Отмяна на осъдително решение за грабеж заради неанализирани противоречия

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, придружен с тежка или средна телесна повреда * отмяна на въззивно решение поради допуснати нарушения на правилата за доказване * липса на анализ и съпоставка на доказателства

Р Е Ш Е Н И Е
№ 482
гр. София, 08 октомври 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Кирил Иванов

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 566/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационни жалби на адв. В. К., защитник на подсъдимия А. Н. М.; на адв. Р. К., служебен защитник на подсъдимия М. М. М.; и на адв. К. К., защитник на подсъдимия В. К. Б., срещу решение № 27 от 30.01.2024 г., постановено по внохд № 327/2023 г. по описа на Апелативен съд – София.

В жалбата на защитника на подсъдимия А. Н. М. словесно са релевирани и трите касационни основания. Нарушението на материалния закон е обосновано с доводи, че въззивният съд е възприел неправилна, нелогична и недостоверна фактическа обстановка; че няма данни приписаните действия на М. да са осъществили състава на престъплението, за което е привлечен като обвиняем; че твърденията за нанесени „множество удари с ръце и крака по тялото“ и още „няколко удара в тялото и главата“ не отговарят на констатираните в СМЕ увреждания; че е необосновано твърдението за „нанесен побой от две лица“; че не са събрани никакви доказателства за наличието, произхода и предназначението на посочените като отнети от С. вещи; че няма никакви данни М. и М. да са се отдалечили, вземайки процесната чанта с посочените вещи. Същественото нарушение на процесуалните правила се обосновава с доводи, че са игнорирани и не са отчетени влиянието и въздействието върху разследващите и пострадалите на лицата, които са преки очевидци и са давали насоки на разследването ден преди задържането на обвиняемите; че при извършените разпознавания са се намирали много повече лица, отколкото описаните в протоколите, които са обменяли информация със свидетелите; че в нарушение на изискванията на чл. 171 НПК в разпознаванията са участвали лица, които не са със сходна външност; че поемните лица посочват различна и противоречива обстановка; че извършеното от М. Л. разпознаване е опорочено, тъй като той няма никакво отношение или съприкосновение с М., но въпреки това го е посочил като извършител на деянието; че не са отчетени възраженията относно въздействието спрямо С. в разпита му пред съда на 31.03.2017 г., след като предният ден е бил незаконосъобразно задържан през цялата нощ в ареста на 5-то РУ; че разпознаването в съдебната зала е нерегламентирано в закона и не отговаря на никакви изисквания; че на стр. 11 решението се позовава на предположения. Възприемането на показанията на свидетелите само от ДП и отказа да се приемат тези от съдебната фаза също е характеризирано като процесуално нарушение, което не може да бъде отстранено. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е основано на твърдения, че девет години продължителност на наказателното производство представлява изключително смекчаващо вината обстоятелство; както и че недоказаността на извършеното деяние именно от М. следва да обуслови отмерване на по-ниско наказание. Формулирано е искане да бъде отменено въззивното решение в частта, с която е потвърдена постановената спрямо А. М. осъдителна присъда от 07.12.2022 г. по НОХД № 2592/21 г. по описа на СГС и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Служебният защитник на подсъдимия М. М. М. е посочил в жалбата си всички касационни основания по чл. 348 НПК. Нарушението на материалния закон е мотивирано с твърдения, че при неправилно въззивният съд е приел, че М. е осъществил състава на престъплението по чл. 198 ал.1 вр. с чл. 20 ал. 2 вр. с ал.1 НК; че фактите от кръга на чл. 102 НПК не са надлежно изведени въз основа на обективен, всестранен и логически обоснован анализ на доказателствените материали, в резултат на което правните изводи не са довели до следвания да бъде приложен закон; че липсват доказателства, които да сочат, че именно М. М. е отнел от владението на св. П. С. инкриминираните вещи, употребявайки за това сила; че авторството и механизмът на извършване на деянието не са доказани и установени; че в нарушение на чл. 13 и чл. 14 ал.1 НПК въззивният съд не е разкрил обективната истина, не е извършил обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и на събраните доказателства, като това е довело до неправилни изводи относно вината на подс. М.. Претенцията за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила е основана на твърдения, че не са анализирани всички доказателства, а събраните са анализирани превратно и избирателно - че са нагодени към мотивите на осъдителната присъда на СГС; че несъществуващи факти в действителността са приети за реално осъществени въз основа на предположения; че е нарушен закона при проверката и анализа на съществени противоречия в доказателствения материал; че избирателно и въз основа на предположения въззивният съд е приел фактическа обстановка, каквото не е възможно да се констатира относно авторството и механизма на деянията, за които М. е признат за виновен; че игнорирайки допуснатите процесуални нарушения, въззивният съд е приел за спазени изискванията на чл. 171 ал.1 НПК при разпознаванията; че произволно и въз основа на предположения въззивният съд приема, че св. П. С. е притежавал посочения в ОА мобилен телефон /марка/ и че въобще този телефон е бил наличен към момента на деянието; че не почиват на факти и доказателства изводите на САС за недостоверност на показанията на св. С., че никога не е притежавал такъв телефон; че в нарушение на принципа за разкриване на обективната истина е отказал да уважи искането на подс. М. за изискване на справка за документите, с които е закупен процесния телефон/марка/, и за неговото местонахождение, като по този начин е нарушено и правото на защита на М.. Явната несправедливост на наложеното на М. наказание е обоснована с оглед личността на този подсъдим, чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, процесуалното му поведение по оказване на съдействие, осемгодишната продължителност на наказателното производство считано от момента на вмененото му деяние.В условията на алтернативност се правят искания да бъдат отменени обжалваното решение и потвърдената с него присъда и подсъдимият М. М. да бъде оправдан за престъплението по чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 НК или делото да бъде върнато за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения.

В жалбата на защитника на подсъдимия В. К. Б. също са релевирани всички касационни основания по чл. 348 НПК. Нарушението на материалния закон е обосновано с доводи за нарушение на чл. 14 ал.1 НПК от въззивния съд поради неизвършено обективно всестранно и пълно изследване на всички събрани доказателства, което е довело до неправилни изводи относно вината но подс. Б. и до потвърждаване на осъдителната спрямо него присъда; за пренебрегване от страна на въззивния съд на факта, че върху свидетелите-пострадали лица е упражняван натиск и са отправяни заплахи от служители на СДВР да разпознават конкретни лица и да дават конкретни показания, уличаващи тези лица, и за неправилно кредитиране на тези показания за сметка на дадените в хода на съдебното следствие. Като съществени процесуални нарушения се сочат разглеждането на делото от въззивната инстанция при нередовна и недопустима въззивна жалба от името на пострадалия М. Л.; превратното тълкуване и нагаждане на събраните по делото доказателства в подкрепа на осъдителната присъда на СГС и пълната липса на отговор в решението на САС на изложените от защитника адв. К. аргументи пред въззивния съд – в допълнението към въззивната жалба и в пледоарията, обосноваваща нарушение на чл. 339 ал.2 вр. ал.1 НПК. Справедливостта на наложеното наказание на Б. е оспорена с твърдения, че същото е необосновано високо предвид обстоятелствата, че не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл.78а НК, че непрекъснато е упражнявал трудова дейност, че нито веднъж не е пропуснал да се яви в съдебно заседание, както и изтеклият дълъг срок от датата на вмененото му деяние. Счита, че тези обстоятелства обуславят много по-ниско наказание от потвърденото с решението на САС. В условията на алтернативност се отправят искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на В. Б. поради пълна липса на доказателства в подкрепа на обвинението срещу него; за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС; и за намаляване на наказанието чрез изменение на въззивното решение.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия М. М. адвокат К. моли да бъде уважена касационната й жалба по изложените в нея основания и решението на въззивния съд да бъде отменено.

Подсъдимият М. поддържа жалбата и казаното от неговия защитник. В последната си дума заявява, че не се счита за виновен.

Защитникът на подсъдимия В. Б. адв. К. поддържа подадената касационна жалба на посочените в нея основания, развитите в нея съображения по повод заявените оплаквания, както и отправените искания.

Подсъдимият Б. поддържа казаното от защитника му. В последната си дума моли да бъде оправдан или делото да се върне за ново разглеждане.

Подсъдимият А. Н. М. и защитникът му адв. В. К. не се явяват в заседанието пред ВКС и не вземат становища.

Представителят на Върховната прокуратура счита жалбите за неоснователни поради това, че не са налице посочените в тях касационни основания. Моли да се отхвърлят и да се потвърди въззивния съдебен акт.

Назначеният от съда повереник на частния обвинител М. Л. адв. М. счита, че решението на САС следва да бъде потвърдено поради липса на основания за отмяната или изменението му.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационните жалби доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

Атакуваното пред ВКС въззивно решение е постановено при второ по ред въззивно производство, след като при първото Апелативен съд-София е отменил изцяло присъдата на СГС и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция.

При първото разглеждане на делото от СГС е била постановена присъда № 38/20.02.2020 г. по нохд. № 3903/2018 г., с която подсъдимите А. Н. М., М. М. М. и В. К. Б. са били признати за невинни и оправдани по повдигнатите им обвинения - А. М. за извършено в съучастие с М. М. престъпление по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК спрямо П. З. С.; М. М. за извършено в съучастие с А. М. престъпление по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК спрямо П. З. С., както и за престъпление по чл. 313, ал. 3 във вр. ал. 1 НК; и В. Б. за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 във вр. с чл. 198, ал. 1 НК спрямо М. Р. Л..

По протест на прокурор при СГП и по жалба на назначения повереник на частния обвинител М. Л. срещу така постановената оправдателна присъда пред Апелативен съд-София е било образувано внохд № 1045/2020 г., приключило с решение № 209/22.06.2021 г., с което присъдата на СГС е била отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

С присъда № 167/07.12.2022 г. на СГС, постановена по нохд № 2592/2021 г. по описа на съда, всеки един от подсъдимите А. Н. М. и М. М. М. е признат за виновен в това, че около 21.30 ч. на 05.03.2016 г., в [населено място] на стадиона в кв. /квартал/ като извършител в съучастие с другия /като извършител/ отнел от владението на П. З. С. чужди движими вещи - мобилен телефон /марка/, на стойност 1170,00 лв., секретни ключове, на стойност 6,00 лв. портфейл, на стойност 5,00 лв. парична сума в размер на 220 лв. и 1 бр. малка чанта, на стойност 7,50 лв., преносима батерия за зареждане на мобилен телефон /марка/, на стойност 27,00 лв., 1 бр. кабел на стойност 9 лв., или всички на обща стойност 1444,50 лв., с намерение противозаконно да ги присвои като употребил за това сила, изразяваща се в нанасяне на удари с крак по тялото, удари с юмруци в гърдите, дърпане на дрехите и чантата на П. С., поради което и на основание чл.198, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1, вр. чл. 55 НК на всеки от подсъдимите А. М. и М. М. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, изпълнението на което на основание чл. 66 ал.1 НК е отложено за изпитателен срок от три години.

С посочената присъда подсъдимият М. М. М. е признат за виновен и в това, че на 05.03.2016 г. в [населено място], в заложна къща /фирма/, е потвърдил неистина (заявил, че е собственик на мобилен апарат /марка/ модел /модел/ с имей № /номер/ с имей № /номер/), в частен документ (писмена декларация, неразделна част от Заложен билет № номер/дата), в която по изричната разпоредба на чл. 14, ал. 3 от Наредба за дейността на заложните къщи е бил специално задължен да удостовери истината, и употребил този документ (представил я пред М. А. Б., служител на заложна къща и получил сумата от 70 лв.) като доказателство за невярно удостоверените обстоятелства, поради което и на основание чл. 313, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 55 НК му е наложено наказание пробация с пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от една година с периодичност два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от една година.

С тази присъда на основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия М. М. М. е определено едно общо най-тежко наказание в размер на две години лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за срок от три години. Със същата присъда подсъдимият В. К. Б. е признат за виновен в това, че около 21.30 ч. на 05.03.2016 г., в [населено място] на стадиона в кв. /квартал/ отнел от владението на М. Р. Л. чужда движима вещ - мобилен телефон /марка/, на стойност 189,00 лв. с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила /нанесъл удар с юмрук в челюстта на Л./ и грабежът е придружен със средна телесна повреда, изразяваща се в счупена долна челюст на Л., поради което и на основание чл.199, ал.1, т.3, пр.2 във връзка с чл.198, ал.1, вр. чл. 55 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което на основание чл. 66 ал.1 НК е отложено за изпитателен срок от пет години.

С присъдата СГС е възложил сторените по делото разноски в тежест на подсъдимите.

По постъпили срещу описаната присъда въззивни жалби на защитниците на подсъдимите В. Б. и М. М., по присъединена жалба на защитника на подсъдимия А. М. и по жалба на назначения повереник на частния обвинител М. Л. пред Апелативен съд-София било образувано внохд № 327/2023 г., приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 27 от 30.01.2024 г. С този въззивен съдебен акт първоинстанционната присъда е отменена в частта, с която подсъдимият М. М. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 313 ал.3 вр. ал.1 НК и наказателното производство е прекратено в частта, с която подсъдимият М. М. М. е обвинен в извършване на престъпление по чл. 313 ал.3 вр. ал.1 НК, като присъдата е потвърдена в останалата й част.

Касационните жалби са допустими - подадени са от процесуално легитимирани страни; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок.

Преди всичко следва да бъдат очертани пределите на касационната проверка съобразно разпоредбата на чл. 347 НПК. В случая извън обхвата на касационния контрол остава въззивното решение в частта, в която първоинстанционната присъда е отменена относно признаването на подсъдимия М. М. М. за виновен в извършване на престъпление по чл. 313 ал.3 вр. ал.1 НК и в която е прекратено наказателното производство относно обвинението срещу подсъдимия М. М. М. за извършване на престъпление по чл. 313 ал.3 вр. ал.1 НК. Изложеното сочи, че касационната проверка следва да обхване единствено потвърдителната част от въззивния съдебен акт.

Съдържанието и естеството на изложените в жалбите аргументи в подкрепа на заявените касационни основания позволява общото им разглеждане и обсъждане.

Оплакванията, обхванати от касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, следва да бъдат обсъдени приоритетно, тъй като евентуалното му наличие би обусловило отмяната на атакувания съдебен акт и би препятствало обсъждането на неговата материалноправна законосъобразност и справедливост. Следвайки тази поредност, ВКС първо ще разгледа наведените доводи, обосноваващи претенциите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Оплакването на защитника адв. К. за допуснато нарушение на процесуалните правила поради разглеждането на делото от въззивната инстанция при нередовна и недопустима въззивна жалба от името на пострадалия М. Л. е неоснователно. То е мотивирано с аргументи, че допускайки една нередовна въззивна жалба, която не съдържа никакво искане към въззивната инстанция, САС е допуснал участието на частния обвинител Л. в процеса срещу подсъдимия Б., утежнявайки процесуалното положение на последния и за в бъдеще – при евентуално ново разглеждане на делото, приемайки, че е налице искане за увеличаване на наложеното му наказание. Тези аргументи не намират опора в процесуалния закон. Въззивните жалба и протест не се явяват условие и предпоставка за конституирането на дадено лице като страна пред втората инстанция. Те се явяват единствено предпоставка за пренасяне на делото за разглеждане пред въззивната инстанция. Но в случая за пренасянето на делото пред въззивната инстанция са били напълно достатъчни въззивните жалби на защитниците на подсъдимите В. Б. и М. М., както и присъединената жалба на защитника на подсъдимия А. М., поради което жалбата на частния обвинител реално не е била ангажирана с тази функция. По тази причина нейното практическо значение в процеса е било ограничено единствено до това да бъде процесуалното средство, чрез което се дерогира (преодолява) забраната да се влошава положението на подсъдимия Б.. Но тъй като с въззивното решение не е било влошено положението на този подсъдимия (в частност чрез увеличаване на наказанието му), без всякакво значение, в това число и за осъществяването на настоящия касационен контрол, се явява обстоятелството дали жалбата на частния обвинител е била редовна и съответна – в частност дали в нея е било формулирано изрично искане да се влоши положението на подсъдимия чрез увеличаване на наказанието му. А доколкото частният обвинител Л. не е подал касационна жалба срещу въззивното решение и по-конкретно срещу частта му относно наложеното на подс. Б. наказание и доколкото в тази част решението е атакувано единствено от подс. Б., то именно поради забраната да се влошава положението на подсъдимия при ново разглеждане на делото от въззивната инстанция категорично не би могло да се утежни процесуалното му положение чрез увеличаване на наказанието (чл. 355 ал.2 НПК).

ВКС намира за неоснователни и оплакванията на касаторите за допуснати съществени процесуални нарушения при проведените на ДП разпознавания от страна на свидетелите П. С. и М. Л., изразяващи се в нарушения на изискванията на чл. 171 ал.1 и ал.2 НПК - за присъствието на поемни лица; и представените за разпознаване лица да са сходни по външност с разпознаваното лице. Оплаквания в тази насока са правени пред двете предходни инстанции и са получили надлежно аргументирани отговори (на стр. 12 в мотивите на присъдата и на стр. 9-10 от въззивното решение), с които настоящият съдебен състав изцяло се съгласява.

Противно на твърдението на защитниците, в съответствие с изискването на чл. 171, ал. 1 НПК всички разпознавания са извършени в присъствието на поемни лица – Е. А. М., Г. А. А., Л. Б. Р. и А. Р. Б., като съставените протоколи за разпознаване на лица са подписани от съответната двойка от посочените поемни лица. В хода на първоинстанционното съдебно следствие СГС е проявил достатъчна процесуална активност, като е призовал и непосредствено е разпитал в качеството им на свидетели поемните лица Г. А., Л. Р. и А. Б. за изясняване на възприетото от тях във връзка с извършените разпознавания, а поради безрезултатността на положените усилия да бъде открито и призовано поемното лице Е. М. неговите показания по тези въпроси, дадени пред друг състав на съда, са били приобщени чрез почитането им. Освен това протоколите от тези действия по разследването са били предявени от СГС на разпитаните поемни лица Г. А. и А. Б., които са потвърдили подписите си. В прочетените показания на поемното лице Е. М. също се съдържат твърдения, че е подписал протоколите. Единствено поемното лице Л. Р. е отрекла пред СГС да е подписвала протоколите и това е наложило този съд да назначи графологическа експертиза, която безспорно е установила, че подписите в протоколите за разпознаване от 05.04.2016 г. (л. 109 и л. 113 т. I от ДП) са положени именно от нея.

Процесуалната функция на поемните лица е да удостоверят коректното отразяване в протокола на извършените действия, посочени в чл. 137, ал. 1 НПК. И след като безспорно се установява, че участвалите в разпознаванията поемни лица са подписали протоколите за разпознаване, то от обстоятелството, че не си спомнят подробности и детайли за извършените години преди разпитите им следствени действия не може да се прави заключение, че като лица с удостоверителна компетентност те не са изпълнили задълженията си да наблюдават непосредствено удостоверяваните действия, нито пък че водещият разследването орган в нарушение на задълженията си по чл. 137, ал. 5 НПК не ги е уведомил за правата им по ал. 4. Следователно липсата на спомени или неясните спомени у свидетелите-поемни лица не е от естество да обуславя изводи относно начина на протичане на действието по разследването, поради което несъстоятелно е твърдението на защитата, че в случая поемните лица, респ. част от тях са присъствали само формално, без да са изпълнили задълженията си да наблюдават извършените действия.

Неоснователен е и доводът, че при извършване на разпознаванията е допуснато нарушение на чл. 171, ал. 2 НПК относно наличието на сходство между съпоставените лица. Изискването в тази разпоредба е разпознаваните лица да са най-общо "сходни...по външност", без да се поставя изискване за съвпадение с характерни, отличаващи се от масово срещаните, отличителни белези, респективно за идентичност на съпоставените лица. ВКС е последователен в практиката си (Р № 82/12.05.2017 г. по н.д. № 267/2017 г., 3-то НО; Р № 139/30.04.2015 г. по н.д. № 150/2015 г., 3-то НО и др.), че изискването за сходна външност не следва да се абсолютизира (включително и по отношение на възрастта) и че преценката за сходство трябва да е комплексна, а не по отделни белези на лицата. Конкретно що се касае до възражението, че съпоставените лица били с голяма възрастова разлика помежду си, следва да се отбележи, че законът е въздигнал като критерий за сходство единствено външния вид на съпоставените лица, но той не винаги се влияе от възрастта на лицата, поради което различната възраст на съпоставените не може да бъде критерий за наличие или липса на сходство (в този смисъл са и Р. № 90/2009 г. по н. д. № 21/2009 г. на ІІІ н. о.; Р. № 417/30.11.2015 г. по н.д. № 1144/2015 г., I н.о.). От приложените по делото фотоалбуми, неразделна част от протоколите за разпознаване, се установява, че изискването на закона за сходство между съпоставените за разпознаване лица е било удовлетворено в необходимата степен. Съпоставените с подсъдимите лица за разпознаване са имали достатъчно сходство по външни белези с всеки от тях, като разликите по отношение на ръст, телосложение и изражение на лицето са били в рамките на нормалното за различните индивиди. Не е констатирано драстично несъответствие между участващите в разпознаванията лица, което да даде основание за извод, че процесуално-следствените действия са опорочени на това основание. В този смисъл са и изводите на предходните инстанции, които напълно се споделят от ВКС.

Несъстоятелно е и твърдението на защитниците, че въззивният съд неоснователно е игнорирал и превратно е анализирал доказателства, установяващи манипулиране и недопустимо насочване на разпознаващите лица –свидетелите П. С. и М. Л. – към уличаване на подсъдимите като извършители на разследваното престъпление. Въпросите за манипулирането на идентифициращите изводи на пострадалите са били поставяни на вниманието на предходните инстанции, като и първостепенният съд (стр.11-12 от мотивите), и въззивният съд (стр.9 от решението) внимателно са обсъдили тези въпроси и с убедително мотивирани съображения са отхвърлили тезата на защитата пострадалите да са били манипулирани и недобросъвестно насочени да посочат именно подсъдимите като извършители на деянията спрямо тях. В този смисъл са и данните по делото, надлежно обсъдени и преценени от СГС и САС, които изключват манипулиране на свидетелите С. и Л., както от страна на разследващите, така и взаимно помежду им чрез насочване към точно определени идентификационни изводи.

По така изложените съображения претенцията на защитниците за допуснати съществени процесуални нарушения при извършените на ДП разпознавания са неоснователни.

Тезата на адв. К., че разпознаването в съдебната зала е нерегламентирано в закона и не отговаря на никакви изисквания, е несъстоятелна. В разпоредбата на чл. 171 ал.1 НПК изрично е предвидена възможността разпознаване да се прави и в съдебно заседание.

Извън гореизложеното ВКС намира за основателно оплакването на защитниците, че в нарушение на процесуалните правила на чл. 13 и чл. 14 ал.1 от НПК въззивният съд не е изпълнил задълженията си да осигури разкриването на обективната истина, да извърши обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и да подложи на подробен и обективен анализ всички доказателствени материали в тяхната взаимовръзка, без те да бъдат пренебрегнати или превратно оценени.Не е даден законосъобразен и убедителен отговор на всички възражения на защитниците на подсъдимите относно анализа и оценката на всички събрани доказателства. Не са изложени и никакви мотиви относно съществени противоречия между доказателствените средства.

При анализа и оценката на приобщените по делото доказателствени материали извън вниманието на предходните инстанции и в частност на апелативния съд са останали твърде съществени противоречия в доказателствените източници относно авторството на посегателството спрямо всеки един от пострадалите. В случая обстоятелството относно автора на конкретното деяние (посегателство) спрямо пострадалите е от решаващо значение за ангажиране на наказателната отговорност на всеки един от тримата подсъдими, доколкото обвинението спрямо тях не е за съучастие (съизвършителство) по отношение на двамата пострадали. Същото е за съучастническа дейност само на подсъдимите М. и М., и то единствено по отношение на св. П. С., както и за отделна, самостоятелна престъпна дейност на подсъдимия Б. по отношение на св. М. Л.. При тази конструкция на обвинението, за да бъде ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите, е било необходимо да бъдат изследвани и разграничени действията им спрямо всеки един от пострадалите, като именно в този аспект (за установяване авторството на агресията и посегателството досежно всеки от пострадалите) приоритетно е следвало да бъде насочена доказателствената дейност на съдилищата. А това е предполагало подробно, задълбочено и детайлно да бъдат обсъдени и анализирани както всички събрани доказателствени материали, така и съществуващите между тях противоречия относно авторството на посегателствата, което предходните инстанции не са сторили.

Въззивният съд погрешно е счел за неоснователни твърденията на защитниците за съществуването на противоречия в показанията на двамата пострадали относно това кой от подсъдимите ги е нападнал и им е нанасял удари. За да обоснове този си извод, АС-София е приел на стр.12 от решението си, че „Видно от разпитите им дадени пред съдия на ДП стр. 81, т. 1 /от 15.12.2016 г./ и показанията, дадени пред друг състав на съда на 22.05.2019 г. - т. 1, стр. 329 от съдебното производство по НОХД 3903/2018 на СГС за Л. и показанията на С., дадени на 06.03.2016 г., приобщени от първоинстанционния съд със съгласието на страните - т. 1, стр. 90, както и дадените от същия показания пред съдия на 31.03.2017 г. от ДП стр. 167, т. 2, както и от протоколите за разпознаване на лица, св.С. и св.Л. са посочили подс.М. и подс.М. като лицата нанесли побой над първия, а подс. Б.-като лицето нанесло силен удар с юмрук в челюстта и още няколко удара на втория“ . В този ред на мисли е приел също (на стр.12), че „показанията на двамата свидетели се подкрепят взаимно, като съществуващите известни противоречия на които се акцентира, всъщност са преодолени с приобщаване на показанията им и не се отнасят за съществени признаци от състава на престъплението“ .

На фона на тези общи (незадълбочени) декларативно заявени констатации за постигната категорична доказателствена обезпеченост на изводите относно авторството на посегателството спрямо всеки от пострадалите изцяло са останали незабелязани и некоментирани от апелативния съд (както преди това и от градския съд) редица съществени противоречия в приобщените доказателствени източници, за част от които (противоречия) пред въззивната инстанция са били наведени конкретни доводи от защитниците. Касае се в частност за следните противоречия:

1.В показанията си от 06.03.2016 г. (л.90 т.1 от ДП), прочетени от СГС при актуалното разглеждане на делото (на л. 571 в част 2 от НОХД 2592/21 г.), св. П. С. сочи, че е бил нападнат – подгонен, настигнат и бит от две момчета, едното от които му е взело и вещите. В този смисъл са и данните от извършените от св. П. С. на 05.04.2016 г. разпознавания, при които той е разпознал като свои нападатели две от представените му лица – М. М. (протокол на л.105 в т.1 от ДП) и В. Б. (протокол на л. 107 в т.1 от ДП). Но в последващите си показания от 31.03.2017 г. (л.л.167-171 в т.2 от ДП), дадени пред съдия и прочетени от СГС при актуалното разглеждане на делото, св. П. С. изнася вече данни, че е бил подгонен само от един от нападателите – А. Н., който го е настигнал, нанесъл му удар и го съборил, след което му дръпнал чантата с вещите; както и че другите двама от подсъдимите се занимавали с М. (св. Л.) и Р..

2.При извършеното на 05.04.2016 г. разпознаване (по протокол за разпознаване на лица на л.107 в т.1 от ДП) св. П. С. е разпознал подсъдимия В. Б. като лицето, което на 05.03.2016 г. му е нанесло множество удари с ръце и крака в главата и тялото. Същевременно в последващите си показания от 06.03.2016 г. и от 31.03.2017 г. св. С. не е предоставил никаква информация в нападението над него да е участвал подсъдимият В. Б., респ. да е бил нападнат и бит именно от Б., като в тези показания вече е заявил, че бил нападнат и бит само от А. Н. и че Б. се е занимавал само с М. Л..

3. В показанията си от 06.03.2016 г. (л.90 т.1 от ДП) и при извършените на 05.04.2016 г. разпознавания и конкретно при разпознаването по протокол, находящ се на л.109 в т.1 от ДП, св. П. С. не е идентифицирал А. Н. М. като някой от нападателите изобщо и в частност като нападател спрямо самия него. Но след това в показанията си от 31.03.2017 г. (л.л.167-171 в т.2 от ДП), дадени пред съдия и прочетени от СГС, св. П. С. вече изнася конкретни данни, че е бил подгонен тъкмо от А. Н., който го е настигнал, нанесъл му удар и го съборил, след което му дръпнал чантата с вещите.

4.В показанията си от 31.03.2017 г. (л.л.167-171 в т.2 от ДП) св. П. С. сочи В. Б. като лицето, нападнало и разправяло се със св. М. Л.. Същевременно при извършените на 05.04.2016 г. разпознавания самият М. Л. не разпознава в лицето на В. Б. някого от нападателите и в частност своя нападател (протокол на л. 117 в т.1 от ДП), а като такъв разпознава М. М., за когото е посочил, че му е нанесъл удари в главата с ръце и го е съборил на земята, след което му взел и телефона от джоба (протокол на л.115 в т.1 от ДП).

5.При извършеното на 05.04.2016 г. разпознаване (по протокол за разпознаване на лица на л.115 в т.1 от ДП) св. М. Л. е разпознал подсъдимия М. като лицето, което на 05.03.2016 г. му е нанесло удари в главата с ръце и го е съборило на земята, след което му взело и телефона от джоба. Но след това, както в показанията си от 15.12.2016 г., дадени пред съдия и прочетени от първия съд при актуалното разглеждане на делото, така и в прочетените му показания, дадени на 22.05.2019 г. пред друг състав на СГС (на л. 329-336 в т.1 от НОХД № 3903/18 г.), св. Л. не е предоставил никаква конкретна информация за самоличността на лицето, което го е нападнало, като в тези показания той не сочи в нападението над него да е участвал било подсъдимият М., било подсъдимият Б., като в показанията от 15.12.2016 г. е заявил, че не може да е сигурен кой точно го е бил, а в показанията от 22.05.2019 г. е заявил, че не може да даде описание на човека, който го е удрял и вързал, респ. че не може да каже дали той прилича на подсъдимите.

Въпреки очертаните фрапантни противоречия в описаните източници на информация относно броя и самоличността на нападателите на св. П. С., както и относно самоличността на нападателя на св. М. Л. предходните инстанции не са изложили никакви аргументи защо приемат за установено по категоричен и несъмнен начин, че престъпното посегателство над П. С. е извършено от две лица и в частност от подсъдимите А. М. и М. М., а посегателството над М. Л. – от подсъдимия В. Б.. Избягвайки да изрази становище по тези противоречия апелативният съд на практика е отказал да изключи всякакво съмнение в обективността на иначе противоречивите доказателствени средства относно авторството на нападенията спрямо всеки от пострадалите.

При липсата изобщо на анализ на представената от пострадалите свидетели разнопосочна и коренно различаваща се информация относно авторите на нападенията спрямо всеки един от тях не може да са приеме, че фактическите констатации на въззивния съд относно авторството на инкриминираните деяния са направени в съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК и след внимателна преценка на всички събрани по делото доказателства и най-вече след съпоставка на съдържащите противоречива информация цитирани доказателствени източници.

Апелативният съд е следвало задълбочено да анализира всички приобщени показания и идентификационни изявления на свидетелите П. С. и М. Л. (съдържащи се в протоколите за разпознаване) и да изрази ясното си становище за значението на променяните позиции на тези свидетели относно авторите на нападенията спрямо тях за установяването на авторството на деянията.

Така, в нарушение на процесуалното си задължение за всестранност и обективност на изследването на всички обстоятелства по делото, въззивният съд не е счел за необходимо да подложи на обсъждане и оценка посочените по-горе доказателствени източници, съдържащи различни версии за самоличността на нападателите на всеки един от пострадалите. Отсъствието на решаващи съображения по част от събраните доказателствени материали препятства възможността да се проследи пътя, по който е формирано вътрешното убеждение на решаващия въззивен съдебен състав относно достоверността/недостоверността на същите и относно възприетите въз основа на тях факти.

Поради описаните пропуски и пороци в оценъчната доказателствена дейност на въззивния съд категорично не могат да бъдат споделени решаващите изводи на САС по доказателствата, че „конкретните действия на подсъдимите са установени по непротиворечив начин“ , че „не се констатират несъответствия относно съществените факти“ в показанията на свидетелите С. и Л. и че „не е налице съществено противоречие в доказателствения материал относно авторството на деянието в лицето на подсъдимите“ (стр. 13 от решението). Тези изводи са неправилни, тъй като не почиват на обективна и законосъобразна преценка на цялата доказателствена съвкупност.

Като не е обсъдил изрично горните съществени противоречия в предоставените от пострадалите сведения относно личността на нападателите им въззивният съд на практика не е отговорил и на възраженията на защитниците на подсъдимите в тази насока (обективирани във въззивните им жалби, в допълненията към тях и в съдебните прения).

В заключение, с оглед изложеното, се налага извода, че мотивите на проверявания съдебен акт са непълни. В него липсва както изчерпателен и пълноценен анализ на всички приобщени доказателствени материали, така и конкретен отговор на поставените от защитниците значими за изхода на делото възражения във въззивната процедура, което съществено отдалечава неговото съдържание от заложения в чл. 339 ал.2 НПК стандарт. В резултат на всичко това подсъдимите са били лишени от правото на справедлив процес в съответствие с чл. 6 ЕКЗПЧ, доколкото изискването за мотивиране на съдебните актове чрез излагане на ясни и адекватни аргументи за взетите решения представлява съществен елемент от "справедливостта" на наказателния процес.

Констатираните процесуални нарушения са от категорията на съществените по смисъла на чл. 348 ал.3 т.1 и т.2 НПК, а това налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да извърши цялостно обсъждане и съпоставяне на всички доказателствени материали и да изложи мотиви съобразно изискването на чл. 339 ал.2 НПК.

Тези съществени процесуални нарушения, непреодолими в настоящото производство, се явяват пречка за произнасянето на настоящата инстанция по въведените в жалбите касационни основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т.3 НПК.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 във вр. ал.3, т.2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 27 от 30.01.2024 г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 327/2023 г. по описа на същия съд, в ЧАСТТА, с която е потвърдена присъда № 167/07.12.2022 г., постановена по НОХД № 2592/2021 г. по описа на СГС, относно осъждането на всеки един от подсъдимите А. Н. М. и М. М. М. по обвинението за престъпление по чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. ал.1 НК и относно осъждането на подсъдимия В. К. Б. по обвинението за престъпление по чл. 199 ал.1 т.3 пр.2 вр. чл. 198 ал.1 НК.

ВРЪЩА делото в отменената част на въззивното решение за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-София от стадия на съдебното заседание.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: