Отговорност на шофьор при несъобразена скорост и прегазен пешеходец на платното

Текстът на акта

Ключови фрази

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 13
гр. София, 15 януари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на петнадесети ноември, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Валя Рушанова

ЧЛЕНОВЕ: Христина Михова

Красимир Шекерджиев

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и прокурора Даниела Машева, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №870 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия М. В. Д. срещу решение №92 от 26.03.2024 г. постановено по ВНОХД №20231000600574 г. по описа на Апелативен съд - София за 2023 г.

С присъда №4от 20.03.2023 г., постановена по НОХД №20221300200046 по описа на Окръжен съд - Видин за 2022 г. подсъдимият Д. е признат за виновен в това, че на 19.08.2020 г. на път ІІІ-122, км. 20+600, в посока Ново село, при управление на МПС- лек автомобил „......“, модел „...........“ с ДК [рег.номер на МПС] нарушил чл.5, ал.1, т.1 и чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. А. Б., като на основание чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК и чл.55, ал.1, т.1 НК са му наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от една година, изпълнението, на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от три години считано от влизане на присъдата в сила и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от една година считано от влизане на присъдата в сила.

С първоинстанционната присъда подсъдимият Д. е осъден да заплати в полза на Държавата разноски по водене на делото- общо в размер на 2 654, 08 лева.

С първоинстанционната присъда подсъдимият Д. е осъден да заплати на Л. А. Б. и на Т. А. Г. (представляван от Ж. М. и А. М.) сумите от по 1 000 лева- разноски по водене на делото.

С въззивното решение първоинстанционната присъда е изменена, като подсъдимият Д. е оправдан по обвинението да е извършил нарушение на чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП.

Присъдата е потвърдена в останалата й част.

С въззивното решение подсъдимият Д. е осъден да заплати в полза на Държавата разноски по водене на делото пред тази инстанция в размер на 1 404 лева, в полза на Л. Б. сумата от 250 лева и в полза на Т. А. Г. (представляван от Ж. М. и А. М.) сумата от 2 500 лева.

В касационната жалба се правят оплаквания, свързани с всички касационни основания.

Оспорват се изводите на предходните съдилища, че подсъдимият се е движил с несъобразена скорост, като се твърди, че той е управлявал автомобила със скорост 60- 70 км/ч, а не както са приели съдебните състави 80 км/ч. Поддържа се, че неправилно тази скорост е била преценена като несъобразена, като не са отчетени обстоятелствата, че подсъдимият е бил заслепен от автомобила, управляван от свидетеля И., както и е било невъзможно да предположи, че на пътното платно ще лежи пешеходец.

Моли се да бъде преценено, че изключителна причина за настъпилото произшествие е поведението на пострадалия Б., тъй като за подсъдимия ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка. На тези основания се предлага касационният съд да приеме, че неправилно е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия, тъй като той не е нарушил чл.20 ЗДвП.

При условията на алтернативност се предлага касационният съд да отчете чистото съдебно минало на подсъдимия и изключителната вина на пострадалия за настъпилото произшествие и да намали наложеното на Д. наказание.

В касационното съдебно заседание представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъде преценена като неоснователна. Поддържа, че при постановяване на атакуваното решение въззивният съд правилно е интерпретирал доказателствените източници и е установил релевантните факти, като аналитичната му дейност е в съответствие с процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Моли да бъде отчетено това, че от приетите по делото експертизи е установено по несъмнен и категоричен начин, че подсъдимият се е движил със скорост, която не му е позволявала да спре в осветения участък пред него, като по този начин сам се е поставил в невъзможност да предотврати произшествието при възникване на опасността. Предлага да бъдат възприети изводите на въззивният съд, че Д. е нарушил нормите на чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП и е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК.

В речта си застъпва виждането, че наказанията, определени за извършеното престъпление, са справедливи и съответни на целите на чл.36 НПК.

Предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде оставен в сила.

Повереникът на частния обвинител Г. поддържа, че въззивното решение е правилно и законосъобразно и предлага то да бъде оставено в сила.

Частният обвинител Б. изразява желание да бъде потвърдена присъдата и моли жалбата да бъде преценена като неоснователна.

Подсъдимият Д. пледира да бъде отчетено това, че експертите са били категорични, че при присветването автомобила му е бил в опасната зона и ударът е бил непредотвратим, освен ако автомобила не е управляван от робот. Моли да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационната жалба е неоснователна.

По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:

Оплакванията, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК, са за погрешен доказателствен анализ, който е довел до неправилни фактически изводи и постановяване на осъдителен съдебен акт въз основа на превратно тълкувани гласни доказателства. Преди да се отговори на това възражение следва да се посочи това, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти.

Въззивният съд е направил задълбочен, подробен и верен анализ на събраните доказателствени източници, като детайлно е анализирал събраните гласни доказателствени средства. Правилно са ценени показанията на свидетелите Л. и И., които са възприели пострадалия Б., преценили са опасността, която той представлява поради това, че лежи на пътното платно и са предприели действия (върнали са се, като са опитали да предупредят движещите се след тях автомобил, между които и този, управляван от подсъдимия). Вярно въззивният съд е преценил, че показанията на тези свидетели изцяло кореспондират с показанията на свидетелите А., А. и А., които са еднопосочни по отношение на мястото, на което се е намирал пострадалия непосредствено преди произшествието (легнал на пътното платно) поведението на подсъдимия Д. и действията му веднага след пътния инцидент. За тези обстоятелства посочените свидетелски показания изцяло кореспондират и с обясненията на подсъдимия и заключенията на изготвените по делото съдебно медицинска и комплексни съдебномедицински и автотехнически експертизи, които установяват механизма на произшествието.

Основният въпрос в това производство е за скоростта, с която се е движил подсъдимия непосредствено преди произшествието. Правилно въззивният съд е кредитирал заключението на приетата автотехническа експертиза, която е установила скорост на движение от 80 км/ч, като се е позовала на събраните доказателства (в това число показанията на свидетелите очевидци на пътното произшествие и особеностите на пътя в пътния участък, където то е настъпило). Законосъобразно съдът е кредитирал и заключението на същата експертиза, която установява, че намиращият се на пътното платно пострадал е могъл да бъде забелязан на разстояние от 50 метра от предната част на автомобила, управляван от подсъдимия и ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка, тъй като при движение с посочената по- горе скорост опасната зона е била 67 метра.

Касационният съд не възприе оплакванията, отразени в касационната жалба, че причина за произшествието е не избраната от Д. скорост на движение, а това, че непосредствено преди него автомобила, управляван от свидетеля И. му е присветнал и по този начин го е заслепил, както и това, че за подсъдимия е било невъзможно да предвиди това, че пострадалият ще лежи на пътното платно.

Няма спор, че непосредствено преди инцидента И. е опитал да сигнализира подсъдимия, като му е присветнал в опит да го предупреди за наличната опасност на пътя. Това негово действие няма отношение към осъщественото от Д. нарушение, тъй като дори същият да е бил заслепен това е било за период от около 0,2 сек като след това той е имал обективно възможност да възприеме легналия на пътното платно Б. и да опита да избегне произшествието (единствената възможност при тази скорост на движение е била чрез предприемане на маневра заобикаляне). В хода на производството е установено по несъмнен и категоричен начин, че подсъдимият не е предприел аварийно спиране и не е опитал да осъществи спасителна маневра, защото не е възприел пострадалия и го е прегазил със скоростта, с която се е движил в съответния пътен участък. Ето защо дори да се приеме, че той е бил заслепен от присветването на И., то това няма отношение към произшествието, тъй като непосредствена причина за него е неправилно избраната скорост от Д., която е довела до това, че спирането в осветения участък пред автомобила е било технически невъзможно.

Касационният съд не възприе и оплакването за това, че подсъдимият не е могъл да предположи, че на пътното платно ще се намира легнал пешеходец, като прецени, че за водачът съществува задължение да възприеме всяка опасност на пътя и да предприеме своевременни действия за предотвратяването й. Очевидно подсъдимият (съобразно и неговите обяснения) не е възприел легналия на платното Б. и не е предприел каквито и да е действия, насочени към избягване на произшествието. Вярно е, че поведението на пострадалия не е обичайно и същото в голяма степен е допринесло за настъпване на пътния инцидент, но това е обстоятелство, което не е относимо към въпроса за виновността на подсъдимия и правилно е отчетено при индивидуализацията на наложеното му наказание.

Предвид изложеното касационната инстанция прецени, че правилно въззивният съд е анализирал не само гласните доказателствени средства, но и всички други събрани доказателствени източници, като въз основа на този анализ вярно е установил релевантните за изхода на делото факти.

В хода на воденото наказателно производство не са допуснати нарушения на процесуални правила, още по малко съществени такива по смисъла на чл.348, ал.3 НПК, поради което и атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде отменен във връзка с това касационно основание.

По оплакванията за неправилно приложение на материалния закон:

Настоящият съдебен състав констатира, че доколкото в касационното производство няма служебно начало и в касационната жалба няма конкретни оплаквания, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК не следва да излага подробни мотиви относно приложението на материалния закон.

Следва да бъде посочено това, че в хода на производството срещу подсъдимия Д. са повдигнати обвинения за осъществяване на няколко нарушения на правилата за движение, регламентирани в ЗДвП. Държавното обвинение е поддържало, че с действията си подсъдимият е нарушил чл.5, ал.1, т.1, чл.20, ал.1, чл.20, ал.2 пр. 1-во и чл.20, ал.2, пр.2- ро ЗДвП.

Първостепенният съд е постановил осъдителен съдебен акт, като е приел, че Д. е нарушил всяка една от посочените по- горе разпоредби и следва да носи наказателна отговорност за извършените нарушения.

Въззивният съд в проверявания съдебен акт правилно е приел, че бланкетната диспозиция на чл.342, ал.1, пр.3-то НК не е възможно да се запълни с нормата на чл.5 ЗДвП, тъй като в тази разпоредба законодателят е посочил общи правила, които не съдържат императивно конкретно задължение на водачите и нарушаването им не може да бъде непосредствена причина за настъпване на произшествие и носене на наказателна отговорност. Вярно въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.5 ЗДвП се явява обща норма по отношение на специалните норми на чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП, в които са посочени нарушените конкретни правила за движение по пътищата.

Ето защо правилно съдът е приел, че подсъдимият не следва да носи отговорност за допуснато нарушение на чл.5 ЗДвП.

Касационният съд констатира, че въззивната инстанция не е съобразила това, че е принципно невъзможно да се носи наказателна отговорност за извършени нарушения на чл.20, ал.2, пр.1-во и пр.2-ро ЗДвП. Практиката на съдилищата е константна, че за престъплението по чл.342, ал.1 НК водачът на МПС може да носи наказателна отговорност единствено за тези нарушения, които са в пряка причинно следствена връзка с настъпилия общественоопасен резултат (в този смисъл Р 1134/1969, 3 НО, Р 108/95 ВК, Р 279/1984 г. 3 НО, Р 155/1988 3 НО и др.) Обсъжданите два конкретни законови текста съдържат задължение за водача свързано с избраната скорост за движение (чл.20, ал.2, изр.1-во ЗДвП) и задължението в случай на необходимост, при възникване на опасност, да намали скоростта на движение и да спре.

Анализът на нормите дава основание да се прецени, че не е възможно едновременното нарушаване на тези правила да е в причинна връзка с настъпилото пътно произшествие. Ако водачът е нарушил чл.20, ал.2, пр.1-во ЗДвП (движил се е с несъобразена скорост), то за него е било обективно невъзможно да предотврати произшествието като предприеме аварийно спиране. В конкретният случай това е безспорно установено, като правилно е прието, че опасната зона значително е надвишавала тази, в рамките на която подсъдимият е могъл да възприеме като опасност намиращия се на пътното платно пешеходец.

От друга страна нарушаването на чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП е в причинна връзка с настъпилото произшествие единствено когато водачът се е движил със скорост, която му е позволявала да спре и предотврати произшествието при възприемане на опасността.

Ето защо касационният съд приема, че нормите на чл.20, ал.2, пр.1-во и пр.2-ро ЗДвП са алтернативни помежду си и едновременното им нарушаване няма как да е в причинна връзка с настъпване на съставомерния резултат.

В това производство е установено, че причина за произшествието е избраната от подсъдимия скорост, което е и основание да се прецени, че инкриминираното обвинение по чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП не е причина за смъртта на пострадалия Б..

В случая атакувания съдебен акт не следва да бъде изменен, независимо от посоченото по- горе за извършеното нарушение по чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП, тъй като структурата на обвинението по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК предполага неговото конкретизиране посредством препращащата диспозиция на чл.343, ал.1 НК и бланкетната диспозиция на чл.342, ал.1 НК, които се запълват с конкретните нарушени разпоредби от нормативни актове извън НК.

Предвид изложеното, касационният съд прецени, че правилно въззивната инстанция е приела, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК и независимо от корекцията по отношение на конкретно нарушените разпоредби от ЗДвП атакуваното въззивно решение не следва да бъде изменено.

По отношение на касационното основание по чл.343, ал.1, т.3 НПК:

Касационният съд не намира за необходимо да обсъжда подробно това касационно основание, независимо, че когато с жалбата е направено искане за оправдаване на подсъдимия е допустимо да бъде преценена справедливостта на наложеното му наказание. В случая категорично не са налице предпоставките за редуцирането му, доколкото същото е определено при приложението на чл.55, ал.1, т.1 НПК и наказанията са отмерени към минималния предвиден размер.

Определените наказания в размер на една година „лишаване от свобода“ и една година „лишаване от право да управлява МПС“ са напълно съответни на обществената опасност на извършеното престъпление, констатираното съпричиняване на пострадалия и данните за личността на Д..

Правилно е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК изпълнението на по- тежкото наказание „лишаване от свобода“, като вярно въззивният съд е приел, че ефективното му изтърпяване не се налага с оглед поправяне на подсъдимия.

На тези основания касационният съд прецени, че наложените на подсъдимия наказания не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 НПК и са достатъчни за постигане на целите на чл.36 НК.

Ето защо съдът прецени, че атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде коригиран, а следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №92 от 26.03.2024 г. постановено по ВНОХД №20231000600574 г. по описа на Апелативен съд - София за 2023 г.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.