Ограничения на въззивния съд при определяне размера на застрахователно обезщетение

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е

№ 700

София, 25.11.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ

Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при секретаря Анжела Богданова

изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр.д. № 4239 по описа за 2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Ю. Й., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Р. М., срещу въззивно решение № 244 от 23.06.2023 г. по в.т.д. № 122/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 266 от 18.10.2022 г. по т.д. № 1244/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора за отхвърляне на иска ѝ срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея в резултат на ПТП, настъпило на 17.10.2020 г.

Въззивният съд е приел, че е предявен иск от Н. Ю. Й. срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея вследствие на ПТП, настъпило на 17.10.2020 г., в което тя е пострадала. Посочено е, че оплакванията във въззивната жалба са свързани с изводите на съда за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Във връзка с направеното възражение са ангажирани доказателства – свидетелските показания, две експертизи пред първата инстанция – автотехническа и комплексна медицинска, както и комплексна медицинска и автотехническа експертиза, приета пред въззивната инстанция. Съдът е направил извод, че механизмът на ПТП е установен от приетата автотехническа експертиза, според която причина за настъпването му е навлизането на лек автомобил в насрещната лента за движение при наличие на насрещно движещ се автомобил, при което е настъпил челен сблъсък между двете превозни средства, като лекият автомобил, в който е пътувала ищцата, е продължил движението си назад и надясно спрямо неговата посока, завъртайки се. Установено е, че към момента на настъпване на произшествието ищцата е била разположена на задната седалка в средата, като няма данни дали тя е била с поставен колан. От комплексната медицинска експертиза е установено, че ищцата е получила следните увреждания вследствие на ПТП: разкъсно-контузна рана върху дозалната повърхност на ляво ходило, лезия на екстензорните сухожилия на четвърти и пети пръст на ляво ходило, които са довели до временно разстройство на функцията на левия долен крайник без опасност за живота. Било е проведено лечение чрез извършване на оперативна интервенция, чрез която наново е прикрепено сухожилието и е направен шев на екстензорното сухожилие на четвърти пръст, като след изписването от болницата ѝ е предписана терапия с антибиотик, смяна на превръзки на 3 дни, сваляне на оперативния шев след 14 дни и ходене с две помощни средства за срок 21-30 дни. Вещото лице е посочило, че нараняването на подбедрицата в областта над глезенната става и гърба на ходилото е болезнена травма от момента на получаването. След оперативната интервенция по сухожилния шев и хирургичната обработка на травматичната рана също е болезнен периодът за около 48-72 часа, като в следващите дни болката намалява, през втория и трети месец много бързо отслабва, става нищожна и се проявява в крайните фази на амплитудите на движенията. Установено е, че към настоящия момент болките са отшумели, но има постоянни изтръпвания /намалена чувствителност/ по пръстите на левия крак, нарушено е сгъването им и разгъването от втори до пети пръст и има цикатрикс в зоната на горната част на стъпалото. Въз основа на събраните доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът е приел, че няма обективни данни за това дали ищцата е била с поставен колан или без такъв. Съдът се е позовал на крайния извод на вещите лица по комплексната автотехническа и медицинска експертиза, кредитирана като компетентно изготвена, според който получените увреждания биха настъпили независимо от ползването или не на инерционен обезопасителен колан – за това увреждане няма значение дали е имало или не предпазен колан. С тези аргументи е отхвърлено като неоснователно и недоказано възражението на ответника по иска за съпричиняване. Във връзка с определянето на размера на претендираното обезщетение съдът е взел предвид свидетелските показания за състоянието на ищцата и приетите експертизи, от които са установени увреждания, интензитет, лечение и оздравителен процес, претърпени болки, състоянието на ищцата към настоящия момент. Отчетени са и икономическите условия към момента на произшествието и лимитите на застрахователните обезщетения, като е определено обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., което според съда е справедлив размер в съответствие с чл. 52 ЗЗД.

В касационната жалба се твърди, че решението на въззивната инстанция е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Касаторката сочи, че спорът между страните е пренесен пред въззивната инстанция по нейна въззивна жалба само по въпроса за съпричиняването на вредоносния резултат. Застрахователното дружество ответник не е релевирало оплаквания срещу постановения съдебен акт, а с подадения отговор концентрира становището си около възприетия от съда принос на пострадалото лице за настъпването на вредата, чието обезщетяване се търси. Според жалбоподателката съдът се е произнесъл служебно по въпроса какъв е справедливият размер на търсеното обезщетение без да е било въвеждано такова оплакване за неправилност на първоинстанционното решение във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивното решение не е съобразено с критерия за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД.

Ответникът по касационната жалба ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Т. Т., оспорва основателността на подадената жалба. Счита определения от съда размер на обезщетението за съответстващо на действително претърпените от жалбоподателката болки и страдания и съобразено с присъждания размер в съдебната практика по дела със сходен предмет. Претендира разноски.

С определение № 3403 от 03.07.2024 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 244 от 23.06.2023 г. по в.т.д. № 122/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос „ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба и може ли да се произнесе извън нейните предели, като определени по-ниско справедливо обезщетение за неимуществени вреди, въпреки липсата на оплакване за това от страната“, за да се извърши проверка дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на приетото в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като съгласно чл. 8, ал. 2 ГПК те посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях. При разглеждането на спора съдът е обвързан от посочените от страните факти, твърдения и правни доводи и трябва да се произнесе само в очертаните от тях рамки, като не може да се произнася по такива които не са въведени от страните в производството по определения ред. Това е общото правило, като въззивният съд следва да се съобразява и с разпоредбата на чл. 269 ГПК, съобразно която дължи служебно произнасяне само по валидността на решението, по допустимостта - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата (изключенията са посочени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и са във връзка с приложение на императивна материалноправна норма). Въззивният съд няма право да разглежда възражения, които не са наведени. Той може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Относно изводите си за фактите въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата и отговора основания за неправилност. Правомощията на въззивния съд при решаване на делото са уредени в разпоредбата на чл.269 ГПК. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси (тези, които имат значение за правилността на решението) е ограничен от посоченото в жалбата. С Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения относно приложението на чл.269 ГПК и пределите на допустимата от въззивния съд проверка на правилността на първоинстанционното решение. В т.1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, както и на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл.269, изр.2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. При проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Извън случаите, когато прилага императивна материалноправна норма или охранява интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК до посочените в жалбата оплаквания. Ако въззивният съд служебно (при липса на оплаквания) промени фактическите констатации на първоинстанционния съд тогава въззивното решение ще е неправилно, тъй като са нарушени ограниченията по чл.269 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения:

При постановяване на въззивното решение е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – в противоречие с разпоредбата на чл. 269 ГПК съдът е определил по-нисък размер на дължимото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 17.10.2020 г. ПТП, като не е съобразил, че при въведения с ГПК „ограничен въззив“ въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба. В подадената от ищцата въззивна жалба единственото наведено възражение касае приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с определеното съпричиняване на вредоносния резултат. Подаденият от насрещната страна - застраховател отговор също е концентриран около това възражение, както е посочено и в самото въззивно решение. Видно от установеното въззивният съд в противоречие с разпоредбата на чл. 269 ГПК съдът е разгледал и въпроса за размера на претендираното обезщетение при положение, че същият не е бил повдиган от нито една от страните.

Посоченото налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Когато „потвърди“ обжалваното решение, въззивният съд го прави свое. Решението е на въззивния съд и то може да породи правни последици ако влезе в сила (първоинстанционното решение вече не съществува в правния мир). Доколкото предмет на касационното обжалване е единствено въззивното решение, то настоящият състав приема, че съобразно заявеният в касационната жалба петитум спорът между страните касае претенцията на жалбоподателката за присъждане на парично обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди над сумата от 25 000 лв. до 50 000 лв.

Между страните не е спорно, а и се установява от приложените доказателства, че на 17.10.2020 г. жалбоподателката е пострадала при ПТП. Механизмът му се установява от приетите по делото автотехнически експертизи. Доколкото определянето на дължимото обезщетение за неимуществени вреди представлява дейност по преценка на вече установените факти съобразно критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, то касационната инстанция трябва да се произнесе по размера на обезщетението в заявените граници. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. в ППВС 4/25.05.1961 г. понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди и свързаните с тях болки и страдания е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на причиняване на телесните увреждания, възраст и обществено положение на пострадалия, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, какви са прогнозите за пълно възстановяване, както и икономическата обстановка в страната. От приетите по делото медицински експертизи, писмени доказателства и свидетелски показания се установява, че при ПТП ищцата е получила следните травми: разкъсно-контузна рана върху дозалната повърхност на ляво ходило и лезия екстензорните сухожилия на IV и V пръста на лявото ходило. Проведена е оперативна интервенция, която е наложила едноседмичен престой на пострадалата в болнично заведение. След изписването са ѝ дадени указания за смята на превръзките на 3 дни, сваляне на оперативния шев на 14-тия ден от операцията и ѝ е предписано да се придвижва с две помощни средства, като не натоварва травмирания крак, за срок от 21 -30 дни. Установява се, че нараняванията ѝ са болезнени още от момента на получаването им, а след операцията най-болезнен е периодът около 48-72 часа, след което болката намалява, като се проявява в крайните фази на амплитудните движения. Към настоящия момент пострадалата продължава да изпитва неудобство и дискомфорт, изразяващи се в изтръпване и намалена чувствителност на пръстите на левия крак, като е установено и увреждане на два от нервите на крака, както и нарушено свиване на част от пръстите. Въз основа на посоченото, както и обстоятелствата, че ищцата към момента на увреждането е била на 31 години като прогнозата е неблагоприятна – бързото ходене е ограничено; очаква се постоянните изтръпвания (намалената чувствителност) по пръстите на левия крак, преумората и нарушеното сгъване и разгъване на пръстите да продължи за в бъдеще – особено при студено време и при носене на затворени обувки, настоящият състав, като съобрази и икономическата обстановка в страната, приема сумата от общо 40 000 лв. за справедливо обезщетение за болките и страданията, претърпени от жалбоподателката вследствие на ПТП.

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на адвокат Р. М., САК, следва да се присъдят 8 228.16 лв. адвокатско възнаграждение за всички съдебни инстанции на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

На ответника ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно изхода на спора се дължат 4494.92 лв. разноски за трите инстанции.

Съобразно изхода на спора ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД трябва да бъде осъдено да заплати по сметка на ВКС 997.51 лв. – държавна такса и деловодни разноски.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 244 от 23.06.2023 г. по в.т.д. № 122/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив в частта за отхвърляне на иска на Н. Ю. Й. срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД за разликата над 25 000 лв. до 40 000 лв., включително и относно присъдените деловодните разноски, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на Н. Ю. Й., със съдебен адрес [населено място], още 15 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея в резултат на ПТП, настъпило на 17.10.2020 г., ведно със законната лихва от 03.12.2020 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], да заплати на адвокат Р. М., САК, 8 228.16 лв. адвокатско възнаграждение за всички съдебни инстанции.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Н. Ю. Й., със съдебен адрес [населено място], да заплати на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], 4494.92 лв. деловодни разноски за всички съдебни инстанции.

ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], на основание чл.78, ал.6 ГПК да заплати по сметка на ВКС 997.51 лв. – държавна такса и деловодни разноски.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 244 от 23.06.2023 г. по в.т.д. № 122/2023 год. на Апелативен съд - Пловдив в останалата обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.