Давност при допълнителен отпуск за извънреден труд в МВР и ГДИН

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 48

София, 28.06.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети март, две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ

Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

МАЙЯ РУСЕВА

при секретаря Анжела Богданова

изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр.д.№ 908 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. П., [населено място], подадена чрез процесуалния и представител адвокат Н. П., срещу решение №201 от 20.12.2018 г. по гр.д. №544/2018 г. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение №1215 от 22.10.2018 г. по гр.д. №58/2018 г. на Сливенския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. П. П. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София положителен установителен иск за признаване за установено, че ищцата има право на общо 107 дни допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие за периода 01.05.2004г. – 30.06.2013г., посочен по години. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е за установяване правото на служителя на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от него извънреден труд. Всеки може да предяви установителен иск по реда на чл.124, ал.1 ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Правният интерес на ищцата се извежда от необходимостта за установяване по надлежния ред на предпоставките, при които възниква правото и да бъде компенсирана с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна. Безспорно е установено, че ищцата е държавен служител по смисъла на чл.19, ал.1 ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период 01.05.2004г. – 30.06.2013г. и до момента /служебното й правоотношение не е прекратено/ заема длъжността „надзирател“ в Затвора – [населено място] към ГД „Изпълнение на наказанията” – София. Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР /отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. В ЗМВР /ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ подобна разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск не е предвидена.За отношенията между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм. ДВ,бр.53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове. По неуредените в тези специални закони въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, по силата на пар. 1а ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 ЗИНЗС препраща по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия /чл.46, ал.2 ЗНА/. Съгласно разпоредбата на чл.125 ЗДСл, приложима по посочените по-горе съображения, имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно максималният общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е настоящият спор, е 3 години. Положеният извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.05.2004г. – 30.06.2013г. е погасен по давност /исковата молба е подадена на 05.01.2018г./. С оглед изложените във въззивната жалба съображения за неприложимост на института за погасителна давност по отношение на установителните искове, следва да се отбележи, че разпоредбата на чл.125 ЗДСл не съдържа ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска /на търсената защита/. Разпоредбата визира всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях. С оглед изложеното е направен извод, че исковата претенция изцяло е погасена по давност, с оглед разпоредбата на чл.125 ЗДСл и като такава е неоснователна и следва да се отхвърли.
В касационната жалба са изложени твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Посочено е, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е достигнал до неправилни правни изводи.
Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, [населено място], оспорва жалбата.
С определение № 510 от 21.06.2019 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл.229, ал.9 (предишна ал.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.), и наличието на срокове за упражняването му, както и възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване.

По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

По естеството си правото на допълнителен отпуск е компенсация за положен от съответния служител в МВР извънреден труд. Този извод следва от правната уредба в ЗИД на ЗМВР 1997 г. (ДВ бр.17 от 21.02.2003г.), в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от служителите труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл.212, ал.5, т.2 ЗМВР 1997 г. (отм.), съответно чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР 2006 г. (отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа - допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа - то във всеки случай се явява работа извън редовното работно време, т.е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е, защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част - с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. Едното от тези вземания (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) обаче е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл.176, ал.3) и ЗДСл (чл.59, ал.6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна, отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение - чл.229, ал.4 ЗМВР 1997 г.(отм.) и чл.212, ал.4 ЗМВР 2006 г.(отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.

Въззивното решение е постановено в противоречие с възприетите разрешения. Държавните служители в МВР, работещи на смени, положили труд над законоустановеното работно време, за съответния период над 50 часа, имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, за което обаче има забрана да се компенсира с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, т.е. правото на допълнителен отпуск не се трансформира в парично докато съществува правоотношението с МВР и не може да бъде упражнено едностранно от служителя, поради което давността започва да тече от деня, в който правоотношението е прекратено. Ищцата е заемала длъжността „надзирател“ в затвора в [населено място] и липсват доказателства, че правоотношението й с ГДИН е прекратено. Според въззивния съд, имуществени спорове се предявяват в тригодишен срок по общия исков ред, поради което правото на компенсация за положения от ищцата извънреден труд в случая е погасено по давност. Неправилен е изводът, че след като се оспорват само крайните изводи за погасяване на правото на допълнителен отпуск по давност, въпросът дали ищцата има право на отпуск за положения труд в извънработно време по чл.229, ал.1, т.9 /предишна т.8/ ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006г. (отм.), не е предмет на въззивното производство. Тези изводи са изцяло незаконосъобразни. Съгласно указанията в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е достигнал извод, че правото на ищцата е погасено по давност, без да даде отговор на въпроса, дали ищцата е положила извънреден труд над законоустановеното работно време и има ли право на допълнителен платен годишен отпуск, защото е приел,че не е предмет на въззивното производство.

Тези обстоятелства налагат обжалваното решение да бъде касирано, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане, съдът следва да изслуша ново заключение на вещо лице, което да установи има ли превишаване на нормалната продължителност на работното време, с повече от 50 часа за всяко тримесечие, през исковия период като съобрази, че правото на допълнителен платен годишен отпуск е измеримо в дни и не може да надвишава 12 дни всяка календарна година. Крайните изводи на съда, превишавана ли е нормалната продължителност на дежурствата на служителя, следва да бъдат направени след изчисляване на действително отработеното време за всяко тримесечие и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие.

По изложените съображения и на основание чл.293, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на III г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №201 от 20.12.2018 г. по гр.д. №544/2018 г. на Сливенския окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

1.

2.