Потвърждаване на наказанието за опит за убийство при съкратено съдебно следствие

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по чл.115 НК * съкратено съдебно следствие * ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода

Р Е Ш Е Н И Е
№ 121
гр. София, 17 септември 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на девети септември двехиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

със секретар Мира Недева,

при участието на прокурора СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА,

след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ

наказателно дело № 495 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид:

Касационното производство, по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК, е образувано по жалба на адв.С. Б., в качеството му на защитник на подсъдимия Е. И. Г., против въззивно решение № 88/26.05.2020 г., постановено по внохд № 84/2020 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново.

В жалбата се претендира единствено намаляване на размера на наложеното наказание лишаване от свобода за престъплението по чл.115 вр. с чл.18 от НК. На тази основа, без да са ангажирани конкретни доводи, обосноваващи наличието на явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл.348, ал.1, т.3 вр. с ал.5 от НПК, са инкорпорирани възражения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които от своя страна са довели до неправилно приложение на материалния закон. Посочено е, че възприетата от предходните инстанции фактическа обстановка не съответства на събраните по делото доказателства, поради което не може да се направи извод, че за да си отмъсти на пострадалия, подсъдимият е решил да го убие, а е целял по-скоро да го сплаши или в най-лошия случай да му причини телесни увреждания, т.е. деянието не е извършено при условията на пряк, а е налице внезапен, алтернативен и неопределен умисъл.

В съдебно заседание подсъдимият Е. И. Г., редовно призован, не се явява. Назначеният му за нуждите на настоящото производство служебен защитник адв. Т. С. поддържа депозираната жалба и моли същата да бъде уважена по изложените в нея доводи.

Представителят на ВКП счита жалбата не само за неясна, но и за неоснователна, а решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

В производство по реда на чл.371, т.2 и сл. от НПК с присъда № 2/13.01.2020 г., постановена от ОС - Русе по нохд № 791/2019 г. подсъдимият Е. И. Г. е признат за виновен в това, че на 10.08.2019 г. в [населено място], [област]:

- е направил опит умишлено да умъртви М. М., като деянието е останало недовършено поради независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл.115 вр. с чл.18, ал.1 от НК и при условията на чл.58а, ал.1 вр. с чл.54 от НК е осъден на шест години и осем месеца лишаване от свобода.

- се е заканил с убийство на Ю. М., като държейки нож в ръката си, се е насочил към него и се е опитал да го намушка в областта на стомаха, като това заканване би могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, поради което и на основание чл.144, ал.3 вр. с ал.1 от НК и при условията на чл.58а, ал.1 вр. с чл.54 от НК е осъден на осем месеца лишаване от свобода.

На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия е наложено едно общо най-тежко наказание от шест години и осем месеца лишаване от свобода, което е постановено за се изтърпи при първоначален „строг“ режим.

На основание чл.59 от НК е приспаднато времето през което Г. е търпял мярка за неотклонение „Задържане под стража“, считано от 10.08.2019 г. до 05.11.2019 г. и „Домашен арест“, считано от 05.11.2019 г. до привеждане на присъдата в изпълнение.

С присъдата съдът се е разпоредил с приложеното по делото веществено доказателство - нож, а в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, възлизащи общо в размер на 1 201,60 лв..

По жалба на защитника на подсъдимия първоначално единствено за намаляване размера на наложеното наказание за престъплението по чл.115 вр. с чл.18, ал.1 от НК е образувано внохд № 84/2020 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.338 от НПК е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда.

На първо място, следва да се посочи, че за разлика от въззивното производство, при което съдът е длъжен по силата на чл. 314 НПК да провери първоинстанционната присъда независимо от посочените основания, пределите на касационната проверка се очертават от съдържанието на жалбата, а в случая те са концентрирани само върху справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание по осъждането му за престъплението по чл.115 вр. с чл.18 от НК. Допустимите отклонения от този принцип са регламентирани при наличието на предпоставките на чл.347, ал.2 НПК, както и при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон от категорията на абсолютните, каквито в случая не се установяват.

Производството пред първоинстанционния съд, както бе посочено и по-горе, е проведено по реда на чл.371, т.2 и сл. от НПК като подсъдимият в присъствието на упълномощения му защитник е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Окръжният съд, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия. Съдът не е имал основание да откаже провеждането на диференцираната процедура, тъй като по делото са налице достатъчни и несъмнени доказателствени факти, които подкрепят направеното самопризнание и позволяват установяването на обективната истина относно осъществяването на инкриминираното деяние и участието на подсъдимия в него. Принципно е напълно достатъчно доказателствата от досъдебното производство да са надлежно събрани и заедно с направеното самопризнание да потвърждават фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, без да е задължително те да са абсолютно еднопосочни и напълно или изцяло да съответстват на всички приети за установени такива /т.4 на ТР № 1/06.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС/. В този смисъл настоящият състав приема, че оспорването от страна на защитника на приетите факти, в частност тези, които са от значение за субективната страна на деянието по чл.115 вр. с чл.18, ал.1 от НК, поради отправените твърдения за наличие на противоречия в доказателствения материал, не държи сметка не само за спецификата на касационното производство, изразяващо се в обстоятелство, че необосноваността не е сред основания по чл.348, ал.1 от НПК, но и за процесуалния ред, по който съдебното производство е протекло пред първата инстанция – по чл.371,т.2 от НПК. Очевидно направените от страна на защитата възражения се основават на недопустимо изложените от подсъдимия факти по време на разпита му пред окръжния съд. Същевременно, след като така допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила на чл.373, ал.2 от НПК е констатирано от въззивния състав, заявеното в обясненията на Г. по време на проведеното съкратено съдебно следствие, законосъобразно е изключено от доказателствения материал по делото. От своя страна, въззивният съд не е имал основание да откаже да потвърди правилността на присъдата, тъй като не е налице ограничаване на процесуалните права на подсъдимия, въпреки че след обявяване на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК защитата му остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт и подсъдимият или защитникът не могат впоследствие да релевират обстоятелства, които да ги оспорват.

В рамките на възприетите от обвинителния акт фактически положения материалният закон е приложен правилно, като не са допуснати незаконосъобразни изводи относно въпросите за вината и отговорността на подсъдимия. Правилно предходните инстанции са квалифицирали извършеното от Г. като опит към убийство, а не като довършено престъпление, довело до причиняването на лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК. Не могат да бъдат споделени възраженията на защитата относно конкретното психическо отношение на подсъдимия към настъпилия резултат в смисъл, че той не е искал да умъртви своя съсед, а само да го сплаши или най-много да му причини телесно увреждане. В съдебната практика е трайно възприето, че когато деецът действа с евентуален неопределен умисъл, той отговаря за реално настъпилия, а не за по-тежкия резултат, който е предвиждал, тъй като не е възможен опит с евентуален умисъл, но когато виновният действа с пряк неопределен алтернативен умисъл и поради независещи от него фактори причини по-лекия от резултатите, отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат. На това, трайно установено в съдебната практика принципно положение, правилно е прието, че в случая се касае за опит за убийство, изразяващ се в нанасянето на два удара с нож в областта на главата и на гърдите, след отправянето непосредствено преди това на вербална закана от подсъдимия по адрес на пострадалия, че ще го убие. Действително причинените увреждания се изразяват в разкъсноконтузна рана в лявата теменна област по окосмената част на главата, с размери от около 2 - 3 см., одраскване на гръдния кош, повърхностно порезна нараняване на лявата ръка и порезна рана на дясната ръка, които са довели до разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК. Визираните обстоятелства не променят извода, че при така обективно реализираното поведение, подсъдимият е действал с пряк умисъл за умъртвяването на св.М., извлечен от броя на ударите с нож и тяхната насоченост към жизнено важни части на тялото на пострадалия. Единствено своевременната намеса на близките на пострадалия и на св.М. Е., с риск за собствения им живот и телесна неприкосновеност, не е довела до смъртта на пострадалия. В настоящия казус, от обективна страна Г. е направил всичко, което обикновено е необходимо, за да се причини смъртен резултат и действал с пряк умисъл, като единствено по причини, намиращи се извън неговото поведение, смъртта на пострадалия не е настъпила, т.е. изпълнителното деяние е довършено, но то не е успяло да породи целения от подсъдимия престъпен резултат.

С оглед изложеното, а и предвид отсъствието в жалбата на конкретни доводи в подкрепа на претенцията за явна несправедливост на наказанието, настоящият състав намира, че искането за определяне на по-леко по размер наказание лишаване от свобода се явява неоснователно. Следва само да се посочи, че за да потвърди първоинстанционната присъда по отношение на така отмерения размер от шест години и половина лишаване от свобода, въззивният състав не само се е съгласил с индивидуализацията на наказанието, извършена от окръжния съд, но е направил собствена оценка на обстоятелствата, влияещи върху отговорността на Г. за извършеното престъпление по чл. 115 вр. с чл.18, ал.1 от НК. Тези обстоятелства са изяснени в пълнота, като не се констатира подценяване или надценяване на едни за сметка на други. Наказанието е определено в минималния предвиден в закона размер от десет години, като законосъобразно е приложена редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК, като на подсъдимия е наложено наказание шест години и осем месеца лишаване от свобода. Изложени са подробни съображения за това, че не са налице предпоставките за ангажирани на наказателната отговорност на подсъдимия в хипотезата на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55 от НК. Касационната инстанция споделя доводите на въззивния съд, че установените смекчаващи отговорността обстоятелства нямат характер нито на многобройни, нито са изключителни такива, че да предпоставят определяне на наказание под предвидения в закона минимум. Правилен е и изводът, че и най-лекото наказание не е несъразмерно тежко за извършеното престъпление, предвид предходните осъждания на подсъдимия, сред които се открояват такива за причиняване на средна телесна повреда, хулиганство и закана за убийство, съпоставени с преценката на конкретната степен на обществена опасност на настоящото деяние, което очевидно не се явява изолирана проява в живота на подсъдимия. Извършена е дължимата преценка и на обстоятелствата, съдържащи се в нормата на чл.58, б. „а" във връзка с чл.18, ал.2 от НК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира, че жалбата е неоснователна и въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 88/26.05.2020 г., постановено по внохд № 84/2020 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: