Данъчно престъпление чрез приспадане на неследващ се данъчен кредит с фиктивни сделки

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * произнасяне по разноски * фиктивни сделки * резултатно престъпление * определяне на наказание при условията на чл. 55, ал. 1 НК * условно осъждане

Р Е Ш Е Н И Е

№ 103

София, 08 февруари 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Медарова

ЧЛЕНОВЕ: Невена Грозева

Даниел Луков

при участието на секретар Н. Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП Р. С., като изслуша докладваното от съдията Даниел Луков наказателно дело № 841/2023 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Б. Л. срещу въззивно решение № 286 от 21.07.2023г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 593/2022г. по описа на същия съд.

В жалбата се изтъкват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения се мотивира с доводи за нарушения при разглеждане на делото и при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав. В нарушение на закона съдът бил приел, че подсъдимият е извършил вмененото му престъпление, тъй като не било нелице увреждане на фиска, а се касае до неправилно отразяване от сметка 602 към сметка 611, като ползваният данъчен кредит е начислен при извършването на покупките от подизпълнителите на дружеството на подсъдимия, но е бил отразен и в дневниците за продажби. Оспорва се, че използваните фактури са с невярно съдържание, тъй като от разпитите на свидетелите се установило, че те не са се срещали с клиентите поради големия обем работа и затова не са познавали подсъдимия. Липсвал умисъл за извършване на престъплението, тъй като се касаело до неточности в документите на доставчика, а и от решение на директора на ОДОП – София се виждало, че бил изключен умисъла на подсъдимия за укриване на факти и затова личната му отговорност като управител е отпаднала с отмяна на ревизионния акт. В решението на апелативната инстанция не се съдържал отговор на правените възражения, че не е налице увреждане на фиска, поради което и не е налице осъществено престъпление по чл. 255 от НК. Нямало отговор на възраженията, че се касаело до неправилно отразяване на документооборота от една сметка в друга. На страница 23 от въззивното решение било посочено, че съдът ще изложи конкретни факти, останали извън вниманието на експерта от допълнителната ССЕ, но такива не били посочени. Анализът на доказателствата бил извършен едностранчиво и незадълбочено, поради което съдът допуснал претендираните нарушения по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК.

Претенцията за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е аргументирана с невземане предвид от съда на смекчаващите обстоятелства, сред които семейното положение на подсъдимия, трудовата и социалната му ангажираност, добрите му характеристични данни, безупречното му процесуално поведение.

Настоява се за отмяна на решението на въззивната инстанция и оправдаване на подсъдимия, а алтернативно отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд, иби изменение на решението и намаляне на наказанието с приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК..

В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.

Подсъдимият Л. се явява пред касационната инстанция заедно със своя защитник адв. П. К.. Двамата поддържат жалбата с направените искания и заявените съображения.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 901259 от 02.12.2021г. на Окръжен съд - Благоевград, постановена по н.о.х.д. № 159/2019г., подсъдимият Б. Л. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК и е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода.

На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата.

С присъдата подсъдимият Л. е осъден да заплати направените по делото съответни разноски.

По въззивна жалба от защитника на подсъдимия присъдата е била проверена от САС, като с решението си апелативната инстанция е потвърдила изцяло обжалваната присъда.

Касационните жалба е подадена в срок, поради което и се явява допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

На първо място следва да бъдат разгледани изложените в жалбата доводи, аргументиращи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото правилното приложение на закона може да се провери само при констатация за законосъобразно установени факти.
Апелативният съд не търпи упрек при направената интерпретация на гласните доказателствени източници, както и на останалата доказателствена съвкупност по делото, защото тя е извършена в съответствие с изискванията на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Проследил и анализирал е дейността на основния съд, но е извършил и собствена преценка на относимите доказателствени материали, включително и чрез проявената от него процесуална активност по изясняване на правнозначимите обстоятелства по делото, като е назначил допълнителна и повторна тройна ССЕ. Оплакванията в касационната жалба, насочени към незаконосъобразното интерпретиране на доказателствата и неправилното кредитиране на показанията на разпитаните по делото свидетели, както и отхвърлянето на обясненията на подсъдимия Л. по своята същност са относими към необоснованост на атакувания съдебен акт, която не е касационно основание. Касационният съд дължи проверка дали направените от въззивния състав доказателствени изводи съответстват на действителното съдържание на доказателствата и доказателствените средства по делото.
Правилно съдът е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които е установил, че дружествата, посочени като доставчици на стоки и услуги към /фирма/ реално не са извършвали търговска дейност с това дружество и нямат отношение към воденото счетоводство на фирмата, представлявана от подсъдимия. Техните показания са анализирани подробно и са били съпоставени и със заключенията на изготвените и приети от съда по делото експертизи, като правилно е прието, че инкриминираните по делото фактури са неистински документи, тъй като не изхождат от лицата, посочени като техни издатели. Вярно е било установено по делото, че подсъдимият е лицето, което е предавало на св. Л. фактурите, които впоследствие са били вписвани в дневниците за покупки на дружеството и данните от тях са били отразявани в справките-декларации (СД ) по ДДС на дружеството, а впоследствие и в подадената годишна данъчна декларация по ЗКПО.
Не се откриват нарушения в анализа на гласните доказателствени средства, като правилно са били кредитирани показанията на свидетелите К., С., А., Р. и Д., от които е установено, че нито едно от посочените във фактурите дружества като съконтрахенти на /фирма/ не е осъществявало реална стопанска дейност с него и не е извършвало каквито и да било продажби на тази фирма.
Не е налице твърдяната липса на увреждане на фиска, а оттам и липса на осъществено от подсъдимия престъпление. Престъплението по чл. 255 от НК е резултатно от типа на увреждащите. Престъпния резултат настъпва незабавно с осъществяване на изпълнителното деяние. Престъпният резултат е изразен в две форми- „избегне установяване“ или „избегне плащане“ на дължимо по закон данъчно задължение н големи размери. Налице е престъпно укриване на данъчно задължение, при което деецът препятства неговото установяване по вид и/ или размер или плащането на реалния му размер. Престъплението уврежда фиска, причинявайки щета на държавния бюджет до размера на укритото или неплатено задължение. (В този смисъл е и ТР 4/2016г. по тълк.д. № 4/2015г. на ОСНК). Правилно е било установено, че процесните фактури са по нереални сделки, като коректно е било и позоваването на заключенията на приетите от съда експертизи(с изключение на допълнителната единична с в. л. З.). В касационната жалба се акцентира върху изрядността в документацията на /фирма/ и фирма /фирма/, но това обстоятелство е неотносимо към сключваните от /фирма/ договори като възложител и процесните дружества-доставчици като изпълнители. При тях е имало издаване на акт обр. 19, но в него се съдържа само информация за вложен труд, а не и за материали и за обект, на който те да са били вложени. Правилно е било прието, че всички доставки са били отчитани директно по сметка 602 (разходи за външни услуги) и така е начислявало ДДС по тези фактури като начислен ДДС при покупки, за да може да се ползва автоматично като данъчен кредит в размер на начисления ДДС. Аргументирано е бил проследен начина, по който подсъдимият е влияел с действията си върху финансовия резултат на /фирма/. Той обективно е подал инкриминираните справки-декларации по ЗДДС и годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО, в които е потвърдил неистина, с цел да осуети установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери. В същото време, за да направи възможно това, той съставил счетоводни документи с невярно съдържание - дневници за извършени от дружеството покупки, в които отразил инкриминираните фактури, даващи право на пълен данъчен кредит без реално по същите да са осъществени доставки. Именно тези фактури са представени пред ТД на НАП – София, офис Благоевград, за да удостоверят извършването на сделки и извършено плащане от страна на подсъдимия по тях, за да се претендира за приспадане на данъчен кредит. Целта на тези сделки, документирани в неистинските данъчни фактури, е била да се преобразува финансовият резултат на дружеството по начин, който да сочи не на дължим от подсъдимия данък добавена стойност, респективно дължим данък по ЗКПО, а на приспадане на неследващ се данъчен кредит, изчисляван в резултат именно на неосъществените сделки. Двете съдебни инстанции обстойно са обсъдили защитните доводи на подсъдимия и неговия защитник и са изложили подробни аргументи за причините, поради които не ги кредитират. В касационната си жалба почти напълно повтаря аргументите си, заявени пред предходните съдебни инстанции, които при съществуващата по делото доказателствена съвкупност не биха могли да бъдат уважени и от върховния съд.
От казаното следва и че не може да бъде уважена претенцията за липса на умисъл у дееца за осъществяване на намисленото престъпление, тъй като не се касае до счетоводна неточност в неговите доставчици. Според задължителните указания на ТР № 1 от 07.05.2009 г., постановено по тълк. д. № 1/2009г. на ОСНК на ВКС, приспадането на неследващ се данъчен кредит е определено като правно забранена дейност. Данъчният кредит е сумата на ДДС по получени доставки или авансови плащания за бъдещи покупки, която регистрирано по ЗДДС лице има право да приспадне от дължимия данък за внасяне по извършени от него облагаеми доставки. Когато с действията си субектът на наказателна отговорност незаконосъобразно приспада данъчен кредит и по този начин в справката-декларация по ЗДДС заяви по-малко по размер данъчно задължение, той потвърждава пред данъчния орган неистина – за действителния размер на подлежащия за внасяне данък. С тези действия той реализира изпълнителното деяние по чл. 255, ал. 1, т. 7 от НК, а с оглед на казаното по горе- и на ал. 1, т. 2 и т. 6 от същия текст на наказателния закон.
В пределите на установените и доказани фактически положения инстанционните съдилища са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно е прието, че с действията си подсъдимият Л. от обективна и субективна страна е осъществил състава на престъплението по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
ВКС не намира да е било допуснато нарушение и по отношение на наложеното на подсъдимия наказание в насока претендираната явна несправедливост на същото. Контролираната въззивна инстанция е възприела изводите на първоинстанционния съд относно наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и съотношението между тях, поради което е приела за справедлив определения размер на наложеното на подсъдимия наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, с приложение на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Този извод на съда е направен на плоскостта на генералната и най-вече на специалната превенция, която е водеща при решаване на въпроса за отлагане изтърпяването на наложено наказание. Преценката дали изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода следва да се отложи на основание чл. 66, ал. 1 от НК не е в зависимост от смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, а е изцяло насочена към постигане на целите на наказанието. В допълнение, изпитателният срок сам по себе си също осъществява предупредителна и възпираща функция спрямо дееца. Посочените в касационната жалба обстоятелства, налагащи според жалбоподателя по-нисък размер на наложеното му наказание, вече са били отчетени от инстанциите по същество, включително посредством характеристичните му данни – че е семеен и трудово и социално ангажиран. При отчитане на изминалия период от време от извършване на престъплението като едно изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство е било отчетено и неговото добросъвестно процесуално поведение.
Коректно установените факти не разкриват липсата на извършено от подсъдимия престъпление, за да се иска от касационния съд да го оправдае, нито настоящото производство протича при условията на чл. 354, ал. 5 НПК. По делото не се установява наличие на доказателствен дефицит, който да е довел до неправилна интерпретация на правнорелевантните за изясняване на обстоятелствата по делото факти. След като правно релевантните факти от предмета на доказване са изведени съобразно процесуалните правила и въз основа на очертаната фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да бъде приложен, то не са налице основанията по чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане.

За коректност ВКС намира за нужно да отбележи следното: В мотивите към проверявания съдебен акт апелативната инстанция е отправила упрек към първоинстанционния съд, че е пропуснал да се произнесе с решението си за направените по делото разноски, които следва да се възложат в тежест на подсъдимия. В същото това време самата тя е пропуснала да стори това за направените в хода на въззивното производство разноски, като само в мотивите си е посочила, че в тежест на подсъдимия Л. следва да останат направените пред САС разноски за извършените експертизи. Този пропуск на апелативния съд може и следва да бъде отстранен по реда на чл. 306 от НПК от Окръжен съд – Благоевград.

Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 286 от 21.07.2023г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 593/2022г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: