Осъждане за измама и изнудване чрез принуда и злоупотреба с доверие

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 349
гр. София, 17.08.2026 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

при секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Максим Колев като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 141/2026 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е въз основа на подадени касационни жалби от подс. А. Г. чрез адв. Ч., с две допълнения, депозирани от подсъдимата и от защитника й; от подс. В. К., допълнена с две допълнения – от защитника й адв. Д. и подсъдимата; от подс. С. П. чрез защитника му адв. К.; от частния обвинител и граждански ищец К. А. чрез особения представител адв. Х., ведно с допълнение; и касационна жалба от частния обвинител Н. Г., чрез повереника адв. С..

С жалбата си подс. Г. е заявила всички касационни основния. Сочи, че обжалваният акт е постановен в нарушение на правилата на формалната логика, без да посочва конкретни доводи в този смисъл. Твърди, че са допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в допускане на показания на свидетел с влошено здравословно състояние и на невменяем такъв. Отправя упрек за неправилно кредитиране на показанията на свидетеля с тайна самоличност. Сочи, че не са взети предвид интимните отношения между подсъдимите Г. и Колева и частния обвинител М.. Прави оплакване за едностранчиво възприемане на обвинителната теза, без да е извършен пълен и обективен анализ на доказателствената съвкупност, и без да са съпоставени противоречия в показанията на свидетелите, без да посочва за кои от тях става дума. Бланкетно са заявени нарушения на чл. 13 и чл. 107, ал. 3 НПК, необсъждане на всички доводи изтъкнати от защитата пред въззивния съд, както и липса на мотиви, която препятствала касационния контрол. Поддържа, че изписването на правната квалификация на деянията, за които е осъдена подсъдимата е шаблонно и това е довело до невъзможност да разбере в какво точно е обвинена и за какво деяние е осъдена, като по този начин е нарушено правото й на защита.

Заявеното касационно основание за нарушение на материалния закон е аргументирано с липса на безспорни доказателства за авторството на деянията, претендирайки наличието единствено на гражданскоправни взаимоотношения. На тази основа извежда оплакване, че материалният закон е бил приложен неправилно.

Твърди, че не са отчетени многобройните смекчаващи обстоятелства, както и че липсват отегчаващи такива.

Със сезиращия касационната инстанция документ се иска отмяна на осъдителната присъда и оправдаване на подсъдимата, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или намаляване на наложеното наказание.

В жалбата си подс. В. К. е навела всички касационни основания. Прави възражение относно достоверността на свидетелските показания, като не е посочила конкретни свидетели, за които се отнася това възражение и счита, че контролираният съд не е извършил дължимата оценка на доказателствените материали. Твърди, че решението е постановено при нарушение на правилата на формалната логика, при неизяснена фактическа обстановка, както и че извършеният анализ на доказателствената съвкупност е неправилен.

В подаденото допълнение от защитника на подс. К. е релевирано нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК, изразяващо се в липса на критичен и обективен анализ на доказателствените източници по делото. Според жалбоподателя въззивният съд безкритично е приел установената от Окръжен съд – Пловдив фактическа обстановка, която не отговаряла на установените по делото доказателства. Твърди, че заключението от комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза (КСППЕ) на частния обвинител М. е ценено едностранчиво с цел да бъде обоснована допустимостта на неговите показания, а е пренебрегнато относно отношенията му с подс.К. и Г.. Счита, че решаващият съд е извел наличието на принуда от доказателства, неотносими към този факт. Смята, че е нарушено правото на защита на подс. К., изразило се в отказ на съда да изследва по-подробно обстоятелствата относно авторството на жалбата, подадена до РПУ – Р.. Направено е и възражение за нарушаване на процесуалните права на другите двама съподсъдими – Г. и П., бидейки представлявани от един и същ защитник при наличие на противоречиви интереси.

Съзряното от защитника нарушение на материалния закон е аргументирано с доводи относими към касационния повод на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Релевирани са оплаквания за липса на пълноценен анализ на поведението на подсъдимите лица и пострадалите, което според защитата е особено значимо с оглед преценката за наличие на субективна страна на сочените престъпления. Сочи, че не са обсъдени елементи от обективната страна на престъплението – начинът на осъществяване на принудата – как точно е осъществена заплахата, с оглед на факта, че пострадалият М. е предприел сам някои от пътуванията до [населено място] и защо той не е потърсил защита от правоохранителните органи. Същевременно защитата е изложила и собствено виждане за начина, по който следва да бъдат интерпретирани доказателствата по делото, достигайки до извод за липса на съставомерност на възведените спрямо подс. К. престъпления от обективна и субективна страна. Заявената явна несправедливост на наложеното наказание е подкрепена с довода, че е осъдено невино лице. В жалбата и допълненията към нея се иска отмяна на осъдителната присъда и постановяване на оправдателна, а в условията на евентуалност - връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание.

В касационната си жалба защитникът на подс. С. П. заявява всички касационни основания. Изложените доводи обаче са само в подкрепа на това по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, сочейки допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване правото на защита на подс. П.. Според защитника са били налице предпоставките на чл. 91, ал. 3, т. 1 и т. 2 НПК и е следвало общият защитник на подсъдимите Г. и П. да бъде отведен, поради наличието на противоречиви интереси между тях. Моли за отмяна на решението на въззивната инстанция и на първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд.

Особеният представител на частния обвинител и граждански ищец К. А. – адв. Х., обжалва решението в частта, с която подс. Г. и К. са признати за невиновни и оправдани за деянието, включено в обхвата на продължаваното престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, реализирано в периода 10.01.2023 г. – 07.02.2023 г. с пострадали Ф. К. и К. А., осъществено на 12.01.2023 г. спрямо К. А. за сумата от 2139 лева, както и за разликата на общия размер на причинената от продължаваното престъпление щета за разликата от 2216 лева до 4355 лева.

Оспорването обхваща и частта, с която е намалено наказанието на всяка от подс. Г. и К. от 5 години на 4 години лишаване от свобода, за извършеното от тях престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, реализирано в периода 10.01.2023 г. – 07.02.2023 г., както и в частта, с която е намален размерът на уважения граждански иск за имуществени вреди от 3757 лева на 1618 лева и е присъденa законната лихва, считано от 11.01.2023 г., както и е намален размерът на дължимата държавна такса от 75.14 лева на 64.72 лева.

В жалбата си адв. Х. е посочила всички касационни основания. Претендираните съществени процесуални нарушения са аргументирани с неправилно изключване на показанията на свид. П., довело до нарушение на чл. 13, чл. 14, чл. 107 НПК, а те от своя страна до неправилно приложения на материалния закон и до определяне на явно несправедливо наказание. Счита, че така наложеното наказание не съответства на обществената опасност на престъплението по чл. 210 НК, както на установения по делото превес на отегчаващите обстоятелства. Претендира отмяна на съдебния акт в обжалваните части и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд.

Повереникът на частния обвинител Н. Г. обжалва решението на апелативния съд в частта, с която подсъдимите П., Г. и К. са оправдани за част от деянията от състава на продължаваното престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, респективно в частта, с която са намалени наказанията им.

Декларативно са заявени всички касационни основания, визирани в чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Изложени са доводи за едностранчива и непълна оценка на свидетелските показания. Сочи, че са налице достатъчно доказателства за авторството и вината на подсъдимите. Възразява, че не са отчетени адекватно високата степен на обществена опасност на всеки един от тримата, както и настъпилите вредни последици от престъплението. Моли да бъде потвърдена първоначалната присъда.

В съдебно заседание служебният защитник на подс. Г. – адв. Г. поддържа подадената от адв. Ч. касационна жалба по изложените в нея съображения и моли за нейното уважаване, като бъде отменен атакуваният съдебен акт и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а в условията на евентуалност претендира намаляване на наказанието.

Адв. М. поддържа подадената от подс. К. касационна жалба, излагайки и свои доводи за допуснати съществени процесуални нарушения – разминаване между фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и в диспозитива на същия; нарушения при оценката на доказателствените източници – свидетелските показания на Г. и Г., както и при преценката за наличието на смекчаващи и отегчаващи отговорността на подс. К. обстоятелства.

Защитникът на подс. П. – адв. Т. поддържа подадената от адв. К. касационна жалба, както и подаденото от нея допълнение преди даване ход на делото пред ВКС. Изтъква липса на задълбочен анализ на доказателствените източници по делото, както и превратно тълкуване показанията на свид. М.. Нарушението на материалния закон обосновава с липса на заплаха, годна да възбуди основателен страх, оттам и липса на престъпен състав на престъплението изнудване, а явната несправедливост на наложеното наказание произтичала от ниския, според защитата, размер на нанесените с престъплението вреди. Претендира отмяна на решението на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно иска намаляване на наказанието.

Особеният представител на гражданския ищец А. поддържа подадената жалба, моли делото да бъде върнато за ново разглеждане, алтернативно претендира завишаване на наказанията на подсъдимите до размерите, определени от първостепенния съд.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Твърди, че при постановяването му не сa допуснати съществени процесуални нарушения, нито такива на материалния закон и всички заявени възражения пред долустепенната инстанция са получили обоснован и правилен отговор. Пледира за отхвърляне на жалбите като неоснователни и оставяне в сила на атакуваното решение.

Подс. Г. е заявила, че не желае да участва лично в съдебното заседание пред ВКС, като в писмено становище моли за промяна на режима, да бъде освободена или да й бъде определено наказание под минимума.

В последната си дума подс. К. иска делото да бъде върнато за ново разглеждане, а подс. П. моли за справедливост.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 40 от 22.05.2024 г. на ОС – Пловдив постановена по НОХД 2141/2023 г. подсъдимата А. Г. Г. е призната за виновна и е осъдена за:

1. Престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 4 години;

2. Престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, 2 вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 54 от НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 12 години и глоба в размер на 7000 лв., както и конфискация на Ѕ от имуществото й, включващо лек автомобил „Рено лагуна“ с рама V. и двигател G.;

Подсъдимата е призната за невиновна, при осъществяване на едно от деянията, включени в състава на продължаваното престъпление (това на 29.04.2022 г.) да е причинила имотна вреда за разликата над 599.76 лв. до 699.00 лв., поради което е оправдана по обвинението в този смисъл, както и за общия размер на причинените значителни имуществени вреди за разликата над 125 399.76 лв. до 125 499.00 лв.
3. Престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2. вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 5 години.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил едно общо най-тежко наказание – 12 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим, към което на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединено изцяло наказанието глоба в размер на 7000 лв., както и конфискация на Ѕ от имуществото й, включващо лек автомобил „Рено лагуна“ с рама V. и двигател G..

Подсъдимата Вида Д. К . е призната за виновна и е осъдена за:

1. Престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, 2 вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 54 от НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 11 години, глоба в размер на 6000 лв., както и конфискация на Ѕ от имуществото й, включващо
- лек автомобил „Мерцедес Ц 180“ с рама W. и двигател 11192010173587;
- поземлен имот с идентификатор 30572.501.849 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. П., с адрес на имота [населено място], обл. П., [улица] площ 1036 кв. м, номер по предходен план № 9;
- сграда с идентификатор 30572.501.849.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] ,обл. П. с адрес на сградата [населено място], обл. П., [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор 30572.501.849, застроена площ 136 кв. м, двуетажна сграда, с предназначение жилищна сграда-еднофамилна;
- сграда с идентификатор 30572.501.849.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. П. с адрес на сградата [населено място], обл. П., [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор 30572.501.849, застроена площ 41 кв. м, брой етажи - един, с предназначение селскостопанска сграда;
- сграда с идентификатор 30572.501.849.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. П. с адрес на сградата [населено място], обл. П., [улица] , разположена в поземлен имот с идентификатор 30572.501.849, застроена площ 29 кв. м, брой етажи - един, с предназначение гараж и ведно с всички приращения към сградата, които съгласно титул на собственост представляват масивен гараж с площ 18 кв. м.
Подсъдимата е призната за невиновна, при осъществяване на две от деянията включени в състава на продължаваното престъпление – това на 10.04.2022 г. – да е причинила имотна вреда за разликата над 2158.85 лева до 2415.00 лв. и това на 29.04.2022 г. – да е причинила имотна вреда за разликата над 599.76 лв. до 699.00 лв., поради което е оправдана за обвинението в този смисъл, както и за общия размер на причинените значителни имуществени вреди за разликата над 115 308.61 лева до 115 664.00 лв.
2. Престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и на основание чл. 54 от НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 5 год.
На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е определил едно общо най-тежко наказание – 11 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим, към което на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединено наказанието глоба в размер на 6000 лв. Присъединено е изцяло и наложеното наказание конфискация на Ѕ от имуществото й.

Подсъдимият С. П. П. е признат за виновен и е осъден за:

1. Престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК за което на основани чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години.
2. Престъпление чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 7 години и глоба в размер на 5000 лева.

На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е определил едно общо най-тежко наказание – 7 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим, към което на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединено изцяло наказанието глоба в размер на 5000 лв.
Със същата присъда подсъдимите А. Г. Г. и В. Д. К. са осъдени да заплатят солидарно на гражданския ищец К. Д. А. сумата от 3757 лв., представляваща обезщетение за причинените му с престъплението чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на извършване на престъплението – 12.01.2023 г. до окончателното й изплащане.
С присъдата съдът се е произнесъл и по направените по делото разноски, като последните е възложил в тежест на подсъдимите.
По жалба на адв. Д. – защитник на подс. В. К., както и по жалба на подсъдимите А. Г. и С. П. – и двамата чрез защитника си адв. Ж. Ч. е образувано ВНОХД № 470/24 г. по описа на АС – Пловдив.

С Решение № 155/29.10.2025 г. по ВНОХД № 470/24 г. на АС – Пловдив първоинстанционната Присъда № 40/22.05.2024 г. по НОХД 2141/23 г. на ОС – Пловдив е изменена, като апелативният съд е:

Признал подсъдимия С. П. за невинен в това да е извършил престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1 НК при условията на продължавано престъпление и го е оправдал по повдигнатото му в този смисъл обвинение, както и за правната квалификация във вр. с чл. 26, ал. 1 НК.

Признал подсъдимите А. Г. и В. К. за невиновни и ги е оправдал за деянието, включено в обхвата на продължаваното престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, реализирано в периода 10.01.2023 г. – 07.02.2023 г. с пострадали Ф. М. К. и К. Д. А., осъществено на 12.01.2023 г. спрямо К. Д. А. за сумата от 2139 лева, както и за разликата на общия размер на причинената от продължаваното престъпление щета над 2216 лева до 4355 лева.

Признал подсъдимите А. Г. и В. К. за невиновни за част от размера на причинените имуществени вреди в обхвата на продължаваното престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, 2 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, извършено от подсъдимите А. Г. и В. К. на 04.04.2023 г. за сумата от 350 лева, като ги е оправдал за посочената сума, както и за общия размер на причинените от отделното деяние на посочената дата вреди за разликата над 3700 лева до 4050 лева, както и за общия размер на причинената от посочения квалифициран състав на продължаваното престъпление изнудване вреда за подсъдимата А. Г., за разликата над 125 049.76 лева до 125 399.76 лева, а за подс. В. К. за разликата над 114 958.61 лева до 115 308.61 лева.

Намалил размера на наложеното на подсъдимите наказание лишаване от свобода, както следва:

За престъплението изнудване по чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК – за подсъдимия С. П. П. от 7 години на 6 години лишаване от свобода;
За престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 1, 2 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК – за подсъдимата А. Г. Г. – от 12 години на 10 години лишаване от свобода, а за подс. В. Д. К. – от 11 години на 9 години лишаване от свобода.

Намалил размера на наложеното наказание на подсъдимата А. Г. Г. за престъплението измама по чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, осъществена в периода месец декември 2021 г. до 28.12.2021 г. от 4 на 3 години лишаване от свобода.

Намалил размера на наложеното наказание на подсъдимите А. Г. Г. и В. Д. К. за престъплението измама по чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, реализирана в периода 10.01.2023 г. – 07.02.2023 г. от 5 години на 4 години лишаване от свобода, за всяка от тях.

Намалил размера на наложеното на всеки един от подсъдимите общо най-тежко наказание лишаване от свобода, както следва:

на подсъдимия С. П. на 6 години лишаване от свобода;

на подсъдимата А. Г. на 10 години лишаване от свобода;

на подсъдимата В. К. на 9 години лишаване от свобода.

Съдът намалил размера на уважения граждански иск за имуществени вреди от 3757 лева на 1618 лева, като присъдил законната лихва считано от 11.01.2023 г., респективно намален е и размерът на дължимата държавна такса от 75.14 лева на 64.72 лева.

В останалата част обжалваната присъда е потвърдена.

Първо, в голямата си част жалбите, изхождащи от защитата, съдържат оплаквания за необоснованост, която не е касационно основание, поради което и няма как настоящият състав да им даде отговор. На база изложеното в тях би могло да се заключи, че същината на доводите касае възражения срещу аналитичната дейност на съда и начина на оценка на доказателствения материал по делото, т. е. до допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до нарушение на материалния закон.

На второ място, настоящата инстанция следва да се произнесе приоритетно по възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения с оглед последиците, които биха предизвикали, в случай, че същите бъдат приети за основателни.

Защитниците на подс. К. – адв. Д. и адв. М. се позовават на нарушени права на друг подсъдим, което не води до извод за нарушения, касаещи правата на подзащитните на адв. Ч., още повече, че от досъдебното производство В. К. е била с различен защитник от А. Г. и С. П.. Затова, за тези страни – подс. К. и защитника й, липсва правен интерес да обжалват присъдата и въззивното решение на това основание.

Като неоснователно следва да се прецени възражението, направено в жалбата на подс. П. за наличие на противоречиви интереси между него и подс. Г..

От една страна, становището на предходните инстанции дали са налице противоречиви интереси на подсъдимите Г. и П. не обвързва касационния съд с подобен извод. Както е добре известно, преценката за това налице ли са противоречиви интереси, е всякога конкретна. Вярно е поначало и разбирането, че противоречието в интересите на две привлечени към наказателна отговорност лица може да възникне не само в началото, но и в хода на самото производство, предвид избраното от тях процесуално поведение. Обстоятелството, че лицата са обвинени да са извършили престъплението в съучастие не обосновава а приори наличието на такива. В коментирания случай в досъдебната фаза обвиняемата тогава Г. се е възползвала от възможността да даде обяснения, а обвиняемият тогава П. – не е дал такива. В съдебната фаза до инкорпорирането на обясненията на А. Г. чрез почитането им двамата подсъдими не са давали обяснения по повдигнатите им обвинения. След прочитане обясненията на Г. от досъдебната фаза, тя веднага ги е отрекла и е дала други обяснения. Подс. П., на свой ред, също ги е отрекъл, като версията на двамата е уеднаквена и е в насока гражданскоправни отношения. В случая, в съдебната фаза и двамата подсъдими са променили процесуалната си позиция в сравнение с досъдебната.

От друга страна, Пловдивският апелативен съд се е презастраховал, като е отстранил адв. Ч. от участие във въззивното производство в качеството на защитник на подс. П. и е осигурил на последния възможност да ангажира друг защитник по свой избор. Наред с това, видно е от мотивите, че Апелативен съд - Пловдив сам не е счел, че интересите на двамата подсъдими – Г. и П. са реално противоречиви, защото, ако бе приел това, е трябвало да отмени присъдата на контролирания от него окръжен съд и да върне делото за ново разглеждане.

В действителност, не може да се отрече, че в депозираните от Г. обяснения в досъдебното производство – на л. 93 и сл., л. 96 и сл., л. 103 и сл., том 3, същата е споделила информация, която в известна степен уличава С. П. в извършване на инкриминираното тогава престъпление по чл. 209, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Изключение прави разпитът й от 27.09.2023 г. – на л. 89 и сл., том 3 от съдържанието на който не може да бъде изведено наличието на данни, уличаващи този съпроцесник. В хода на производството нито въззивната инстанция, чийто акт единствено е предмет на касационна проверка, нито първостепенният съд са се занимали с въпроса допустимо ли е обясненията на А. Г. от досъдебното производство да бъдат приобщени чрез използване на техниката по чл. 279, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 НПК. В случая обаче се наблюдават процесуални усложнения, които поставят под съмнение пригодността на използвания метод за попълване на доказателствената маса. Това е обусловено от наличието на изменение на обвинението по реда на чл. 225 НПК. Първоначално подс. А. Г. е била привлечена като обвиняема за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Впоследствие тя отново е привлечена като обвиняема – този път за две престъпления по чл. 210, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК и за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1 и 2 вр. с ал. 1 вр. с чл. 213а, ал. 2, т. 4, ал. 3, т. 2 вр. с ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Затова, в коментирания случай, обясненията, дадени от подс. Г. и К. в качеството им на обвиняеми преди изменение на обвинението не е следвало да бъдат приобщавани по реда на чл. 279, ал. 1, т. 3 НПК. Спрямо Г. са налични две различни обвинения – при първото тя е привлечена за едно единствено престъпление по чл. 209 НК, а впоследствие е била привлечена и е внесен обвинителен акт за три отделни престъпления, посочени по-горе. Поради това информацията, получена при разпитите й в досъдебната фаза преди да бъде изменено обвинението по реда на чл. 225 НПК не е следвало да бъде съобразявана при определяне на процесуалните позиции на подсъдимите лица и на защитаваните от тях интереси нито въз основа на нея да се правят изводи относно наличието или липсата на противоречие между техните интереси.

Допуснатото нарушение на процесуалните правила обаче не е съществено, тъй като видно от мотивите на проверявания съдебен акт, фактите изведени от тези доказателствени източници не са били решаващи за формирането на крайния извод за виновност на тримата подсъдими. Поради тази причина не са налице и предпоставките за упражняване правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК на това основание.

Без основание е заявеното в жалбата на подс. Г. оплакване за нарушено право на защита, изразяващо се в невъзможност на същата да разбере в какво е обвинена, тъй като бил изписан целият текст на престъплението и не било конкретизирано в какво се изразява изпълнителното деяние на престъплението, в извършването на което последната е била обвинена. Описаният в обвинителния акт механизъм на изпълнителното деяние съответства на изписаната с цифри квалификация на инкриминираното деяние. Противно на заявеното оплакване от материалите по делото не остава съмнение, че липсва противоречие между описана и приета и от съдилищата фактическа и правна рамка на обследваната престъпна дейност.

Останалите доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила също се приемат за лишени от основание. В конкретния случай липсва процедурен порок от решаващия съд при допускането, събирането и оценката на доказателствения материал. С нужната пълнота въззивната инстанция се е спряла на всяко възражение на страните, като е дала мотивиран отговор на същите.

Формулираното оплакване за нужда от изясняване на фактическата обстановка е неоснователно. Не са посочени доводи, които да го подкрепят освен последователно сочения аргумент за гражданскоправни отношения и интимни връзки на пострадалия М. с двете подсъдими Г. и К.. Няма неизяснени факти. Предметът на доказване е бил изцяло изчерпан, като въззивният съд е положил необходимите процесуални усилия за установяване на всички правнорелевантни факти и е формирал изводите си въз основа на всестранно и обективно изследване на доказателствената съвкупност.

Неоснователни са доводите за неправилна и превратна оценка на доказателствата от контролирания съд. Същите са общо посочени, като се твърди, че са допуснати показания на свидетел с влошено здравословно състояние (вероятно се визира пострадалият М.) и невменяем такъв (частният обвинител К. А.), както и са надценени показанията на свидетелите Г. и Г., обслужващи обвинителната теза.

Доводите на проверявания съд относно годността, обективността и информационната стойност на показанията на свид. М., Г. и Г. са резултат от подробен анализ, подчинен на правилата на формалната логика. Във връзка с участието на пострадалия М. в процеса е добре да се припомни, че няма пречка лица с влошено здравословно състояние да бъдат свидетели, стига да притежават свидетелска годност. При свидетеля М. тя е била запазена, съобразно приетата КСППЕ. В този смисъл не е имало никакво основание да се изключи той от участие в производството. Оценявайки както заключението на КСППЕ, така и последователността и устойчивостта на заявеното от свид. М., и кореспонденцията на свидетелските му показания с писмените материали по делото – извлечения за извършени тегления, сключени договори с различни институции и справка от централния кредитен регистър, проверяваният съд е достигнал до извод да се довери на споделеното от него. Известното разминаване в показанията на М. е резултат не от недобросъвестност, а от възрастовите и личностни особености на депозиращия ги, нелишаващи го обаче от свидетелска годност. Противоречието и непълнотата не се отнася до съществените факти, включени в предмета на доказване. Гласните доказателствени източници са еднопосочни по отношение основните факти – възникналите отношения в това число финансови между Г. и свид. М.; дошлите на няколко пъти подсъдими П. и Г. и още неустановени лица в дома на пострадалия; използваните заплахи по отношение на него; исканите суми и реално получените такива; включването на подс. К. и нейното поведение по отношение на пострадалия.

Относно частния обвинител К. А. следва да се подчертае, че е бил заличен като свидетел по делото още от окръжния съд, тъкмо по причина на доказана липса на свидетелска годност. Тази преценка на съда е публично огласена на страните в съдебно заседание след изслушване на съответната експертиза и е надлежно мотивирана, като е била утвърдена от проверяващия съд. В този смисъл доводът за допуснато процесуално нарушение чрез ползване на показанията на А. като доказателствен източник е дистанциран от случилото се по делото.

Показанията на свид. Г., Г. и П. не са били оставени без внимание от проверявания съд. Именно поради особения статут, който притежават цитираните свидетели техните показания са били подложени на внимателен и критичен анализ. Второстепенният съд се е обосновал в мотивите защо е кредитирал с доверие заявеното от свидетелите Г. и неизключената част от споделеното от свид. П.. Относно последния не може да се игнорира фактът, че разказът му в изключената част се базира на разказаното му от неговия дядо - К. А., който, както бе разяснено по - горе, е заличен като свидетел поради причината, че не притежава свидетелска годност. В останалата част показанията на свид. П. са били поставени в основата на изводите на съда, доколкото са оценени като надежден източник на информация, намерили подкрепа в писмените материали по делото и показанията на свид. Н.. Процедирайки по описания начин въззивният съд е действал правилно. В този смисъл, доводът на особения представител за допуснато процесуално нарушение, свързано с неправилно изключване на показанията на свид. П. от доказателствената маса също е неоснователен.

Отправената молба касационната инстанция да обърне специално внимание на протокол от съдебно заседание от 08.02.2024 г. и по-конкретно на сведенията, предоставени от свид. С. и П. не е съпроводена с някакво искане, нито са посочени конкретни доводи за допуснато съществено процесуално нарушение. В принципен план, настоящият състав отбелязва, че тези показания са допустими, но правилно съдът е изключил показанията на свид. П. в частта, в която същите са преразказ на представеното от пострадалия А., доколкото последният не може да дава достоверни показания. Споделената от свид. С. информация с нищо не допринася за изясняване премета на делото, поради което подходът на съда да не ги подложи на детайлен анализ не търпи критика.

Обясненията на подсъдимите, депозирани в съдебната фаза на процеса също са били подложени на коментар. Това, че съдът не ги е кредитирал с доверие в цялост и ги е оценил като защитна позиция, е аргументирано. Вярно е, че втората инстанция е счела за недостоверни твърдените от подсъдимите К. и Г. обстоятелства за интимни отношения с пострадалия М., доброволност на разпорежданията с парични суми и наличие на гражданскоправни отношения, но тази оценка е защитена и не може да се прецени като игнориране на оправдателни доказателства и нарушение в аналитичната дейност на съда. В този смисъл, настоящият състав не споделя оплакването, че решаващият съд неправилно е приел наличието на принуда, без да изследва в пълнота взаимоотношенията между подсъдимите и пострадалия, които според защитата са се развивали изцяло на доброволна основа. Лансираната защитна теза е подробно изследвана, а невъзприемането й е било в резултат на извършен обективен доказателствен анализ, а не плод на допуснато съществено процесуално нарушение. В случая, въззивният съд е обсъдил както осъдителните, така и оправдателните доказателства и няма надценени или подцени такива. Следва да се припомни, че преценката за достоверност на доказателствените източници, а също и за тяхната достатъчност за обосноваване на виновност или невинност, е суверенно правомощие на инстанциите по фактите и касационният състав няма право да подменя вътрешното убеждение на решаващия съд, когато то е правилно формирано, както е в коментирания случай.

Не може да се сподели доводът на защитата, че съдът е кредитирал заключението на КСППЕ за свид. М. само в частта относно свидетелската годност на обследваното лице, но не и че той може да има адекватни реакции и поведение по повод твърдените действия от страна на двете подсъдими.

При прегледа на материалите по делото не се установяват пороци в дейността на въззивната инстанция свързани с избирателно кредитиране на заключението на КСППЕ за свид. М.. Способността на същия да бъде свидетел е била обект на изследване от специалисти в областта на психиатрията и психологията, като вещите лица са откроили настъпилите възрастови личностни промени като последица от телесните заболявания на обследваното лице, но са счели, че те не са нарушили качеството на психичните функции на М.. В тази връзка е удачно да се припомни, че защитата в съдебно заседание на 11.03.2024 г., в което е било огласено заключението на вещите лица, е изразила становище за приемане на същото без да зададе какъвто и да е въпрос на експертите. Впоследствие твърди избирателен подход на проверявания съд при оценката на същата в частта относно твърденията на двете подсъдими. Аргументирането на избирателно ползване от съда на посочената експертиза е обясним подход с оглед на процесуалната позиция на правещия възражението, предлагайки своята гледна точка и позицията, която отстоява в процеса. Вещите лица в заключението изрично са отбелязали, че тези особености на личността на освидетелствания „могат да окажат влияние върху преценката в конкретни житейски ситуации и на повлияването от целенасочени по определен начин външни въздействия“. Тъкмо възрастово обусловената емоционална уязвимост е създала при М. податливост на евентуално организирано целенасочено външно влияние, поднесено по съответен начин и това е било прието от съда, за да счете, че свидетелят притежава свидетелска годност, но е бил манипулативно повлиян чрез значими за него етични категории, за да отхвърли твърденията на подсъдимите К. и Г.. В този смисъл, лишен от основание е упрекът за превратно тълкуване на назначената и приета по делото КСППЕ на свид. М., по причина, че решаващият съд е използвал заключението й, единствено с цел да обоснове обвинителната теза. Обстоятелството, че е било налице у пострадалия липса на очакваното за възрастта му рационално мислене и недооценяване на ситуацията адекватно, отреагирайки наивно, е отчетено правилно от контролираният съд.

За неоснователно настоящата инстанция намира възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, свързано с отказ от страна на проверявания съд да допусне до разпит нотариусите П. М. и Л. Т., в чиито кантори са били извършени заверки на подписите на свид. М., съответно да изследва дали и кой е подпомогнал изготвянето на жалбата на С. М. до РПУ - Р.. Съобразно константната практика на Върховния касационен съд не във всички случаи неуважаването на доказателствени искания на страните ограничава процесуалните им права и съставлява съществено процесуално нарушение. Такова ще е налице, ако в резултат на отказа, са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. В случая съдът е намерил, че обстоятелствата, за установяване на които се иска провеждането на тези процесуалноследствени действия – разпит на нотариусите, са били изяснени с други доказателствени източници – разпит на помощник – нотариусите от съответните кантори, извършили удостоверяването или са неотносими към предмета на доказване.

Изтъкнатият като съществено процесуално нарушение отказ на съда да изследва действителния съставител на жалбата, подписана от пострадалия М., не може да бъде прието за основателно. На това обстоятелство (кой е изписал текста на жалбата) е придадена неоправдана значимост. Отказът на въззивния съд да издири лицето, изготвило текста на жалбата, при положение, че авторът на подписа е безспорно установен и с полагането му е изразил съгласие със съдържанието й, не съставлява процесуално нарушение. Още по-малко това нарушение е от такова естество, че да обоснове отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Това е така, тъй като жалбата е послужила единствено като законен повод за образуване на досъдебното производство.

Тезата за пристрастие на свид. Б. заради служебното му качество по причина, че беседвал с М. във връзка с депозираната от него жалба в РПУ – Р. не намира опора в данните по делото. Евентуалното оказване на техническо съдействие от свид. Б. на оплакалия се М., във връзка с подаване на жалбата, не може да се квалифицира като поведение, доказващо неговата необективност. Това е така не само защото жалбата е била подписана от пострадалия, но и не се констатира свидетелят да е в някакви отношения с М. или с привлечените към наказателна отговорност лица. Освен това, апелативният съд е утвърдил практиката на първоинстанционния такъв да изключи от доказателстваната маса онази част от показанията на свид. Б., която е придобита от него при оперативни беседи с А. Г., В. К. и С. П., в който смисъл информацията от тях не е била поставена в основата на изводите на съда във връзка с обвиненията на подсъдимите лица.

И свид. Н. е полицейски служител, работил по случая. И при него липсват данни за тенденциозно отношение на същия към пострадалия М. в ущърб на подсъдимите. Разследването не е водено преднамерено или едностранчиво в полза пострадалия. Затова може да се обобщи, че действията на свид. Б. и Н. по проверка на обстоятелствата по приетата жалба от М. не са от естество да опровергаят изводите на въззивния съд за несъмнена установеност на поведението на подс. П., Г. и К..

В заключение следва да се посочи, че съдебният състав е обсъдил цялата доказателствена съвкупност и на тази основа е направил верни изводи по отношение на релевантните за изхода на производството факти. Изводите за тях, обосноваващи съставомерност на всички деяния, осъществени от тримата подсъдими са направени в резултат на проведено състезателно производство при гарантирана възможност на трите привлечени към наказателна отговорност лица да участват в проверката на доказателствата, с което не са злепоставени процесуалните права на никого. Поради изложеното няма как да бъде удовлетворено искането за отмяна на атакуваното решение и за връщане на делото на апелативен съд – Пловдив за ново разглеждане.

Неоснователни са и доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

В касационните жалби се твърди, че подсъдимите П., Г. и К. са осъдени за престъпление, което не са извършили. За да приеме съставомерност на деянията, Пловдивският апелативен съд е изследвал поведението на всеки от подсъдимите, както и връзката между него и настъпилия вредоносен резултат за М., А. и К..

За подс. П. и Г. се сочи, че са налице гражданскоправни отношения между тях от една страна и пострадалия М. от друга. Характерът и спецификата на възникналите първоначално отношения между подс. Г. и пострадалия М., а впоследствие между подсъдимите П. и Г. и свид. М. са били обект на подробни разсъждения в мотивите на въззивния съд. Идентични възражения са правени и пред апелативния съд, като им е даден надлежен и аргументиран отговор. Направени са законосъобразни изводи, че подс. Г. е възбудила заблуждение у пострадалия М., че й е блокирана банковата сметка и за отблокирането й тя се нуждае от парична сума, която впоследствие ще му върне и която той й предоставил. В следващите дни подс. Г. поддържала тази невярна представа у М., че той на няколко пъти й предоставял различни по размер суми, които достигнали обща стойност от 2200 лв., с което му причинила съставомерна вреда. Измаменият М. тъкмо поради неправилно формираните му от подс. Г. представи извършил актове на разпореждане с парични суми, които пряко са довели до причиняването му на имотна вреда. Подсъдимата е съзнавала, че в резултат на въздействието си върху М. у него ще възникнат неправилни представи и че тя ги е поддържала след като вече са възникнали, предвиждала е, че измаменото лице ще извърши актове на имуществено разпореждане, в резултат на което ще бъде увредено неговото имущество.

Въззивният съд подробно е аргументирал извода си, че са налице обективните и субективни признаци на престъплението измама, осъществена съвместно от подсъдимите П. и Г. спрямо пострадалия М.. По делото е установено, че те не са имали бизнес, свързан с поправка на покриви, че не са имали намерение да развиват такъв, за да се налага пострадалият да дава още средства. Доставените материали са били на изключително ниска и несъответна стойност в сравнение на получените суми, което доказва, че подсъдимите са имали за цел набавянето на имотна облага. Тъкмо на това сочи мотивирането на М. да дава нови средства. В решението са изложени подробни мотиви относно правните изводи на съда във връзка с всеки един от съставомерните признаци на обвинението. Очертана е индивидуалната роля на всеки от подсъдимите П. и Г..

Може да се обобщи, че в обсъжданите случаи става дума за измамливи действия, които приемат облика на позволена от закона форма, чрез която функционира гражданският оборот – различни по вид договорни отношения - заем, договор за изработка, по които подсъдимите изначално са нямали намерение да изпълнят задълженията си.

Затова касационната инстанция прецени, че въззивният съд в постановения съдебен акт не е допуснал нарушение на материалния закон, а напротив - правилно е приел, че наказателната отговорност на подс. П. и подс. Г. трябва да бъде ангажирана за извършено от тях престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК.

Аналогично стои въпросът и по отношение обвинението на подс. К. и подс. Г. по чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209 вр. чл. 26, ал. 1 НК, които са имали поведение, насочено към пострадалите А. и К., свързано с мотивиране на гражданския ищец А. да закупи на изплащане два мобилни телефона, които предоставил на двете подсъдими, и убеждаването на пострадалата К. да подпише документи за закупуване на изплащане на телефони в офис, мислейки, че й се урежда квартира. Настоящата инстанция споделя изцяло изводите на долустепенния съд за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимите К. и Г. за квалифицирана измама и доколкото същите са подробни, не е необходимо преповтарянето им.

Правилен е изводът, че не се установява от данните по делото, че парите, получени от А. от изтегления от него кредит са били предоставени на подсъдимите А. Г. и В. К., поради което и вярно е била направена корекция на първоинстанционния съдебен акт. Присъдата не може да почива на предположения, а съставомерно поведение на подсъдимите спрямо А. за тази сума, поради невъзможността му да свидетелства, е недоказано. Затова няма как да се ангажира наказателната отговорност на подсъдимите Г. и К.за тази част от обвинението.

Апелативният съд е изложил доводи по наведените от защитата аргументи относно авторството и начина на осъществяване на изнудването спрямо М., вменено на подсъдимите.

Цялостното поведение на подсъдимите П. и Г. спрямо М. в началото, а впоследствие и на подс. К. - идването им в дома на пострадалия общо четиринадесет пъти, придружаването на П. и Г. от поне още едно лице, а в повечето случаи от две или три, възрастта и физическите им данни, наред с отправените реплики да ги слуша и да прави каквото му кажат, защото иначе щяло да стане лошо; че знаели всичко за него и нямало кой да го пази и да прави каквото му наредят; че полицията нямало да стои до него денонощно и могат да дойдат, когато няма неин представител и тогава щяло да стане лошо за М. в комбинация с личностните особености на пострадалия са били достатъчни да внушат страх у него, че ще реализират заплахите си. Тъкмо това е мотивирало изнудения да се подчини на користните им цели, в това число да предприеме две самостоятелни пътувания до [населено място] - едно по нареждане на подс. П. и едно по нареждане на подс. К., три пъти да изпрати суми от офис на „Изи пей“ в [населено място] до подс. П. след негово нареждане доказва, че почти ежедневно в един продължителен период са били реализирани разпоредителни действия с парични суми, поемане на задължения, а в последствие с участието на подс. К. и подписване на пълномощни за извършване на разпоредителни сделки. Въздействието върху психиката на пострадалия е било в началото преди всеки отделен акт, но и продължително осъществявано и е провокирало страх у М., за който свидетелства племенникът на М. – свид. Г.. Тъкмо този формиран страх е мотивирал пострадалия да извърши актовете на имуществено разпореждане, за да не се изпълнят отправените заплахи. Обстоятелството, че пострадалият е посещавал охранявани институции, в които е имал възможност да потърси съдействие, само по себе си не изключва въздействието, упражнено спрямо него, нито опровергава изводите на съда относно наличието на принудително поведение.

В случая, се акцентира вече многократно на личността на пострадалия - възрастен човек, със своята характерова особеност, от която подсъдимите се възползвали в свой интерес, а от друга – численото и физическо превъзходство на подсъдимите Г. и П., дошли в дома му в [населено място], винаги придружавани от неустановени лица, поради което напълно лишени са от основание доводите на защитата за това, че естеството на заплахите не било такова, че да породи страх у човек, който работел физически труд и не бил престарял.

Контролираният съд е отделил необходимото внимание за изследване съучастническата дейност на подсъдимите лица, включително и ролята на подс. В. К.. Съдът в съответствие с доказателствения материал по делото е приел, че макар да се е включила на по-късен етап в инкриминираната дейност, същата е посещавала адреса на пострадалия М. и наред с останалите съучастници е участвала в престъпното му мотивиране да извърши имуществено разпореждане в полза на дейците, под предлог за заплащане на вече извършени строително-ремонтни услуги, за които й е било известно, че не са реално осъществени. Поради тези съображения апелативният съд не е дал вяра и на застъпваната защитна теза, че липсвало заплашване, а деятелността на подс. Г. и К. не излизала извън рамките на гражданскоправните взаимоотношения.

Несподелими са и доводите на защитата за доброволно упълномощаване на подс. Г. от страна на пострадалия М. по изложените във въззивния акт доводи. Втората инстанция е заявила съгласието си с изложеното от първостепенния съд относно механизма на упражнената принуда. Инстанциите по същество единодушно са приели, че тя е под формата на заплашване, осъществено както чрез вербални изрази – първоначално отправените заплахи към пострадалия М., че ако не съдейства на подсъдимите и придружаващите ги неустановени лица, ще стане лошо, ултимативно отправяните към свид. М. нареждания за теглене на парични средства, че ако подаде сигнал до полицията, тя нямала все да бъде до него, така и чрез невербален тип комуникация -осъществяването на многократни непоискани посещения, в това число и от подс. К., в дома на пострадалия, от същите тези лица, превъзхождащи го числено и физически.

Вярно е, че поначало, когато се попълват документи пред нотариус респ. помощник-нотариус това означава, че действията на лицето са съзнателни, желани и в резултат на правилно формирана негова воля. Установените по делото факти обаче опровергават твърдението на защитата за свободно формирана воля у М., доколкото приетата от съда многократно упражнена принуда спрямо пострадалия преди подписването на пълномощните за земеделските земи и къщата са били достатъчни, за да го мотивират и не е било необходимо да се осъществява такава в нотариалните кантори. В този смисъл, обоснован е изводът на съда, че съставомерното въздействие върху психиката на пострадалия е било осъществено преди това и затова не буди недоумение поведението му при удостоверяване на подписите му върху документите.

Обстоятелството, че свид. М. не е подал жалба веднага след първите деяния за извършеното спрямо него, а е разказал за това на по-късен етап, правилно е било оценено от решаващия съд, като такова, което не дискредетира показанията му за осъщественото спрямо него от подс. П. и Г. първоначално и относно участието на подс. Колева впоследствие. Неподаването на жалба своевременно за извършеното спрямо М. е намерило логично обяснение съобразно показанията му и в заключението на КСППЕ. От самото заключение не може да бъде направен извод за липса на принуда, а оттам и да изключи наказателната отговорност на подсъдимите лица.

Принудата е осъществена под формата на заплашване. Доказани са конкретните вербални и невербални методи, чрез които последната е осъществена по отношение на пострадалия М. и която го е мотивирала да извърши имуществените разпореждания в своя вреда.

Изложеното обуславя правилността на заключението на въззивната инстанция за това, че подсъдимите са осъществили от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 214, ал. 2 НК. Изводите на съда относно виновното поведение на подсъдимите Г. и К. по чл. 214, ал. 2, т. 1, 2 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, ал. 3, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, а за подс. П. по чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК кореспондират с доказателствения материал по делото. Няма неправилно приложение на материалния закон след като доказателствените средства, приети за достоверни установяват съпричастността на привлечените към наказателна отговорност лица към деянията.

Всички деяния на подсъдимите са престъпни, поради което те не могат да бъдат оправдани. Искането в тази връзка няма как да бъде удовлетворено. За да реализира правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд е необходимо да установи, че въззивната инстанция е приела фактология, която не разкрива признаците на престъпление, каквато хипотеза в случая не е налице.

По доводите за явна несправедливост на наложените наказания:

Във всички жалби се навеждат бланкетни доводи за явна несправедливост на наказанията, наложени на подсъдимите. Следва да се подчертае, че няма неотчетени от съдилищата обстоятелства като здравословно състояние и семейно положение от значение за индивидуализацията на дължимата в случая наказателноправна принуда, както неоснователно се твърди от подсъдимите и техните защитници. Съдилищата правилно са отчели наличието смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, които имат значение за диференциацията на наказанията по отношение на тримата подсъдими, като са взети предвид продължителния период на извършване на деянията, упоритостта и ролята на всеки един в осъществяването им. Въззивният съд е коригирал наложените наказания на всеки от подсъдимите и няма място за по-голямо снизхождение.

Не се констатират неотчетени обстоятелства, сочещи на необходимост от допълнително облекчаване на наказателноправното положение на тримата подсъдими, поради което може да се направи извод, че законоустановените критерии за индивидуализация на наказанията са били спазени от въззивния съд, като определените наказания на тримата подсъдими са в унисон с целите на чл. 36 НК. Касационната инстанция не намира да е налице явна несправедливост на наказанията на подсъдимите и това обосновава липсата на основание за изменение на атакувания съдебен акт с намаляване размера на наказанията лишаване от свобода и глоба.

Претенцията на частното обвинение за увеличаване на наказанията на тримата подсъдими от касационния съд на първо място е свързана с неразбиране на правомощията на същия. Наред с това, наложените на тримата подсъдими наказания са правилно индивидуализирани и не се налага отмяна на решението и връщане на делото на апелативния съд за корекцията им. Не на последно място, за разлика от указанията, свързани с извършването на конкретни процесуално-следствени действия, прилагането на закона с изключението по чл. 355, ал. 1, т. 2 НПК и стадия, на който се връща делото, всички други указания на ВКС спрямо съдът по същество са необвързващи.

Правилно второинстанционният съд е коригирал размера на уважения граждански иск, предявен от К. А. срещу Г. и К. съобразно доказания негов размер, като в тази част не се налага намеса на настоящия състав.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 155/29.10.2025 г. по ВНОХД № 470/24 г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по ВНОХД № 470/2024 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.