ВКС потвърди присъда за умишлено убийство с особена жестокост и домашно насилие

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * неоснователност на касационна жалба * обвинителен акт * оценка на доказателства * смесена вина * особена жестокост * особено мъчителен начин

1

Р Е Ш Е Н И Е
№. 531
гр. София, 29 октомври 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Калин Софиянски

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 605/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационни жалби на подсъдимия А. П. Т. и на служебния му защитник адв. Ж. Ж. срещу въззивна присъда № 1 от 25.04.2024 г. на Апелативен съд – Варна, постановена по внохд № 301/2023 г. по описа на съда.

В жалбата си подсъдимият А. Т. прави оплакване, че атакуваната присъда е неправилна, незаконосъобразна и необоснована. Сочи, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че не е осъществил състава на престъплението, за което е бил осъден от АС-Варна. В депозираните от него допълнения към жалбата цифрово е релевирана разпоредбата на чл. 348 ал.1 НПК, регламентираща и трите касационни основания, като същевременно словесно се поддържат оплаквания, че присъдата на апелативния съд е неправилна, незаконосъобразна (поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила), необоснована и несправедлива. Изразява се несъгласие с мотивите на присъдата. Излагат се твърдения, че обвинителният акт е несъстоятелен, незаконосъобразен и необоснован и че съдържа само предположения без нито едно пряко доказателство, което да го уличава като извършител на деянието; че присъдата на АС-Варна изцяло се основава на предположения и на косвени доказателства (показанията на близките на пострадалата, които са заинтересовани лица) и че обвинението не е доказано по безспорен, категоричен и несъмнен начин, с което е нарушен чл. 303 НПК; че разследването не е водено обективно, всестранно и пълно, а едностранно срещу него, което е в нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК; че апелативният съд е приел само обвинителната теза, без да даде ясни мотиви защо отхвърля неговата теза; че мотивите са извлечени от обвинителния акт и от спекулациите на вещите лица; както и че председателят на въззивния съдебен състав е влязъл в ролята на прокурор, което е довело до неоснователно завишаване на присъдата му. Оспорва се верността на приетите за установени от въззивния съд релевантни фактически положения относно извършването на деянието и предходното агресивно и насилствено поведение на подсъдимия спрямо пострадалата Г. И., като се твърди, че никога не се е случило нищо от това, което е описано в мотивите на присъдата. Подсъдимият излага собственото си становище по отношение на фактите, като описва друга, различна от възприетата от апелативния съд, фактическа обстановка на настъпилите събития и изобщо на случилото се в инкриминирания период, изключваща участието му в престъплението, за което е осъден Предлага своя интерпретация на някои от фактите. Формулира се и оплакване, че „определянето на кръвнина“ по гражданските искове е неправилно, понеже свидетелите, даващи показания срещу него, лъжат. Алтернативно се заявяват искания обжалваната присъда на АС-Варна да бъде отменена и да бъде постановена нова присъда, с която да бъде признат за невинен и оправдан; присъдата му да бъде намалена значително; или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-Варна.

В жалбата на защитника адв. Ж. са релевирани цифрово и текстово всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. В изготвеното от него допълнително писмено изложение се твърди, че въззивният съд е формирал неправилно вътрешно убеждение, което е довело до отмяната на първоинстанционната присъда. Това оплакване се обосновава с доводи, че АС-Варна е отменил присъдата на ВОС, мотивирайки се основно със заключението на КСМТРЕ; че изцяло е даден превес на данните от медицинските експертизи и от обясненията на вещите лица, без да са анализирани в дълбочина събраните данни и в частност събраните такива относно травмираната ръка на подсъдимия и възможността той да нанесе с нея пет удара в главата на пострадалата; че изводите на въззивния съд относно броя на нанесените удари се явяват изолирани с оглед останалите събрани доказателства; че по същата причина се явява неубедителен и изводът за изключването на „ку-механизма“ за получаване на травматичните увреждания от пострадалата. Оспорва се като неприемлив извода на въззивната инстанция, че е опровергана по безспорен начин възможността жертвата да е починала от ковид, като в тази връзка се отправя упрек, че не е коментирано по никакъв начин откритото в кръвта на починалата вещество „troponin“, което, според защитника, е пряко доказателство за ковид заболяване. Застъпва се становище, че всички състави на престъпленията по чл.116 НК се реализират от субективна страна под формата на вината пряк умисъл, но че в мотивите на обжалваната присъда липсват посочени основания дали с осъществяването на деянието подсъдимият е целял настъпването на смъртен резултат. Заявява се също, че направените общи констатации относно интензитета на нападението и броя на ударите (за който нямало конкретни доказателства) не би следвало да мотивират апелативния съд да достигне до извод за извършено престъпление по чл. 116 НК. Счита, че единствено и само от локализацията на нараняванията не може да се направи категоричен извод, че с действията си подсъдимият е целял настъпване смъртта на жертвата. Сочи се, че относно квалифициращите елементи „обособено мъчителен начин“ и „особена жестокост“ няма обективни доказателства и че за тях в мотивите са изложени само принципни съждения за отношението на подсъдимия към пострадалата. Твърди се, че за правилната квалификация на извършеното от А. Т. престъпление е следвало да се направи ясно разграничаване между престъпните състави по чл. 116 НК и по чл. 124 НК, което не е било сторено от въззивния съд. В обобщение се изтъква, че неправилният анализ на доказателствата е довел до съществено нарушение на закона, а оттам и да нарушение на процесуалните правила при постановяване на въззивната присъда. Отправя се молба на основание чл. 354 ал.2 НПК атакуваната присъда да бъде отменена изцяло и подсъдимият да бъде оправдан. Алтернативно се прави искане да бъде отменен обжалвания съдебен акт и делото да бъде върнато на Апелативен съд-Варна за ново разглеждане.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия А. П. адвокат Ж. поддържа касационните жалби (своята и на подсъдимия), изложените в тях съображения в подкрепа на релевираните оплаквания, както и направените в тях искания. В допълнение развива оплакване, че неправилно въззивната инстанция е оставила без разглеждане и обсъждане свидетелските показания на Т. Я. К., сочена от защитника като очевидец, възприел случващото се в навечерието на 13.06.2020 г. Оспорва и правилността на извода на въззивния съд, че наличието на възникналата двустранна пневмония, приета за основна причина за смъртта, е вследствие получената черепно мозъчна травма. Моли подсъдимия да бъде оправдан или делото да бъде върнато на друг състав на АС – Варна. По отношение на гражданските искове моли същите да не бъдат уважени.

Подсъдимият А. П. не се явява в заседанието пред ВКС и не взема становище.

Гражданските ищци и частни обвинители С. И. К., И. Б. И., Б. И. К. и М. Б. И. не се явяват и не вземат становище. Служебно назначеният им повереник адвокат С. К. моли да бъде потвърдена въззивната присъдата и да се оставят без уважение двете касационни жалби.

Гражданският ищец и частен обвинител Б. Г. И. не се явява. Служебно назначеният му повереник адвокат Т. К. счита подадените от подсъдимия и от неговия защитник жалби за частично основателни. Намира за правилна първоинстанционната присъда, поради което счита, че същата следва да бъде оставена в сила, тъй като приетото с нея за извършено престъпление е това, за което подсъдимият следва да изтърпи наказание и за което съответно да бъде осъден по гражданските искове, но не и по квалификацията, която е направил въззивният съд.

Представителят на Върховната прокуратура намира за неоснователни касационните оплаквания на подсъдимия и на неговия защитник. С оглед на това пледира присъдата на Апелативен съд-Варна да бъде оставена в сила.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационните жалби доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

Атакуваната пред ВКС въззивна присъда е постановена при второ по ред въззивно производство, след като при първото Апелативен съд-Варна е отменил изцяло присъдата на Окръжен съд-Варна и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция.

При първото разглеждане на делото от ОС-Варна, образувано като НОХД № 377/2021 г., била постановена присъда № 20/01.04.2022 г., с която подсъдимият А. П. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.124, ал.1, пр.3 НК, за което му било наложено наказание за срок от пет години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване, като е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.116 ал.1 т.6, пр.3 и пр.4 т.6а НК. Със същата присъда на основание чл.59, ал.1 НК било зачетено времето, през което на подсъдимия Т. била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ считано от 26.01.2021 г. С присъдата подсъдимият А. П. Т. бил осъден да заплати на гражданските ищци обезщетения за причинени неимуществени вреди в резултат на престъплението по чл. 124, ал. 1, пр.3 от НК ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането (11.07.2020 г.) до окончателното изплащане на сумите, както следва: - на гражданския ищец Б. Г. И. сумата в размер на 150 000 лв.; на С. И. К. и Б. И. К. сумите в размер на по 75 000 лв., като предявеният от С. К. граждански иск бил отхвърлен за разликата до пълния му размер от 150 000 лв.; на М. Б. И. сумата в размер на 30 000 лв., като предявеният от нея граждански иск бил отхвърлен за разликата до пълния му размер от 75 000 лв.; и на И. Б. И. сумата в размер на 15 000 лв., като предявеният от него граждански иск бил отхвърлен за разликата до пълния му размер от 75 000 лв. С присъдата били разрешени и въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото.

По протест на прокурор при ОП-Варна и по жалби на подсъдимия и на неговия защитник срещу така постановената присъда пред Апелативен съд-Варна е било образувано внохд № 154/2022 г., приключило с решение № 116/19.07.2022 г., с което атакуваната присъда на ОС-Варна била отменена изцяло и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

След връщането на делото в Окръжен съд-Варна било образувано нохд № 788/2022 г. по описа на съда, като с определение от 16.09.2022 г. на основание чл. 248 ал. 5 т. 1 и ал. 6 НПК било прекратено съдебното производство и делото било върнато на прокурора за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебната фаза. По внесения нов обвинителен акт срещу подсъдимия А. П. Т. за същото престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и пр. 4 и т. 6а, вр. чл. 115 от НК в Окръжен съд-Варна било образувано НОХД № 109/2023 г. по описа на съда. По това дело била постановена присъда № 26/31.05.2023 г., с която подсъдимият Т. бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 124 ал. 1 предл. 3 НК, за което му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години при първоначален общ режим, като бил признат за невинен и на основание чл. 304 НПК оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и пр. 4 и т. 6а, вр. чл. 115 НК. Със същата присъда било зачетено времето, през което на подсъдимия Т. била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ считано от 26.01.2021 г. С тази присъда подсъдимият А. П. Т. бил осъден да заплати на гражданските ищци обезщетения за причинени неимуществени вреди в резултат на престъплението по чл. 124, ал. 1, пр.3 НК ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането (11.07.2020 г.) до окончателното изплащане на сумите, както следва: - на гражданския ищец Б. Г. И. сумата 150 000 лв.; на С. И. К. и Б. И. К. сумите по 80 000 лв., като предявените от тях граждански искове били отхвърлени за разликата до пълните им размери от по 150 000 лв.; на М. Б. И. и И. Б. И. сумите по 40 000 лв., като предявените от тях граждански искове били отхвърлени за разликата до пълните им размери от по 75 000 лв. Освен това с присъдата окръжният съд се е произнесъл по веществените доказателства и разноските, като е възложил последните на подсъдимия.

Срещу така постановената присъда постъпили въззивен протест на прокурор при ОП-Варна и въззивни жалби на частните обвинители, на подсъдимия и на защитника му. Въз основа на тях пред Апелативен съд-Варна било образувано внохд № 301/2023 г., приключило с атакуваната пред ВКС присъда № 1 от 25.04.2024 г. С въззивния съдебен акт на основание чл. 336 ал.1 т.1 НПК първоинстанционната присъда е отменена в наказателно-осъдителната част, с която подсъдимият А. П. Т. бил признат за виновен в извършено престъпление по чл.124, ал.1, пр.3 НК и оправдан по първоначално възведеното обвинение по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 и пр. 4 и т.6а, вр.чл.115 НК, като е приложен закон за по-тежко наказуемо престъпление по чл.116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и пр. 4 и т. 6а, вр.чл.115 НК, за което е имало обвинение в първата инстанция, и подсъдимият А. Т. е признат за виновен в това, че на 13.06.2020 г. в [населено място], обл. Варна, умишлено умъртвил другиго – Г. Б. И., като деянието е извършено по особено мъчителен за убитата начин, с особена жестокост и в условията на домашно насилие, и смъртта е настъпила на 11.07.2020 г., поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.3 и пр.4 и т.6а, вр. чл.115 НК и чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от седемнадесет години и шест месеца, което на основание чл. 57 ал. 1 т. 2 б. „а“ ЗИНЗС да изтърпи при първоначален строг режим. С въззивния съдебен акт първоинстанционната присъда е потвърдена в останалата й част и подсъдимият е осъден да заплати по сметка на АС-Варна направените разноски във въззивното производство.

Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от процесуално легитимирани страни; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок.

Доколкото ВКС следва да се произнесе единствено по надлежно релевирани в касационните жалби основания, се налага да бъдат направени предварителни уточнения, определящи пределите на настоящата касационна проверка:

Относно касационната жалба на подсъдимия следва да се изтъкне, че под формата на претенции за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК в съдържанието й са залегнали и оплаквания срещу обосноваността и правилността на въззивната присъда и в частност срещу правилността на възприетите от въззивния съд фактически констатации, въз основа на които са формирани изводите за наличието на съответните обективни и субективни елементи на престъплението, в извършването на което е признат за виновен. Чрез заявеното несъгласие с мотивите на въззивната присъда – „че никога не е имало нищо от това, което е описано в тях“ - по същество са оспорени като неверни и неправилни констатациите на въззивния съд по отношение на приетите за установени факти, обуславящи обективната и субективна съставомерност на деянието на касатора. Същевременно в жалбата се поддържа лансираната от подсъдимия П. още в предходните инстанции версия, че пострадалата Г. И. се е самонаранила при неколкократните й падания на път за дома им и вътре в дома им и че той не е извършил вмененото му травматично въздействие спрямо нея. С поддържането на тази версия, на която се базира и основното му искане (да бъде оправдан), подсъдимият на практика настоява касационният съд да кредитира неговите обяснения за случилото се. Всички тези възражения, сочещи на претенции за необоснованост и неправилност на въззивната присъда, не могат да бъдат обсъдени от ВКС, тъй като фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. ВКС няма правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касационният съд не разполага с процесуални възможности и за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма правомощие автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността на обясненията на подсъдимия и на останалите доказателствени източници. ВКС проверява единствено юридическата правилност на контролираните съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Поради това отправеното искане за оправдаване на подсъдимия е изначално неоснователно, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. Предвид така изложеното и след като фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на атакувания съдебен акт, то в настоящото производство ВКС не дължи отговор на обсъжданите възражения в жалбата на подсъдимия, касаещи несъгласието му с възприетата фактическа обстановка.

В жалбата на подсъдимия се оспорват и уважените размери на гражданските искове, но това е сторено само формално и декларативно - единствено посредством твърдението, че „определянето на кръвнина като граждански искове е неправилно, защото свидетелите, които са срещу мен, лъжат в съдебно заседание“. Формулирано по този начин, възражението относно несъгласието с произнасянето на предходните инстанции в гражданската част на делото се явява бланкетно и ненадлежно конкретизирано и аргументирано съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК, поради което това възражение не съставлява годно основание за касационна проверка. Касационният съд не извършва цялостен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по възведените претенции, които трябва да са уточнени, за да означат ясно рамките на касационната проверка. Ако претендираните нарушения не са изрично конкретизирани и не е ясно посочено в какво се изразява нарушението на закона при определянето на обезщетенията по гражданските искове, касационната инстанция обективно е лишена от възможност да даде мотивиран отговор на възраженията, защото няма задължения да ги предполага и тълкува, респ. няма правомощия по свой почин да замести тази непълнота по собствено усмотрение. При отсъствието на данни в подкрепа на заявеното оплакване ВКС не може да изпълни задължението си по чл. 354, ал. 4 във връзка с чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК и да даде отговор на същото. По тези съображения настоящият съдебен състав изключи от обхвата на касационната проверка атакувания въззивен съдебен акт в частта му, отнасяща се до произнасянето по гражданските искове.

По горните съображения извън пределите на касационната проверка остават и заявените в жалбата на подсъдимия оплаквания, че с атакуваната присъда е нарушен материалния закон и че тя е несправедлива, както и съдържащото се в жалбата на защитника, че определеното наказание е явно несправедливо. Същите се свеждат единствено до декларативни твърдения в този смисъл, лишени са от конкретно съдържание и разкриват единствено несъгласието на обжалващите страни с крайните изводи на атакувания съдебен акт – подсъдимият относно приложението на материалния закон и наказанието, а защитникът относно наказанието. Обстоятелството, че в касационната жалба на защитника е отразено правното основание по чл. 348, ал. 1 т.3 НПК съвсем не е достатъчно да се приеме, че е надлежно релевирано уреденото в тази разпоредба касационно основание. Разпоредбата на чл. 351, ал. 1 НПК, регламентираща съдържанието на касационната жалба, поставя изискването за посочване в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят. Но относно въпросните оплаквания това изискване не е изпълнено и в двете жалби, като в жалбата на защитника даже не е формулирано изрично искане във връзка със заявеното несъгласие с определеното наказание. Затова, след като не са надлежно конкретизирани и мотивирани съобразно изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК, тези възражения също не съставляват годно основание за касационна проверка.

С оглед изложеното допустимите за касационна проверка оплаквания в двете жалби се явяват единствено касаещите спазването на съдопроизводствените правила при ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия и в частност на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция при установяването на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, относими към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК (в двете жалби), както и касаещите нарушенията на материалния закон, относими към основанието по чл. 348 ал.1 т.1 НПК (в жалбата на защитника).

Оплакването на подсъдимия за необоснованост, несъстоятелност и незаконосъобразност на обвинителния акт е изцяло неоснователно. Доколкото обвинителният акт не е решаващ юридически акт по въпроса относно фактическите положения (които по предложение на прокурора трябва да се приемат за установени от съда), същият не подлежи на преценка за обоснованост и състоятелност (доказаност). Освен това актуалният обвинителен акт, поставил началото на съдебното производство по НОХД № 109/2023 г., не е изготвен в нарушение на процесуалните правила. В него са посочени фактите, имащи значение за формулиране на фактическите и правни рамки на обвинението срещу подсъдимия, като от него се установяват всички изискуеми от чл. 246, ал. 2 и 3 НПК обстоятелства. Посочването на тези обстоятелства е достатъчно пълно, ясно и разбираемо, поради което обвинителният акт отговаря изцяло на изискванията на чл. 246, ал. 2 НПК съобразно тълкуването, дадено в ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС. С оглед на това не е нарушено правото на защита на подсъдимия да узнае и разбере фактите по обвинението и да организира защитата си.

Идентичните по съдържание възражения в жалбите на подсъдимия и на защитника му относно процесуалната законосъобразност на дейността на въззивния съд по проверката и оценката на доказателствата и правилността на формирането на вътрешното убеждение при установяването на фактологията на деянието позволяват общото им разглеждане и обсъждане.

ВКС намира, че относимите към инкриминираното деяние фактически положения са установени в пълно съответствие с процесуалните правила, без да са допуснати нарушения при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствените материали. За пълното и всестранно изследване на всички относими обстоятелства АС-Варна е провел задълбочено въззивно съдебно следствие, в рамките на което по искане на подсъдимия и на защитата му и по служебен почин е приобщил множество доказателствени материали – експертни заключения, свидетелски показания и писмени доказателства. Чрез тази си доказателствена дейност въззивният съд е взел всички необходими процесуални мерки за разкриването на обективната истина, като в резултат от нея възприетите от този съд фактически констатации се явяват вярно и точно отражение на интересуващите процеса факти. Апелативният съд е проконтролирал изцяло както доказателствената дейност на първоинстанционния съд, така и постановената от него присъда, като в рамките на правомощията си мотивирано е обосновал изводите си за възприетите фактически положения относно агресивното увреждащо поведение на подсъдимия спрямо пострадалата и неговите обективни характеристики (насоченост, интензитет), в т.ч. че той й е нанесъл най-малко пет силни удара в областта на лицето и главата, както и относно причинените й травматични увреждания вследствие на това посегателство.

При касационната проверка не са констатират процесуални нарушения, които да опорочават установяването на приетите от апелативния съд факти. При извеждането им въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да дадат основания за съмнителност на установената фактология. Процесът по оценка на доказателствената съвкупност е законосъобразно осъществен - доказателствените източници са изследвани в пълнота, без да е игнориран някой от тях; съдържанието им не е изопачено; не е налице превратно и/или едностранчиво обсъждане на доказателствения материал по делото (в ущърб на подсъдимия); всички доказателствени материали, на които се е позовал въззивният съд, са проверени по надлежния процесуален ред; вътрешното убеждение на съдебния състав е убедително мотивирано с ясни, пълни и логични аргументи (стр. 29 - стр. 39 от мотивите на въззивната присъда). От залегналите в мотивите на атакувания съдебен акт съображения е видно, че въззивният съд внимателно е анализирал и всички възражения на подсъдимия и защитата му и конкретно доводите във връзка с лансираната от касатора защитна версия, че пострадалата сама се е наранила в резултат на неколкократни падания. Констатацията за недостоверност на поддържаната от подсъдимия защитна позиция за самонаранявания на пострадалата е професионално изведена и убедително аргументирана с данните от взаимно допълващите се и непротиворечиви показания на свидетелите Н., Н. и Ч. (че макар да е употребила алкохол Г. И. не е била пияна, респ. не е била алкохолно повлияна в степен да не може да се контролира и да пази равновесие) и с експертните изводи на СМЕ относно вида на уврежданията по тялото й (че не са установени такива, съответстващи да са получени при описаните от подсъдимия падания и претъркулвания) и механизма на причиняването на уврежданията (че в генезата на мозъчната травма се включват всичките, минимум пет на брой, удари в различни части на главата). В тази връзка обясненията на подсъдимия относно поддържаната от него версия за самонараняване на пострадалата в резултат на падания процесуално законосъобразно са отхвърлени като недостоверни при съпоставката им с останалите доказателствени материали – цитираните по-горе свидетелски показания, СМЕ № 360/2020 г. и допълнителната такава към нея, КСМТрЕ; веществените находки – следите от кръв по стените на стаята, интерпретирани от трасологичната и КСМЕТр експертизи като пръски от рязко движение на кървяща ръка в посоки отляво-надясно и отгоре-надолу; веществените доказателства яке (на пострадалата) и калъфка на възглавница (върху която е лежала пострадалата), по които е установена кръв и смес от клетъчен материал от пострадалата и от подсъдимия. Така в крайна сметка относно оценката на обясненията на подсъдимия, както и относно всички останали възражения на подсъдимия, целящи да изключат каквато и да е негова съпричастност към установените наранявания в областта на главата на пострадалата, въззивният съдебен акт в съгласие със стандарта на чл. 339, ал. 3 във вр. чл. 305, ал. 3 НПК съдържа достатъчно по обем и с необходимата аналитичност съображения.

Законосъобразни са и изводите на контролираната инстанция, че авторството на деянието в лицето на подсъдимия е доказано по несъмнен и категоричен начин. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 НПК (извършването на престъплението и участието на подсъдимия в него) са установени в съответствие с принципите на чл. 13 и чл. 14 НПК. Изводът на въззивната инстанция за доказаност на авторството на деянието в лицето на подсъдимия е резултат от внимателно и задълбочено обсъждане на цялата доказателствена съвкупност, при съблюдаване на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствените материали. Той се основава на съвкупна оценка и подробен анализ на всички събрани в хода на съдебното следствие доказателства – кредитираните обяснения на подсъдимия; показанията на свидетелите Н. Н., З. З., Г. Н., Н. Ч., Н. Ч., М. К. И.; назначените и приети по делото съдебно-медицински експертизи, трасологична ексрептиза, КСМТрЕ, писмените доказателствени средства, писмените и веществени доказателства. Същевременно изводът за авторството се явява доказателствено обезпечен в необходимата степен на категоричност, тъй като по делото е налице съвкупност от преки и косвени убедителни и устойчиви доказателства, които са позволили на въззивния съд да направи несъмнен извод, че престъплението е извършено от подсъдимия:

-данните, че подсъдимият и пострадалата са се прибрали заедно в къщата, в която са живеели, и че в периода до установяването на състоянието на пострадалата от свидетелите М. И. и З. З. именно подсъдимият преимуществено е пребивавал в къщата заедно с Г. И.;

-данните, че вечерта, след като са се прибрали в дома им, подсъдимият е получил порезна рана на дясна предмишница, която е предизвикала обилно кървене, и че следите от кръв (пръските) върху стената над леглото, на което е лежала пострадалата, както и върху съседната стена и щората на прозореца, са оставени от резки движения (замах) именно на кървяща ръка, каквато в този момент е била дясната ръка на подсъдимия, в посока отляво-надясно и отгоре-надолу към прозореца и към възглавницата;

-данните, че в кръвта по калъфката на възглавницата, на която е намерена да лежи пострадалата, и по якето на пострадалата, намиращо се до възглавницата, е установен клетъчен материал и от подсъдимия;

-данните в заключението на КСМТрЕ, че установените травматични увреждания в областта на главата на пострадалата се дължат на минимум пет удара и че в генезата на мозъчната травма, довела до смъртта, се включват всичките удари в главата.

Изброените преки и косвени доказателства формират надеждна и стабилна доказателствена основа за осъждане на подсъдимия по предявеното му обвинение, поради което преценката на въззивния съд, че именно касаторът е извършител на инкриминираното деяние, е в съответствие и с изискването на чл. 303, ал. 2 НПК.

В обобщение ВКС счита, че въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1, чл. 107, ал. 5 и чл. 339, ал. 3 НПК, поради което оплакването за съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато при оценката и анализа на доказателствения материал и възприетите обстоятелства относно авторството на инкриминираното деяние, е лишено от фактическо и правно основание. Въззивният съдебен акт съдържа аргументирани отговори и на всички възражения на защитата, изтъкнати в подкрепа на тезата за недоказаност на обвинението по отношение авторството на деянието на касатора (за неоснователното изключване на „контра-ку-механизма“ за получаване на травматичните мозъчни увреждания; за отхвърлянето на възможността пострадалата да е починала от ковид заболяване; за невъзможността подсъдимият да нанася удари с юмрук с дясната си ръка поради нараняването на същата вечерта на 13.06.2020 г.), като са мотивирани и основанията, поради които не се възприемат. Идентични възражения се релевират и в настоящото производство, като по изложените вече от въззивния съд съображения ВКС ги намира за напълно неоснователни. Дадените от апелативния съд отговори на тези възражения са изчерпателни и убедително аргументирани с конкретни налични по делото доказателства и тъй като се споделят от касационната инстанция не е необходимо да бъдат повтаряни. В тази връзка следва само да се добави, че доколкото по делото липсва сигурна доказателствена основа (почиваща най-вече на експертни научни изводи), която в конкретния случай да свързва установеният в кръвта на пострадалата troponin именно с протекло при нея коронавирусно заболяване COVID-19, напълно несъстоятелен се явява отправеният към апелативния съд упрек, че не е коментирал по никакъв начин откритото в кръвта на починалата вещество troponin, което, според защитника, било пряко доказателство за ковид заболяване.

Не намира опора в доказателствата по делото и оспорването на правилността на извода на въззивния съд, че в случая не се касае за вирусна или смесена бронхопневмония, а за бактериална такава, която участва в генезата на смъртта. От заключението на КСМТрЕ, както и от разясненията на изготвилите я вещи лица безспорно се установява, че тежката мозъчна травма на пострадалата е наложила продължителен постелен режим и поставяне на апаратна белодробна вентилация, което е довело до развитие на двустранна гнойна абсцедираща бронхопневмония, която е бактериална, а не вирусна.

Неоснователно е и възражението, че въззивната инстанция неправилно е изключила от доказателствения материал свидетелските показания на Т. Я. К.. Още при първото разглеждане на делото от окръжния съд същата като майка на подсъдимия се е възползвала от правото си по чл. 119 НПК да откаже да свидетелства, поради което е загубила качеството си на свидетел за цялото наказателно производство, а не само за отделни негови стадии.

С оглед изложеното не могат да бъдат споделени твърденията, че в резултат от неправилна оценка на доказателствените материали въззивният съд е формирал неправилно вътрешно убеждение, не е достигнал до обективната истина и е постановил осъдителна присъда, основаваща се на предположения и само на косвени доказателства, които не удовлетворяват критерия на чл. 303, ал. 2 НПК. Неоснователни се явяват и възраженията на подсъдимия, че разследването не е водено обективно, всестранно и пълно, а едностранчиво срещу него, както и че апелативният съд е приел само обвинителната теза, без да даде ясни мотиви защо отхвърля неговата теза. Затова ВКС намира, че релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налично.

Несъстоятелно е твърдението на подсъдимия, че председателят на въззивния съдебен състав е влязъл в ролята на прокурор и че това е довело до неоснователно завишаване на присъдата му. От една страна, така заявеното оплакване е декларативно и лишено от всякаква конкретика, тъй като не е посочено в какво точно се изразява поведението на председателя на въззивния съдебен състав, дало повод на касатора да счете, че същият е влязъл в ролята на прокурор. От друга страна, по делото липсват каквито и да са данни чрез процесуалната си дейност председателят на съдебния състав да е осъществявал обвинителна функция и по този начин да е проявил пристрастност към обвинителната теза. С оглед на това ВКС не намира да е допуснато така претендираното нарушение.

В противоречие на закона (НК) е доводът на защитника, че всички състави на престъпленията по чл.116 НК се реализират от субективна страна под формата на вината пряк умисъл. Няма спор, че всички квалифицирани умишлени убийства могат да бъдат извършени и в двете разновидности на умисъла – пряк и евентуален. В тази връзка неотносимо и несъстоятелно е възражението на защитника, че в мотивите на обжалваната присъда липсват посочени основания дали с осъществяването на деянието подсъдимият е целял настъпването на смъртен резултат и че единствено и само от локализацията на нараняванията не може да се направи категоричен извод, че с действията си подсъдимият е целял настъпване смъртта на жертвата. Проявната форма на волевия акт „целя/цели“ изпълва съдържанието на волевия момент на прекия умисъл. Но доколкото на подсъдимия не е повдигано обвинение жертвата да е умъртвена при форма на вината пряк умисъл и доколкото апелативният съд не е приел деянието да е извършено при пряк умисъл, то това оплакване се явява неотносимо към предмета на делото и затова не му се дължи отговор.

Неоснователни са и отправените упреци, че направените общи констатации относно интензитета на нападението и броя на ударите (за който нямало конкретни доказателства) не би следвало да мотивират съда да достигне до извод за извършено престъпление по чл. 116 НК. При законосъобразно установените факти относно поведението на подсъдимия въззивната инстанция правилно е преценила, че той е извършил посегателството спрямо живота на пострадалата при форма на вината евентуален умисъл, поради което, прилагайки спрямо деянието му закон за по-тежко наказуемо престъпление - чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и пр. 4 и т. 6а, вр. чл. 115 НК, за което е имало обвинение в първата инстанция, не е нарушил материалния закон.

Въззивният съд е изложил убедително аргументирани съображения за липсата на основание инкриминираната деятелност на подсъдимия да бъде квалифицирана като по-леко наказуемо престъпление по чл. 124 ал.1 НК. Тези съображения почиват на правилно интерпретиране на материалния закон и се споделят напълно от касационния съд. В практиката на върховната съдебна инстанция е утвърдено разбирането, че при решаването на въпроса за съдържанието на вината, респективно за характеристиките на умисъла при престъпните деяния против живота и здравето на личността следва да се изхожда от комплексната оценка на всички обстоятелства за извършеното престъпление, като се отчете предшестващото поведение на дееца и пострадалия, техните взаимоотношения, използваните способи и средства за причиняване на уврежданията, броя и силата на ударите, тяхната интензивност и насоченост, уязвимостта на жертвата съобразно локацията на ударите и уврежданията, механизма на причиняване на уврежданията и медико-биологичните особености на нараняванията. В настоящия казус всички тези фактори са били надлежно съобразени, като след обстоен техен анализ апелативният съд правилно е приел, че е налице евентуален умисъл за убийство, а не само умисъл за засягане на телесния интегритет на пострадалата, тоест за умишлена телесна повреда, довела до причиняване на смърт по непредпазливост. В тази насока като обективиращи умисъл за причиняване на смърт, а не на телесна повреда, правилно са преценени в своята съвкупност обстоятелствата относно целенасочеността на нанесените удари в главата на пострадалата - в лицето и в теменните части (предполагащи непосредствено въздействие и върху мозъка, чието увреждане самостоятелно е способно да причини смърт); многобройността на ударите (най-малко 5 на брой, което обуславя засилено травматично въздействие върху засегнатата област); интензитета на травматичното въздействие (ударите са били силни-със сравнително голяма кинетична енергия); характера на увреждането, довело до настъпването на смъртта на жертвата – тежка мозъчна травма; средствата, с които са били нанасяни ударите (със свити в юмруци ръце, представляващи по своето естество твърди, тъпи и здрави предмети); както и че побоят е нанесен над лице, чието обективно състояние в момента на агресията не му е позволявало да оказва съпротива (пострадалата е била със значително по-слаба физика; легнала и приготвяща се да спи).

При тези обстоятелства подсъдимият безспорно е съзнавал, че от нанесените многобройни силни удари с ръце в главата на неоказващата му никаква съпротива пострадала обективно е било възможно настъпването на смъртта й, като същевременно се съгласявал с настъпването на този вероятен допълнителен резултат. В съзнанието и в представите на подсъдимия е било формирано внезапно решение да нанесе побой на пострадалата, като с оглед социалния и житейският си опит и разбиране той несъмнено е допускал, че вследствие на многото на брой силни удари, нанесени в уязвима част от тялото, каквато е главата, е могла да настъпи и смъртта й. Затова, осъществявайки инкриминираните действия спрямо пострадалата, подсъдимият несъмнено е допускал, че наред с желания резултат (причиняването на телесни повреди) може да настъпи и друг възможен по-тежък резултат (умъртвяването й), като се е отнесъл напълно безразлично към настъпването му. Начинът на осъществяване на побоя (интензивно, с нанасянето на най-малко 5 удара в главата на жертвата) и последващите действия/бездействия на подсъдимия след преустановяването на побоя, еднозначно сочат, че той изобщо не е мислил и възнамерявал да предотврати настъпването на предизвиканите от него общественоопасни последици – след побоя на 13.06.2020 г., както и в следващите дни до 16.06.2020 г. не е оказал никаква помощ на пострадалата, не е предприел нищо в тази насока, като не е потърсил и лекарска помощ за спасяването на живота й, макар през цялото това време непосредствено да е възприемал тежкото състояние, в което се е намирала и в което я е оставил. В тази ситуация подсъдимият не е разчитал на никакви фактори за осуетяване настъпването на общественоопасните последици и по този начин се е съгласил с тяхното настъпване. Което означава, че макар те да не са целени, са били съзнателно допускани от подсъдимия. Настъпването на смъртта известен период след причиняване на уврежданията само по себе си не може да обоснове умисъл към причиняване единствено на телесна повреда и непредпазливост по отношение на по-тежкия резултат, защото обективираните действия на подсъдимия и причинените от тези действия увреждания и в частност тежката мозъчна травма на главата са от характер да доведат до летален изход за пострадалата, който обективно е и настъпил като пряка и непосредствена последица именно от това тежко увреждане. В случая е без значение дали деецът е съзнавал всички подробности от развитието на причинния процес и възможните отклонения във връзка с последиците от нанесените поражения. Поради това настъпилите усложнения в здравословното състояние на пострадалата, вкл. и заради продължителния постелен режим и поставянето на апаратна белодробно вентилация, довели до двустранна гнойна абсцедираща бронхопневмония, не изключват отговорността му за последвалата й смърт, след като същата се дължи на тежката мозъчна травма, предизвикана от поставилите началото на причинния процес негови действия.

При убедително защитените изводи за интелектуалните и волеви измерения на вината при осъществяването на престъпното посегателство правилна е решаващата преценка на въззивния съд, че от субективна страна умъртвяването на пострадалата е извършено от подсъдимия с евентуален умисъл, а не по непредпазливост вследствие на умишлено нанесени телесни повреди, и че поради това липсват предпоставките за приложението на чл. 124, ал. 1 НК. За да стигне до тези изводи, въззивният съд е направил ясно разграничение между съставите на престъпления по чл. 116 и чл. 124 НК, поради което несъстоятелно е и направеното в този смисъл оплакване от защитника.

Лишени от основание са и възраженията на защитника, че относно квалифициращите елементи „обособено мъчителен начин“ и „особена жестокост“ няма обективни доказателства и че за тях в мотивите са изложени само принципни съждения за отношението на подсъдимия към пострадалата. На страници 42 и 43 в мотивите на въззивната присъда са изложени подробни и задълбочени съображения за наличието на тези квалифициращи признаци, като касационният съд намира същите за правилни, доказателствено защитени и съобразени с утвърдената съдебна практика, поради което напълно ги споделя. Убийството при евентуален умисъл може да бъде извършено с особена жестокост и по особено мъчителен за пострадалия начин, като основните насоки на преценката в тези случаи са относно възприятията, усещанията и преживяванията на жертвата; начина на осъществяване на умъртвяването и проявеното от дееца отношение към жертвата, които обстоятелства следва да се съзнават, обхващат от умисъла на дееца. Обследвайки в горните аспекти престъпното поведение на подсъдимия и последиците му за пострадалата, въззивният съд правилно и с основание е приел, че той е извършил убийството с особена жестокост и по особено мъчителен за жертвата начин, като напълно е съзнавал тези характеристики на деянието си.

Следователно отговорността на А. Т. законосъобразно е ангажирана за извършено от него умишлено убийство с приложена правна квалификация по чл.116, ал.1, т.6, пр.3 и пр.4 и т.6а, вр. чл.115 НК, а не за убийство при смесена форма на вината (по чл.124 НК), поради което оплакванията на защитника за допуснати нарушения на материалния закон в този смисъл са неоснователни.

Изложеното дотук мотивира настоящата инстанция да приеме, че не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което атакуваният въззивен съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 1 от 25.04.2024 г. на Апелативен съд – Варна, постановена по ВНОХД № 301/2023 г. по описа на съда.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: