Допустимост на делба на двор и определяне на общи части

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 99/2019 г.

гр. София, 13.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Ани Давидова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 2789 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 295 ГПК.

С постановеното по реда на чл. 288 ГПК Определение № 188 от 16.04.2019 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 416 от 19.01.2018 г., постановено по в.гр.д. № 4611/2009 г. на СГС, ІІ „д” въззивен състав, за да се провери допустимостта на въззивния акт в две негови части, а именно: (1) частта, с която (посредством потвърждаване на първоинстанционното решение) е отхвърлен иск за делба на дворно място, представляващо имот с идентификатор ***, [населено място], както и (2) частта, с която е постановено, че към допуснатия до делба първи етаж от къща с идентификатор ***** принадлежат 39,63 % ид.части от общите части на сградата .

С подадената в срока по чл. 283 ГПК чрез адвокат Н. И. от САК касационна жалба, И. А. И. поддържа, че дворното място е било собственост на дядо му И. С. Т., а след неговата смърт и на основание саморъчно завещание от 1989 г. е придобито изцяло от жалбоподателя. По тази причина теренът не подлежи на допускане до делба, а не по причина, че е обща част по смисъла на чл. 38, ал. 3 ЗС, както е приел въззивния съд. Отправено е искане в тази част въззивното решение да бъде отменено. Претендира разноски.

Ответниците по касация Т. К. С., В. С. Г. и К. С. М., представлявани от адвокат И. Ю. от САК, възразяват, че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.

Ответницата по касация И. А. М. не е взела становище в настоящото производство.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба оплаквания и в правомощията си по чл. 290, чл. 293 и чл. 295 ГПК, намира следното:

Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 218з, ал. 1 ГПК (отм.) във връзка с чл. 196 и сл. ГПК (отм.), след като с Решение № 305 от 12.05.2009 г. по гр.д.№ 728/2008 г. по описа на ВКС, състав на Първо г.о. е отменил Решение от 21.06.2005 г. по в.гр.д.№ 4033/2003 г. на СГС, IV-г въззивен състав и е върнал делото на въззивния съд за ново разглеждане. Посочено е, че И. А. И. е предявил иск по чл. 69 ЗН срещу баща си и чичо си (А. И. С. и С. И. С., и двамата – починали в хода на производството) за делба на дворно място с площ от 760 кв.м., което представлява УПИ ** от квартал 52 по плана на [населено място],[жк], както и за делба на намиращите се в този УПИ постройки: двоен гараж в северозападния ъгъл, стопанската постройка южно от него и първия етаж от двуетажна жилищна сграда. Въззивният съд не е съобразил изначално заявеното от ищеца твърдение, поддържано и в молба от 30.12.2010 г. за уточнение на исковата молба, че дворното място е негова изключителна собственост по силата на съставено през 1989 г. от дядо му И. С. Т. (починал на 12.10.1992 г.) завещание. Изследвана е автентичността на документа и е прието, че същата не е оборена, съответно - саморъчното завещание от 14.09.1989 г. се явява валидно. Същото има характер на завет, доколкото с него И. С. Т. е завещал на ищеца И. А. И. (негов внук) конкретно имущество - цялото дворно място, заедно с ½ ид.ч. от първия етаж на сградата, гаража и бараката, построени в дворното място. Заявеното пред въззивната инстанция при условията на отменения ГПК от наследниците на С. И. С. възражение за намаляване на завета е преценено като процесуално допустимо, но по същество - неоснователно, тъй като е погасено по давност. Подробно са изследвани промените в собствеността и регулационния статут на дворното място и е формиран извод, че считано от м. януари 1958 г. и към смъртта му на 12.10.1992 г., теренът е бил индивидуална собственост на завещателя И. С. Т.. За построената по време на брака му с К. Т. Т. едноетажна къща е прието, че е придобита от двамата съпрузи в режим на съпружеска имуществена общност при съобразяване на т. 4 от ППВС № 5/1972 г. (съгласно което построената по време на брака сграда, дори и върху земя само на единия от съпрузите, става обща собственост на основание чл. 13 СК от 1968 г.). След смъртта на К. Т. Т. на 27.06.1984 г. собствеността върху къщата е транслирана при условията на чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г., като съпругът й не е получил част от дела на К. Т., а този дял е преминал при равни квоти съобразно чл. 5, ал. 1 ЗН върху двамата й сина - А. И. С. и С. И. С.. Така дяловете в съсобствеността върху съществувалия към 1985 г. първи етаж от къщата в дворното място - предмет на делбата, съответстват на посоченото в съставения на 05.03.1985 г. нотариален акт № 144, том I, дело № 93/1985 г., а именно: ½ ид.ч. за И. С. Т., ¼ ид.ч. за А. И. С. и ¼ ид.ч. за С. И. С.. Със заявления до РНС „9-ти септември” на И. С. Т. от 02.05.1985 г. и на А. И. С. от 13.05.1986 г. двамата са учредили безвъзмездно на С. И. С. право на надстрояване на втори етаж на къщата. Вторият етаж на сградата е построен по време на брака на С. И. С. с Т. К. С. (бракът е прекратен със смъртта на съпруга на 15.02.2014 г.). След приключване на строителството, на първия етаж в къщата е обособено отделно еднофамилно жилище, което се намира над мазето и под построеното на втория етаж друго жилище – суперфициарна собственост на С. и Т. С..

Въззивният съд е приел, че в дворното място е построена сграда, част от която (вторият етаж) принадлежи само на някои от собствениците на земята. Отделните етажи от сградата принадлежат на различни собственици и върху нея на основание чл. 38, ал. 1 ЗС съществува етажна съсобственост, която е неделима по отношение на общите части на сградата, включително придадения към нея поземлен имот (чл. 38, ал. 3 ЗС). „В този случай, когато в имота съществува една сграда, в която всеки от етажите представлява отделен обект на правото на собственост, а теренът принадлежи общо на съсобствениците в сградата, се създава положение, което законът приравнява на съществуване на етажна собственост - теренът, в който е изградена сградата, става обща част, придадена към нея, по естеството си (т. 1, б. „е” от ППВС № 2/1982 г.)”. С мотив, че дворното място е съсобствено между страните, но законът е създал пречка за извършване на делбата му, СГС е потвърдил решението на СРС в частта, с която е постановено отхвърляне на иска за делба по отношение на терена.

По-нататък въззивният съд е приел, че на делба подлежат първия етаж от построената в имота къща, заедно с прилежащите му части, както и двойния гараж и стопанската сграда. Съгласно заключението на СТЕ, изслушана в първоинстанционното производство, на процесния по делото първи етаж от сградата се падат 39,63 % от общите части на сградата. Собствеността на гаража и стопанската сграда е установена към 1985 г. в нотариален акт № 144, том I, дело № 93/1985 г. от 05.03.1985 г. при същите квоти, при които е установено и правото на собственост върху първия етаж от къщата – ½ за И. С. Т., ¼ за А. И. С. и ¼ за С. И. С.. Тъй като страните не са посочили други основания за придобиване на право на собственост върху гаража и стопанската сграда, отразеното в констативния нотариален акт е прието за съответстващо на действителното правно положение при позоваване на ТР № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. Прието е, че учредяването на право на строеж в полза на С. И. С. за построяване на втори етаж на къщата в имота през 1986 г. не се отразява на собствеността на обслужващите постройки. Съобразно саморъчното завещание от 14.09.1989 г. И. А. И. е придобил ½ ид.ч. от първия етаж на жилищната сграда, гаража и бараката, а А. И. С. и С. И. С. са останали собственици на по ¼ от тези имоти (придобити по наследство от майка им К. Т.). След смъртта на А. И. С. на 25.01.2006 г. той е наследен от децата си - ищеца и И. А. М., с което се е увеличил вече придобития от ищеца дял от ½ ид.ч. от процесните постройки. След смъртта на С. И. С. на 15.02.2014 г. негови наследници са съпругата Т. К. С. и двете дъщери К. С. М. и В. С. Г.. Ето защо постройките - предмет на делбата (двоен гараж в северозападната част на дворното място, първи етаж от двуетажна жилищна сграда и стопанска постройка южно от гаража, намиращи се в дворното място с адрес [населено място],[жк], [улица]) са допуснати до делба при квоти: 15/24 ид.ч. за И. А. И., 3/24 ид.ч. за И. А. М. и по 2/24 ид.ч. за Т. К. С., В. С. Г. и К. С. М..

Извън предмета на настоящото произнасяне е въззивното решение в частта, с която е допусната делба по отношение на първия етаж от жилищната сграда, двоен гараж и стопанска постройка южно от него, в която част не е допуснато касационно обжалване.

С постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение касационната инстанция е съобразила разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК (в редакцията след изменението с ДВ, бр. 86 от 2017 г.) и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, задължаващи ВКС служебно да следи за вероятна нищожност или недопустимост на въззивния акт. В изпълнение на това си правомощие, настоящият състав констатира, че още с исковата молба И. А. И. се е позовал на саморъчното завещание от 1989 г., съставено в негова полза от починалия на 12.10.1992 г. И. С. Т., с което му се завещават ½ идеална част от първия етаж от жилищната сграда, гаража и стопанската постройка, както и „цялото дворно място, съставляващо парцел ** от кв. 52 по плана на [населено място]” . При повторното разглеждане на спора от въззивния съд, с молба от 30.12.2010 г. ищецът е заявил, че претендира „цялото дворно място да бъде в неговия дял”, като моли при допускане на делбата в квотите на останалите страни по делото „да не се включват” идеални части от дворното място. Така направените изявления мотивират касационната инстанция да приеме, че в настоящото производство изобщо не е предявяван иск за делба на терена. Изложените обстоятелства сочат, че ищецът поддържа наличието на съсобственост само по отношение на постройките, но не и за терена, в който те са изградени, съответно на които е и отправеното към съда искане „да не се включват” идеални части от дворното място в дяловете на съсобствениците на сградите. Това означава, че отсъства сезиране на съда с иск за делба на дворното място, в която ситуация произнасянето по такъв с въззивното решение се явява процесуално недопустимо. Основание за произнасяне по отношение на дворното място в рамките на делбеното производство не произтича и от неговия статут, доколкото в случая то не представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Съгласно практиката на ВКС (Решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр.д.№ 2054/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 979/09 г. на ВКС, І г.о.) обща част на сградата по чл. 38, ал. 1 ЗС в режим на етажна собственост е земята, върху която тя е построена (тъй като без нея сградата не може да съществува), за разлика от двора, чийто статут може да бъде различен. Дворното място е обща част, когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на терена. Когато обаче дворното място, в което е построена сградата етажна собственост, не принадлежи на всички етажни собственици, той не е обща част на сградата. Настоящият случай е именно такъв, защото собственици на втория етаж от жилищната сграда са само наследниците на С. И. С., на когото е учредено правото на строеж през 1986 г., без обаче да му е прехвърлена идеална част от собствеността върху терена. В този случай не може да се приеме, че теренът е загубил самостоятелния си характер и е придобил обслужващо значение спрямо сградите, т.е. че е станал обща част. Самостоятелният статут на дворното място и отсъствието на надлежно сезиране с иск за делба (какъвто, при твърдението за изключителна собственост в полза на ищеца би бил и лишен от правен интерес) обосновават извод, че произнасянето на въззивния съд за отхвърляне на иск за делба на терена е процесуално недопустимо и като такова подлежи на обезсилване – чл. 293, ал. 4 ГПК.

С постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение под съмнение е поставена и допустимостта на въззивното решение в частта, с която е постановено, че към процесния първи етаж принадлежат 39,63 % ид.части от общите части на сградата при отсъствие на претенция по чл. 40 ЗС. Съгласно формираната в тази връзка практика на ВКС (Решение № 97 от 10.07.2018 г. по гр.д.№ 3845/2017 г. на ВКС, І г.о., Решение № 54 от 20.06.2016 г. по гр.д.№ 4977/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 89 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 588/2012 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 309 от 18.11.2011 г. по гр.д.№ 215/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.), когато предмет на делбата е отделен обект от етажна собственост, до делба се допуска и припадащата му се част от общите части, а когато разпределянето на част от общите части не е извършено с решението по допускане на делбата, общите части следва да се разпределят по правилото на чл. 40 ЗС най-късно във фазата по извършването на делбата. Решението съответства на така формираната практика на ВКС, поради което в тази си част то е както допустимо, така и правилно (постановено в съответствие с установените факти, съобразно неоспореното заключение на СТЕ от 05.06.2002 г.) и като такова следва да бъде оставено в сила.

По отговорността за разноските в настоящото производство: С оглед съотношението между частта, в която въззивното решение е обезсилено, към частите, в които то влиза в сила, касаторът има право на ¼ от разноските, които е направил за държавна такса за образуване на настоящото производство и за адвокатско възнаграждение (т.е. 507,50 лв. от заплатените 2 030 лв.) и ½ от държавната такса за разглеждане на делото (т.е. 25 лв.), или общо – 532,50 лв. Ответниците по касация имат право на сумата 562,50 лв., представляваща ¾ от заплатения адвокатски хонорар в размер на 750 лв. (л. 17), по отношение на който възражението за прекомерност е неоснователно. След компенсация, касаторът остава да дължи сумата 30 лв.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1- 4 ГПК и чл. 81 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 416 от 19.01.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 4611/2009 г. на СГС, ІІ „д” въззивен състав в частта, с която , посредством потвърждаване на решение от 28.07.2003 г. по гр.д.№ 909/1997 г. на СРС, 58 състав, е отхвърлен иск за делба на дворно място , представляващо имот с идентификатор *** и площ според данните от кадастралната карта 749 кв.м., с адрес: [населено място], [улица], което представлява УПИ ** от кв. 52 по плана на [населено място], кв. К., със съседи: от север - поземлен имот с идентификатор ***, от изток - поземлен имот с идентификатор ***, от юг - [улица], и от запад-улица (имот с идентификатор ***).

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 416 от 19.01.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 4611/2009 г. на СГС, ІІ „д” въззивен състав в частта, с която е постановено, че към допуснатия до делба първи етаж от къща с идентификатор ***** принадлежат 39,63 % ид.части от общите части на сградата .

ОСЪЖДА И. А. И. ДА ЗАПЛАТИ на Т. К. С., В. С. Г. и К. С. М. сумата 30 (тридесет) лева – разноски за защита пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: