. Н. е дарил на своя племенник Р. Й. А. с нот.акт № 71 от 26.09.2011 г., дело № 605/2011 г., 1/2 ид. част от имота , представляващ УПИ № *-*, в кв. 36 по действащия план на [населено място], област В., с площ 475 кв.м. по документ за собственост, а по скица 571 кв.м., съответстващ на парцел *- * и част от пл.№ * в кв.36 по стар план от 1967 г., както и на парцел *- * и част от имот пл.№ * в кв. 36 по предходен план от 1980г., както и на част от парцел *- *, в кв.52 по плана от 1921 г. На същата дата, между Р. А. и от друга страна А. Н. и съпругата му М. Н., е бил сключен и договор за продажба с н.а. № 72/2011 г., дело № 606/2011 г., по силата на който Р. А. е придобил собствеността върху 1/2 ид. част от сутеренен етаж с площ 80 кв. м. и 1/2 ид. част от първи етаж с площ 93 кв. м. от изградената в дворното място двуетажна къща, цялата със застроена площ 80 кв. м., със сутерен и тавански етаж.

По отношение на постройките в процесното дворно място, въззивният съд е приел да е установено следното:

Според удостоверение за търпимост № 98 от 16.07.2016 г., в имота има жилищна сграда, строена преди 1999 г. (съгласно представени декларации), и се състои от приземен, първи, втори и мансарден етаж, със застроена площ 173 кв. м., разгъната застроена площ 542.00 кв. м., и е със статут на търпим строеж. Има три обособени жилища с отделни входове, които могат да се ползват самостоятелно и независимо едно от друго: Жилище № 1 на приземен и първи етаж, със ЗП 53 кв. м. и разгъната ЗП 116 кв. м., в западната част на сградата, с вход откъм двора; Жилище № 2 на приземен и първи етаж, със ЗП 120 кв. м. и разгъната ЗП 188 кв. м., в източната част на сградата, свързани с външно стълбище; Жилище № 3 на втори и мансарден етаж, със ЗП 136 кв. м., и разгъната ЗП 242 кв. м., с вход от улицата, с външно стълбище до първото ниво и вътрешно стълбище между отделните нива. От заключението на приетата съдебно-техническа експертиза е установено, че процесната жилищна сграда е нанесена в регулационния и застроителен план, одобрен със заповед № 358 от 30.12.2001 г. При огледа на място е установено съответствие на изпълненото строителство с удостоверението за търпимост /изявление на вещото лице в с. з. на 20.10.2020 г./. Обособени са три самостоятелни обекта по ЗУТ, със самостоятелни входове по изискванията на Наредба № 7/2003 г. – две жилища на първи и приземен етаж, и трето - на втори и мансарден етаж. В допълнително заключение вещото лице посочва, че процесната сграда не е нанесена в старите регулационен и застроителни планове на [населено място], одобрени със заповед № 4498 от 20.06.1967 г. и заповед № 187 от 15.02.1980 г., и не е съществувала преди 1976 г. Нанесена е в кадастралния, регулационен и застроителен план, одобрен със заповед № 358 от 30.12.2001 г. със ЗП 173 кв. м. и РЗП 542 кв. м.

При анализ на представените по делото писмени доказателства, въззивният съдът е констатирал още, че на името на А. Н. и Й. А. е издадено строително разрешение № 134 от 04.12.1969 г. за построяване на жилище с площ 80 кв. м., като от собственика на имота Н. Н. e подписана декларация рег. № 20 от 10.03.1969 г., изразяваща съгласието му за построяване на жилищна сграда в парцел *- *, кв. 36 по плана на [населено място]. В процесното дворно място е бил построен и гараж по издадено разрешение за строеж от 08.05.1987 г. на А. Н., въз основа на одобрен проект № 67 от 27.04.1987 г. На 07.01.1999 г. е било издадено разрешение за надстрояване с един етаж на съществуващата двуетажна жилищна сграда по архитектурен проект и конструктивни планове, а през 2008 г. е издадено и разрешение за допълващо застрояване, на основание чл. 47, ал. 2 ЗУТ, в имота на А. Н. Н.- УПИ № *- *.

Обсъдени са и събраните свидетелски показания. Свид. К. М. К.- бивш съпруг на М. Й. К., сочи, че къщата била на два етажа, а после е вдигната на четири етажа, описва я като къща близнак, едната част останала на Р. и М., а другата на децата на А.. Свид.М. Г.-леля на Р. и М., твърди, че познава имота и построената сграда „къща-близнак“. Посочва, че децата на Й. - Р. и М., живеели в неговата къща, Сградата има етаж, който се ползва от двамата, вторият е недовършен. В другата къща живеят братята И. и Н., заедно с майка си М.. Преди седем години съпругът на свидетелката отишъл да прави ремонт в имота на Р. и не го допуснали.

При така установените обстоятелства въззивният съд е възприел от правна страна, че дворното място, представляващо УПИ № *- *, в кв. 36 по действащия план на [населено място], област В., с площ 475 кв.м. по документ за собственост, а по скица 571 кв.м., съответства на парцел *- * и част от пл.№ * в кв.36 по стар план от 1967 г., и към датата на иска за делба този имот е собственост на наследници на А. Н. Н.- ответниците М. Х. Н., Н. А. Н. и И. А. Н., притежаващи общо 1/2 ид. част от него, а за останалата 1/2 ид. част е на ищеца Р. Й. А.. За жилищната сграда е прието, че Р. А. е станал собственик на 1/2 ид. част от сутеренен етаж и първи етаж от съществуващата към 26.09.2011 г. двуетажна жилищна сграда, а на останалите идеални части от сградата собственици са останали А. и М. Н.. Посочено е, че тъй като при нотариалното оформяне на сделката не било включено разпореждане за останалите съществуващи постройки в имота, прехвърлянето на собствеността върху главната вещ /дворното място/ имало за последица транслиране на същите права за прилежащите жилищни обекти по аргумент от чл. 92 и чл. 98 ЗС. В мотивите си съдът е посочил още, че принципът на приращението е приложим и към изградените без строителни книжа жилищни обекти, лятна кухня и стопанска постройка. Ответниците, претендиращи изключителна собственост върху втори и мансарден етаж, обособени като жилище № 3 по удостоверението за търпимост, е посочено да не са провели пълно и главно доказване на всички елементи от фактическия състав на придобивната давност, поради което на основание чл.92 ЗС до делба следвало да се допусне цялата жилищна сграда и принадлежащите към нея второстепенни сгради, включително и гаражът, който е допълващо застрояване, принадлежност към жилищната сграда, съгласно чл. 41, ал.1 и 2 от ЗУТ. По отношение на М. Й. К. - наследник на Й. Н. А., починал на 03.10.2006 г., е посочено единствено, че не са доказани правата ѝ върху дворното място и построените в него сгради. По отношение правата на починалия в хода на делото ищец Р. А., предвид установеното, че същият има за законен наследник дъщеря С., то последната е придобила неговата 1/2 ид.ч. от делбените земя и сгради. За ответниците М., И. и Н. Н., като наследници на А. Н. Н., е прието да притежават общо 1/2 идеална от описаното имущество - земя и сгради. Така е формиран краен извод, че делбата следва да се допусне при посочените в решението на първоинстанционния съд квоти, съответни на придобитите права от страните, на основание прекратена имуществена общност и наследяване за М. Х. Н., и по наследствено правоприемство за останалите съделители - чл.5 и чл.9 от ЗН.

В изпълнение на служебното си задължение да прецени валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение, преди да пристъпи към проверка за неговата правилност, настоящият касационен състав намира, че въззивното решение е валидно, но е частично недопустимо, защото съдът се е произнесъл в отклонение от предмета на въззивно обжалване в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, регламентирано с чл. 6 ГПК. С нито една от подадените три въззивни жалби не е било обжалвано първоинстанционното решение в частите, в които до делба между С. Р. А. (наследник на починалия в хода на производството Р. Й. А.), М. Х. Н., Н. А. Н. и И. А. Н., е било допуснато дворното място УПИ *- * в кв. 36, [населено място] при посочените дялове на съсобствениците, и от делбата е бил изключен построеният в това дворно място гараж от 18 кв.м. Въззивната жалба на М. К. е насочена само срещу допускане делбата на жилищната сграда между другите съделители, без нея. Въззивната жалба на М. Н., и тази на И. и Н. Н., имат идентичен предмет на обжалване, а именно първоинстанционното решение в частта, в която е допусната делба на цялата жилищна сграда в УПИ № *- *, лятна кухня от 48 кв.м. и стопанска постройка от 8 кв.м. между тях тримата и С. А.. При отсъствието на въззивна жалба с оплаквания, която да е насочена срещу правилността на решението на районния съд в тези части-относно дворното място и гаража, второстепенният съд не е разполагал с правомощия да извършва проверка на същото съгласно чл.269 ГПК в тези необжалвани части, нито да го ревизира.Като е извършил такава проверка, е въздействал на съдебен акт, който (като необжалван) е влязъл в сила с изтичане срока за въззивното обжалване, поради което в тези части въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а решението на районния съд в същите части да бъде обявено за влязло в сила.

По касационната проверка на въззивното решщение в останалите части:

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - поради очевидна неправилност. Наличието на този порок се потвърждава и при осъществяване на правомощията на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Констатира се, че при обективирането на изводите си от правна страна въззивният съд е изложил разсъждения, които не изграждат логична аргументация за постановения краен резултат според установените факти, като същевременно съдържат вътрешни противоречия в степен, която прави акта очевидно необоснован. Посочено е, от една страна, че Р. А. е придобил по правна сделка с нот.акт № 72/ 2011г. от 26.09.2011 г., собствеността върху 1/2 ид.ч. от сутеренен етаж и 1/2 ид.част от първи етаж от съществуващата към този момент (2011 г.) двуетажна жилищна сграда – противно на установеното, че до 1999 г. сградата е завършена с повече от 2 етажа, а от друга се признава Р. А. за собственик по приращение на цялата изградена в дворното място жилищна сграда на 4 етажа, наред с другите постройки, доколкото прехвърлянето на собствеността върху главната вещ/ дворното място/ имало за последица транслиране на същите права за прилежащите жилищни обекти - чл.92 и чл.98 от ЗС. Правото на собственост, обаче, не може да се придобие едновременно на две основания и подобен извод сочи на очевидна неправилност. Такава се разкрива и по отношение на извода, че принципът на приращението е приложим и към изградените без строителни книжа обекти, които следват собствеността върху терена. В практиката на ВКС непротиворечиво е изяснено, че незаконни строежи могат да бъдат обект на собственост, вкл. и на основание, което изключва принципа на приращението по чл.92 ЗС. Също така е изяснено, че правилото, според което прехвърлянето на правото на собственост върху земята прави приобретателя собственик и на всички постройки и насаждения, освен ако не е уговорено нещо различно при сключване на договора, т.е. ако постройките не са изрично изключени от предмета на разпореждане, намира приложение в хипотеза, при която поземлен имот е застроен с жилищна сграда и със спомагателни, обслужващи постройки, които нямат самостоятелно предназначение, т.е. представляват принадлежност към сградата на основното застрояване и съгласно чл. 98 ЗС следват нейната собственост (решение № 96 от 01.07.2015г. по гр.д.№1116/2015г. на II г.о. на ВКС), но не и когато тези постройки имат самостоятелно предназначение. Основна характеристика на самостоятелния обект на правото на собственост освен неговата физическа обособеност, е и възможността да се ползва самостоятелно и в този смисъл да има предназначение различно от това да обслужва дворното място, в което е построен, респ. да обслужва жилищната сграда, построена в това дворно място. Без каквато и да е обосновка за правното значение на обсъдената декларация от 10.03.1969 г. е отхвърлено твърдението на М. К. за нейни права в съсобствеността на жилищната сграда. При така констатираната очевидна неправилност спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на нови процесуални действия.

По касационните жалби:

По отношение заявените от М. Й. К. права в съсобствеността само на жилищната сграда : Касаторът М. К. извежда участието си в съсобствеността от предпоставката, че жилищната сграда е била построена въз основа на учредено право на строеж на нейния баща Й. и брат му А., последният наследодател на ответниците Н.. Данните по делото сочат, че изграждане на тази жилищна сграда-първоначално на два етажа, в последствие и надстроена, е започнало след 1976 г., според приетата СТЕ, и е завършено преди 1999 г. - установено с удостоверението за търпимост по пар.16 ПЗР на ЗУТ, данните по което не са оспорени, а и не са опровергани по делото. Т.е. изграждането на сградата е станало по време, когато едноличен собственик на дворното място е бил А. Н. по силата на сделката с баща му от 1975 г., и по презумпцията на чл.92 ЗС всичко построено в това дворно място след този момент става собственост на А. Н., респ. и СИО с М. Н. за построеното след брака им в имот, лична собственост на един от съпрузите (т. 4 от ППВС № 5/1972 г. ). Не се твърди от никоя страна, а и няма данни, А. Н. да е учредил на брат си Й. право на строеж на делбената жилищна сграда. Приетата писмена декларация от 10.03.1969 г., с която Н. Н. като тогавашен собственик на дворното място, е дал съгласие синовете му А. и Й. да построят в собствения му имот жилищна сграда, е такава по § 189, ал. 2, т. 2 ППЗПИНМ, но тази декларация не води до учредяване на право на строеж по смисъла на чл.63 ЗС, защото предвиждането е в подзаконов нормативен акт и не може да игнорира изискването на чл.18 ЗЗД, в които смисъл е и практиката както на ВС, така и на ВКС по приложението на закона - решение № 1043 от 25.03.1980 г. по гр.д. № 3106/1979 г., I г.о. на ВС, решение № 684 от 28.09.2000 г. по гр.д. № 95/2000 г., І г.о. на ВКС. Това разбиране се обосновава с факта, че едва с приемане на ЗТСУ през 1973 г. и по-конкретно с разпоредбата на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ, е въведена облекчената процедура по учредяване на правото на строеж, когато строежът ще се извършва от близки родственици, която облекчена процедура не изисква учредяването да стане с нотариален акт по общото изискване на чл. 18 ЗЗД. Доколкото и към 1969 г. нормата на чл.18 ЗЗД изисква нотариалната форма на сделки с предмет недвижим имот като такава за действителност и валидност на сделката, не е налице друга норма от равен по степен акт-закон, която да постановява нещо различно при учредяване право на строеж, то липсата на волеизявлението на собственика Н. Н. в предписаната от закона към 1969 г. нотариална форма е равнозначно на липса на валидно учредено право на строеж на синовете му А. и Й.. Ето защо въззивното решение в частта относно изключване от делбата на жилищната сграда на М. К., макар постановено при процесуално нарушение, като краен резултат се явява правилно, и не следва да се постанови друго по касационната жалба на М. К..

Основателни са оплакванията на касаторите Н. и И. Н. по изводите на въззивния съд, че първоначалният ищец Р. А. е съсобственик и на втория и мансарден етажи от жилищната сграда и на лятна кухня от 48 кв.м. по силата на чл.92 ЗС. Необоснован е изводът на съда, че по приращение - като съсобственик в дворното място, Р. А. е придобил и 1/2 ид.ч. и от построеното на втори и мансарден етаж жилище /обозначено като жилище № 3 в удостоверението за търпимост и в СТЕ/. Въпреки правените от ответниците Н. възражения с отговора на исковата молба, също и с въззивната жалба, че на Р. А. не е прехвърлено друго, освен 1/2 ид.ч. от сутерена и първия етаж от къщата, въззивният съд не е подложил на тълкуване съдържанието на двете последователни сделки по н.а. № 71 и № 72, извършени в един и същи ден 26.09.2011 г. ведно с всички събрани по делото доказателства, за да извлече действителната воля на прехвърлителите. Към датата на сделката по н.а. № 72/2011 г. жилищната сграда не е била само на два етажа /сутерен и ет.1/, на които е имало обособени две жилища по вертикала (сграда-близнак), а е имала и етаж над тях-втори и тавански етаж, на които е имало обособено трето жилище (макар и необитаемо), установено както от свидетелите, така и от данните по удостоверението за търпимост, че сградата е завършена в сегашния си вид към 1999 г., като последното не е оспорено, нито е опровергано по делото. Договорите, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, съдържат подробно описание на тези имоти с всичките им индивидуализиращи белези - вид на имота, местонахождение, означение по кадастралната карта /или друг план/, площ, съседи и др. Понякога обаче възниква съмнение за действителния предмет на договора, и това най-често това са случаите, при които се прехвърля право на собственост върху застроен имот, без в договора изрично да е посочено, че заедно със земята се прехвърля и съществуващата върху нея сграда или сгради. В тези случаи в съдебната практика е изразено разбирането, че щом като продавачът не е изключил изрично от продажбата сградите, които се намират в прехвърляния имот, те също са предмет на прехвърлителната сделка. Същевременно с редица решения на ВКС това разбиране е коригирано с изискването при съмнение за обхвата на договорите за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот, във всички случаи действителната воля на страните да се извлича както чрез тълкуване на самия договор по нотариалния акт по реда на чл. 20 ЗЗД , така и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля ( решение № 529/9.07.2010 г. по гр.д. № 1129/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 370 от 6.07.2009 г. по гр.д. № 994/2008 г. на ВКС, I г.о., решение № 1/24.07.2010 г. по гр.д. № 777/10 г. на ВКС, I г.о., решение № 349 от 21.05.2012 г. по гр.д. № 453/2010 г. на ВКС, I г.о.). Горното разбиране се споделя от настоящия касационен състав и е приложимо в случая. Преценени в съвкупност, доказателствата по делото сочат, че презумпцията по чл.92 ЗС е опровергана по отношение на жилището на втория и мансарден/тавански/ етаж от жилищната сграда - описано като жилище № 3 от удостоверението за търпимост. С н.а. № 72/2011 г. А. и М. Н. са прехвърлили на племенника на първия Р. А. само 1/2 ид.ч. от сутеренния и от първия етаж, което е изрично посочено в акта, но не и от останалите втори и мансарден етажи на жилищната сграда, наличността на които други етажи към датата на тази сделка е установена, и на които е имало самостоятелно трето жилище. Свидетелят К. /бивш съпруг на М. К./ сочи, че къщата първо е била двуетажна, близнак, от едната страна в едната къща е бил тъстът му /т.е. Й./ и тя останала на децата му Р. и М., а другата част е била на А.. Същите данни се извличат и от показанията на свид.Г., според която къщата имала и горен етаж, необитаем, и последното се подкрепя от приетата СТЕ - сочеща, че жилище № 3 на втория и мансарден етажи, се нуждае от довършителни работи, за да е годно за обитаване. Сделката, с която А. Н. самостоятелно е дарил на Р. А. 1/2 ид.ч. от дворното място, и тази с която А. и М. Н. са прехвърлили също на Р. А. 1/2 ид.ч. само от сутерения и първи етажи на къщата, са извършени в един и същи ден, и предвид другите установени от свидетелите факти, посочени по-горе, водят до логичния извод, че прехвърлителите А. и М. Н. са имали воля да прехвърлят на племенника на първия-на Р. А., само това от построеното в дворното място, което е отразено в н.а. № 72/2011 г., а именно само 1/2 ид.ч. от сутерения и първи етажи (в които има обособени две жилища по вертикала), като са запазили за себе си правото на собственост върху жилище № 3 на втори и мансарден етажи, също са запазили за себе си и наличния в дворното място гараж. Този извод се подкрепя и от установеният от свидетелите факт, че в едното жилище в сградата-близнак е живял приживе Й. (братът на А. Н.), което е и израз на зачитане от А. и съпругата му желанието на бащата Н. Н. всеки от синовете му да има жилище в двуетажна къща в мястото, при съобразяване, че само на сутерена и първия етаж от сградата има жилища по вертикалата, които отговарят на описаното от свидетелите като сграда-близнак с две жилища. Разликата между застроената площ на сутеренния и първия етаж от жилищната сграда между н.а. № 72/2011 г. и установената на място, е без значение, доколкото е видно, че тези етажи не са били изградени съобразно одобрените строителни книжа от 1969 г., които са били презаверени към 1976 г. според поставените за това отбелязвания на приетия по делото проект за ел.инсталация (л.55,56 от първоинстанционното дело), а и съдът вече прие, че волята на прехвърлителите е била да отчуждат на Р. половината само от сградата-близнак , разположена на сутерена и първия етажи от къщата. Искът за делба на втория и мандсарден етажи, в които е разположено жилище № 3, е неоснователен и подлежи на отхвърляне, защото собствеността върху него е била запазена от А. и М. Н. и не е била предмет на сделката по н.а. № 72/2011 г. Следователно само по отношение на сутеренния и първи етаж от жилищната сграда, на които има две жилища по вертикалата, е налице съсобственост между ищеца и ответниците Н., като за ищеца правата са придобити по правна сделка, а не по приращение.

Неоснователно е оплакването на касаторите Н. по отношение допускането до делба на стопанската постройка. Същата е установено да е долепена до къщата, и да се ползва за склад само от жилище на сутеренния и първи етаж, т.е. от тези етажи, обект на сделката по н.а. № 72/2011 г., поради което тя има обслужващо предназначение към тези етажи от сградата, и съгласно чл. 98 ЗС следва тяхната собственост, доколкото не е била изрично изключена от разпореждането по н.а. № 72/2011 г., и на същата не е било придадено от бившите собственици (съпрузите Н.) друго предназначение.

По отношение на допуснатата до делба като отделна постройка лятна кухня от 48 кв.м., изводът на въззивния съд е необоснован. По делото не е установено съществуването на такава лятна кухня - тя не е описана нито в удостоверението за търпимост, нито в приетата по делото основна и допълнителна СТЕ – експертизите описват наличните в дворното място постройки, но такава лятна кухня с площ 48 кв.м. не е посочена, а е описана само стопанската постройка от 8 кв.м., долепена до къщата, която именно стопанска постройка се обозначава от вещото лице едновременно и като лятна кухня. Ето защо доколкото не се установява такава постройка да съществува, то искът за делбата й следва да се отхвърли.

В обобщение, като е допуснал делба на втори и мансарден етажи от жилищната сграда, на които е разположено самостоятелно жилище, също и на лятна кухня от 48 кв.м., въззивният съд е постановил неправилно решение при касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – необоснованост, нарушение на материалния и процесуалния закон, което следва да се отмени в тези части и искът за делбата на същите да се отхвърли. В останалата обжалвана част, в която делбата на сутеренния и първи етажи от жилищната сграда-без намиращия се на ет.1 гараж, ведно със стопанската постройка, са допуснати до делба между С. Р. А. с дял 6/12 ид.ч., М. Х. Н. с дял 4/12 ид.ч. и по 1/12 ид.ч. за Н. А. Н. и И. А. Н., въззивното решение като правилно, подлежи на потвърждаване. Правоприемник на правата на починалия ищец е само дъщеря му С. А., а не майка му С. Г.. Делът на съделителят М. Н. е по-голям от тези на децата й И. и Н., защото сградата е сторена по време на брака с наследодателя А. Н., и същата при прекратяване на брака получава 4/6 ид.ч. от СИО, която в случая е 1/2 ид.ч. от жилищата на сутерена и първия етаж, ведно с обслужващата стопанска постройка, или 4/12 ид.ч. за М. Н..

По разноските: Направените от касатора М. К. разноски остават в нейна тежест. Съделителят С. А. също няма право на възстановяване на разноски, тъй като касационната жалба на Н. и И. Н. се уважава. На касаторите Х. и Н. Н. С. А. дължи разноски, така : за въззивната инстанция в размер на 40 лв. за държавна такса и 600 лв. за адвокатско възнаграждение от претендираните 850 лв., за касационната инстанция - 70 лв. за държавна такса. Други разноски в касационното и в първоинстанционното производства няма данни И. и Н. Н. да са направили. Адвокатското възнаграждение за пълномощника на тези касатори във въззивната инстанция се намалява по направеното в същата инстанция възражение на насрещната страна по чл.78, ал.5 ГПК, от претендираните 850 лв. на 600 лв. (минимума по чл.8, ал.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за минималните размери на адвокатските възнаграждения /сегашно заглавие променено/ в относимата към датата на договора с адв.С. / 28.02.2022 г./ редакция, т.е. тази преди изм. с ДВ, бр.88/4.11.2022 г. Разликата над сумата 600 лв. до 850 лв. няма основание да бъде присъждана поради липсата на усложнения във въззивното производство. Съставът на ВКС съобрази, че, съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС, при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г., но приема минималните размери по тази наредба като ориентир за преценка справедливия размер на разноските, който да се възложи на загубилата страна според сложността на спора пред съответната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1222/14.10.2022 г. по в. гр. д. № 3/2022 г. на ОС-Варна, в частта , в която е потвърдено първоинстанционно решение № 262494/03.09.2021 г. по гр.д. № 19329/2018 г. на РС-Варна в частта за допускане делбата на описаното дворно място, представляващо УПИ № *- * в кв. 36, [населено място], [община], област В., между С. Р. А., М. Х. Н., Н. А. Н. и И. А. Н. при посочени квоти, и в частта , в която е отменено същото първоинстанционно решение в частта за изключване от делбата на гараж от 18 кв.м. и делбата на този гараж е допусната между същите съделители при посочени квоти.

ОБЯВЯВА ЗА ВЛЯЗЛО В СИЛА съгласно чл.296, т.2, предл. първо ГПК, първоинстанционно решение № 262494/03.09.2021 г. по гр.д. № 19329/2018 г. на РС-Варна в частта за допускане делбата на дворно място, представляващо УПИ № *- * в кв. 36, [населено място], [община], област В., между посочените в същото решение съделители и квоти, и в частта за изключване от делбата на гараж от 18 кв.м., който се намира на ет.1 от жилищната сграда в същото дворно място.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1222/14.10.2022 г. по в. гр. д. № 3/2022 г. на ОС-Варна, В ЧАСТИТЕ, в които, в резултат на потвърждаване на решение № 262494/03.09.2021 г. по гр. д. № 19329/2018 г. на РС-Варна, са допуснати до делба втори и мансарден етажи от жилищна сграда със ЗП 173 кв. м. и РЗП 542 кв. м., построена в УПИ № *- * в кв. 36, [населено място], [община], както и лятна кухня с площ 48 кв. м., между съделители и при квоти: 6/12 ид.ч. за С. Р. А. (наследник на Р. Й. А.), представлявана от законния представител С. В. И., 4/12 ид.ч. на М. Х. Н. и по 1/12 ид.ч. за Н. А. Н. и И. А. Н., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Р. А. (наследник на първоначалния ищец Р. Й. А.), срещу М. Х. Н., Н. А. Н. и И. А. Н., иск за делба на следните обекти в дворното място, представляващо УПИ № *- * в кв. 36, [населено място], [община], област В., а именно : на втори и мансарден етажи от жилищната сграда в дворното място със ЗП 173 кв. м. и РЗП 542 кв., на които етажи е разположено описаното в у-ние за търпим строеж № 98/16.07.2018 г. на гл.архитект на общ.А. жилище № 3 със застроена площ 136 кв.м. и РЗП 242 кв.м., и на лятна кухня с площ 48 кв. м.

ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение № 1222/14.10.2022 г. по в. гр. д. № 3/2022 г. на Варненския окръжен съд, в останалите части.

ОСЪЖДА С. Р. А. да заплати на Н. А. Н. и И. А. Н. разноски за въззивната инстанция общо 640 лв. и разноски за касационната инстанция общо 70 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: