Погасяване на дълг при изпълнително дело и приспадане на задатък от взискател

Текстът на акта

Ключови фрази

Отрицателен установителен иск за вземане * тълкуване на договор * задатък * публична продан

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50132

София, 01.02.2024 година

В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА

При участието на секретаря: А. Йорданов

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 1847/2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

ЕТ „А. -77 – А. Б.“, [населено място] е подал касационна жалба против решение № 125 от 14.03.2022 г. по т. дело № 899/2021 г. на Пловдивски апелативен съд.

Касаторът, чрез пълномощника си – адв. И. М. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно са изложени подробни съображения, за това, че при постановяване на решението въззивният съд изцяло е игнорирал събраните по делото доказателства и в нарушение на правилото на чл.20 ЗЗД е достигнал до необоснования извод, че банката правомерно е погасила главница, за която няма издаден изпълнителен лист и по отношение, на която изпълнителното производство е неотносимо. Направен е и довод за това, че съдът не е обсъдил експертното заключение и представените счетоводни извлечения, от които е било установено, че банката и в счетоводството си е погасила именно главница – предмет на изпълнителното дело, като няма данни това обстоятелство да е било променено, а въпреки тези данни, същата не е уведомила съдебния изпълнител за да редуцира дълга по изпълнението.Изложени са и доводи, че липсва установеност на дълга извън присъдените суми, за които са издадени изпълнителните титули, послужили за образуване на изпълнителното дело, като в това производство при липса на заявен такъв предмет не могат да се обсъждат другите дългове на ищцата.Развити са и оплаквания за неправилност на решението и в частта му, с която са възприети мотивите на първата инстанция по отношение на предявения иск, третиращ установяване на недължимост на сумите равни на размера на задатъка, дължим от ответника по спора, поради осуетяване на публичната продан. Страната се е позовала на константна съдебна практика преди измененията на чл.493, т.1 ГПК, разглеждаща именно въпроса, относно това, че и взискателят дължи сума равна на задатъка, макар и да е освободен от внасянето му, когато проданта е обявена за нестанала по негова вина.

Ответникът по касация – Обединена българска банка АД / правоприемник на „Кей Би Си Банк България „ЕАД с предходно наименование Райфайзенбанк България/,гр. София поддържа становище за правилност на изводите на въззивния съд.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

С определение № 50528 от 26.07.2023г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

С решението, предмет на обжалване състав на Пловдивски апелативен съд, след отмяна на решение № 260311 от 06.07.2021г. по т.д. №1110/19г. на ПОС в частта му, с която са били уважени предявените от ЕТ „А. -77 – А. Б.“, [населено място] против „Кей Би Си Банк България „ЕАД,гр. София /предишно „Райфайзен банк България“ЕАД/ искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено между страните, че ищеца не дължи сумата 184 000лв.- като погасена част от задължение към ответника по изп.д. 20158210400358 на ЧСИ П. И., с район на действие- Пловдивски окръжен съд, както и лихва върху тази сума за периода 06.03.2017г. -27. 09.2019г. в размер на 47839.99лв., по същество е отхвърлил претенциите. Със същото решение е оставено в сила решението на ПОС, в частта му, с която е поискано намаляване на дълга на ищеца към ответника със сума равна на един задатък за участие в публична продан на недвижим имот, собственост на ищеца, по който ответникът е бил признат за купувач, но не е внесъл необходимите такси и е осуетил проданта, както и законната лихва върху тази сума за периода 20.12.2016.- 27.09.2019г. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че изводите на първостепения съд по отношение приетото, че платената, съгласно споразумението между страните от 06.03.2017г., сума е послужила за погасяване на част от главницата, предмет на изпълнително дело, което е спряно от банката, са неправилни. Неоснователността на исковете е мотивирана, с това, че в цитираното споразумение липсва уговорка кой от множеството дългове на ищеца се погасява. Съдът е посочил, че следва да приложи чл.76,ал.1 ЗЗД, тъй като и длъжникът не е заявил кой от дълговете погасява. Макар и да е споменал, възпроизвеждайки текста на нормата, че в тази хипотеза следва да бъде погасено най-обременителното задължение, съдът не е развил мотиви по отношение на това защо е счел, че задължението към банката, което не е предмет на изпълнителното дело и което не е съдебно установено по размер е най- обременителното такова, за да приеме, че банката законосъобразно е отнесла сумите именно към него. Изложени са и лаконични мотиви относно това, че в платежното нареждане е посочено, че се погасява главницата по договор за кредит от 31.10.2007г., но тъй като плащането е осъществено от трето лице, то не обвързвало банката. Съдът е мотивирал още, че дори и да се приеме, че я обвързва, частта от тази главница също не е посочена.Така е достигнат извод за неоснователност на иска. За неоснователен е признат и предявеният иск, с предмет намаляване на задължението на ищеца към банката със задатъка, дължим по публичната продан, обявена за нестанала, поради неизпълнение на задълженията на взискателя – банката- ответник по исковете, по чл. 495 ГПК. Изводът е мотивиран чрез споделяне изводите на първата инстанция, като същите са развити по аналогичен начин с извод за неприложимост на разпоредбата на чл.493 ГПК, която в приложимата редакция не предвижда такава санкция за осуетилия проданта взискател, на който е бил възложен имота.

За релевантни, с оглед основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК са приети въпросите –„ Следва ли при спор относно действителната воля на страните и изясняване на съдържанието на сключен между тях договор, съдът да тълкува същия съгласно изискванията на чл.20 от ЗЗД, тълкувайки отделните уговорки във връзка една с друга, с оглед целта на договора, обичаите, практиката и добросъвестността- какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните, с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те,систематичното място на всяка от уговорките и обстоятелствата при които са направени, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението и условията при които е сключено.“, както и свързаните с него въпроси по тълкуване уговорките между страните- във връзка с начина на погасяване на задълженията и приложението на чл.76 ЗЗД. За релевантен е установен и въпросът : „ При действието на чл.493,ал.1, т.1 от ГПК, в редакцията преди доп. с ДВ, бр. 86 от 2017г., наддавачът – взискател, който не е изпълнил задълженията си по чл.495 от ГПК, губи ли част от вземането си в размер на един задатък.“

По първите поставени въпроси, свързани с исковете на ЕТ „А. -77 – А. Б.“, [населено място] против „Кей Би Си Банк България „ЕАД,гр. София /предишно „Райфайзен банк България“ЕАД/ с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено между страните, че ищеца не дължи сумата 184 000лв.- като погасена част от задължение към ответника по изп.д. 20158210400358 на ЧСИ П. И., с район на действие- Пловдивски окръжен съд, както и лихва върху тази сума за периода 06.03.2017г. -27. 09.2019г. в размер на 47839.99лв.

С константната безпротиворечива практика на ВКС, в това число и цитираната от касатора/ решение №133/21 по гр.д. 3595/19 на ВКС, ІІІ г.о., решение 128/19 по гр.д. № 887/19 на ВКС, ІІ г.о. , решение №64/20 по глр. Д. 350/19 на ВКС, ІІ г.о., решение №122/19 по гр.д. 3238/18г. на ВКС , ІV г.о. и др. / по приложението на чл.20 ЗЗД, съставите на ВКС еднозначно приемат, че тълкуването като подчинено, зависимо, производно мислене съдейства за разкриване на съдържанието на предмета му и винаги е дейност по установяване точния смисъл на този предмет. Чл. 20 ЗЗД изрично определя критериите, по които се осъществява тълкуването на договор. От тези критерии се извежда, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги следва да се търси общата воля на страните - изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. Поначало на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните. При всяко тълкуване на договорно установени права и задължения, обаче, съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите регламентирани от чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна.

Следователно, съдът при приложението на чл.20 ЗЗД следва да мотивира смисъла на отделните уговорки във връзка една с друга и в насока, която произтича от целия договор, във връзка с неговата цел, приета от страните, обичаите, практиката и добросъвестността. Ето защо, при изясняване на действителната воля на съконтрагентите, съдът следва да изложи мотиви по изследване, съобразно доказателствения материал на обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Едва след това, същият може да приеме възникналите права и задължения като установени и съответно като дължимо поведение във връзка с възникналото облигаторно отношение.

С оглед така приетото, напълно споделено и от настоящия състав и разгледаните мотиви на въззивния съд е налице отклонение от разрешенията на ВКС при обосноваване на неоснователността на претенцията с извършено в противоречие с правилата установени в чл.20 ЗЗД тълкуване. Този извод се налага, поради това, че в случая, съдът противно на указаното в цитираната норма с решаващите си изводи по тълкуване уговорките между страните, относно погасяване на част от дълга в размер на 184 000лв., предмет на изп.д. 20158210400358 на ЧСИ П. И. с район на действие Пловдивски окръжен съд, както и лихва върху тази сума за периода 06.03.2017г. -27.09.2019г. в размер на 47 839.99лв. е нарушил задължението си, свързано с необходимостта да разгледа събраните по делото доказателства в тяхната цялост, като съобрази и твърденията и доводите на страните, като изведе правни изводи от този доказателствен материал, чрез мотивиране на всички елементи, свързани с коректното тълкуване на създадените, изводими от тези доказателства, отношения и произтичащите от тях права и задължения, като отчете и обстоятелството, че по размера на неустановения съдебно дълг е имало спор, заявен още пред първата инстанция и ако въпреки тези доказателства, мотивира недоказаност на иска да изложи мотиви относно приложимата норма т.е. как е приложил чл.76 ЗЗД, чийто текст е възпроизвел, спрямо установеното по спора. Поради това противоречие решението в тази част подлежи на касиране.

По същество предявеният иск за признаване за установено по отношение на „ Райфайзен банк“ЕАД / с последващо наименование Кей Би Си Банк България „ЕАД/, че ЕТ „ А. Б. с фирма „ А. – 77 – А. Б.“, поради плащане след издаване на изп. лист по изп.д. 20158210400358 на ЧСИ П. И. с район на действие Пловдивски окръжен съд, не дължи сумите – 184 000лв. и 47839.99лв. лихва върху тази сума за периода 06.03.2017г. -27.09.2019г., е основателен по следните съображения:

В производството не е било спорно, че на 06.03.2017г., във връзка с образуваното, чрез присъединяване на изпълнителните титули, обективиращи съдебно признати дългове, произтичащи от три кредитни договора, сключени между страните,изп.д. № 20158210400358 на ЧСИ П. И. с район на действие Пловдивски окръжен съд, е било сключено споразумение за временно спиране на изпълнителното производство срещу задължението на длъжника- едноличен търговец и ипотекарния длъжник – И. Б., да заплатят на банката сумата от 100 000 евро или равностойността им в лева, която сума ще погаси част от задълженията им, по начин, който страните впоследствие уточнят. Не се спори, също така и по това, че такова уточнение за начина на погасяване на дълговете не е уговорено. Не е било спорно и това, че след внасяне на така договорената сума от трето лице, банката е поискала спиране на изпълнителното производство.

С преводно нареждане от 06.03.2017г., трето за кредитните правоотношения лице – „А. кристал“ О. е превело по посочената в споразумението сметка на банката сумата 184 000лв., а като основание на това плащане е посочено –частично погасяване на главница по договор за кредит от 31.10.2007т. на ЕТ „ А. Б. с фирма „ А. – 77 – А. Б.“. При тези фактически данни, спорът се е съсредоточил само върху това- каква част от дълга по кредита от 31.10.2007г. е погасена – тази, която е призната със сила на пресъдено нещо по изп.лист по ч.гр.д.12579/14 на ПРС или главница по същия договор, за която банката твърди, че е изискуема, поради настъпване на падежа и която счита, че е била погасена, поради което не е и имала задължения да уведоми съдебния изпълнител респективно да намали съдебно признатия дълг от 471 000лв.

За да достигне до извод, че банката „ правомерно“ е отнесла получената сума, към дълг, който не е бил предмет на изпълнителен лист, съобразно който е образувано изпълнителното дело, съдът е изложил кратки мотиви обсъждащи споразумението като от него е извел, че поради това, че банката имала признатите по съдебен ред вземания по три кредита, за които титулите за изпълнение са послужили за образуване на посоченото изпълнително дело, не би могло да се направи извод, че внесената от третото лице сума се отнасяла само до „ съдебната част“ от вземането, след като липсва уговорка коя част от дълга се погасява. Този извод не е обоснован поради това, че не е посочена връзката между множеството задължения на ищцата и направения извод относно погасяване на едно от тях. Прието е още, че изявлението на платилото трето лице не обвързва банката в преценката на това коя част от дълга ще приспадне, но дори и да я обвързва общо посоченото от платилия като главница не конкретизира към коя част – съдебно призната или останалата следва да бъде отнесена сумата.

Така приетото не съставлява тълкуване на споразумението, очертаващо правата и задълженията на страните във връзка с погасяване дълговете на кредитополучателя.

В приложеното споразумение от 06.03.2017г. изрично и буквално е записано- „ че страните приемат, че банката е образувала изпълнително дело изп.д. № 20158210400358 за принудително събиране на съдебно признатите си вземания срещу длъжниците, по което е налице публична продан на недвижими имоти, А. Б. лично и като ЕТ и И. Б., лично и като представляващ “В и А. „ ЕООД“ са направили предложение за внасяне на определена парична сума, с цел спиране на публичната продан от страна на Банката, в качеството й на взискател по изпълнителното дело“. Така, и с оглед тези отношения, изрично очертани от страните и недвусмислено заявени са поети и насрещните задължения – длъжниците да внесат по посочени от банката сметки сумата 100 000 евро или равностойност в лева, които ще послужат за погасяване на част от задълженията им, „по начин който ще бъде допълнително уточнен“, а банката се е задължила, след заверяване на сметката й да поиска в качеството си на взискател по изп д. спиране на изпълнението.

От това споразумение при приложимост на изискванията на чл.20 ЗЗД, могат да бъдат изведени следните обективни данни – същото е сключено по повод висящо изпълнително дело, по което са налице три изпълнителни титула, обединени в това дело- по три различни кредита, определящи самостоятелни задължения на търговеца. В споразумението изобщо не се коментират задължения извън така присъдените, по които е било образувано и изпълнителното производство, липсва конкретизация на други суми, респективно задължения, по които страните да са постигнали съгласие, че макар и неустановени съдебно тези суми се дължат от длъжниците. Всъщност по делото липсват и данни за такова съгласие, не са поискани и сочени доказателства от страна на банката, че сумите, извън присъдените са дължими и са в размер, годен да бъде погасен с постъпилите суми като ненадхвърлящ ги. / експертизата по друго дело, извън разглежданото, като гласно доказателство, чието събиране е непосредствено е неотносима към спора/. Т.е. извода на състава, че тези суми са безспорно дължими е произволен. Още повече, че в своите становища, ищцата по спора изрично е оспорила този дълг, по размер и с оглед погасяването му по давност- обстоятелство необсъждано въобще от въззивния съд.

От изложеното следва, че след като споразумението е сключено по повод изпълнителното дело и изрично посочва и конкретизира дълга – като съдебно признат, и от обстоятелството- че задълженията по това дело, произтичат от самостоятелни вземания, всичките установени съдебно / което обяснява и приетото за последващо уточняване на начина на погасяването им като поредност/, то се налага извод, че основателно длъжниците са посочили, че дължимата по споразумението сума е относима единствено към повдигнатото изпълнение от банката, по което и във връзка, с което са били поети и насрещните задължения. Следователно от това споразумение може да бъде изведен и неговия предмет и съществени уговорки, свързани изцяло и само с изпълнителното производство.

Правно необосновано, съдът е приел и това, че посоченото основание за плащане, поради това, че изхождало от лице, различно от длъжника не обвързвало банката. В случая, задължението не е с оглед личността на длъжника / intuito personae/, т.е. същото може да бъде изпълнено от трето лице- арг. чл.73 ЗЗД. Или в този случай третото лице изпълнява като длъжника и съответно изцяло в негова дискреция е да посочи какво плаща – т.е.кое от задълженията иска да погаси. Банката не разполага с възможност да не приеме така индивидуализираното плащане, а ако върне сумата на платеца, тя изпада в забава. Плащането на чужд дълг от трето лице има значение само в отношенията между него и длъжника, чието задължение е погасил, тъй като кредиторът е удовлетворен- той получава изпълнение. Така, след като е приела плащане, извършено по конкретно посочения кредит, по сметка посочена в споразумението от 06.03.2017г. и е в размер указан в същото споразумение, т.е. в изпълнение на насрещно поето по това споразумение задължение, което погасява, същата е следвало да уведоми съдебния изпълнител за плащане на тази сума, тъй като тя е постъпила във връзка с изпълнителното производство и съответно е намалила дълга по него.

За пълнота, макар и непроменящо вече изложените правни изводи, следва да се отбележи и това, че незащитено фактически и правно е и разбирането на въззивния съд, че след като не е посочено коя главница се погасява, а друго не е договорено, банката разполага с възможност по чл.76,ал.1 ЗЗД да отнесе сумите към най-обременителното задължение, което тя е направила в случая. Изводът е произволен, не само поради това, че съдът не е обсъдил какви са задълженията на ЕТ и кое от тях е най-обременително, а и поради това, че от събраните доказателства се изяснява, че само задълженията по издадените изпълнителни листове водят до насочено принудително изпълнение, а оттам и до предприемане на публична продан, т.е. това определя и тяхната обременителност, освен това и с оглед общо посочената от банката главница, е ясно,че неприсъдената от нея част като задължение е по-малко по размер от тази, която е предмет на изпълнителното дело. Тези факти изобщо не са обсъдени от съда.

При така събраните доказателства липсва доказване от страна на банката за правомерно отнасяне на платените по споразумението суми към други задължения, за които дори не са събрани доказателства по делото относно падежирането им и изобщо дължимостта им.

С оглед изложеното, в тази част обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено, а по същество разгледания иск уважен. Като правна последица от това следва да бъде уважен и иска, третиращ недължимост на начислената от ЧСИ лихва върху сумата от 184 000лв. в размер на 47839.99лв. за периода 06.03.2017г. -27.09.2019г..

По вторият поставен правен въпрос е налице противоречие с приетото с решение №17 от 26. 02.2018г. по гр.д.2915/17г. на ВКС, ІV г.о. Същото решение е релевантно, тъй като третира хипотеза на публична продан, осъществена преди изменението на чл.493,ал.1 ГПК с ДВ бр.86/2017г., с което изменение изрично е въведено, че вземането на наддавача- взискател, в хипотеза на нестанала публична продан, по която му е възложен недвижимия имот се намалява с един задатък.

С цитираното решение, състав на ВКС е разгледал поставения по реда на чл.280, ал.1 ГПК въпрос – относно връщане на задатък на наддавач, задържан от ЧСИ, в тясната хипотеза когато проданта е обявена за нестанала, поради възлагане на същия имот по друга продан. С отговора на този въпрос, съставът на ВКС е изложил и общи мотиви, относно функциите на задатъка при всички случаи на публична продан, а именно - от една страна да препятства участието в наддаването на лица, които нямат право или намерение да купят имота, а от друга да направи самата продан достатъчно ангажираща и постигаща основната цел- реализиране на проданта за удовлетворяване на взискателите. Основанието за задържане на задатъка, в хипотеза на възложен недвижим имот на наддавач, който не е внесъл цената на имота, и по този начин е осуетил проданта е обосновано с характера на публичната продан, а именно, че посоченият като купувач не придобива имота, а той му се възлага с нарочен акт на съдебния изпълнител, след внасяне на цената. Ако обявения за купувач не внесе цената, той губи задатъка, но отпада задължението му да плати остатъка от цената. Задържаният задатък постъпва в патримониума на длъжника и служи за удовлетворяване на взискателите. В тази връзка, съставът изрично е посочил, че аналогично е и положението когато за купувач е обявен кредитор, като в този случай не цената се приспада от задължението, а само задатъка. Това разбиране изцяло се споделя от настоящия състав, като то е свързано с тълкуване на нормата, преди нейното изменение и съответно третирането на това тълкуване от практиката на ВКС, тъй като наддавачите по публичната продан имат еднакви права и задължения без значение дали имат или нямат вземане към длъжника. Аргумент за такова тълкуване може да бъде изведен не само от изяснената с цитираното решение на ВКС, дефинитивна специфика на публичната продан, но и от предвиденото в чл.489,ал.1 ГПК освобождаване от внасяне на задатък само на взискател, чийто дълг надхвърля стойността му. Или изменението на нормата внася яснота, която съдебната практика е извела, чрез тълкуване, преди това с оглед действията на съдебния изпълнител в хипотеза на осуетяване на публичната продан от наддавач – всзискател.

Ето защо и по този иск въззивното решение, с което липсва обосновано разглеждане на приложимостта на нормата, преди нейното изменение, въпреки направените във въззивната жалба оплаквания в този смисъл, които не са разгледани, подлежи на касиране.

По същество и този иск е основателен. Не е било спорно между страните това, че по образуваното изпълнително дело изп.д. 20158210400358 на ЧСИ П. И., с район на действие- Пловдивски окръжен съд, съдебният изпълнител е провел публична продан на имот, собственост на длъжника – триетажна масивна административно- битова сграда, находяща се в [населено място]. С протокол от 31.10. 2016г., банката- взискател, е била обявена за купувач на този имот, като същата не е внесла задатък, тъй като дългът е по-голям от стойността му. На взискателя изрично е връчено съобщение от съдебния изпълнител да внесе на основание чл.495 ГПК такси по продажбата дължими към [община] и такси на съдебния изпълнител. След констатация, че тези суми не са внесени с протокол от 20.12.2016г. ЧСИ е обявил проданта за нестанала.

При тези фактически данни се налага извод, че публичната продан е обявена за нестанала по вина на банката – взискател, която, поради това, че не е изпълнила задълженията си по чл.495 ГПК и не е внесла таксите, дължими като предпоставка за възлагане на имота, а оттам и не са поставени в разположение сумите, необходими за изплащане на съразмерна част на вземанията на другите взискатели, е станала причина за осуетяване на публичната продан. Тъй като положението на банката не е по-различно от положението на всеки наддавач, който е получил имота по реда на проданта, но не е внесъл дължимите суми и по този начин е станал причина за нейното осуетяване, то тя понася и тежестта стойността на задатъка да се приспадне от размера на дълга й. В тази връзка, искът е основателен и следва да бъде уважен, заедно с начислената от ЧСИ лихва върху тази сума за срока от осуетяване на проданта до последното разпределение.

С оглед изложеното и поради доказаност на предпоставките по чл.439 ГПК исковете следва да бъдат уважени. При този изход на спора, ответникът по касация дължи на касатора направените в цялото съдебно производство разноски в общ размер на 25 649.83лв.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 125 от 14.03.2022 г. по т. дело № 899/2021 г. на Пловдивски апелативен съд. и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между страните ЕТ „А. -77 – А. Б.“, [населено място] и Обединена българска банка АД / правоприемник на „Кей Би Си Банк България „ЕАД с предходно наименование Райфайзенбанк България/,гр. София , че поради плащане след издаване на изп. лист по ч.гр.д.12579/14 на Пловдивски районен съд и образуваното по този титул изп.д. 20158210400358 на ЧСИ П. И., с район на действие- Пловдивски окръжен съд, ЕТ „А. -77 – А. Б.“, [населено място] не дължи сумата 184 000лв.- като погасена част от задължение/ главница по договор за кредит от 31.10.2007г., установена с изпълнителен титул по ч.гр.д.12579814 на ПОС/ към „Кей Би Си Банк България „ЕАД по изп.д. 20158210400358 на ЧСИ П. И., с район на действие- Пловдивски окръжен съд, както и лихва върху тази сума за периода 06.03.2017г. -27.09.2019г. в размер на 47839.99лв.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между страните ЕТ „А. -77 – А. Б.“, [населено място] и Обединена българска банка АД / правоприемник на „Кей Би Си Банк България „ЕАД с предходно наименование Райфайзенбанк България/,гр. София , че след издаване на изп. лист по ч.гр.д.12579/14 на Пловдивски районен съд и образуваното по този титул изп.д. 20158210400358 на ЧСИ П. И., с район на действие- Пловдивски окръжен съд, ЕТ „А. -77 – А. Б.“, [населено място] не дължи сумата 45810лв., представляваща стойност на един задатък, с който се намалява задължението й, поради обявяване на публична продан с протокол от 20.12.2016г на ЧСИ П. И. за нестанала, поради невнасяне от страна на „Райфайзен банк“България ЕАД на сумите, дължими за осъществяване на проданта, както и сумата 12877.71лв. – обезщетение за забава върху тези суми за периода 20.12.2016г. – 27.09.2019г.

ОСЪЖДА Обединена българска банка АД / правоприемник на „Кей Би Си Банк България „ЕАД с предходно наименование Райфайзенбанк България/,гр. София , да заплати на ЕТ „А. -77 – А. Б.“, [населено място] сумата 25649.83лв., разноски за производството пред всички съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: