Приобщаване на показания пред съдия при отсъствие на свидетел

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 312

Гр. София, 03 юли 2026 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора К. Н., като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева наказателно дело № 486/2026 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба и допълнение към нея на адв. С. С. – защитник на подсъдимия Е. Н. Д., против решение № 4/30.01.2026 г. по в.н.о.х.д. № 12/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

В сезиращите съда документи са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Твърди се, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд се е солидаризирал механично с изводите на първата инстанция, нарушил е чл. 14 НПК и принципа на непосредственост по чл. 18 НПК, като не е изслушал лично свидетелката В. И. и не е оценил противоречията в показанията на същото лице, разпитано на два пъти в досъдебното производство. Нарушението на материалния закон според защитата е последица от допуснатите нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че осъждайки подсъдимия при недоказано несъмнено авторството на деянията, съдът е нарушил презумпцията за невинност. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение в неговата осъдителна част и за оправдаване на подсъдимия.

В съдебното заседание през ВКС защитникът поддържа жалбата, допълнението към нея и отправените с тях искания.

Подсъдимият Е. Н. Д. се присъединява към позицията на своя защитник.

Представителят на ВКП дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Обследва релевираните от защитата процесуални нарушения и със собствени правни аргументи достига до извод за тяхната несъстоятелност.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното :

С присъда № 18/19.09.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 330/2023 г., Окръжен съд – Ямбол е признал подс. Е. Н. Д. за виновен в това, че:

- в периода от месец декември 2022 г. до месец март 2023 г., в [населено място], в условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б.“а“ НК и на продължавано престъпление (с пет деяния) е разпространил неустановено количество метамфетамин и е държал без надлежно разрешително 10.983 гр. метамфетамин, поради което и на основание чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 4, вр. с ал. 1, изр. 1, пр. 4 и пр. 5, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода и на глоба в размер на 20 000 лева и

- на 23.03.2023 г., около 16:00 часа, в [населено място],[жк]бл. 28, вх. Б, ап. 121 без надлежно разрешително е държал прекурсор – 0.174 грама ефедрин/псевдоефедрин, предназначен за производство на метамфетамин с цел разпространение, поради което и на основание чл. 354а, ал. 1, изр. 2 и чл. 54 НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода и на глоба в размер на 20 000 лева.

На основание чл. 23 НК с присъдата е определено търпимо при строг режим общо наказание лишаване от свобода в размер на шест години, към което е присъединена глобата в размер на 20 000 лева.

Извършено е произнасяне по веществените доказателства и разноските по делото.

По жалба на защитата с решение №4/30.01.2026 г. по в.н.о.х.д. №12/2025 г. Апелативен съд-Бургас е изменил първоинстанционната присъда, като е:

-оправдал подсъдимия по първите четири единични деяния от продължаваното престъпление по чл. 354а, ал. 2 НК, както и за квалификацията по чл. 26 НК;

-намалил е наложените наказания – от шест на пет години (за престъплението по чл. 354а, ал. 2 НК) и от четири на три години (за престъплението по чл. 354а, ал. 1 НК);

-намалил е общото наказание лишаване от свобода от шест на пет години;

- потвърдил е присъдата в останалата част.

Въззивното решение в неговата потвърдителна осъдителна част е предмет на касационна проверка – първа по своя ред.

Касационната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

1. На първо място, неоснователно е искането на защитата за оправдаване на подсъдимия. Подобно правомощие касационната инстанция действително има и то е уредено в текста на чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Това правомощие обаче би могло да бъде упражнено единствено в случай, че приетите от въззивната инстанция за несъмнено установени факти сочат на липса на престъпно деяние – хипотеза, която настоящият казус не покрива.

2. Преценявайки внимателно всяко от релевираните възражения на защитата, покриващи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, касационната инстанция установи тяхната неоснователност.

2.1. Най-напред не е налице сочената от защитата липса на мотиви на въззивния акт. Твърдяното „механично солидаризиране“ с изводите на първия съд очевидно не може да бъде отнесено към обжалваното решение.

Съгласно трайно установеното разбиране в практиката на касационната инстанция липсата на мотиви като съществено процесуално нарушение е налице тогава, когато съдебният акт не позволява да бъде проследен процесът на формиране на вътрешното убеждение на съда по релевантните фактически и правни въпроси или когато съдът не е дал отговор на съществени възражения на страните. Подобен порок в случая не се установява.

Апелативният съд е направил собствени изводи по фактите, доказателствата и правото. Отговорил е на всеки защитен довод, анализирал е поотделно и в тяхната съвкупност доказателствените източници, които е кредитирал или отхвърлил, и е изложил мотиви защо приема едни доказателствени данни за достоверни, а други за недостатъчни да обосноват обвинителната теза. Показателно за наличието на самостоятелна въззивна дейност е обстоятелството, че съдът не само не е възприел безкритично изводите на първата инстанция, но е извършил собствена проверка на доказателствената съвкупност, в резултат на която е достигнал до различни фактически и правни изводи по част от обвинението. Именно вследствие на тази самостоятелна преценка въззивната инстанция е изменила първоинстанционната присъда, като е оправдала подсъдимия по четири от петте деяния, включени в продължаваното престъпление по чл. 354а, ал. 2 НК, изключила е приложението на чл. 26 НК и е намалила размера на наложените наказания. Тези изменения сами по себе си представляват категоричен аргумент срещу тезата за формално преповтаряне на първоинстанционните изводи и доказват извършване на реална въззивна проверка по смисъла на чл. 313 и сл. НПК.

2.2. Изводите си по делото въззивният съд не е направил и в отклонение от задълженията си по 14 НПК, каквито доводи на защитата също са изводими от съдържанието на касационната жалба.

Основанието на касатора да твърди, че вътрешното убеждение на съда е опорочено се корени в показанията на свидетелката В. И., които според защитата били напълно „компрометирани“ и „обслужващи полицейските органи и обвинението“.

Това възражение също е несъстоятелно. Показанията на посочената свидетелка са били подробно обсъдени на л. 12–14 от решението, като съдът е посочил кои части от тях приема за достоверни, кои не възприема и по какви конкретни причини. Анализът не е извършен изолирано, а в контекста на всички останали доказателствени материали по делото. Въззивният съд е подходил към тези показания и през призмата на гаранциите по чл. 6 от КПЧОС, отчитайки особеностите на тяхното събиране и възможностите на защитата да постави под съмнение тяхната достоверност. Показанията не са възприети безусловно, а са кредитирани единствено в частите, които намират потвърждение в други, независими доказателствени източници – в показанията на свидетелите Т. и Я., които еднозначно са заявили, че подсъдимият ги е снабдявал с метафематин, в протокола за оглед от 23.03.2023 г. на л. 10-12 от д.п., чрез който процесните наркотични вещества и прекурсор са били иззети от обитаваното от подсъдимия жилище, в заключението на физико-химичната експертиза по протокол №100/10.04.2023г., която е обследвала по експертен път иззетото и е дала заключение, че то представлява метамфетамин и ефедрин, както и в дактилоскопната експертиза по протокол №82/30.03.2023 г., която е установила, че върху външната част под дръжката на иззетия стъклен прозрачен съд с остатъци от метамфетамин е имало и отпечатък от показалеца на дясната ръка на подсъдимия. В съответствие със задължението си обективно, пълно и всестранно да изследва обстоятелствата по делото въззивната инстанция е изследвала изброените доказателства, съпоставила ги е едни с други и ясно е обосновала решението си да ги постави в основата на решаващите си изводи. Не може да се приеме, че осъдителните изводи са основани единствено или решаващо върху изявленията на св. И., нито че въззивният съд е избегнал задължението си за самостоятелен доказателствен анализ на останалите доказателства.

2.3. Не е налице и твърдяното от защитата нарушение на чл. 18 НПК, съгласно който съдебният орган лично събира, проверява и оценява доказателствата. Според защитата началото на непосредствеността е нарушено, тъй като съдилищата по фактите и правото не са разпитали непосредствено и лично свидетелката В. И., а са се позовали на дадените от нея в досъдебното производство показания пред съдия.

От начина, по който е релевирано това възражение, е видно, че защитата по същество претендира нарушение както на принципа на непосредствеността по чл. 18 НПК, така и на свързания с него принцип на устността по чл. 19 НПК.

Направеното възражение обаче не отчита, че и двата принципа, макар да са основополагащи за наказателния процес, не притежават абсолютен характер. Самият законодател е предвидил изрични изключения от тяхното действие, обусловени от необходимостта да бъде гарантирано ефективното правораздаване и да се предотврати осуетяването на наказателното производство в случаите, когато непосредственото събиране на доказателствата се окаже невъзможно или силно затруднено. Поради това преценката за наличие на нарушение на чл. 18 НПК не може да се извършва абстрактно, а следва да отчита дали използваното от съда изключение е било предвидено в закона и дали е приложено при стриктно спазване на законовите предпоставки. Именно такава е хипотезата по настоящото дело.

След като свидетелката В. И. е дала показания пред съдия в досъдебното производство по реда на чл. 223 НПК, тези показания са могли да бъдат приобщени чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК. Законът изрично допуска подобна процесуална възможност, като в този случай не поставя приобщаването в зависимост от съгласието на страните. С извършването на това процесуално действие показанията са станали част от доказателствения материал по делото и са придобили годност да бъдат използвани при формиране на вътрешното убеждение на съда.

Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че органите на съдебната власт не са се отказали формално от непосредствен разпит на свидетелката. Видно от материалите по делото В. И. е била многократно и безуспешно издирвана както от първоинстанционния съд, така и от въззивната инстанция с цел да бъде разпитана лично в открито съдебно заседание. Едва след като тези усилия не са довели до резултат, е било използвано предвиденото в закона процесуално разрешение.

При това положение не може да се приеме, че съдът е заобиколил принципа на непосредствеността. Налице е законово уредената хипотеза, при която невъзможността за непосредствен разпит се компенсира чрез използване на показания, дадени пред съдия при гарантирани процесуални условия.

2.4. Не е налице и твърденият от защитата отказ на въззивния съд да съпостави, анализира и отчете противоречията в показанията на св. В. И., налични при двата ѝ разпита в досъдебното производство.

В предсъдебната фаза свидетелката И. действително е била разпитана два пъти – първоначално пред разследващ полицай на 23.03.2023 г. и впоследствие на 24.03.2023 г. пред съдия по реда на чл. 223 НПК.

Решаващо значение в случая има обаче обстоятелството, че част от доказателствата по делото са станали единствено вторите показания. Причина за това е изразената от защитата процесуална позиция, състояща се в принципно несъгласие да бъдат приобщени показанията на свидетелката от досъдебното производство и настояване тя да бъде разпитана непосредствено пред съда. При така заявеното становище в хипотезата на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК първоинстанционният съд е разполагал единствено с възможността да прочете показанията, дадени пред съдия, тъй като само за тях законът допуска приобщаване без съгласието на страните.

В резултат на това показанията, дадени пред разследващия полицай, не са били прочетени по реда на НПК и не са станали част от доказателствената съвкупност, по която съдът е следвало да формира вътрешното си убеждение. След като едни сведения не са придобили качеството на доказателства по делото, съдът не само не е длъжен, но и няма право да ги обсъжда при постановяване на съдебния си акт. Ако съдът беше основал фактическите си изводи върху съдържанието на неприобщените показания, това действително би представлявало нарушение на процесуалния закон и на принципите на непосредствеността и устността. Липсата на обсъждане на показанията, дадени пред разследващ полицай, не представлява процесуален порок, а е пряка последица от действието на процесуалните правила относно формирането на доказателствената съвкупност.

3. По твърдението на касатора за нарушение на материалния закон

В основата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК стои твърдението на защитата, че вследствие на допуснатите процесуални нарушения, съдът е достигнал до неправилни правни изводи, че от обективна и субективна страна подсъдимият Е. Н. Д. е осъществил съставите на престъпленията по чл. 354а, ал. 2, т. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК и по чл. 354а, ал. 1, изр. 2 НК. Предвид начина, по който е въведен касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и с оглед констатациите на съда за липса на допуснати съществени процесуални нарушения, възражението следва да бъде прието за неоснователно.

По изложените съображения и при отсъствието на релевиран касационен довод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4/30.01.2026 г. по в.н.о.х.д. № 12/2025г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.