Отговорност на наемател по договор с несобственик към действителния собственик

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 18
София, 09.01.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети октомври септември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при участието на секретаря Валентина Илиева

изслуша докладваното от съдията Даниела Стоянова

гр. дело № 374/2023 година

Производството е по реда на чл.290 от ГПК

Касационно обжалване е допуснато по касационна жалба на „Максима България“ ЕООД, подадена чрез адв. Н. В., срещу въззивно решение № 917 от 21.06.2022 г. по в. гр. д. № 540/2022 г. на Апелативен съд – София, допълнено с определение № 2640 от 24.10.2022г., в частта, с която е потвърдено решение № 265756 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9253/2015 г. на Софийски градски съд в осъдителната му част, с която „Максима България“ ЕООД е осъдено на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, да заплати на Министерство на вътрешните работи и на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като съищец, при участието на сдружение „Спортен клуб – Левски“ и „Спортни имоти Левски“ ЕООД, в качеството им на трети лица помагачи на страната на ответника „Максима България“ ЕООД, сумата от 122 412 лв. – обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. на част от имот, подробно описан в решението, представляващ публична държавна собственост по силата на АПДС № 07689/10.02.2011 г., предоставен за ползване и управление на МВР, както и сумата 46 006,07 лв. – обезщетение за забава за периода от 07.06.2014 г. до 20.07.2015 г., начислено върху главницата, ведно и със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2015 г. – датата на предявяване на иска, до окончателното плащане, и в частта за разноските.

Въззивното решение в останалата потвърдителна част, с която са отхвърлени исковите претенции за сумата до претендираните 602 381 лв., е влязло в сила като необжалвано.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част. В открито съдебно заседание чрез адв. В. касаторът поддържа жалбата си.

Ответните страни – Министерство на вътрешните работи и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не представят писмен отговор и не вземат становище по касационната жалба.

В проведеното открито съдебно заседание представител се явява единствено за ответника по жалбата – Министерство на вътрешните работи. Този ответник чрез главен юрисконсулт П. С. оспорва жалбата като неоснователна и релевира искане обжалваната част от въззивното решение да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна. Прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски за адвокатско възнаграждение в размер 21600лв.

Третите лица - помагачи на ответника по исковете и касатор в настоящото производство, не вземат становище.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С определение № 1800/22.06.2023г. касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му осъдителна част е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за връзката между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл.59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ и лишено от възможността да я ползва, срещу наемателя на вещта по сключен с трето лице-несобственик договор за наем.

В задължителната и в трайно установената практика на ВС и ВКС (вж. ППВС №1/1979 г., решение № 190/12.12.2017 г. по т.д. № 512/2017 г., I т.о., решение № 67/05.04.2016 г. по гр.д. № 4147/2015 г., IV г.о.; решение № 190/ 12.12.2017г. по т.д. № 512/2017 г., I т.о., решение № 88/28.08.2017 г. по т.д. № 834/2016 г., II т.о., решение № 262/ 22.02.2013 г. по гр.д. № 1480/2011 г., III г.о., решение № 73/07.06.2017 г. по гр.д. № 3034/2016 г., III г.о. на ВКС и др., в това число и посоченото от касатора решение № 79 от 07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на III г.о. на ВКС ), която се споделя и от настоящия съдебен състав, се приема, че когато липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Изяснено е, че правилото на чл.59 ЗЗД намира приложение и в случаите, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. В тези случаи обогатяването се изразява не само в увеличение на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Връзката между обогатяването и обедняването е винаги конкретна, подлежи на установяване във всеки отделен случай, като следва да се изясни дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти (вж. в т.см. - т.1 и т.5 от ППВС №1/1979 г.). В тежест на ищеца по иска по чл.59, ал.1 ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването (връзката между тях).

Когато собственикът на една вещ е лишен от ползването й, той пропуска ползи, но тези ползи се реализират от владелеца/държателя на вещта независимо от това, по какъв начин той владее вещта - лично или чрез другиго и независимо от това, по какъв начин той е предоставил държането на чуждата вещ - възмездно или безвъзмездно. Наемателят по сключен с несобственик договор за наем на вещта е държател, който се обогатява от ползването й на договорно основание, докато срещу него не бъде предявена претенция от собственика за връщането на вещта. В този смисъл, ако извлича ползи, ползвателят по сключен договор за наем се обогатява на договорно основание и не дължи обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползването на вещта нито на насрещната страна по договора, нито на лицата, които претендират права върху предмета на договора, щом по отношение на тези лица е налице противопоставимо правно основание за държането на чуждата вещ.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за установено по делото, че на 18.04.1994 г. между МВР и Спортен клуб „Левски“ е сключен договор за съвместна експлоатация и организиране на управлението на Спортен център Левски в кв. Герена, със срок 5 години, като според чл. 4. 4 от договора страните са постигнали съгласие да се сключват договори във връзка със стопанисването на спортните обекти и набирането на собствени приходи, които се подписват от председателя на СК „Левски“ и от представители на МВР. С анекс от 29.03.1999 г. срокът на договора бил продължен с още три години или до 04.04.2002 г. Като безспорно по делото е констатирано, че на 11.04.2005 г. е сключен договор за наем със срок 10 години, между Спортен клуб „Левски“ и „ВП Маркет България“ ЕООД, по силата на който СК „Левски“ е предоставил на наемателя „ВП Маркет България“ ЕООД, правото временно и възмездно да ползва сградата. В чл. 5. 01. от договора било уговорено извършването на реконструкция на отдадения под наем обект, която следва да се извърши от наемателя. Въззивната инстанция е изтъкнала и вписаната промяна в наименованието на „ВП Маркет България“ ЕООД на „Максима България“ ЕООД.

По делото е прието за установено като безспорно също така, че ответното дружество ползва процесния имот; че е плащало наем за ползването на имота, като според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССчЕ, за периода от м. февруари 2006 г. до м. май 2014 г. „Максима България“ ЕООД е платило на „Спортни имоти Левски“ ЕООД наемана цена в общ размер 821 449 лева. Кредитирано е заключението на вещото лице, според което : през 2005 г. е било извършено преустройство на процесната сграда от столова в магазин; пазарната стойност на процесния имот към 11.04.2005 г. преди извършването на преустройството му, е в размер 476 410 лева, а увеличената стойност на имота вследствие извършените подобрения е 343 040 лева; общият размер на подобренията, извършени от ответника в процесния имот е 485 401, 40 лева, от които 337 559, 01 лева за ремонт, смяна на предназначението на обекта и СМР и 147 832, 39 лева за климатични и охладителни системи; разходите за СМР са на обща стойност 375 637, 72 лева, а фактурите, с които са заплатени други видове дейности, свързани с преустройството и поддръжката на обекта са на стойност 20 569 лева.

Въззивната инстанция е намерила като безспорно между страните и това, че с нотариална покана, връчена на 06.06.2014 г. на представител на „Максима България“ ЕООД, ищецът е поканил ответника да освободи процесния имот и да плати наем за ползването на имота за периода от 01.05.2011 г. до 01.05.2014 г. в общ размер 433 714, 18 лева, с начислен ДДС.

От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ, съдът е констатирал, че за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. пазарната наемна стойност на процесния имот е в размер 469 508 лева, а наемната стойност, определена по реда на чл. 41 от ППЗДС за процесния период от 50 месеца е по 9 309, 03 лева на месец или общо 465 452 лева.

При така посочените факти, апелативният състав е посочил, че в конкретния случай, ищецът претендира плащане на обезщетение за ползването от ответника на недвижим имот, предоставен на МВР от държавата за управление и стопанисване, който имот ответникът държи без правно основание.

От събраните по делото доказателства съдът е стигнал до извода, че с АПДС № 7689/10.02.2011 г. е актуван като публична държавна собственост имот, представляващ Спортен комплекс „Герена“, част от който е и процесната сграда. Намерил е, че обсъдените писмени доказателства безпротиворечиво установяват, че с влязлата в законна сила Заповед №РД-15-150/16.05.2000 г. на областния управител на област София са отменени актовете за публична общинска собственост, които са били съставени за същия имот.

Въззивният съд е съобразил, че в случая обсъденият АПДС № 07689 от 10.02.2011 г. отговаря на критериите да съдържа описание на фактическото и правно основание за придобиване на собствеността, за да се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостовереното в него право на собственост на държавата. В този смисъл е приел, че до доказване на противното актуваният имот се счита за държавна собственост, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен акта. Намерил е, че до разрешаването на евентуален спор за материално право между общината и държавата относно статута на този имот следва да се приеме, че същият представлява вещ – държавна собственост (арг. чл. 79, ал. 1 и, ал. 3 от ЗДС ). При тези изводи и предвид чл. 114 ППЗДС , съгласно който обстоятелствата, констатирани в акта за държавна собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното, е приел, че представеният АПДС № 07689/10.02.2011 г. е достатъчен, за да се приеме, че процесният имот е публична държавна собственост, предоставен на ищеца МВР по установения за това ред от държавата да го ползва, стопанисва и управлява.

След анализ на обсъдените доказателства въззивната инстанция е приела, че ищецът МВР притежава активна процесуална легитимация да претендира обезщетение за лишаване от ползване на имота за процесния период от време и че имотът, предоставен от държавата на МВР за ползване и управление, е идентичен с този, който е предмет на договора за наем от 11.04.2005 г.

Отчитайки разпоредбите на Закона за държавната собственост и Закона за физическото възпитание и спорта, съдът е посочил още, че към 11.04.2005 г. – датата на сключване на договора за наем между третото лице помагач Спортен клуб Левски и ответното дружество е било възможно и допустимо сключване на наемен договор относно процесната сграда, но за срок 5 години и при наличието на предвидените в закона предпоставки.

Въззивният съд е намерил също така, че след предоставянето на процесния имот за управление и стопанисване на МВР с акта за публична държавна собственост, сключеният на 11.04.2005 г. договор за наем не може да бъде противопоставен на ищеца. В случая нито се твърдяло, нито се установявало, МВР да е дало съгласие за ползването на имота от страна на ответника през исковия период. В този смисъл е приел, че ползването на имота от ответника е било без правно основание, тъй като фактическата власт върху помещението е била предадена въз основа на наемен договор, сключен с лице, което не е разполагало с правото да предоставя имота под наем. Отчел е, че договорът за съвместна експлоатация и организиране управлението и издръжката на спортни обекти, сключен на 18.04.1994 г. между МВР и Спортен клуб „Левски“, не предоставя правото на сдружението да сключва еднолично договори за предоставяне на възмездно и безвъзмездно ползване на спортните обекти на трети лица, без съгласието на представител на МВР, а действието на този договор е прекратено още на 04.04.2002 г., с изтичане на срока, за който е сключен. Тези обстоятелства съдът е съобразил като допълнителни аргументи в подкрепа на извода си, че сключеният на 11.04.2005 г. договор за наем на процесния обект между Спортен клуб „Левски“ и ответното дружество не може да се противопостави на ищеца.

Приел е като безспорно по делото и това, че ответникът реално е ползвал процесния имот в периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. и макар това ползване да е било осъществявано със съгласието на друг правен субект (третото лице – помагач Спортен клуб „Левски“), доколкото последният не може да замести ползващия имота в отношенията му със собственика на имота, плащането на наем на трето лице, различно от ищеца, на когото е предоставено правото да управлява, ползва и поддържа имот – държавна собственост, от името на държавата, но за своя сметка и отговорност, няма отношение към претенцията за обезщетението за ползването на този имот от несобственик.

Апелативният състав се е позовал на практика на ВКС, която отговаря на въпроса, налице ли е неоснователно обогатяване в хипотеза, в която лице (държател) ползва чужд имот, без наличие на основание, противопоставимо на собственика. Отчел е също, че общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице – несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Приел е, че в този случай от едни и същи факти – ползването без правно основание от несобственика – ответник на собствения недвижим имот на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период.

Въззивният съд е намерил и това, че собственикът на вещта, в случая, лицето на което имотът е предоставен за ползване и стопанисване, има право на избор спрямо кого да насочи своята претенция – дали срещу наемодателя Спортен клуб „Левски“ или наемателя „Максима България“ ЕООД, като безспорно двамата не са солидарно задължени. Приел е, че ответното дружество е пасивно материалноправно легитимирано по предявения от МВР иск с правно основание чл. 59 ЗЗД , независимо че „Максима България“ ЕООД е само държател на имота, т. е. не го владее, а го държи за наемодателя СК „Левски“. Констатирал е, че именно наемодателят реализира ползите от имота, като го владее чрез наемател, комуто го е предоставил за ползване на възмездно основание. За ползването на вещта ответникът заплаща наем респ. владелецът получава наем, т. е. обогатява се за сметка на собственика на вещта, който пропуска получаването на наем, тъй като не владее имотите си, т. е. обеднява.

При така приетото е обосновал и извод, че спрямо собственика на вещта обогатяването на владелеца е без основание, тъй като обедняването на ищеца е функция на обогатяването на третото лице – помагач, възникнала от факта, че имотите се държат за Спортен клуб „Левски“ от ответното дружество в процесния период от време. Счел е, че ответникът дължи обезщетение на собственика, независимо че вече е плащал наем, но в полза на трето лице, съгласно правилото, че който плаща зле, плаща два пъти. Посочил е също, че евентуално ответникът би могъл да поиска връщане на недължимо платеното до момента.

Съдът е отбелязал още, че по делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства дори част от наема, получен от третото лице помагач „Спортни имоти Левски“ ЕООД (встъпило в правата и задълженията на Спортен клуб Левски по договора за наем от 11.04.2005 г.) да е бил отчитан на МВР. В тази връзка е приел, че искът по чл. 59 ЗЗД срещу наемателя за обезщетение за неоснователното ползване на имота за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. е основателен. Посочил е, че определената по реда на чл. 41 ППЗДС в заключенията на ССчЕ наемна цена за процесния период е 465 452 лева.

Предвид уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД въззивната инстанция е намерила, че дължи произнасяне по своевременно направеното от ответното дружество възражение за прихващане. Констатирано е, че ответникът излага твърдения за извършени с негови средства подобрения върху имота, с които се е увеличила неговата стойност и с които ищецът се е обогатил неоснователно. В тази връзка е посочил, че в хипотезата на чл. 59 ЗЗД подобрителят има право на по-малката сума измежду сумата, с която сам се е обеднил (извършените разходи за и към момента на строителството) и тази, с която собственикът се е обогатил (увеличената стойност на имота в резултат на извършената строителна дейност) ; че в разглеждания случай вземането на ответника срещу ищеца е в размер на увеличената стойност на имота – 343 040 лева, тъй като от заключението на обсъдените СТЕ това е по-малката сума от сумата за направените разходи за подобренията – общо 396 209, 72 лева (според заключението на вещото лице). За неоснователен е приет доводът на ищеца, поддържан и във въззивното производство, че „Максима България“ ЕООД следва да претендира стойността на направените в имота подобрения от наемодателя, съответно от „Спортни имоти Левски“ ЕООД. Съдът е констатирал, че в действителност в обсъдения договор за наем от 11.04.2005 г. изрично страните по него са уговорили извършване на реконструкция в имота по време на действието на договора за наем, за сметка на наемателя. В случая обаче, въпреки че извършените подобрения са предвидени в писмен акт – договорът за наем, в който изрично е уговорено, че са за сметка на наемателя, то липсва съгласие на собственика на имота, съответно на лицето, на което същият е предоставен за управление и стопанисване, доколкото договорът за наем е сключен от несобственик.

Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, въззивният състав е намерил, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.

Предвид отговора на правния въпрос по допуснатото касационно обжалване въззивното решение е неправилно.

При правилно установена и напълно изяснена фактическа страна на спора, в противоречие с материалния закон са решаващите правни изводи на съда, че за изследвания период ответникът – наемател по сключения с третото лице - наемодател „Спортни имоти Левски” ЕООД договор за наем на обекта се е обогатил без правно основание от ползването му и дължи на ищеца – невладеещ собственик обезщетение в размер на сумата 122 412 лв. Ответното дружество не е ползвало имота без правно основание в периода 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г., респ. не се е обогатило за сметка на ищеца чрез спестяване на разходи в размер на установения с експертизата пазарен наем. Релевантната в случая връзка между обедняването и обогатяването е в отношенията между ищеца и третите лица - помагачи Сдружение „Спортен клуб Левски” и „Спортни имоти Левски” ЕООД, с които МВР в предходен период е имало облигационни отношения по повод управлението и стопанисването на обектите в Спортен комплекс „Г. А.“, в т.ч. и договорки за отчисления на 50% от приходите от експлоатацията им. Обедняването на ищеца е свързано с обогатяването на третите лица – помагачи, респ. с наемодателя – несобственик, сключил договора за наем, по който е получавана наемна цена за обекта. В случая, наемодателят реализира ползите от имота (обогатява се), като го владее (държи) чрез ответника, комуто го е предоставил за ползване на възмездно основание, а невладеещият собственик се обеднява, поради невъзможността да ползва вещта и да получава доходи от нея. Поради това, за изследвания период на действие на договора за наем, без правно основание е обогатяването на наемодателя спрямо ищеца. Наемателят – ответник държи имота за наемодателя си, а ако извлича ползи, се обогатява на договорно основание – т.е. обедняването на ищеца не е свързано с неоснователно и без правно основание обогатяване на ответника, тъй като не се установява обедняването и обогатяването да произтичат от един общ факт или от обща група факти. Пропуснатите от ищеца ползи във връзка с невъзможността да ползва вещта са реализирани от наемодателя, предоставил възмездно държането на чуждата вещ на ответника – наемател. По изложените съображения за претендирания от ищеца период ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря по иска по чл.59 ЗЗД и не дължи обезщетение за ползването на вещта. Предвид неоснователността на главната претенция неоснователна се явява и акцесорната такава.

Предвид изложеното, въззивното решение в обжалваната му част е неправилно и следва да се отмени, а предявеният иск по чл. 59 ЗЗД и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като неоснователни - да се отхвърлят. Неправилно се явява решението и в частта на присъдените в полза на ищците разноски, поради което и същото следва да се отмени и в тази му част.

При този изход на спора, съобразно направеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноските за касационното производство, следва ответника по жалбата – МВР – София да му заплати такива общо в размер на сумата 24998,36 лв., съгласно представения списък по чл.80 ГПК и доказателства за извършени разходи. Възражението на ответника по жалбата – МВР, за прекомерност на адвокатското възнаграждение, договорено и заплатено от касатора в размер 21600лв., е неоснователно предвид фактическата и правна сложност на спора, цената на предявените искове, тарифата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, свободата на договаряне и осъщественото процесуално представителство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Трето отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 917 от 21.06.2022 г. по в. гр. д. № 540/2022 г. на Апелативен съд – София, допълнено с определение № 2640 от 24.10.2022г., в частта, с която е потвърдено решение № 265756 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9253/2015 г. на Софийски градски съд в осъдителната му част, с която „Максима България“ ЕООД е осъдено на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, да заплати на Министерство на вътрешните работи и на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като съищец, при участието на сдружение „Спортен клуб – Левски“ и „Спортни имоти Левски“ ЕООД, в качеството им на трети лица помагачи на страната на ответника „Максима България“ ЕООД, сумата от 122 412 лв. – обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. на част от имот, подробно описан в решението, представляващ публична държавна собственост по силата на АПДС № 07689/10.02.2011 г., предоставен за ползване и управление на МВР, както и сумата 46 006,07 лв. – обезщетение за забава за периода от 07.06.2014 г. до 20.07.2015 г., начислено върху главницата, ведно и със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2015 г. – датата на предявяване на иска, до окончателното плащане. както и за присъдените в полза на Министерство на вътрешните работи – София разноски в размер на 5 400 лв. и за присъдените в полза на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство разноски в размер 100лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявените от Министерство на вътрешните работи – София и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство като съищец срещу „Максима България“ ЕООД, с ЕИК – 131324923, представлявано от управителя П. П. П., искове с правно основание чл.59 и чл.86 ЗЗД за заплащане съответно на сумата 122 412 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011г. до 01.07.2015г, както и сумата 46 006,07 лева - обезщетение за забава - за периода от 07.06.2014г. до 20.07.2015г., начислено върху главницата, на част от имот, представляващ публична държавна собственост по силата на АПДС № 07689/10.02.2011г., съставен на основание чл. 68, ал. 1 и чл.2 от ЗДС, вр. чл.103 и чл.104 от ППЗДС, предоставен за ползване и управление на МВР, а именно: ХРАНИТЕЛЕН БЛОК - сграда със застроена площ 503,12 кв.м и частично открита тераса с площ 19,78 кв.м, състояща се от: сутерен - складове, подготвителни помещения, транжорна и санитарни помещения; първи етаж - кухненски блок, салон за хранене, салон-бюфет и санитарни помещения, който е част от имот-УПИ *, в кв.* по плана на [населено място], местността „С. р.“, целият с площ 7 158 кв.м, заедно с построените в него сгради, с административен адрес: [населено място], [жк], [улица], описан в АПДС № 07689/10.02.2011г., раздел 3, т. 2.1., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2015г.-датата на предявяване на иска до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи – София да заплати на „Максима България“ ЕООД, с ЕИК – 131324923, разноски за касационното производство в размер на сумата 24998,36 лв.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третите лица – помагачи на страната на ответника - „Спортни имоти Левски“ ЕООД – [населено място], с ЕИК- 131425534 и Сдружение с нестопанска цел „Спортен клуб – Левски“ – [населено място], с ЕИК - 831600613.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: