Недопустимост на иск за собственост след влязло в сила осъдително решение за същия имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 115/2020 г.
София 25.01.2021 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември, две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Райна Стоименова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4903/2019 г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Т., чрез процесуалния представител адвокат А. Т., срещу въззивно решение № 216/14.10.2019 г. по гр. д. № 390/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч.

С определение № 388/27.07.2020г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му недопустимост и преценката за допустимост на така предявените искове при данните за наличие на влязло в сила съдебно решение между същите страни, с което е решен въпросът за правото на собственост върху процесния имот.

В касационната жалба се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон – основания за касация по чл.281,т.3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба – И. С. И., М. К. И., Г. Ц. М. и И. Ц. М.,всички с адрес [населено място], чрез адвокат С. С., изразяват становище за процесуална недопустимост на въззивното решение, а при евентуалност и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

ВКС, състав ІІ г.о. след проверка на заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, приема следното:

С въззивното решение е потвърдено решение № 88/2019 г., по гр. д. № 694/2016 г. на Районен съд – Ловеч, с което са отхвърлени: 1./ предявените от Т. Г. Т. против И. С. И., М. К. И., И. Ц. М. и Г. Ц. М. положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗС за признаване за установено, че ищецът е придобил по давност собствеността върху недвижим имот: апартамент № *, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, с административен адрес: [населено място], [улица], бл. „О.“, вх. „б“, ет. 3, ап. *, находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор № *** /подробно описан/, заедно с прилежащите му избено помещение № 1 и таванско помещение № 1; 2./ предявеният от Т. Г. Т. против И. С. И. и М. К. И. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. С. И. и М. К. И. не са били собственици на подробно описания по-горе недвижим имот в периода от 20.06.2003 г. до 18.11.2011 г.; 3./ предявеният от Т. Г. Т. против И. Ц. М. и Г. Ц. М. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. Ц. М. и Г. Ц. М. не са собственици на процесния недвижим имот.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и правните му изводи и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Приел е за установено по делото, че с нотариален акт № 11/1993 г. Г. Д. С. и Ц. С. С. са дарили на дъщеря си Г. Г. Д. собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № *, ет. 3, вх. „Б“, находящ се в [населено място], с площ от 103.86 кв. м., заедно с избено помещение № 1 и таванско помещение № 1 и заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на ползване на дворното място, върху което е построена сградата, представляващо държавен терен парцел II, в кв. 42, с площ от 1060 кв. м. по плана на [населено място]. С договор за покупко – продажба на недвижим имот от 20.06.2003 г., обективиран в нотариален акт № 82/2003 г., Г. Г. Д. е продала на ответницата М. К. И. дарения й недвижим имот, като в издадения нотариален акт /т. 3/ е изрично записано, че владението върху имота се предава от продавача на купувача в деня на сключване на договора. По делото е установено, че към момента на придобиване на процесния имот, М. К. И. се е намирала в граждански брак с ответника И. С. И., поради което имотът е станал тяхна съпружеска имуществена общност /СИО/. Впоследствие между същите страни е сключен предварителен договор за покупко – продажба, с който съпрузите М. К. И. и И. С. И., вече в качеството на продавачи, са се задължили да продадат на Г. Г. Д., в качеството на купувач, същия апартамент № * с уговорен краен срок за сключване на окончателния договор 03.10.2003 г. По делото не е спорно, че окончателен договор между страните не е сключен. Видно от представена по делото декларация с нотариално заверен подпис рег. № 791/23.02.2004 г. при нотариус Н. Х., Г. Г. Д. е декларирала, че в срок до 21.06.2004 г. се задължава да освободи недвижимия имот, представляващ апартамент № * – предмет на сключения между нея и М. К. И. договор за покупко – продажба от 20.06.2003 г. С придобития от тях недвижим имот М. К. И. и И. С. И. са се разпоредили в полза на другите ответници по делото И. Ц. М. и Г. Ц. М. – чрез договор за покупко – продажба от 18.11.2011 г., обективиран в нотариален акт № 166/2011 г. Видно от последния, продавачите са си запазили пожизнено право на ползване заедно и поотделно върху продадения имот. Към момента на сключване на сделката, ответниците И. Ц. М. и Г. Ц. М. са се намирали в граждански брак, поради което придобитият от тях имот е станал СИО. По делото е констатирано, че въз основа подадено от И. С. И. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение е образувано ч. гр. д. № 73/2014 г., по което е издадена заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист в полза на заявителя И. С. И. против И. Ц. М. за предаване на процесния имот. На основание издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 167/2014 г. на ЧСИ за въвод във владение на апартамент № 5, с взискател И. С. И. и длъжник И. Ц. М.. От протокол от 17.03.2014 г. се установява, че при извършване на въвода във владение ЧСИ В.П. е констатирал, че в имота се намира трето лице – ищеца Т. Г. Т.. Предвид направено от последния възражение, че владее имота над 18 години, живее в това жилище и никога не го е напускал, съдебният изпълнител е отложил предаването на владението и е дал на третото лице тридневен срок за предявяване на молба за спиране на изпълнението. В протокол от 11.03.2016 г. ЧСИ е удостоверил, че адвокат В. К., като представител на третите лица, владеещи процесния имот – Г. Г. Д. и Т. Г. Т., е предала доброволно ключовете за апартамент № 5, както и за избено помещение № 1 и таванско помещение № 1. Между И. Ц. М. и Г. Ц. М., в качеството на продавачи, и И. С. И., в качеството на купувач, е сключен предварителен договор за покупко – продажба на апартамент № * на 25.03.2016 г. със срок за сключване на окончателен договор -01.01.2018 г. Безспорно по делото е, че окончателен договор не е сключен. Представени са доказателства за други съдебни производства, водени между страните по делото, както следва: 1./ гр. д. № 192/2014 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, образувано по предявен от Г. Г. Д. против ответниците по настоящето дело иск за установяване нищожността на сключения договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 82/2003 г., с който ищцата се е разпоредила в полза на М. К. И. с процесния апартамент, като в условията на евентуалност е предявен и иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на спорния имот на основание давност; 2./ гр. д. № 1471/2015 г. по описа на Районен съд – Ловеч, образувано по предявен от М. К. И. и И. С. И. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД във връзка със същия имот; 3./ гр. д. № 34/2015 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, образувано по предявен от И. Ц. М. и Г. Ц. М. против Г. Г. Д. и Т. Г. Т. иск с правно основание чл. 108 ЗС относно апартамент № *. В производството по предявения ревандикационен иск ответникът Т. Г. Т. е направил възражение за придобиване собствеността върху имота на основание давностно владение, установено на 06.06.1996 г. /навършване на пълнолетие на ответника/ и продължило до 11.03.2016 г., когато същият е бил принуден да освободи апартамента. По настоящето дело е представено решение № 6/13.01.2017 г. по гр. д. № 34/2015 г. на Окръжен съд – Ловеч, влязло в сила на 18.06.2018 г., видно от което предявеният ревандикационен иск е уважен, като е признато за установено по отношение на Г. Г. Д. и Т. Г. Т., че И. Ц. М. и Г. Ц. М. са собственици на апартамент № *, и на основание чл. 108 ЗС ответниците са осъдени да предадат владението на имота. В мотивите на представеното решение е прието, че направеното възражение на Т. Г. Т. за придобиване на процесния имот на основание давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС е останало недоказано.

С оглед възприетото от фактическа страна, въззивният съд е намерил предявените искове за неоснователни. Счел е предявеният положителен установителен иск за собственост за недоказан – след анализ на доказателствата по делото, е стигнал до извод, че до навършване на пълнолетие ищецът Т. Г. Т. е пребивавал в процесното жилище в изпълнение на вмененото със закон задължение ненавършилите пълнолетие деца да живеят с родителите си, а от момента на навършване на пълнолетие същият е станал държател на имота, упражнявайки фактическа власт от името на своята майка Г. Г. Д.. След като последната се е разпоредила с процесния имот чрез договор за покупко – продажба по нот.акт № 82 от 20.06.2003 г. в полза на ответниците М. К. И. и И. С. И., същата е продължила да упражнява фактическа власт върху имота вече в качеството на държател, като в нито един момент ищецът не е предприел действия, с които да е смутил владението на новите собственици. Предвид установеното, съдът е приел за неприложима презумпцията по чл. 69 ЗС в процесния случай. Изложил е, че с оглед изслушаните свидетелски показания и приети писмени доказателства, по делото не се установява след навършване на пълнолетие ищецът да е демонстрирал явно и открито намерение за своене на имота, напротив същият не е демонстрирал поведение, от което личи, че се оспорват правата на собствениците – напр. през 2014 г. ищецът е завил желание и инициирал преговори за закупуване на спорния имот. С оглед неоснователността на предявения иск, съдът е приел, че не се дължи произнасяне по заявеното от ответниците М. К. И. и И. С. И. възражение за задържане на имота до заплащане на извършените в него подобрения. По същите съображения е счетен за неоснователен и предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. С. И. и М. К. И. не са били собственици на спорния недвижим имот в периода от 20.06.2003 г. до 18.11.2011 г. Предвид възприетото становище за неоснователност на положителния установителен иск за собственост на основание давностно владение в целия заявен период 06.06.1996 г. – 07.05.2014 г., съдът е заключил, че към 2011 г. ответниците И. С. И. и М. К. И. са били собственици на апартамент № 5 на основание сключения договор за покупко – продажба от 20.06.2003 г., като са се разпоредили със същия с договор за покупко – продажба от 18.11.2011 г. в полза на другия ответник – И. Ц. М.. По аналогични съображения е отхвърлен и предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че И. Ц. М. и Г. Ц. М. не са собственици на процесния недвижим имот. Въззивният съд е посочил, че поведението на ищеца в процесния период следва да се квалифицира като търпими действия, а не като държане като се е позовал на практиката на ВКС, изразена в решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, I ГО, решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, I ГО.

При така установените факти, следва да се приемат за незаконосъобразни изводите в обжалваното въззивно решение относно допустимостта на така предявените от Т. Г. Т. искове. Установено е, че с влязло в сила решение № 6/13.01.2017 г. по гр. д. № 34/2015 г. на Окръжен съд – Ловеч, е уважен иск по чл.108 ЗС като е признато за установено по отношение на Г. Г. Д. и Т. Г. Т., че И. Ц. М. и Г. Ц. М. са собственици на процесния апартамент № *, и ответниците са осъдени да предадат владението на имота. В мотивите на представеното решение е прието, че направеното възражение на Т. Г. Т. за придобиване на процесния имот на основание давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС е останало недоказано. Следователно, възражението на настоящия ищец в качеството му на ответник по иска по чл.108 ЗС за изтекла в негова полза придобивна давност е било релевирано по приключилото дело. Той поначало като ответник по иска по чл.108 ЗС трябва да изчерпи във висящия процес всички свои възражения. След установяване със СПН, че правото на собственост към определен момент съществува в полза на ищеца, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент, тъй като това би довело до пререшаване на спора, което е недопустимо. С влязлото в сила решение се преклудира всеки факт, въз основа на който ответникът би могъл да предяви възражение срещу иска. Пропуснатите възражения се преклудират,независимо, че не са били въведени и обсъждани в предишното производство. В разглеждания случай такова възражение е релевирано от една страна, а от друга ищецът не се позовава на възникнал след влизане в сила на решението по чл.108 ЗС юридически факт, от който да произтича правото му на собственост. Той твърди, че е придобил имота по давност, текла от 1996г., вкл. и по време на производството по предявения и уважен срещу него иск по чл.108 ЗС. Ето защо исковете му - положителен установителен и отрицателен установителен за правото на собственост върху процесиня имот, срещу И. и Г. М. са недопустими. Тези ответници са последните приобретатели на имота. Обстоятелството, че искът им по чл.108 ЗС срещу Т. е уважен с влязло в сила съдебно решение, води до недопустимост и на предявените от последния положителен установителен и отрицателен установителен иск за собственост срещу праводателите им И. и М. И.. С т.3Б на ТР №4/2014г., ОСГК, ВКС, е прието, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на иска, тъй като действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който е оспорил правото на собственост на действителния собственик.Насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост. В разглеждания случай обаче е налице влязло в сила решение, установяващо правото на собственост на приобретателите срещу настоящия ищец на основание прехвърлителната сделка. Възражения, че тя не няма транслативно действие, поради това, че прехвърлителят не е собственик, не могат да се правят в последващ процес срещу прехвърлителя. Искът за признаване за установено, че И. И. и М. И. не са били собственици на процесния имот в периода от 20.6.2003г. – 18.11.2011г., като отрицателен установителен иск с предмет право на собственост към минал момент, също е недопустим. Освен изложените съображения за недопустимост, следва да се има предвид, че решението по така предявен отрицателен установителен иск не може да рефлектира върху правната сфера на ищеца и не може да постигне правен резултат, обусловен от правен интерес. Поначало предмет на делото по предявен отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника върху спорната вещ, което се отрича от ищеца като придобито на всички възможни придобивни основания. В случая ищецът с този иск по същество оспорва към определен минал период, а не понастоящем, правото на собственост на ответника, а оттук и вещноправното действие на прехвърлителната сделка, с която са се легитимирали ищците по уважения срещу нето иск по чл.108 ЗС, което е недопустимо.

С оглед изложеното следва да се приеме, че за ищеца липсва правен интерес от водене на така предявените искове и те са процесуално недопустими. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска и да следи за допустимостта на процеса при всяко положение на делото.Като е разгледал по същество така предявените искове въззивният съд е постанови недопустимо решение.

С оглед изложеното, обжалваното решение и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд, следва да бъдат обезсилени поради недопустимост на предявения иск и производството по делото да бъде прекратено.

С оглед изхода на делото на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за всички инстанции съобразно приложените доказателства. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на Г. М. 1500 лева и на И. М. 1000 лева, разноски за първоинстанционното производство.На адвокат С. възнаграждение следва да се присъди за оказаната безплатна правна помощ по отношение на И. и М. И. и процесуално представителство по реда на чл.38,ал.2,вр.ал.1,т.3 ЗА в размер на 2026,70 лева за двамата за всяка инстанция, съгласно чл.7,ал.2,т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. общо 6 080,10 лева за всички инстанции. Въпреки направеното искане, не са налице доказателства, обосноваващи присъждане на възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗА и посочената наредба за касационното производство по отношение на другите двама ответници, поради което и не следва да се присъжда такова.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 216/14.10.2019 г., постановено по гр. д. № 390/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч и потвърденото с него решение № 88/2019 г., по гр. д. № 694/2016 г. на Районен съд – Ловеч.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

ОСЪЖДА Т. Г. Т.,гр.Л., да заплати на И. Ц. М.,гр.Л., 1000 лева, и на Г. Ц. М., [населено място], 1500 лева – разноски за първоинстанционното производство.

ОСЪЖДА Т. Г. Т.,гр.Л.,да заплати на на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1,т.3 ЗА на адвокат С. И. С., [населено място], САК сумата 6 080,10 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на И. С. И. и М. К. И. за всички съдебни инстанции.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: