Отговорност на община за строителни дейности извън договор по ЗОП

Текстът на акта

Ключови фрази

Търговски сделки * строително-монтажни работи

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50002

Гр. София, 26.09.2024 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

при участието на секретаря Силвиана Шишкова, като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова търговско дело № 1644/2022 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ОБЩИНА ДЕВИН, подадена чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 84 от 19.04.2022 г. по в. гр. д. № 64/2022 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 7032 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 243/2020 г. по описа на Девинския районен съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден, на основание чл. 79, вр. чл. 258, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, да заплати на ищеца „СД ФИЛЕВ – МИХАЙЛОВА“ СД сумата от 21 588.24 лв., представляваща стойност на реално вложените, но неплатени труд и материали на възложена работа по договор № Д-507/11.09.2017 г. с предмет – Реконструкция на съществуващо дере в кв. Изгрев, [населено място], подробно описани, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение и се моли за отмяната му. Твърди се неправилност на крайния извод на съда, че ответникът дължи заплащане на стойността на вложените разходи за материали и труд за СМР, тъй като същите са извършени в негов интерес и полза, с неговото знание и без противопоставянето му, независимо че не са били възложени по надлежния ред – този по ЗОП, и не са били изпълнени и приети въз основа на договор. Поддържа се, че съдът не е взел предвид доводите, свързани с приложението на специалния закон - че възлагането на допълнителни работи е следвало да се извърши в писмена форма, под страх от недействителност, по аргумент от чл. 20, ал. 4, т. 1 и ал. 5 ЗОП, вр. чл. 112 ЗОП, респективно - че устният договор не може да съставлява правопораждащ факт за претендираното вземане, тъй като е нищожен според изискванията на ЗОП. Излагат се и съображения, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила и при забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК е приел за доказани както съществуването на договорно отношение между страните по отношение на процесните СМР, така и приемането на изработеното въз основа на договора – обстоятелства, които не са налице. Навежда се и превратно прилагане от страна на съда на презумпцията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД, която важи при наличие на сключен договор, тъй като поръчващият е длъжен да приеме само извършената съгласно договора работа. За формирани в нарушение на правилата за доказателствената тежест и при очевидна неправилност касаторът намира и мотивите във въззивното решение, че не бил доказал процесните допълнителни СМР да са били възложени на цени, различни от тези по договора. Сочи, че предвид липсата на договорно основание ищецът е следвало да защити правата си по правилата на неоснователното обогатяване – чл. 61, ал. 1 ЗЗД, съгласно трайната практика на ВКС. На следващо място в касационната жалба се поддържа и наличието на пороци в обжалвания акт при обсъждането и оценката на доказателствата - СТЕ и ССЕ, относно вида, обема и стойността на допълнително извършените СМР, включително игнориране на възраженията на ответника в тази връзка; необоснованост на извода, че от писмените доказателства се установява приемане на скритите работи чрез подписване на съответните протоколи, както и на приетото от съда, че спорните СМР възлизат на претендираната сума от 21 588.24 лв. На последно място се изтъква и че въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила е определил предмета на делото. Моли се в случай на касиране на въззивното решение в полза на ОБЩИНА ДЕВИН да се присъдят разноските, сторени за всички инстанции.

В подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор и в депозираната в хода на процеса молба – становище ответникът по касация СД ФИЛЕВ – МИХАЙЛОВА СД, чрез процесуалния си пълномощник, счита жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка със заявените основания за касационно обжалване, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да достигне до обжалвания резултат по делото, съставът на въззивния съд, възприемайки правната квалификация на иска, дадена от първата инстанция, е посочил, че отговорността на изпълнителя по предявен иск с правно основание чл. 266 ЗЗД може да бъде ангажирана при осъществяване на следния фактически състав: наличие на валиден договор за изработка между страните, по силата на който ответникът е възложил, а ищецът е приел срещу възнаграждение да изработи на свой риск нещо, съгласно поръчката на ответника; качествено и извършено в срок изпълнение от страна на ищеца на възложената му работа; приемане без възражения на изработеното от страна на ответника и неизпълнение от ответника на задължението му за заплащане на възнаграждение за приетата работа.

Съдът с оглед данните по делото е приел, че действително [община] не е извършила възлагането на претендираните с исковата молба допълнителни СМР по установения ред – чрез обществена поръчка по реда на ЗОП, но анализът на гласните и писмени доказателства налага извод, че между страните са възникнали обикновени, неформални облигационни отношения, с характер на договор за изработка, извън вече уговореното по договор № Д-507/11.09.2017 г. Първоначално трасето за реконструкция е било предвидено от събирателна шахта, през РШ 6, през РШ 5, през РШ 4, общо 115 м. /съгласно схема на л. 138, повдигнато в червен цвят/ и чиято стойност е била оферирана от ищеца. Технически съоръжението е могло да се изпълни, експлоатира и функционира и съобразно първоначално възложеното от общината, но жалби на граждани, притежаващи имоти в близост до трасето, са възпрепятствали изпълнението на реконструкцията. След това по устна договорка извън обществената поръчка ищецът е изпълнил реконструкцията на дерето по трасето от събирателната шахта, през РШ 6, РШ 5, РШ 4, РШ 3, РШ 2, РШ 1 до съществуваща шахта на болницата /схема на л. 138, повдигнато в черен цвят/ - трасе от 193,60 м. Според заключението на вещото лице допълнително е изпълнено трасе в размер на 78,60 м. и 4 броя ревизионни шахти. Въпросите дали ответникът е извършил възлагането законно и дали допълнителните СМР са изпълнени при спазване на действащите правила и норми в строителството, касаещи актовете и протоколите, които се съставят по време на строителството, според съда не са предмет на делото и могат да обусловят единствено възникване на административно-наказателна отговорност за възложителя.

На следващо място в решението са изложени съображения, че след като общината не е представила доказателства, от които да се установява, че е направила някакви възражения по извършените допълнителни СМР, то приложение намира презумпцията по чл. 264, ал. 3 ЗЗД за приемане на работата. Приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчаливо изразеното изявление на поръчващия, че счита работата за съобразена с договора. За да може да се даде на приемането значение на одобряване, законът предписва на поръчващия да прегледа работата и да направи всички възражения за неточно изпълнение – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. Ако възложителят не направи такива възражения, работата се счита за приета, т. е. за одобрена, както разпорежда уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция. С оглед горното съдът е намерил, че работата в случая следва да се счита за приета и ищецът е следвало да заплати стойността на реално вложените, но неплатени труд и материали при извършване на допълнителните СМР, които според заключенията на вещите лица възлизат на 21 588, 24 лв.

Съгласно съдебно-техническата експертиза, строително-монтажните работи, чиято стойност се претендира, са действително изпълнени, като вещото лице определя и тяхната стойност на база на цени, съответни на тези по ценовото предложение на ищеца, част от тях коригирани със заменителна таблица № 1, въз основа на които е подписан и договорът за обществена поръчка, а тези цени са съответни и на цените в подписания от ответната [община] образец № 19 от 12.10.2017 г. За останалите видове работи, които не са включени в приложение № 1 към заключението вещото лице е определило пазарни стойности към м. октомври 2017 г. При определяне на количествата на скритите видове работи вещото лице е ползвало приложените актове обр. 12 за скрити работи – 19 бр., подписани и от представител на ответника. При приемане на скритите видове работи възложителят е приел като изпълнени и РШ 1, 2 и 3, които не са по първоначално предвиденото трасе, а по действително изграденото, за което се претендира заплащане – Актове за установяване на СМР, подлежащи на закриване от 12, 13, 14, 15, 18 и 20.09.2017 г. Всички те касаят допълнително изпълненото по трасето, подписани са от инвестиционен контрол при [община] и по тях липсват възражения, което е още едно потвърждение, че изработеното е прието от възложителя.

Предвид заключението на съдебно-икономическата експертиза въззивният съд е приел, че за действително изработеното се дължи неговата стойност, независимо дали за вложените труд и материали изпълнителят разполага с документи. Ответната страна не твърди и не установява при възлагането на процесните допълнителни СМР да са били договорени цени, различни от тези, договорени при сключване на договора за обществена поръчка. С оглед горното е формиран крайният извод на съда, че ответната община дължи на ищеца стойността на вложените разходи за материали и труд за процесните СМР, които са извършени в интерес и в полза на ответника, с негово знание и без противопоставянето му.

Касационната жалба е селектирана за разглеждане при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК.

В тази връзка съдът констатира, че исковата претенция е предявена при следните фактически основания, наведени в исковата молба:

Съгласно договор № Д-507 от 11.09.2017 г., [община] е възложила на СД ФИЛЕВ – Х. И С-ИЕ (предишното наименование на ищцовото дружество) извършването на реконструкция на съществуващо дере в кв. Изгрев, [населено място], при цена от 36 833.88 лв. с ДДС. В хода на работата било установено, че предварително предвидените строителни дейности са недостатъчни за цялостната реконструкция на дерето в компрометирания участък. След протести на жителите на квартала, общината възложила извършването на допълнителни СМР, с цел удължаване на водоотвеждащото съоръжение, а разходването на допълнителните средства се ангажирала да покрие на по-късен етап. Всички изпълнени строителни дейности били изцяло приети от общината, като първоначално уговорените били заплатени, а допълнителните, предмет на отделен акт обр. 19, на стойност 21 588.24 лв., останали незаплатени. Твърди се още, че общината не е отправяла забележки към съоръжението, което от изграждането си работи по предназначение, дерето е добре заустено, няма течове и оплаквания от граждани. [община] е собственик на реализираното съоръжение, като със стойността на изграденото в повече се е обогатила за сметка на ищеца, който пък е обеднял със стойността на допълнително вложените труд и материали. При горните фактически твърдения се моли ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 21 588.24 лв., която представлява стойност на реално вложените от ищеца, но неплатени труд и материали при реконструкция на съществуващо дере в кв. Изгрев в [населено място].

След отговора на исковата молба, в който [община] е възразила относно нейната редовност, а по същество - че договорът между страните е сключен по реда на ЗОП, като за допълнителните работи няма писмено споразумение (анекс) и поради това липсва надлежно възлагане от страна на общината, нито приемане на изработеното, първоинстанционният съд е изготвил проект за доклад, като е квалифицирал иска по чл. 286-288 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 258 и сл. ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Във връзка с проекто-доклада ищецът е изразил писмено становище, че доколкото заявената с петитума искова претенция е за стойността на реално допълнително вложени (извън договора), но неплатени труд и материали, то правното основание на иска следва да бъде чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В хода на процеса исковата молба е била оставена без движение за уточняване на обстоятелствата относно претендираните за заплащане СМР по вид, обем и стойност, както и дали същите съставляват част от възложените и изпълнените СМР по договор № Д-507 от 11.09.2017 г. С молба – уточнение ищецът е посочил, че за заплащането на претендираните СМР (съответно конкретизирани) от страна на общината е бил поет само устен ангажимент. При възникналия спор между страните относно правната квалификация на иска и повторно заявеното становище на ищеца, че искът е предявен на основание чл. 55 ЗЗД, съдът в окончателния си доклад е приел, че ще разгледа иск по чл. 79, вр. чл. 258, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, а въззивният съд е преценил, че така определената правна квалификация е правилна.

При тези данни настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е допустимо, но неправилно и като такова следва да се отмени.

Съображенията за това произтичат от практиката на ВКС, отнасяща се до правната квалификация на иска, а именно, че определянето на същата е задължение на сезирания съд. За да установи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК (решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ІІ т. о.).

В изпълнение на основополагащия принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/ (Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС).

В конкретния случай въззивният съд не е изпълнил служебните си задължения по квалифициране на спорния предмет съобразно посочените разяснения. При определяне на правното основание на исковата претенция не са отчетени обстоятелствата, че процесните правоотношения поначало попадат в обхвата на ЗОП и се регулират от повелителни правни норми, чието нарушение, включително относно формата на сключване на договора и неговото изменение извън възможностите, предоставени от чл. 116 ЗОП, води до нищожност на договора, за наличието на която съдът следи служебно (Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2002 г. на ОСГТК на ВКС). Именно при съобразяване на горното е следвало да бъдат възприети и квалифицирани и фактическите основания на предявения иск, а именно – че се претендира заплащане стойността на допълнителни СМР, изпълнени във връзка, но извън обхвата на договора от 17.09.2017 г., въз основа на устно възлагане от общината, която е и собственик на изграденото съоръжение и съответно се е обогатила за сметка на ищеца, а последният е обеднял със стойността на вложените в допълнително извършените СМР труд и материали. В съответствие с така наведените факти – че общината се е обогатила без основание, е и предложената от ищеца, макар и неточна, правна квалификация на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а в този смисъл следва да се цени и пълната липса на твърдения, че се търси заплащане на възнаграждение по договор. Преценени в съвкупност горните обстоятелства водят еднозначно до извода, че с исковата молба ищецът ангажира извъндоговорната отговорност на ответника съгласно правилата на неоснователното обогатяване (чл. 59 – чл. 61 ЗЗД).

В този смисъл е и трайната практика на ВКС. Видно от дадените разяснения в решение № 179 от 16.12.2016 г. по т. д. № 2235/2015 г. на І т. о., при извършени СМР от изпълнител по възлагане от собственика на имота, но без сключен договор по предвидения в закона ред (по нищожен договор или респективно извън допустимия предмет на вече сключен договор), възложителят отговаря по правилата на неоснователното обогатяване за чужда сметка. Обогатяването представлява спестяване на разходи и включва стойността на материалите и труда, както и на всички други разходи и ползи, включително печалба, които се биха дължали като възнаграждение на изпълнителя, ако бе сключен действителен договор. Обедняването представлява реалното намаление на имуществото на изпълнителя и включва стойността на материалите и труда, които са вложени за извършване на СМР и други обичайни разходи във връзка със СМР, вкл. ДДС, ако такъв следва да се начислява, но без формиране на печалба за изпълнителя. Отговорността на собственика на имота, който е и възложител по нищожния договор (вкл. поради липса на форма), е в размер на по-малката сума между обогатяването и обедняването.

При съобразяване на всичко изложено по-горе се налага извод, че дадената от съдилищата правна квалификация на спорния предмет, при която е разгледан искът, като такава по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, е неправилна. В тази връзка са основателни и оплакванията на касатора за неправилно определяне на размера на уважения иск, в частност досежно стойността на отделните допълнителни видове СМР, формирана според цените по сключения между страните договор. Съгласно приетото в решение № 117 от 28.10.2020 г. по т. д. № 1034/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ІІ т. о., остойностяването на разходите за изпълнени СМР извън договорените по реда на ЗОП не следва да се основава на заложените в договора цени. С оглед горното и при констатираното отклонение от задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, след отмяната на обжалваното въззивно решение делото следва да се върне на Смолянския окръжен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав, при което след преценка относно точната правна квалификация на спорното материално право да се дадат указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и на страните да се укаже необходимостта да ангажират съответни доказателства. В случая е налице необходимост от назначаване на нова експертиза, вещото лице по която да се произнесе относно стойността на допълнително извършените СМР, изчислена съобразно цитираните по-горе решения на ВКС, а в зависимост от приетата правна квалификация да направи и съпоставка между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца, при спазване на установените в практиката критерии за това.

По отношение на разноските за настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК.

Така мотивиран и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение № 84 от 19.04.2022 г. по в. гр. д. № 64/2022 г. на Смолянския окръжен съд и ВРЪЩА делото друг състав на същия съд за ново разглеждане.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: