Придобиване по давност на сънаследствен имот и отблъскване на владението

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е
№ 518
София, 15.09.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесет и трети януари две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4736/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е, след като с решение № 143/31.10.2023 г. по гр. д. № 3987/2022 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о., е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК решение № 76/15.06.2022 г. по гр. д. № 4761/2021 г. по описа на ВКС на РБ, І-во г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, и делото е върнато на Върховния касационен съд за ново разглеждане от друг състав в открито съдебно заседание, след конституирането и призоваването и на наследниците на П. И. А..

С определение № 4221/25.09.2024 г. по настоящото дело като ответници в производството, на мястото на починалия на 21.01.2022 г. ответник П. И. А., са конституирани неговите наследници по закон - И. П. И. и В. П. И.- деца, а по отношение на ответницата Й. А. А. - преживялата съпруга, е прието, че тя встъпва в правата на наследодателя П. И. А. в припадащата й се част.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 68/24.02.2022 г. по гр. д. № 4761/2021 г. на ВКС на РБ, І-во г. о., по въпроса: „Прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС при владение на наследствен имот от наследник и от членовете на неговото семейство и ако не - с какви действия и по какъв начин ползващият имота наследник следва да демонстрира пред останалите наследници намерението си да започне да свои целия сънаследствен имот?“.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване настоящият състав на ВКС на РБ, І-во г. о., намира следното:

Приема се в практиката на ВКС, че презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, каквато хипотеза в отношенията между съсобственици не е налице, освен в изключителни случаи, като напр. когато основанието, на което е установена, отрича правата на другите съсобственици (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС I-во г. о., решение № 72/01.10.2020 г. по гр. д. № 3485/2019 г. на ВКС, І-во г. о.). Разглежданият по настоящото дело случай не е такъв, тъй като след откриване на наследството на И. А. К. и съпругата му Н. П. К. - родители на първоначалния ответник П. И. А., и възникване на съсобственост между наследниците им по закон, сънаследственият имот се е ползвал от един от наследниците, а трайната съдебна практика приема, че ползващият имота наследник е владелец на притежаваната от него идеална част и държател на идеалните части на останалите наследници.

Приема се също така в съдебната практика, че за да се придобие по давност сънаследствен (съсобствен) имот, е необходимо фактическата власт на сънаследника (съсобственика) за неговите идеални части да бъде отблъсната чрез явно владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че ползващият имота сънаследник (съсобственик) е започнал да свои цялата сънаследствена вещ, чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права, и които са достигнали до неговото знание, т. е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС I-во г. о., решение № 78/15.01.2021 г. по гр. д. № 3617/2019 г. на ВКС, І-во г. о.). Не са действия на демонстриране на промяна в намерението самото ползване на имота, неговото поддържане и ремонтиране, защото всеки съсобственик съгласно чл. 31 ЗС е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато сам е поел целите разноски за съсобствената вещ, може да иска от останалите съсобственици да му заплатят такава част от тези разноски, която съответства на техния дял от съсобствеността. Фактът, че разноските за даден имот са поети само от един от съсобствениците сам по себе си не означава, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици. Декларирането в данъчните служби на свое име и плащането на данъци и консумативи за имота, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, също не демонстрира промяна в намерението (решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, II-ро г. о.). Необходимостта промяната в намерението да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на другите сънаследници (съсобственици) и да са доведени до тяхното знание, следва от изискването владението да не е установено по скрит начин (решение № 1138/11.11.2008 г. по гр. д. № 4872/2007 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, І-во г. о.).

Членовете на семейството на ползващия сънаследствения имот наследник не са владелци на имота. Съжителството им в имота заедно с наследника представлява търпимо действие, тъй като те са допуснати от наследника да ползват имота безвъзмездно по силата на семейните и родствените им връзки с него. А този начин на установяване на фактическата власт - въз основа на съгласие, дадено от ползващия наследник, изключва владението (в този смисъл решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС I-во г. о.).

По касационната жалба:

А. И. А. е обжалвала с касационна жалба решение № 260166/03.08.2021 г. по в. гр. д. № 185/2021 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260124/23.02.2021 г. по гр. д. № 1872/2020 г. на Кюстендилския районен съд за отхвърляне на предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от жалбоподателката срещу П. И. А. и Й. А. А. иск за признаване правото на ищцата на собственост върху 1/2 ид. ч. от УПИ [№] по плана на [населено място], [община], ведно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда, стопанска постройка и навес.

Въззивният съд е приел, че не се спори между страните и от представените по делото писмени доказателства - н. а. № 154/1968 г. и н. а. № 15/1992 г., се установява, че процесният имот е бил собственост на И. А. К. и съпругата му Н. П. К.. След тяхната смърт, съответно на 13.08.1999 г. и 20.02.2002 г., имотът е наследен при равни квоти от наследниците им по закон: тяхната дъщеря - ищцата А. А., и техния син и един от първоначалните ответници - П. А.. Съобразно с тези данни ищцата се явява собственица на основание наследствено правоприемство на 1/2 ид. ч. от спорния имот (чл. 5, ал. 1 ЗН).

В защитата си по същество срещу предявения иск ответниците П. А. и съпругата му Й. А. са противопоставили възражение за придобиване на притежаваната от ищцата 1/2 ид. ч. от имота на основание давностно владение в периода от 20.02.2002 г. (датата на смъртта на наследодателката Н. К.) до 15.10.2020 г. (датата на подаване на исковата молба). Позовали са се на гласни доказателства и са представили издаден в тяхна полза констативен нотариален акт за собственост по давност № 199/03.08.2018 г.

Правилно, в съответствие със съдебната практика, въззивният съд е приел, че ответникът П. А. е бил владелец на своята идеална част от имота и държател на идеалната част на другата наследница - ищцата А. А.. Правилно е и приетото, че няма пречка владеещият сънаследник да промени намерението си и да започне да владее и чуждата идеална част като своя. В този случай той следва да докаже както че ползва имота, така и че е променил намерението си и владее частта на другата съсобственица (сънаследница) по явен и несъмнен начин като я свои и с фактическите си действия отрича правата й върху имота.

За да приеме, че по настоящото дело тези предпоставки са доказани, въззивният съд е приел за установено от показанията на разпитаните свидетели, че сънаследникът П. А. и съпругата му Й. А. винаги (още приживе на наследодателите) са живели, и понастоящем продължават да живеят и да ползват процесния имот, а след смъртта на родителите си П. А. установил владение за себе си, като променил намерението си и започнал да владее и частта на сестра си. От показанията на св. К. А. - съпруг на ищцата, се установявало, че след смъртта на родителите си П. А. останал в имота и извършил фактически действия, с които демонстрирал владелческите си намерения - направил помещение за гости на втория етаж на къщата, сменил вратите и прозорците на същата, съборил построените в имота обор и сеновал, направил навес за колата си, като за посочените действия не е търсил съгласието на ищцата, която, от своя страна, не е имала ключ за входната врата на жилищната сграда. С тези действия ответникът отричал правата на ищцата, а думите „Съди ме, аз каквото искам, това ще правя“, отправени от ответника към съпруга на ищцата, били явна демонстрация на това, че счита имота за свой. Свидетелите Н. К. и Д. Н., които били съседи на имота и имали непосредствени впечатления, също сочели, че след смъртта на родителите ищцата рядко посещавала имота, като в началото идвала по празници, а от десетина-петнадесет години не е идвала поради влошените им отношения. От показанията на всички свидетели безспорно се доказвало, че с посочените действия ясно и категорично ответниците са манифестирали спрямо всички, в това число и спрямо ищцата, намерението си да своят имота, като това е започнало още от 2002 г. след смъртта на Н. К. и е продължило до подаване на исковата молба през 2020 г.

С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е неправилно.

В спорния по делото имот ответниците П. и Й. А. са били допуснати да живеят от родителите на съпруга, но владение върху имота не им е било предавано - по делото няма такива данни, нито твърдения, поради което следва да се приеме, че ответникът П. А. е бил владелец на притежаваната от него по наследство 1/2 ид. ч. от имота и държател на притежаваната от ищцата също по наследство 1/2 ид. ч. В този случай, както правилно е приел въззивният съд, за да се установи владение върху целия сънаследствен имот, е необходимо демонстриране от страна на ползващия имота наследник на промяна спрямо ищцата в намерението, с което той упражнява фактическата власт. Събраните по делото доказателства обаче сочат, че такова противопоставяне на намерението за своене датира най-рано от 2012 г., а от тогава до подаване на исковата молба на 15.10.2020 г. необходимият съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок на давностно владение не е изтекъл.

В тази насока на първо място недоказано остава твърдението в отговора на исковата молба, че ответниците А. демонстративно завладели целия имот и го своили явно, непрекъснато и несмущавано от ищцата още след смъртта на Н. К. през 2002 г., като недопускали ищцата в имота и същата не го е ползвала от 20.02.2002 г. Доказателства в тази насока по делото не са събрани.

На следващо място не се установява ответникът П. А. да е извършил такива действия, с които да е демонстрирал пред ищцата намерението си да владее целия сънаследствен имот само за себе си. Така, според св. Д. Н. (без родство и дела със страните по делото) след смъртта на родителите им П., който живеел в имота със съпругата и двете си деца, сменил покрива, направил основен ремонт, пристроил салонче към къщата, свалил мазилката на стените и наново измазал всичко, хвърлил много пари и труд, за да си направи семейно огнище (къщата не била в добро състояние). На свидетеля не му е известно дали ищцата, която идвала рядко, периодично, е знаела за тези дейности, но според него братът и сестрата се уважавали. Свидетелства обаче и за това, че двамата се карали за наследството, А. си искала наследството, пари искала. Свидетелят не я бил виждал повече от 5-6 години. За направата на много подобрения по къщата - външни (по фасадата) и вътрешни (тоалетна), на пристройка, скеле за лозниците, говори и св. Н. К. (също без родство и дела със страните по делото), според когото П. и съпругата му били грижовни стопани, всяка година по нещо правели. След смъртта на родителите си А. идвала от време на време, по празници, по-скоро докато децата били по-малки; от 2002 г. насам много рядко идвала. Чувал, че А. и съпругът й К., от една страна, и ответникът П. и съпругата му, от друга, спорили на висок глас, карали се, като свидетелят предполага, че кавга е имало за къщата; от десетина-петнайсет години А. и съпругът й не идвали, защото не се разбирали с ответниците.

Предвид отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че доказаните от посочените свидетели действия по ползването на сънаследствения имот и извършването на подобрения в него не налагат извод за установено владение върху притежаваната от ищцата идеална част от имота и отблъскване на нейното владение в качеството й наследница по закон, тъй като не сочат на промяна в отношението към вещта - имотът е ползван от сънаследника и семейството му и той е следвало да се грижи за поддържането му в добро състояние. Обстоятелството, че ищцата не е посещавала и ползвала сънаследствения имот от повече от 10 години, установено от свидетелите, не налага само по себе си извод същата да е изгубила правото си на собственост, което може да бъде изгубено, само ако друг го придобие на предвидено в закона основание или ако собственикът се откаже от него, но не и поради неупражняването му. Що се отнася до кавгите във връзка с наследството, свидетелите Н. и К. не посочват конкретни данни (реплики, изявления), от които да може да се направи извод за противопоставяне на намерение за своене на чуждата идеална част, а и самото наличие на спорове за наследството означава признаване на права на основание наследствено правоприемство.

Като свидетел по делото е разпитана и дъщерята на ищцата - Р. А.. Според нея родителите й, които имали къща, били отстъпили на П. да ползва спорния имот, но не са се съгласявали къщата да остане на него. Знае от майка си, че многократно били водени разговори да се раздели имотът по някакъв начин, като родителите й не били съгласни делът на майка й да бъде изплатен по данъчна оценка, а не по пазарни цени. Според свидетелката до 2017 г. майка й, която имала ключ от стая на партера и оставени там свои лични вещи, имала достъп до имота, но през посочената година ответниците сменили ключовете и оттогава не я пускат. Съпругът на ищцата К. А. също е свидетелствал и е установил, че през 2009 г. е имало разговор за поделяемостта, като ответникът П. предлагал да изплати дела на ищцата по данъчна оценка, а тя му предлагала 5 000 лева, съответно да изкупи дела му на цена, двойно по-висока от тази, която той предложи. Установил е още, че П. започнал да се нанася в цялата къща, да сменя врати и прозорци, блъснал построени от родителите обор и сеновал и до къщата направил навес за леката кола; направил пристройка, след 2010 г.- помещение за гости на горния етаж, стълби, но ищцата се противопоставила, като през 2012 г. подала молба до общината да се спре пристрояването. Свидетелят ходил в имота до 2012 г., а ищцата продължила и след това - до 2017 г., когато сменили ключа (бравата) от портата и вече не била допускана. Без да е посочил времето, за което става въпрос, свидетелят е установил отправена от П. към ищцата реплика: „Съди ме, аз каквото искам, това ще правя“. Макар свидетелите Р. А. и К. А. да са в близки родствени отношения с ищцата, няма основания съдът да не даде вяра на техните показания, тъй като те не противоречат на показанията на свидетелите на ответниците Д. Н. и Н. К..

Срокът за придобиване на сънаследствен имот по давност започва да тече от момента, в който противопоставянето на намерението на ползващия сънаследник да владее целия имот за себе си достигне до другия сънаследник. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства конкретен момент в тази насока не може да бъде изведен, но предвид отправеното от ответника П. А. към ищцата изявление: „Съди ме, аз каквото искам, това ще правя“, което следва да се квалифицира като ясно демонстриране на намерението на сънаследника да свои целия наследствен имот, установено от показанията на св. К. А., и предвид факта, че свидетелят за последен път е ходил в имота през 2012 г., може да се заключи, че най-ранният момент на противопоставяне на намерението за своене и отблъскване владението на ищцата е през 2012 г. Доказването на по-ранен момент (20.02.2002 г.) e в тежест на ответниците като позоваващи се на оригинерното придобивно основание, което те не са сторили. От 2012 г. до предявяване на иска за защита на собствеността на 15.10.2020 г. изискуемият от чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок не е изтекъл.

В обобщение - предявеният по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от спорния имот е основателен и доказан и следва да бъде уважен, като по отношение на първоначалната ответница Й. А. А., която е и една от процесуалните правоприемници на другия първоначален ответник- П. И. А., следва да се посочи, че е била допусната да ползва спорния имот безвъзмездно по силата на семейните отношения с наследодателя и в процеса не е доказала да е придобила качеството владелец.

Като разпоредена от закона последица от уважаването на иска издаденият в полза на П. и Й. А. констативен нотариален акт за собственост по давност № 199/03.08.2018 г. следва да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК до размера на 1/2 ид. ч. от спорния имот.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ищцата следва да се присъдят разноските по водене на делото във всички инстанции в размер на 1 815 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 260166/03.08.2021 г. по в. гр. д. № 185/2021 г. на Кюстендилския окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Й. А. А., И. П. И. и В. П. И., всички в качеството им на процесуалните правоприемници на П. И. А., починал в хода на делото на 21.01.2022 г., и на Й. А. А., всички от [населено място], [община], [улица], че А. И. А. от [населено място], обл. К., [улица], е собственик по наследство от родителите си И. А. К. и Н. П. К. на 1/2 ид. ч. от УПИ [№] от кв. 6 по плана на [населено място], [община], одобрен със заповед № 1606/16.04.1962 г., ведно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда, стопанска постройка и навес, с административен адрес: [населено място], [община], [улица].

ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт за собственост по давност № 199, том I, рег. № 7369 по нот. д. № 158/03.08.2018 г., издаден от Л. Х. - нотариус с рег. № 586 по Регистъра на Нотариалната камара на РБ, до размер на 1/2 ид. ч. от гореописания имот.

ОСЪЖДА Й. А. А., И. П. И. и В. П. И., всички с адрес: [населено място], [община], [улица], да заплатят на А. И. А. сумата 1 815 лв. (хиляда осемстотин и петнадесет) лева, представляваща разноски по делото за всички съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: