Отмяна на въззивно решение за изнасилване поради липса на мотиви и анализ

Текстът на акта

Ключови фрази

Изнасилване на ненавършила 14 г. * отмяна на решение поради допуснати процесуални нарушения * липса на анализ и съпоставка на доказателства * кредитиране на свидетелски показания

Р Е Ш Е Н И Е

№ 167

София, 05 май 2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Антоанета Близнакова

изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова

н. дело № 857/2022 година

Касационното производство е образувано по жалба, подадена от името на подсъдимия К. А. А., срещу решение № 106/08.04.2022 г., постановено по ВНОХД № 690/2021 г. от Софийски апелативен съд.

В жалбата се сочи, че въззивният съд е приел безкритично извършената процесуална дейност от първата инстанция. Претендира се, че събраните доказателства по делото указват на други фактически изводи, формулират се доводи за игнориране на част от свидетелските показания, неизясняване на съществуващите противоречия в други и отново се повдигат въпросите, които според касатора са пренебрегнати от предходните инстанции. При тези съображения се настоява, че постановеното решение подлежи на отмяна. Алтернативно е направено и искане за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание, счетено за несъответно на обществената опасност на деянието и дееца.

В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея, като акцентира основно върху това, че във въззивното решение не са обсъдени изтъкваните доводи срещу присъдата на окръжния съд. Подсъдимият А. се присъединява към казаното от неговия процесуален представител.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Монтана с присъда от 20.04.2021 г., постановена по НОХД № 92/2020 г., признал подсъдимия К. А. А. за виновен в това, че на неустановена дата през месец октомври 2017 г., в с. Крива бара, при условията на опасен рецидив, се съвкупил с Г. Н. М., като я принудил към това със сила и заплашване и изнасилената не е навършила четиринадесет години, поради което и на основание чл. 152, ал.4, т. 1 във вр. с ал.3, т. 5 във вр. с ал.1, т. 2 го осъдил на десет години лишаване от свобода.

С атакуваното сега въззивно решение присъдата е потвърдена.

Жалбата срещу въззивния съдебен акт с позоваване на съществени процесуални нарушения е основателна, макар не всички от изложените в тяхна подкрепа твърдения да намират опора в процесуалния закон и материалите по делото. В тази връзка се отбелязва, че част от поддържаните доводи са относими към оплакване за необоснованост, която не е сред предвидените в чл. 348, ал.1 от НПК основания за касационен контрол.

Изводимо от цялостното изложение в сезиращия настоящата инстанция документ и аргументите на защитата, поддържани в съдебното заседание, се откроява претенция за съществени процесуални нарушения при второинстанционното разглеждане на делото. Отправен е упрек към съдържанието на постановения съдебен акт, в която връзка се поддържат доводи, че втората инстанция не е обсъдила задълбочено и в пълнота изложените от защитата доводи срещу атакуваната присъда и не им е дала убедителен отговор, тоест претендира се нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК.

Така разтълкувани възраженията не са лишени от основание. В съдебната практика последователно е изразявано принципното разбиране, че въззивното решение, доколкото въззивният съд е втора инстанция по фактите и правото, следва да съдържа фактическите обстоятелства, приети за установени, преценка за допустимост, достоверност и относимост на доказателствените материали, въз основа на които се правят фактическите изводи, правните съображения за взетото решение и отговор на направените от страните възражения. Посоченото по принцип, пренесено към конкретното производство, установява, че извършената от апелативния съд процесуална дейност е дистанцирана от стандартите за предмет и предели на въззивната проверка и за изискуемото се съдържание на решението, в което се обективира крайният й резултат.

От съдържанието на оспорения съдебен акт е видно възпроизвеждане на фактическите изводи на първата инстанция, което разбира се не е порок, след като въззивният съд ги приема за установени. В решението обаче не присъства пълен въззивен доказателствен и правен преглед, очертан от разпоредбата на чл. 314 от НПК за цялостна проверка на атакуваната присъда, независимо от основанията, посочени от страните, а отговорът на част от защитните възражения се изразява в препращане към мотивите на присъдата. Този дефицит на въззивните мотиви не се компенсира от изложението, посветено на оплакванията на защитата за необоснованост на присъдата и за съществени процесуални нарушения. Там обстоен отговор е получил единствено доводът за допуснато нарушение на процесуалните правила, свързан с неучастието на подсъдимия в проведеното разпоредително заседание. Коментарът на останалите възражения, съдържащи се в жалбата и пледоарията на защитата, се изчерпва с обобщенията, че са налице достатъчно доказателства за виновността на подсъдимия, изброяване на част от доказателствените средства и в изразяване на бланкетна солидарност с оценката за процесуалното им значение, направена от основния съд. Така предложените оскъдни разсъждения показват отсъствие на самостоятелен и критичен анализ на наличната по делото доказателствена съвкупност в контекста на предмета на доказване и възраженията на защитата.

Спецификата на казуса е поставила в центъра на доказателствената съвкупност показанията на свидетелката Г. М.. Обяснимо същите са били предмет на сериозно оспорване, доколкото съдържат единствените преки доказателства за инкриминираното поведение на дееца. Несъмнено, данните по делото (възрастта на М., психическата й зрялост, характерът на престъплението, обстоятелствата, при които то е извършено), сочат на това, че тя има качеството на „уязвима жертва“, поради което на нея й се дължи специална защита. При провеждането на разпита на свидетелката пред окръжния съд подсъдимият А. е бил отстранен от съдебната зала, като в мотивите на присъдата това е обяснено с разпоредбата на чл. 280, ал.6 , изр. последно от НПК . Съдът е приложил и процесуалната техника на чл. 281, ал. 4 във вр. с ал.1, т. 2 от НПК и е приобщил нейните показания, депозирани пред разследващия орган в досъдебното производство , в който разпит подсъдимият също не е участвал, тъй като към момента на провеждането му той не е бил привлечен в качеството на обвиняем. Преценено е още, че с оглед състоянието на М. извършване на очна ставка с подсъдимия е неуместно.

Във въззивната жалба и пледоариите пред въззивния съд са изтъквани доводи, поддържани в пълен обем и пред касационната инстанция , за съществуващи противоречия в показанията на М., въз основа на които защитата е обосновавала претенция за тяхната необективност. Апелативният съд се е въздържал да проследи и изследва дали е настъпила съществена промяна в съдържанието на показанията на пострадалата от двете фази на процеса и в какво се изразяват те. Съответно, да даде собствена съдебна оценка за значението на констатираните несъответствия и/или непълноти при възпроизвеждане на отделни факти от събитията. Въпреки че в решението, макар и декларативно, е изведена като вярна преценката на първостепенния съд, втората инстанция в изпълнение на задълженията си по чл. 339, ал.2 от НПК е дължала аргументиран отговор на всички доводи във връзка с оспорения анализ и оценка на коментираното доказателствено средство, независимо дали ги счита за основателни. Вместо това въззивният съд е препратил към мотивите на присъдата, които съвсем не са пространни , а и недоволството от атакувания съдебен акт е свързано именно с пороци в доказателствената дейност на първата инстанция поради неотчитането според защитата на изтъквани от нея фактори, подлежащи на обсъждане.

Така изразената солидарност със съображенията на окръжния съд, без да се направи отделен доказателствен разбор, не е достатъчно, за да се прецени, че решението удовлетворява изискванията, посочени в чл. 339, ал.2 от НПК. Поддържаните възражения за противоречия в информацията, съобщена от М., свързани с причините, поради които майка й е отсъствала от жилището по времеизвършване на деянието, кога и пред кого е съобщила за същото и прочие, макар и да изглеждат незначителни, респективно неотносими, са имали място при проверката за достоверност и не би следвало да бъдат пренебрегвани от въззивния съд. Съвсем отделен е въпросът дали обсъждането на тези отклонения в разказа й би довело до разколебаване на цялостната оценка за обективност на нейните показания. Предвиденото в чл. 339, ал.2 от НПК задължение за мотивиране на съдебния акт гарантира, от една страна, възможността на страните в процеса да узнаят и проследят начина на формиране на съдебната теза, по силата на която аргументите им не са били уважени, а от друга е и израз на задължението на въззивния съд да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда.

Идентична непълнота в решението се отбелязва и по отношение на останалите гласни доказателствени източници. Ако бе подходил по изискуемия се от чл. 314 от НПК начин, въззивният съд следваше да обсъди и изрази становище по изявленията на свидетелите Н. Н., Г. И., В. К.. От краткия абзац в мотивите на присъдата по отношение на техните показания може да се разбере, че основното съображение да бъдат кредитирани е съзрян от окръжния съд в липсата на „финансови претенции по делото“, което очевидно втората инстанция е утвърдила, доколкото в решението свидетелите само са споменати. Извън съдебната оценка на предходните инстанции е останал характера на съдържащата се в показанията им доказателствена информация – свидетелите не възпроизвеждат непосредствено възприети от тях факти, а пресъздават споделеното им от Г. М., относно обстоятелствата, при които се е реализирал инкриминираният инцидент. Доказателствата, получени от разпита на тези свидетели, са производни, като в съдебните актове липсват разсъждения в коя от хипотезите, възприети в съдебната практика и доктрина, те са използвани, както и съображения за достоверността на източниците им. Използването на производни доказателства, включително и за проверка на първични, е напълно допустимо, но това изисква подлагането им на внимателен, сравнителен анализ. Спестявайки процесуални усилия в тази насока, въззивният съд е подценил процесуалните възможности на този анализ за постигане на по-висока степен на убедителност както на изводите си да потвърди атакуваната присъда, така и за постигане на обоснован отговор на доводите, с които е била оспорена аналитичната и оценъчна дейност на първата инстанция.

Все в контекста на изискванията, предвидени в чл. 314 и чл. 339, ал.2 от НПК, на съобразяване от решаващия второинстанционен състав е подлежал и друг аспект на конкретния наказателен процес. Както вече се посочи, Г. М. има качество на „уязвима жертва“, поради което е пристъпено към предприемане на посочените по -горе мерки за провеждане на разпита й в съдебното заседание без личното присъствие на подсъдимия. В такива производства съдът следва да съблюдава баланса на интересите на жертвата, но и на подсъдимия, поради което трябва да бъде особено прецизен при осъществяване на доказателствения процес. Осигуряването на този баланс е изисквало обстоен преглед на всички доказателствени материали от въззивния съд и ясно собствено становище по повдигнатите оплаквания на защитата, което да се обктивира в мотивите на въззивния съдебен акт. Настоящият състав, следвайки неведнъж изразяваното становище, изрично подчертава суверенното право на съда по фактите да кредитира или отхвърли определени доказателства и доказателствени средства, но това трябва да стане след обективно, пълно и всестранно изследване на всички материали в тяхната взаимна обвързаност. Извършената от съда процесуална дейност не удовлетворява посочения принцип както от гледна точка на собствен анализ на доказателствената съвкупност, така и на ниво проверка на невлязлата в сила присъда.

В касационната жалба е отправен упрек, че съдът е игнорирал показанията на Т. К., майка на пострадалата, какъвто довод е бил поддържан и във въззивната процедура. Това възражение очевидно е предпоставено от подхода, възприет от въззивния съд, за проверка на невлязлата в сила присъда чрез препращане към мотивите на същата. Данните, изводими от коментирания доказателствен източник, не са били предмет на изрично обсъждане в решението, макар в него да присъства кратък коментар на тезата, изразител на която е свидетелката Т. К.. Посоченият недостатък на атакувания съдебен акт не би могъл самостоятелно да обуслови основание за неговата отмяна, както се счита от защитата, но също илюстрира отклонение от изискванията за пълноценна въззивна проверка.

На следващо място, от гледна точка на изискуемото се съдържание на въззивното решение се налага коментар и във връзка с приложимото право. Начинът, по който предходните инстанции са се отнесли към присъствието на квалифициращото обстоятелство „опасен рецидив“, вероятно се дължи на непрецизното му формулиране в обвинителния акт. Това обаче не освобождава съдебния орган да проучи внимателно данните за съдимостта на подсъдимия и да изясни коя от предвидените в чл. 29 от НК хипотези е приложима в разглеждания случай и да посочи присъдите (осъжданията), които я обосновават. В мотивите на присъдата няма и дума за това квалифициращо обстоятелство, а във въззивното решение аргументацията се изчерпва с отразеното, че „с оглед на обремененото съдебно минало съдът е приложил правилно закона относно наличието на опасен рецидив“. Дори и при снижени критерии, посоченото не би могло да обуслови извод, че въззивното решение предлага ясни правни съображения в тази насока.

В заключение, при изложеното споделими са възраженията на касатора в основното им твърдение за съществени процесуални нарушения при второинстанционното разглеждане на делото, отнесени към качеството на съдебния акт. Като краен резултат въззивното решение не убеждава, че е осъществена пълноценна въззивна проверка. Отсъствието на отговор на повечето от доводите на защитата се приравнява на липса на мотиви (формалното присъствие също е равносилно на такова), което съставлява нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните. Това рефлектира и върху правото на защита на подсъдимия, защото препятства възможността той да разбере със сигурност съдебната воля, за да може да я оспори по касационен ред. Върховната съдебна инстанция е имала повод да посочи, че не би могла за първи път със своя съдебен акт да даде отговор на въпроси по същество, които са били поставени на разглеждане пред въззивния съд, но не са получили съдебно внимание, тъй като това би противоречало на смисъла на триинстанционното производство. Налице е основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. При повторната процедура по глава двадесет и първа от НПК процесуалният недостатък на отмененото въззивно решение следва да се преодолее чрез цялостен и задълбочен анализ на доказателствените материали, а в случай на необходимост - чрез събиране на такива от втората инстанция, и изготвяне на прецизен съдебен акт, съдържащ аргументирани отговори на всички въззивни доводи и отговарящ на изискванията на чл. 339 от НПК.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т.5 във вр. с чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 106/08.04.2022г., постановено по ВНОХД № 690/2021 г. от Апелативен съд – София.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.