Недействителност на клаузи за лихва и недопустимост на съдебното ѝ фиксиране

Текстът на акта

Ключови фрази

Потребителски спорове, чл. 113 ГПК * Неравноправни клаузи в потребителски договори * лихва

11

Р Е Ш Е Н И Е

№ 127

[населено място], 08.05.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в публично заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Росица Божилова
Членове: Анна Ненова

Татяна Костадинова

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова т.д. № 195 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. Н. и С. Г. Н. срещу решение № 260692 от 04.05.2023г. по в.гр.д. № 6910/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която, като е отменено частично решение № 446878 от 09.07.2018г. по гр.д. № 29031/2016г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП, и чл. 55, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за недействителни като неравноправни клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, както и за заплащане на сумата над 10 418. 78 лева до 20 191. 74 лева, получена без правно основание възнаградителна лихва за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. въз основа на договора и споразумението, ведно със законната лихва от 31.05.2016г. до окончателното плащане.

Оплакванията в подадената касационна жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилен е изводът на Софийски градски съд, че за да се приеме клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит равноправна е достатъчна информацията, че към момента на сключването на договора БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 7%. Неправилен е изводът на въззивния съд, че следва да се прилага първоначалният лихвен процент. Фиксирането му е недопустимо изменение на договора. При договорен променлив лихвен процент и липса на начин на изчисляване на БЛП и на информация относно неговите промени, клаузата е неравноправна и не следва да се прилага тази стойност, тъй като не е ясно как е формирана и как се е променяла във времето лихвата. Същевременно пазарните равнища, на които се отпускат кредити дори в България, са намалели спрямо стойностите, посочени в договорите. Тази тенденция, според възприетото от въззивния съд, е неприложима за кредитополучателите. Те трябва за повече от 10 години да продължат да плащат ГЛП, който не кореспондира на пазарните нива и да се трупат печалби на банките. С обявяването на клаузите за недействителни касаторите не биха били поставени в по-неблагоприятно положение.

В хода на касационното производство (на 15.07.2023г.) касаторът В. Г. Н. е починал. След отказа от наследство, направено от неговите дъщери В. В. Г. и Н. В. Г., от неговия баща Г. Н. С. и от неговата сестра С. Г. П., наследници от първи, втори и трети ред, единствен наследник по закон на В. Г. Н. е касаторът С. Г. Н., негова съпруга (чл. 9, ал. 3 от ЗН).

От насрещната страна по жалбата „Юробанк България“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Отговорът се поддържа и в проведеното открито съдебно заседание. Страната се позовава на константната съдебна практика на ВКС, че когато клаузите относно едностранната промяна на лихвения процент са нищожни, лихвеният процент на договора е първоначално договореният, който става фиксиран за целия му срок. Невъзможно е да се прогнозират икономически показатели – лихви, валутни курсови и други, но кредитополучателите са били наясно, че сключват договор при лихва 7.9%. Икономическата преценка е била правена със съзнанието, че лихвата е 7.9 %, като може да се покачи, а може и да се понижи, но никой не знае с колко (договорът е бил сключен за 216 месеца). В този смисъл е абсолютно безспорно, че кредитополучателите са били съгласни на такава лихва и тя е напълно ясна в договора.

Банката иска въззивното решение в обжалваната част да бъде потвърдено.

Съгласно определение № 3204 от 29.11.2024г. по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по въпроса: „При договорен променлив годишен лихвен процент и нищожност на клаузата относно промяната му следва ли да се начислява годишен лихвен процент в размер на първоначално посочения в договора за целия период на действие на договора? Прилагането на първоначалния лихвен процент за целия период на договора превръща ли договорения променлив лихвен процент във фиксиран и същото съставлява ли изменение на договора?“. Постановена е проверка на съответствието на въззивното решение с актовете на Съда на Европейския съюз (решение от 25.11.2020г. на Съда, Banca B.SA (С-269/19), ECLI:EU:C:2020:954), както и въпросът е определен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

С исковата си молба вх. № 8011736/31.05.2016г., подадена по пощата на 27.05.2016г., В. Г. Н. и С. Г. Н. са изложили, че на 21.06.2006г. сключили с „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД) Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957, по силата на който получили кредит в размер на 75 330 лева. Съгласно чл. 4 от договора годишният лихвен процент бил определен по следния начин:

- чл. 4, ал. 1: „За усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката за първата година от срока за издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 0% (нула процента)“;

- чл. 4, ал. 2: „За всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита кредитополучателите дължат на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на „БПБ“ АД за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, увеличен с договорна надбавка от 0.9 (нула цяла и девет десети) пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на 7% (седем процента)“;

- чл. 4, ал. 6: „Действащият БЛП на банката за жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните“.

Съгласно изложеното в исковата молба не са били дефинирани механизмът на определяне на базовия лихвен процент и предпоставките, водещи до промяната му след първата година на действие на договора. Така определяне на стойността му е изцяло в зависимост от волята на банката. Тъй като клаузите на чл. 4, ал. 2 и ал. 2 от договора са неравноправни, за тях е било поискано да бъдат обявени за нищожни. Това е било и по отношение на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към договора, съгласно която отново е бил приложим годишен лихвен процент, определен съгласно договора. Начисляването на лихва, според ищците, е било без правно основание и платената сума в общ размер от 20 191. 74 лева за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. е била недължима. Поискано е било възстановяването й. Суми преди тази дата не са били претендирани като погасени по давност. С исковата молба е било поискано също да бъдат обявени за нищожни клаузите на чл. 5, ал. 1 и чл. 10 от Допълнителното споразумение от 02.08.2012г., както и последващи сключени споразумения от 14.10.2014г. и 27.05.2015г.

Предявените искове са били оспорени от „Юробанк България“ АД.

За да постанови решението си, с което предявените искове са били уважени изцяло, съставът на Софийския районен съд е приел, че между страните липсва спор относно съдържанието на договора за кредит и рефинансиране, както и че сумата по кредита е била преведена от банката по посочени от ищците банкови сметки. Крайният срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително дължимите лихви е бил 216 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка. Задължението е било обезпечено с ипотека. Не е било спорно и сключването на допълнителните споразумения.

Също според първоинстанционния съд договорът за банков кредит следва да се преценява с оглед разпоредбите на ЗЗП. Относно възнаградителната лихва съдът е възприел, че в договора за кредит не са били посочени факторите, нито компонентните, които формират БЛП по кредита. Не се съдържа формула с начин на изчисляване. По делото банката е представила Методология за определяне на базисни лихвени проценти, включваща като компоненти трансферна цена на ресурса (пазарен лихвен мерител, рискова премия и директни нелихвени разходи за привличане на финансов ресурс - МЗР, ФГВБ и др.) и буферна надбавка. При промяна на кой да е от компонентните е било налице основание за актуализиране на БЛП. Обективни компоненти са били пазарният лихвен мерител (3-месечен Софибор), средните лихвени проценти по привлечен ресурс в лева от граждани и нефинансови предприятия, на база на които се определят МЗР и ФГВБ, и директните нелихвени разходи по привлечения ресурс. Но е имало и недостатъчно ясно определени компоненти (например “рискова премия“). Същевременно размерът на БЛП се е определял с решение на Комитета по управление на активите и пасивите на ответника. Поради общите и недостатъчно определени компоненти и невъзможността да се предвиди кой икономически показател ще бъде съобразен от ответника при едностранната промяна на БЛР, се е създавала възможност банката да определи абсолютно произволно БЛП и така едностранно да определи съдържанието на договора. От гледна точка на чл. 143, т. 10 от ЗЗП клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит е неравноправна. Според първоинстанционния съд тя е позволявала едностранно изменение на договора от страна на банката. Като пряко свързана с нея, нищожна е била клаузата на чл. 4, ал. 6 от договора, а по аналогични съображения и клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнителното споразумение от 02.08.2012г.

Касаторите - ищци са внесли по сметка на банката като лихва сума от 20 541. 86 лева за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. Предвид изложеното относно нищожността на клаузите от договора за кредит за ответника не е съществувало валидно правно основание да получи сумата и искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в предявения размер от 20 191. 74 лева е бил приет от първоинстанционния съд за основателен. Според съда тази сума е била дължима по равно на всеки от ищците, със законната лихва за забава от 31.05.2016г. до окончателното плащане.

Изводите си първоинстанционният съд е направил въз основа на приетите па делото писмени доказателства (основния договор за кредит с допълнителните споразумения) и заключението на изслушана съдебно-икономическа експертиза (основно и допълнително заключение).

За нищожни са били определени и останалите оспорени от ищците клаузи от договора от 21.06.2006г. и допълнителните споразумения от него.

Решението на Софийския районен съд е било обжалвано от ответника „Юробанк България“ АД изцяло.

Въззивният съд е споделил фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, освен в частта относно приетата нищожност на клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г., съответно на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, както и относно дължимостта на сума по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в пълния предявен размер (за сума над 10 418. 78 лева).

Според състава на Софийски градски съд клаузата на чл. 4, ал. 2 е част от основания предмет на договора за кредит. Доколкото тя касае основания предмет на договора, въпросът за неравноправността й може да бъде разглеждан единствено и само, ако уговорката е неясна и неразбираема – чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Такива обстоятелства в случая няма. Ясно и разбираемо е посочена цената на предоставената услуга и начинът на нейното формиране. Към момента на сключване на договора и двата компонента от лихвата са точно фиксирани и известни на потребителя по размер и съответно като краен икономически резултат. При сключване на договора за кредит кредитополучателите са разбрали обхвата на своето задължение, като независимо че не са знаели как банката определя базовия си лихвен процент, са били наясно, че дължат възнаграждение в конкретно посочен размер. В клаузата не е предвидено право на банката за промяна на базовия лихвен процент, за да бъде тя частично нищожна. В решението си въззивният съд изрично е посочил, че промените в нивата на БЛП за ипотечни кредити в лева на ответната банка са били: 01.09.2007г. – 7.50%, 24.03.2008г. – 7.75%, 09.06.2008г. – 8. 25 %, 07.07.2009г. - 9%, 10.10.2008г. – 10.50%, 10.09.2012г. – 10.25%.

По същите съображения, според въззивния съд, не разкрива неравноправен характер и клаузата на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. Тя препраща към договор, в който има фиксирани стойности на компонентите на годишната лихва.

Съгласно въззивното решение задълженията на кредитополучателите е следвало да бъдат изчислени съобразно първоначалния договор – на връщане подлежи разликата между платеното като възнаградителна лихва и дължимата такава, определена на основание чл. 4, ал. 2 от договора за кредит (7.9%). На база на допълнително изслушаното в хода на въззивното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза, искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е бил приет за основателен за сума от 10 418. 78 лева.

В частта на въззивното решение, с която е било потвърдено решението на Софийския районен съд (за признаване за нищожни като неравноправни клаузите на чл. 4, ал. 6 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и чл. 5, ал. 1 и чл. 10 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, съответно допълнителните споразумения от 14.10.2014г. и 27.05.2015г., и за заплащане на сумата от 10 418. 78 лева, получена без правно основание възнаградителна лихва за периода от 29.05.2011. до 31.12.2015г., със законната лихва от 31.05.2016г., като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.

Междувременно със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК вх. № 65000/10.11.2017г., подадено пред Районен съд – Варна, „Юробанк България“ АД е поискало да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК. Въз основа на договора за кредит от 21.06.2006г. и споразуменията са били претендирани 67 413. 29 лева главница, 12 934. 07 лева договорна лихва от 02.01.2016г. до 19.09.2017г., 1593. 07 лева наказателна лихва (обезщетение за забава на просрочени плащания) от 02.01.2016г до 29.10.2017г. и такси. От банката е било изложено, че вземанията по договора за кредит са обявени за предсрочно изискуеми. Изпратена е била нотариална покана по постоянния и настоящ адрес на кредитополучателите. Залепено е било уведомление, за което нотариусът е направил удостоверяване по чл. 47, ал. 1 от ГПК на 25.09.2017г. С. Н. е била запозната със съдържанието на поканата уведомление на 07.11.2017г.

По подаденото заявление е било образувано ч.гр.д. № 17210/2017г. на Районен съд - Варна и на 14.11.2017г. е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК за всички предявени вземания с изпълнителен лист. След подадени от длъжниците възражения е било образувано и производство по чл. 422 от ГПК за установяване на вземанията.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз по тълкуването на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, когато националният съд установи, че неравноправна клауза в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител е нищожна, този съд не може да измени договора, като преразгледа съдържанието на тази клауза (решение на Съда от 14.06.2012г., Banco Espanol de Credito (С-618/10), ECLI:EU:C:2012:349, т. 73, решение от 30.04.2014г., Kasler и Kaslerne Rabai (С-26/13), ECLI:EU:C:2014:282, т. 77, решение от 26.03.2019г., Аbanca Corporacion Bancaria и Bancia (С-70/17 и С-179/17), ECLI:EU:C:2019:250, т. 53, решение от 03.03.2020г., Marc Gomez del Moral Guasch (С-125/18), ECLI:EU:C:2020:138, т. 59, решение от 25.11.2020г., Banca B.SA (С-269/19), ECLI:EU:C:2020:954, и др.). Счита се, че такова правомощие може да навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в чл. 7 от Директива 93/13. Обявената за неравноправна договорно клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя няма как да има последици за потребителя. Ето защо установяването по съдебен ред на неравноправност на такава клауза поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза (решение от 09.07.2020г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Societe Generale (С-698/18 и С-699/18), ECLI:EU:C:2020:537 и др.).

С оглед посочената практика, съобразима в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, отговорът на поставения по делото въпрос е отрицателен. При договорен променлив годишен лихвен процент и недействителност на клаузата относно промяната му по правило съдът не би могъл да приеме, че за целия период на действие на договора следва да се начислява годишен лихвен процент в размер на първоначално посочения в договора (че лихвата върху дадения в заем капитал е фиксирана). Това би означавало съдът да измени договора, като преразгледа съдържанието на обявената за недействителна клауза относно промяната на годишния лихвен процент.

В този смисъл следва да е отговорът на поставения въпрос и в контекста на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, за което също е допуснато касационно обжалване. Това е, тъй като при разглеждането и решаването на висящите пред него спорове, националният съд следва да съобразява решенията на СЕС. Задължението е израз на принципа на лоялно сътрудничество, установен в чл. 4, параграф 3 от ДЕС, установено и в разпоредбата на чл. 633 от ГПК, съгласно която решенията на Съда на Европейския съюз са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България. Аналогична, относно дадения отговор, е и актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 50011 от 26.11.2024г. по т.д. № 1060/2022г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 50008 от 05.03.2025г. по т.д. № 1367/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

По основателността на касационната жалба:

При дадения отговор на поставения по делото въпрос, касационната жалба е основателна. Въззивното решение е постановено в отклонение от практиката на СЕС, при нарушение на материалния закон, съгласно даденото по делото тълкуване, и е неправилно (чл. 281, т. 3 от ГПК). Неправилен е изводът на въззивния съд, че задълженията на кредитополучателите е следвало да бъдат изчислени съобразно първоначалния договор, при което на връщане подлежи разликата между платеното като възнаградителна лихва и дължимата такава, определена на основание чл. 4, ал. 2 от договора за кредит - 7.9%. По-специално въззивното решение е в противоречие с посоченото от касаторите решение от 25.11.2020г., Banca B.SA (С-269/19), ECLI:EU:C:2020:954. Решението е постановено по преюдициално запитване във връзка с главно производство, в което фактическите обстоятелства са били сходни с тези по настоящото дело.

Отделно от това неправилен е и изводът на въззивната инстанция, че първоначално определеният БЛП е бил посочен като такъв в размер на 7 %. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. изрично е било посочено, че само към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на 7%. За усвоения кредит за първата година от срока за издължаване на кредита не е била дължима годишна лихва (чл. 4, ал. 1), при което дължим след изтичането на първата година, съгласно уговореното между страните в чл. 4, ал. 2 от договора за кредит, е бил БЛП на банката към този момент с надбавка от 0.9%, а не посочените 7.9%.

Клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит е от предвидените в чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Съгласно тази разпоредба съотношението между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, не може да бъде преценявано от гледна точка на неравноправност, но при условие, че такава клауза от договора е ясна и разбираема.

Уговорката по чл. 4, ал. 2 от сключения между страните договор за кредит не е ясна и раазбираема. В договора не са били посочени нито факторите, нито компонентните, които формират БЛП по кредита. Дори са приеме, че на кредитополучателите е била известна прилаганата от банката Методология за определяне на базисни лихвени проценти относно лихвата и предвидените относно нея компоненти, обосноваващи актуализиране на БЛП, е имало компоненти, които не са били достатъчно ясно определени (например “рискова премия“). Отделно от това размерът на БЛП се е определял периодично с решение на Комитета по управление на активите и пасивите при банката, т.е. едностранно от самата банка. В този смисъл е било заключението на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебна икономическа експертиза. Така независимо от включените в Методологията и обективни компоненти (пазарен лихвен мерител (3-месечен Софибор), средни лихвени проценти по привлечен ресурс в лева от граждани и нефинансови предприятия, на база на които се определят МЗР и ФГВБ, и директните нелихвени разходи по привлечения ресурс), е имало неяснота относно размера на годишната възнаградителна лихва към датата на първоначалната нейна дължимост.

При възможната в такъв случай преценка дали клаузата на чл. 4, ал. 2 от основния договор е равноправна, налагащият се отговор е, че това не е така. По същество на кредитополучателите е наложено да приемат клауза, с която те не имали възможност да се запознаят преди сключването на договора (размер на възнаградителната лихва, от момента, когато тя е била дължима) и поради това - без да могат да преценят икономическите последици от сключването на договора в частта на дължимата такава лихва (чл. 143, ал. 2, т. 10 и т. 19 от ЗЗП). Така клаузата не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В този смисъл е практиката на СЕС, обективирана в решение от 03.06.2010г., Caia de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid (С-484/08), ECLI:EU:C:2010:309, т. 32-34, решение от 12.01.2023г., D.V. (С-395/21), ECLI:EU:C:2023:14, т. 36-37, решение от 13.07.2023г., Banco Santander (С-265/22), ECLI:EU:C:2023:578, т. 66, решение от 20.03.2025г., SIA A (С-365/23), ECLI:EU:C:2025:192, т. 75 и др.

С оглед изложеното твърдението на ищците, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и идентичната клауза на чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, са недействителни, тъй като не са съставени по ясен и разбираем начин и са неравноправни, е било основателно. Неправилно исковете са били отхвърлени от въззивния съд, направил извод, че ясно и разбираемо е била посочена цената на предоставената услуга и начинът на нейното формиране.

Въз основа на клаузите на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит от 21.06.2006г. и идентичната клауза на чл. 4, ал. 2 от допълнителното споразумение от 02.08.2012г. от кредитопучателите за времето от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. са били платени 9 772. 96 лева като възнаградителни лихви и тази сума подлежи на връщане от ответната банка (чл. 55, ал. 1 от ЗЗД). Задължението на националния съд да изключи действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на тези суми (решение от 09.07.2020г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Societe Generale (С-698/18 и С-699/18), ECLI:EU:C:2020:537, т. 54).

Дължима е и законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от 31.05.2016г. до окончателното плащане на плащане на сумата. При датата на предявяване на исковете по делото (27.05.2016г.) няма вземания, които са погасени по давност.

Тъй като срокът на Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. е изтекъл (като междувременно е била обявена и предсрочната изискуемост на договора съгласно данните по ч.гр.д. № 17210/2017г. на Районен съд - Варна), съдът не обсъжда като неотносими обстоятелствата дали договорът може да се изпълнява след премахването на неравноправните клаузи, съответно може ли договорът за кредит да се приеме за изцяло недействителен. Относима, с оглед предмета на делото, е дължимостта на претендираната възнаградителна лихва, за плащането на която не е имало основание поради недействителността на оспорените клаузи на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит от 21.06.2006г., съответно чл. 4, ал. 2 от допълнителното споразумение от 02.08.2012г. Всъщност от името на самите касатори в хода на настоящото дело е изложено, че с обявяването на клаузите за недействителни те не биха били поставени в по-неблагоприятно положение.

С оглед изложеното, спорът по делото, се разрешава по същество от касационната инстанция (чл. 293, ал. 3 от ГПК). Въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено и исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП, и чл. 55, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предмет на касационно обжалване – уважени.

След смъртта на В. Г. Н. в хода на делото подлежащите на връщане надплатени суми следва да се присъдят на С. Г. Н., негов наследник по закон, която следва да се приеме и за активно легитимирана относно исковете за обявяване за недействителни на процесните договорни клаузи.

По разноските

На касаторите – ищци (С. Г. Н. лично и като наследник по закон на нейния съпруг В. Г. Н.) следва да бъдат присъдени пълните дължими разноски в производството на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Дължими са допълнително 65. 17 лева разноски за вещо лице в първоинстаницонното производство (общо 230 лева) и 99. 21 лева разноски за вещо лице във въззивното производство (общо 350 лева). Въззивното решение в частта, с която тези разноски са били приети за недължими следва да бъде отменено. Дължими са също 30 лева разноски за държавна такса за допускане на касационно обжалване, която касаторите са заплатили, въпреки освобождаването им от заплащане на такси в производството по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК.

Присъдените на „Юробанк България“ АД разноски с въззивното решение по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК следва да бъдат отменени. Разноски в касационната производство на банката не са дължими.

При допълнително присъдената сума по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и уважените искове за недействителност на клаузите от договора за кредит и допълнителното споразумение, следва да бъдат определени за плащане от банката допълнително държавна такса от 550. 91 лева за първоинстанционното производство и 275. 46 лева за разглеждане на касационната жалба на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, вр. чл. 1 и чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА на адвокат Р. Х. И. следва да бъде присъдена сумата от още 906. 94 лева адвокатско възнаграждение за представената безплатна адвокатска помощ и съдействие на В. Г. Н. и С. Г. Н. в първоинстанционното производство (общо 2 835. 79 лева съгласно окончателно определеното й възнаграждение от въззивния съд), 1 545. 07 лева за процесуално представителство във въззивното производство (общо 4 831. 07 лева от определеното й възнаграждение от въззивния съд ) и 1 200 лева за процесуално представителство в касационното производство. Последната сума се определя от касационния съдебен състав като съответстваща на материалния интерес по делото, неговата фактическа и правна сложност и конкретно извършените от адвоката в касационното производство действия.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260692 от 04.05.2023г. по в.гр.д. № 6910/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която, като е отменено частично решение № 446878 от 09.07.2018г. по гр.д. № 29031/2016г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от В. Г. Н. и С. Г. Н. срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП, и чл. 55, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за признаване за недействителни като неравноправни клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, за заплащане на сумата над 10 418. 78 лева до 20 191. 74 лева, получена без правно основание възнаградителна лихва за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г., ведно със законната лихва от 31.05.2016г. до окончателното плащане, както и в частта на намалените разноски по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК на В. Г. Н. и С. Г. Н. за първоинстанционното производство, присъдените в полза на „Юробанк България“ АД по чл. 78, ал.1 и ал. 3 от ГПК разноски в първоинстанционното и въззивно производство, намаленото адвокатско възнаграждение на адвокат Р. Х. И. по чл. 38, ал. 2 от ЗА за процесуално представителство на В. Г. Н. и С. Г. Н. в първоинстанционното и въззивното производство и тези за дължима държавна такса по чл. 78, ал. 6 от ГПК, като вместо това постановява :

ПРИЗНАВА за недействителни като неравноправни клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него по предявените от С. Г. Н., с ЕГН [ЕГН] и съдебен адресат адвокат Р. Х. И., [населено място], [улица], ап. 50, лично и като наследник по закон на починалия в хода на касационното производство В. Г. Н., срещу „Юробанк България“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“, [улица], искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“, [улица], да заплати на С. Г. Н., с ЕГН [ЕГН] и съдебен адресат адвокат Р. Х. И., [населено място], [улица], ап. 50, лично и като наследник по закон на починалия в хода на касационното производство В. Г. Н., на основание чл. 55, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД допълнително сумата от 9 772. 96 лева (девет хиляди седемстотин седемдесет и два лева и деветдесет и шест стотинки), или общо 20 191. 74 лева, получена без правно основание възнаградителна лихва за периода от 29.05.2011г. до 31.12.2015г. въз основа Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL10957 от 21.06.2006г. и Допълнително споразумение от 02.08.2012г. към него, ведно със законната лихва от 31.05.2016г. до окончателното плащане на сумата.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“, [улица], да заплати на С. Г. Н., с ЕГН [ЕГН] и съдебен адресат адвокат Р. Х. И., [населено място], [улица], ап. 50, на основание чл. 78, ал. 1, и ал. 3 от ГПК, сумата от още 65. 17 лева (шестдесет и пет лева и седемнадесет стотинки) разноски за вещо лице в първоинстанционното производство (или общо 230 лева), сумата от 99. 21 лева (деветдесет и девет лева и двадесет и една стотинки) разноски за вещо лице във въззивното производство (или общо 350 лева), както и 30 лева (тридесет лева) разноски за платена държавна такса в касационното производство.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“, [улица], да заплати на адвокат Р. Х. И., [населено място], [улица], ап. 50, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от още 906. 94 лева (деветстотин и шест лева и деветдесет и четири стотинки), или общо 2 835. 79 лева, възнаграждение за осъществено процесуално представителство на С. Г. Н. и В. Г. Н. в първоинстанционното производство, сумата от 1 545. 07 лева (хиляда петстотин четиридесет и пет лева и седем стотинки), или общо 4 831. 07 лева, възнаграждение за осъществено процесуално представителство във въззивното производство и 1 200 лева (хиляда и двеста лева) за процесуално представителство в касационното производство.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“, [улица], да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата от 550. 91 лева (петстотин и петдесет лева и деветдесет и една стотинки) държавна такса за първоинстанционното производство и 275. 46 лева (двеста седемдесет и пет лева и четиридесет и шест стотинки) държавна такса за касационното производство на основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 2 от ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.