Собственост върху трафопост, обслужващ множество потребители

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 563

Гр. София, 08.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в публично съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №4648/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Oбразувано е по касационна жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез юрисконсулт И. К. срещу Решение №4597 от 31.07.2024г. по в. гр. д. №7407/2023г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което е признато за установено по отношение на касатора, че Руската федерация е собственик по силата на Споразумение между Правителството на Н. Република България и Правителството на СССР за замяна от 13.05.1977г., на сграда за енергопроизводство, съставляваща трафопост с диспечерски номер 11-79 и диспечерско наименование "Щ. А. 5“, с пл. № 1278 със застроена площ от 70,2 кв.м., построена в УПИ-[№], отреден за легация, по плана за регулация на местността „Изток-юг“, представляващ сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], и „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, ЕИК[ЕИК] е осъдено да предаде на Руската федерация владението върху същия имот на осн. чл. 108 ЗС; на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по правоприемство №185, том II, peг. № 5213, дело № 364/2010г., с който „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД е признат за собственик по преобразуване и правоприемство на процесния трафопост; „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, ЕИК[ЕИК] е осъдено на основание чл.59, ал.1 ЗЗД да заплати на Руска федерация сумата от 18 000 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на сграда за енергопроизводство с идентификатор [№] по КККР на [населено място], за периода 01.10.2017г.-30.09.2020г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба /01.10.2020г./ до окончателното изплащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, предвид което моли за неговата отмяна, и постановяването на друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Оспорва като неправилен извода, че ищецът е установил по безспорен начин, че процесният трафопост е включен в обхвата на Споразумение между Правителството на Н. Република България и Правителството на СССР за замяна на недвижими имоти от 13.05.1977г. Оспорва и извода, че независимо, че процедурата по чл.5 от Конституцията на РБ не е спазена, доколкото споразумението не противоречи на императивни правни норми, е породило вещно-прехвърлителен ефект. Счита за неправилен и извода, че тъй като спорът между страните е само относно сградата на трафопоста, без находящото се в него енергийно оборудване, то тя не представлява енергиен обект и не е под специален режим. Оспорва и извода, че при липсата на данни процедурата за определяне на обезщетение по чл. 210 ЗУТ да е реализирана, то сервитут в полза на енергийното дружество не е възникнал. Счита, че и искът по чл. 59 ЗЗД неправилно е уважен, тъй като в конкретния случай обедняване на ищеца не е установено. В изложението към касационната жалба се посочва наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, и ал. 2 от ГПК, като са формулирани въпроси. В заключение се моли за постановяване на решение, с което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни. В о.с.з. жалбата се поддържа чрез пълномощните на касатора.

Чрез писмения си отговор, ответникът Руската федерация, чрез адв. Св. Д. и адв. Д. Д. оспорва касационната жалба, като твърди, че липсват основанията за допускане на касационно обжалване. Излага, че действащият по време на построяване на трафопоста Закон за електростопанството /обн. ДВ, бр.95/12.12.1975г., в сила от 01.07.1976г., отм. ДВ, бр.64/16.07.1999г./ изрично позволява изграждането и придобиването правото на собственост върху енергийни съоръжения от небитови клиенти. В действащия към 1977г. закон няма принципна забрана тези обекти - сграда и земя, да принадлежат на друго лице, различно от държавата или енергийното предприятие, респ. няма забрана държавата да се разпорежда със собствените си имоти в полза на други лица - публичноправни или частноправни субекти, а в последващата нормативна уредба, вкл. и в действащия Закон за енергетиката /ДВ бр. 107 от 07.12.2003 г./ изрично е и предвидено съществуването на вещни права на трети лица върху недвижимите имоти, прилежащи към енергийните обекти. Посочва, че в този смисъл е и съдебната практика, в която се приема, че трафопостът, който се намира в сграда или поземлен имот, собственост на трето лице, различно от енергопреносното или енергоразпределителното дружество, е собственост на това трето лице. Обектът функционира като трафопост /съвкупност от сграда и съоръжения/, а за достъпа до обекта енергийното предприятие дължи обезщетение. Позовава се на Виенската конвенция, според която помещенията на дипломатическите представителства са неприкосновени, предвид което по отношение на тази територия и съоръженията в нея е неприложимо българското законодателство, вкл. и предвидените в ЗЕ ограничения, на които ответникът основава възраженията си, а именно, че всички енергийни обекти на територията на България следва да бъдат собственост на съответните енергийни дружества, както и, че в негова полза е възникнал законен сервитут върху сградата. Ответникът счита, че липсват и посочените от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд при постановяване на решението не се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС, нито е допуснал твърдяните от касатора нарушения. Всички доказателства по делото са обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност. В заключение се моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, а ако бъде допуснато- да бъде оставено в сила. В о.с.з. и чрез депозираните писмени бележки ответникът доразвива съображенията си за неоснователност на жалбата, като се позовава и на решение №119 по гр. дело №625/2010г. на ВКС, като твърди, че спорът по делото не е за ползването на електрическите съоръжения, намиращи се в сградата на трафопоста, които са под специален режим, а за постройката и земята, като в действаща нормативна уредба е предвидена възможност в подобна хипотеза други лица да притежават собствеността върху тези енергийни обекти.

С определение №3341 от 25.06.2025г., постановено по настоящото дело, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване е допуснато по следния въпрос, преформулиран от съда във връзка с правомощията му съобразно указанията в т. 1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК: „Сградата „трафопост“, изградена в имот, собственост на чужда държава, представлява ли специфичен енергиен обект, изключен от гражданския оборот, и в този смисъл може ли да се придобие в собственост от този, в чийто имот е построен, и който е инвестирал в изграждането му, или е станал държавна собственост по силата на чл. 2, ал.1 от Закона за енергетиката/ обн. ДВ 95 от 12.12.1975г., отм./?“ с цел преценка дали разрешението на въззивния съд не в противоречие с решение №440 от 23.11.2011г. по гр.д. №1605/2010г. и решение №716/22.10.2010г. по гр.дело № 810/2009г. по описа на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Производството е образувано по искове, предявени от Руската федерация срещу „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] както следва: за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по силата на сключено между Правителството на Н. Република България и Правителството на СССР Споразумение за замяна на недвижими имоти от 13.05.1977г., на сграда за енергопроизводство, съставляваща трафопост с диспечерски номер 11-79 и диспечерско наименование "Щ. А. 5“, на един етаж, с пл. №1278 със застроена площ от 70,2 кв.м. построена в УПИ-У1, отреден за легация, по плана за регулация на местността „Изток-юг“, с идентификатор 68134.800.2010.1 по КККР на [населено място], и осъждане на ответника да предаде владението върху имота, на осн. чл. 108 ЗС; за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по правоприемство №185, том II, peг. № 5213, дело №364/2010г., с който „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД е признат за собственик по преобразуване и правоприемство на процесния трафопост; и осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл.59, ал.1 ЗЗД сумата от 18 000 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на сграда за енергопроизводство с идентификатор [№] по КККР на [населено място], за периода 01.10.2017г. - 30.09.2020г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба /01.10.2020г./ до окончателното изплащане.

Ответникът „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, оспорва исковете и моли за тяхното отхвърляне, като твърди, че е собственик на трафопоста, тъй като същият представлява сграда на площадков енргиен обект по см. на §1, т.23 и т.241 от ДР на ЗЕ, поради което от момента на възникването му, той e станал собственост на държавата.

От приложения официално заверен от Министерство на външните работи препис на Спогодба между правителството на Н. Република България и правителството на Съюза на съветските социалистически републики за замяна на терени и сгради в София, подписана на 13 май 1977г., въззивният съд е приел за установено, че правителството на СССР предава при условията на взаимност в собственост на НРБ терен с площ от 4400 кв.м. със сгради с обща площ от 1952 кв.м., намиращи се между улиците „Г. С. Р.“, „Московска“ и „Г. Б.“, а правителството на НРБ предава при условията на взаимност в собственост на СССР терен с площ от 6600 кв.м., намиращ се в кв. 16-а в район „Изток-Юг“ между новия административно-жилищен комплекс на Посолството на СССР и улиците „Н.“, „Л.“ и „Н. М.“, и терен с площ 5700 кв.м., заедно със започнатите, но недовършени две сгради с обща площ 2588 кв.м. /едната 1378 кв.м. и другата 1210 кв.м., намиращи се в кв. 15, район „Изток-Юг“, между улиците „Н. М.“ и „Л.“, като точното местонахождение на терените и техните граници са обозначени в приложената към спогодбата план-скица /приложение № 2/. Посочил е, че според чл. 3 от спогодбата, започнатите, но недовършени сгради и всички сгради, които могат да бъдат построени върху прехвърлените терени, стават собственост на СССР.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че процесният трафопост не е включен в обхвата на споразумението от 1977г. Посочил е, че идентичността на процесния имот с идентификатор по действащата кадастрална карта [№] /върху който е изграден трафопостът/ с описаните в спогодбата терени се установява категорично от заключението на тричленната СТЕ, в което се посочва, че според действащия към датата на подписване на спогодбата регулационният план от 1976г., единственият имот между улиците „Н. М.“ и „Л.“ в кв. 15 на район „Изток-юг“, е парцел VI – за легация, с площ от 6000 кв.м. Представената извадка от регулационния план, приложена към исковата молба, представлява приложение №2 към спогодбата, посочващо границите на процесния имот, Приел е, че идентичността на прехвърлените в полза на Руската държава терени с УПИ VI се установява несъмнено от неговите местоположение и предназначение – в посочения квартал на район „Изток-юг“, между които улици не е разположен друг имот освен УПИ [№], чието предназначение е именно за посолство – легация /дипломатическа мисия/. Според обясненията на експерта в о.с.з. разликата в първоначалната площ на УПИ [№] по регулационния план от 1976г. – 6000 кв.м., и тази на имотите по спогодбата от 1977г., сключена година по-късно – 5700 кв.м., се дължи на промяната в имот пл. №373, част от който е била отнета и включена в улица. Процесният трафопост не е бил отразен в регулационния план от 1976г., тъй като не е бил построен. Изграден е по-късно в североизточния ъгъл на имот пл. № 316 – в рамките на парцела, собствеността върху който е прехвърлена със спогодбата от 1977г. Със следващият регулационен план е изменена уличната регулация и трафопостът е нанесен извън парцел VI – включен е в имот, предвиден за улица, но вещите лица са категорични, че в тази част планът не е приложен и дори е отменен след обжалване, което се отнася и до следващия /сега действащ/ регулационен план, одобрен със заповед № РД-50-09-77/16.04.1992г., в който процесният трафопост е нанесен извън УПИ [№], но който също не е приложен. Според заключението не е проведена процедура по отчуждаване на процесната част от имота, предвидена за улица и в която попада трафопостът, поради което имотът, предмет на спогодбата от 1976г., следва да се индивидуализира с границите си по последния приложен регулационен план – този от 1976г., съобразно който в него попада и имотът, върху който е изграден процесният трафопост.

Въззивният съд е кредитирал заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи, като е посочил, че същите са съобразени с действащия при приемането на регулационните планове ЗТСУ /обн. ДВ, бр. 29 от 10.04.1973г., в сила от 1.06.1973г./, според който отчуждително действие има само дворищно-регулационният, но не и улично-регулационният план. Посочил е, че доколкото липсват доказателства за изпълнението на двете кумулативни предпоставки /влязла в сила заповед по чл. 95 ЗТСУ /отм./ за отчуждаване и заплащане на обезщетение на собственика/ за процесната част от УПИ [№], предвидена за улица, то имот пл. №316, върху който процесният трафопост е бил изграден, е останал в собственост на СССР съобразно постигната спогодба от 1977г. в границите по последния приложен регулационен план от 1976г.

По тези съображения, въззивният съд е счел, че двустранната спогодба от 13.05.1977г. обективира прехвърлянето на Руската държава на собствеността върху УПИ [№], част от който е и имот с идентификатор 68134.800.2010, върху който е построен процесният трафопост, като не е констатирал тя да противоречи на императивни материалноправни норми. Отбелязал е, че спорът не е за ползването на електрическите обекти и съоръжения, намиращи се в трафопоста, които са под специален режим, а за собствеността и използването на самата постройка. Посочил е, че действащият към 1977г. Закон за електростопанството /обн., ДВ, бр. 95 от 12.12.1975г., в сила от 1.07.1976г., отм., бр. 64 от 16.07.1999 г./ не съдържа принципна забрана тези обекти – сграда и земя да принадлежат на друго лице, различно от държавата или енергийното предприятие, респ. няма забрана държавата да се разпорежда със собствените си имоти в полза на други лица – публичноправни или частноправни субекти, а в последващата нормативна уредба /ЗЕЕЕ -действащ в периода 1999-2004г./ и в действащия Закон за енергетиката /ДВ бр. 107 от 07.12.2003г./ изрично е и предвидено съществуването на вещни права на трети лица върху недвижимите имоти, прилежащи към енергийните обекти.

Предвид което въззивният съд е приел, че процесният трафопост не е бил вещ, изключена от гражданския оборот към датата на подписване на спогодбата между НРБ и СССР, поради което същата е могла да бъде предмет на прехвърлителна сделка към датата на сключване на международния договор и към момента на построяването й /в периода 1977г. – 1980г., съобразно събраните гласни доказателства/. Счел е, че по силата на чл.2 и чл.3 от спогодбата собствеността му е преминала в патримониума на ищеца, който е установил владение върху него в качеството си на собственик. При липсата на данни за последващи разпоредителни действия с имота и доколкото страните не спорят, че ответникът към настоящия момент упражнява фактическа власт върху сградата посредством използване на разположените в нея собствени на електропреносното дружество енергийни обекти и съоръжения, то предявеният ревандикационен иск е счетен основателен, предвид което въззивният съд е уважил и искането за отмяна на констативния нотариален акт за собственост, издаден в полза на ответника, по реда на чл.537, ал.2 ГПК.

За несъстоятелни са счетени възраженията на въззивника за неоснователност на претенцията по чл.59, ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че в процесния период ищецът е бил собственик на обекта, а ответникът го е ползвал чрез разположените в него енергийни съоръжения, от които е захранвал свои клиенти с електрическа енергия. При липсата на постигната между страните договорка за това, съдът е счел, че упражняваната от ответника фактическа власт е без основание. След като ищецът е бил лишен от възможност да ползва обекта си в цялост, а ответникът е спестил разходи, то ищецът следва да бъде обезщетен със средната пазарна наемна цена за ползването на собствения му имот, поради което искът по чл. 59 ЗЗД е бил уважен за претендираната сума от 18 000 лв.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК , настоящият състав на ВКС, първо ГО съобрази следното:

С оглед спецификата на настоящия спор, доколкото се установява, че сградата е изградена в имот, предоставен на чужда държава по силата на двустранно споразумение, следва да се отбележи следното:

Действително, Виенската конвенция за дипломатическите отношения, на която се позовава ответникът по касация предвижда, че помещенията на представителството са неприкосновени, като властите на приемащата държава не могат да влизат в тези помещения без съгласието на шефа на представителството. Неприкосновеността и дипломатическият имунитет обаче имат за цел да охраняват тези помещения от нахлуване или нанасяне на повреда, предотвратяване на всякакво нарушение на спокойствието на представителството или накърняване на неговото достойнство, както и забрана за претърсване, реквизиция, запор и изпълнителни действия, и не касаят приложимостта на българския закон.

Следва да се има предвид, че държавите могат да сключват договори с други държави или с международни организации с различна цел, в зависимост от която възникват различен вид правоотношения. За разлика от публичноправните отношения, които обхващат дипломатически, консулски и други официални връзки, частноправните отношения се фокусират върху търговски, икономически и други сделки. Частноправните отношения между държави възникват при договори и споразумения, които държавите сключват в качеството си на частни субекти, а не на суверенни сили, и се уреждат от принципите на частното право , включително договорите и законите на държавата, където се осъществява сделката, както и норми на международното частно право.

Следователно, независимо, че собственик на имота е чужда държава, доколкото същият се намира на територията на Република България, то съгласно чл. 64 и чл. 65 КМЧП, правото на собственост и другите вещни права върху недвижимите вещи се уреждат от правото на държавата, в която те се намират, като придобиването и прекратяването на вещни права се уреждат от правото на държавата по местонахождението на вещта по време на извършване на действието или настъпване на обстоятелството, които обуславят придобиването или прекратяването.

По изложените съображения съдът намира възражението за неприложимост на българското законодателство в процесния казус за неоснователно.

В Решение №440 от 23.12.2011г. на ВКС по гр. д. №1605/2010г. , IV г. о, се посочва, че при действието на чл. 2 от Закона за електростопанството /от 1975 г., отм. през 1999г./ общите енергийни уредби, какъвто е трафопост, който захранва няколко потребители, са държавна собственост, не могат да бъдат частна собственост и като такива са изключени от граждански оборот - налице е правна невъзможност за тяхното деривативно придобиване. Електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост / в този смисъл решение № 251/05.03.2007 г. по гр. д. № 3198/2005 г. на ВКС и Решение №1081/05.11.2008г. по гр. д. №3259/2007 г., на ВКС/. Това разрешение съответства на Решение №300 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК според което, енергийните обекти трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, което се извежда от анализ на разпоредбите на чл. 58 и § 67, ал. 2 и 9 ПЗР от отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност и чл. 40, ал. 1, т. 2 и § 4, ал. 11 от ПЗР от действащия Закон за енергетиката. Тези разпоредби създават условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена още с чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството от 1975г., да премине в собственост на енергийните предприятия.

В Решение №716 от 22.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 810/2009г., I г. о., е посочено, че според чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството от 1975 г. /отм ./ енергийните обекти са държавна собственост, като изключение от този принцип е допуснато в чл. 2, ал. 2 от ЗЕ /отм ./, според който кооперативни и други обществени организации, с разрешение на Асоциация "Енергетика" могат да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по ал. 1 за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия. Този текст следва да възприема във връзка с чл. 8, ал. 1 от ЗЕ /отм./, съгласно който електрическите уредби, мрежи и вътрешни инсталации на потребителите на електрическа енергия и необходимите съоръжения за свързването им с електроенергийната система, включително и заводските централи, се изграждат и поддържат от потребителите. Тълкувайки тези законови разпоредби, съставът на ВКС е приел, че изключението по чл. 2, ал. 2 от ЗЕ /отм./ се отнася само за такива енергийни съоръжения, които обслужват единствено нуждите на съответната кооперация или друга обществена организация. Когато съоръжението има и друго предназначение, например да обслужва нуждите на ведомствен жилищен фонд /както е установено по конкретното дело/, то не попада в изключението на чл. 2, ал. 2 от ЗЕ /отм./ и не става собственост на съответната кооперация или друга обществена организация, независимо от това, че тя е инвестирала изграждането му. Когато съоръжението обслужва повече от един потребител, то не може да бъде собственост на организацията, която е инвестирала изграждането му, а става държавна собственост по силата на чл. 2, ал. 1 от ЗЕ /отм./.

Настоящият състав изцяло споделя разрешенията, възприети в цитираните решения на ВКС, предвид което по допуснатия въпрос счита, че сградата „трафопост“, изградена при действието на Закона за енергетиката/ обн. ДВ 95 от 12.12.1975г., отм.1999г./ в поземлен имот, собственост на чужда държава е специфичен енергиен обект, изключен от гражданския оборот, поради което собствеността върху него не може да се придобие от собственика на имота, инвестирал в изграждането му, а същият е станал държавна собственост по силата на чл. 2, ал.1 от Закона за енергетиката /обн. ДВ бр. 95, отм./.

В посоченото от въззивния съд решение №119 от 22.03.2011г. на ВКС по гр. д. №625/2010г., след като е приел, че спорът не е за ползването на електрическите съоръжения, намиращи се в постройката на трафопоста, които са под специален режим, а за използването на постройката и терена около нея, съдът е счел, че при липсата на данни по делото да е реализирана административната процедура по чл. 210, 211 и 215 ЗУТ за определяне на обезщетението за упражняване на сервитута от енергийното предприятие - ответник по иска или определянето му по взаимно съгласие на страните - чл. 64, ал. 6 ЗЕ , и за плащане на обезщетението, то правоотношенията между страните следва да се уредят по общия ред за недопустимост на неоснователното обогатяване. В мотивите си съдът е посочил, че няма законова забрана тези обекти - постройката и земята, да принадлежат на друго лице различно от енергийното предприятие. Следва да се има предвид, че това разрешение не може да намери приложение, тъй като в посочения спор, постройката на трафопоста е била изградена от заличеното ТКЗС, заедно с изграждането на основната сграда - плодохранилище и е захранвала с ел. енергия основната сграда, т.е. за задоволяване на собствените му производствени нужди.

По настоящия казус се установява, че целият имот е бил предоставен с цел изграждане на административно- [жк], т.е. безспорно е, че изграденият в последствие трафопост не е задоволявал производствени, а битови нужди, и доколкото не обслужва единствено този комплекс, а и други – общо 159 бр. битови абоната в съседство, той не попада в изключението на чл. 2, ал. 2 от ЗЕ /отм./ и не е могъл да стане собственост на Руската федерация, независимо, че вероятно тя е инвестирала в изграждането му.

С оглед отговора на поставения правен въпрос, по съществото на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, намира следното:

Въззивният съд правилно е приел, че трафопостът е бил изграден в границите на имота, предоставен на Руската федерация по силата на сключената през 1977г. двустранна спогодба, тъй като въпреки предвижданите изменения, доколкото регулационният план реално не е бил приложен, то имот пл. №316, върху който процесният трафопост е бил изграден, е останал в собственост на СССР съобразно постигнатата спогодба в границите по последния приложен регулационен план от 1976г.

Предвид дадения отговор, неправилен и в противоречие със Закона за енергетиката се явява извода на въззивния съд, че Руската федерация е останала собственик на трафопоста, тъй като той е изграден вероятно с нейни средства в собствения и имот. След приемане на Закона за електростопанството от 1975г. според който енергийните обекти са държавна собственост, процесният трафопост не е могъл да остане в собственост на Руското посолство, тъй като по отношение на него изключението, предвидено в чл.2, ал.2 от същия, е неприложимо. Доколкото захранва административно-жилищния комплекс на легацията, трафопостът не задоволява собствени производствени нужди на посолството, като в същото време снабдява с електричество свързаните с него многобройни битови абонати от съседните жилищни блокове /извън комплекса/, които обстоятелства препятстват възможността трафопостът да остане в собственост на Руската федерация.

По изложените съображения предявеният иск по чл.108 ЗС следва да се отхвърли доколкото Руската федерация не доказва наличието на основание, легитимиращо я като собственик на трафопоста. От своя страна касаторът установява, че е придобил същия по сила на закона, преобразуване и правоприемство.

При тези изводи на настоящата инстанция, липсва основание за отмяна на констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по правоприемство №185, том II, peг. № 5213, дело № 364/2010г., с който „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД е признат за собственик по преобразуване и правоприемство на процесния трафопост.

Предвид неоснователността на иска по чл. 108 ЗС, и доколкото ищецът не се легитимира като собственик, като неоснователен следва да бъде отхвърлен и искът по чл. 59 ЗЗД.

С оглед изход на спора, касаторът има право да му бъдат присъдени разноски, но при липсата на обективирано искане в този смисъл, съдът не му присъжда такива.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №4597/31.07.2024г., постановено по гр. д. №7407/2023г. на Софийския градски съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на Руската федерация, чрез посолството й в Република България, със съдебен адрес: [населено място], [улица] за осъждане на ответника „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да ѝ предаде на осн. чл. 108 ЗС сграда за енергопроизводство, съставляващ трафопост с диспечерски номер 11-79 и диспечерско наименование „Щ. А. 5“, на един етаж, представляващ сграда с пл. № 1278 със застроена площ от 70,2 кв.м., построена в УПИ- [№] , отреден за легация, по плана за регулация на местността „Изток-юг“, кв. 15, одобрен със Заповед № РД-50-09-11/1992 г. на Главния архитект на София, при съседи на поземления имот: [улица], УПИ [№] , УПИ [№] , [улица], [улица]и УПИ- [№] за озеленяване, който имот съгласно скица № 15-972184/19.10.2020 г., издадена от службата по ГКК – [населено място], представлява сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед РД-18-95/18.12.2015г. на изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ от 86 кв.м., брой етажи: 1, начин на 1 трайно ползване: за енергопроизводство, с административен адрес на сградата: [населено място], [улица], придобит по силата на Споразумение между Правителството на Н. Република България и Правителството на СССР за замяна на недвижими имоти от 13.05.1977 г.

Оставя без уважение искането на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по правоприемство № 185, том II, рег. № 5213, дело № 364/2010г., с който „ЧЕЗ Разпределение България“ АД /понастоящем „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД/ е признат за собственик по преобразуване и правоприемство на масивна сграда – трафопост, представляващ площадков енергиен обект по смисъла на § 1, т. 41 от ДР на ЗЕ, регистриран с диспечерски № 11-779 и диспечерско наименование „Щ. А. – 5“ и диспечерска схема на електроразпределителната мрежа на територията на Столична община, съставляваща сграда с пл. № 1278, застроена площ от 192 кв.м., находяща се в УПИ [№] /шести, отреден за БОДК ГУБС на СССР/ по плана на местност Изток – Юг, квартал 15.

ОТХВЪРЛЯ иска на Руската федерация, чрез посолството й в Република България, със съдебен адрес: [населено място], [улица] за осъждането на ответника „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД ЕАД, ЕИК[ЕИК] да ѝ заплати на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 18000 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на недвижим имот – сграда за енергопроизводство, който имот съгласно скица № 15-972184/19.10.2020 г., издадена от службата по ГКК – [населено място], представлява сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед РД18-95/18.12.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ 86 кв.м., брой етажи: 1, начин на трайно ползване: за енергопроизводство, с административен адрес на сградата: [населено място], [улица], за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба-01.10.2020г. до окончателното плащане.

Решението е окончателно.

Председател: ___________________

Членове:

1. ____________________

2. __________________