Отмяна на дисциплинарно уволнение за закъснения и несканиране на карта за достъп

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 394

гр.София, 24.06.2024г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря Кристина Григорова, като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 4108 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

С определение № 1556/02.04.2024г. е допуснато касационно обжалване на решение № 2592/19.05.2023г. по в.гр.д.№ 1876/23г. по описа на СГС, ІІ д ВС, с което са отхвърлени предявените от Ф. Т. К. срещу „М Кар София“ ЕООД искове по чл. 344, ал.1, т.1 и т.3 вр. с чл. 225, ал.2 КТ до размер от 3373,22 лева, по въпроса за приложението на чл. 189 КТ.

Касаторът Ф. Т. К. обжалва въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че за установените като извършени нарушения на трудовата дисциплина – пропуск да сканира служебната си карта за отчитане на работното време и неявяване на работа в определения от работодателя час, съдът приложил неправилно чл. 189, ал.1 КТ, игнорирайки факта, че ищецът е използвал картата си за достъп до работно място, многократно е надвишавал определеното му работно време, трудовата му функция ( заемал е длъжността търговски директор) и извършваната в нейно изпълнение работа, значимостта на неизпълнените задължения. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на ново, с което исковете му бъдат уважени.

Ответникът „М Кар София“ ЕООД , чрез адв. Р. З., оспорва жалбата. Твърди, че установените нарушения на трудовата дисциплина са съществени, отличават се с трайност и системност, ищецът се отнася с безразличие към тях, а ръководната му функция, получаваното високо възнаграждение и лошия пример, която е дал правилно са съобразени при преценката по чл.189, ал.1 КТ.

По изведения като основание за допускане на касационно обжалване въпрос не съществува колебание в практиката на ВКС (намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения - № 109/13.08.2018г. по гр.д.№ 3323/2017, ВКС, ІVГО; № 293/21.11.2011г. по гр.д.№ 238/2011г., ВКС, ІІІ ГО; № 227 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2011 г., III г. о.; № 167 от 14.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1102/2012 г., IV г. о; № 112 от 7.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5348/2014 г., III г. о., № 156 от 3.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4920/2017 г., IV г. о.; № 75 от 10.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5735/2014 г., IV г.о. и др.), че изводът на съда относно съответствието на наложеното дисциплинарно наказание на тежестта на допуснатото нарушение следва да се основава на комплексна преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението; цялостното поведение на работника, като от съществено значение в тази насока е т. н. "дисциплинарно минало" на работника, наред със субективното му отношение към конкретното неизпълнение.

По касационните оплаквания :

Установено е по делото, че по силата на трудов договор №22/31.10.2017г. и допълнително споразумение №33/01.01.2019 г., страните са били в безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „Търговски и маркетинг директор“ в ответното дружество. Трудовото правоотношение между страните е прекратено на 30.12.2019г., когато на ищеца са връчени заповед №44/27.12.2019 г. и заповед №37/30.12.2019г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Процесната уволнителна заповед отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 КТ, чл.194 КТ и чл.193 ал.1 КТ.

В правилно приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд е счел за установено, че ищецът е извършил две от посочените в заповедта деяния, а именно : по т.1. 1- за периода 01.01.2019 г. – 03.12.2019 г. не е сканирал личната си карта за достъп чрез наличните за целта електронни устройства в началото и края на работния ден и по т.1.2 -системно е закъснявал за работа: на 12.11.2019 г. в 09:34 часа, на 13.11.2019 г. – в 10:30 ч., на 14.11.2019 г. – в 09:20 ч., на 15.11.2019 г. – в 09:28 ч., на 18.11.2019 г. – в 09:36 ч., на 19.11.2019 г. – в 09:22 ч., на 20.11.2019 г. – в 09:26 ч., на 21.11.2019 г. – в 10:08 ч.

Правилно въззивният съд е окачествил нарушението по т.1.1. като такова по чл.187, т.10 КТ - неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение, доколкото по делото е безспорно установено, че със заповед №17/17.10.2018 г. на управителя на ответното дружество, с която ищецът е запознат, е въведено, считано от 18.10.2018г. задължение всички служители, работещи в процесния обект, да се чекират лично с персоналната си карта за достъп за начало и край на работния ден.

Правилно въззивният съд е квалифицирал нарушението по т.1.2 от заповедта като такова по чл.187, т.1 КТ - закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване на работното време. Законосъобразен е изводът на въззивната инстанция, че въведеното при ответника сумирано изчисляване на работното време не дерогира задължението на работника или служителя за явяване на работа в определения от работодателя час ( съгласно заповед №8/30.04.2018 г. - от 09:00 ч. до 18:00 ч. с включен 1 час обедна почивка).

В отклонение от разрешенията на съдебната практика по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, въззивният съд е мотивирал извода си, че тежестта на наложеното наказание отговаря на тази на установените като извършени нарушения. Безспорно е, че ищецът е сканирал картата си за достъп до работно си място на четец, намиращ се в служебния паркинг на сградата, който не е бил програмиран да отчита начало и край на работното време. Безспорно е и, че след като веднъж вече е осъществил достъпа си в сградата, не е сканирал картата си на съответните четци, които са били настроени да отчитат именно начало и край на работния ден. Факт е обаче, че ищецът не е отсъствал от работа в процесния период, когато не е сканирал картата си за начало и край на работния ден. Следователно неблагоприятните последици от системното нарушение на заповед №17/17.10.2018 се изчерпват с посочената в уволнителната заповед възможност за нарушаване на отчетността на дружеството за изпълнение на работното време. Явно е обаче от данните по делото, че въпросната отчетност по отношение на ищеца не е била нарушена вследствие пропускът му да сканира картата си за достъп на конкретните четци, поради което неизпълнението на това задължение се явява незначимо с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя. Именно тази незначителност определя и субективното отношение на ищеца към конкретното неизпълнение, а не ръководната му длъжност.

Основателно е оплакването на касатора, че в нарушение правилото на чл. 189, ал.1 КТ въззивният съд е отказал да зачете обстоятелството, че ищецът редовно е оставал на работа след края на работното време и е ходил на работа в почивни дни, за което не е бил компенсиран (така св. Б. ).Тези обстоятелства са от значение за цялостното поведение на служителя, което е фактор при преценката по чл. 189, ал.1 КТ. Превратно е и тълкуването на въззивния съд за връзката между ръководния характер на заеманата от ищеца длъжност и установените закъснения за работа ( преимуществено до половин час). Няма основание да се приеме, че същите са резултат от неглижиране на задължението за спазване на работното време поради заеманата от ищеца висока йерархична позиция. Естеството на ръководните функции на ищеца като търговски директор, предполага гъвкавост на работното време ( вж. отново показанията на св. Б.). В тази връзка въззивният съд необосновано е приел, че неспазването на установеното в правилника за вътрешния трудов ред работно време представлява неизпълнение на задължението на ищеца да бъде на разположение на работодателя. Закъсненията на ищеца, сами по себе си, без да са свързани с настъпили или възможни неблагоприятни последици за работодателя, в случая нямат висока относителна тежест за преценката по чл. 189, ал.1 ГПК и не могат да обосноват най- тежкото дисциплинарно наказание.

Предвид изложеното, като намира за основателни оплакванията по жалбата за нарушаване на принципа по чл. 189 КТ, касационната инстанция следва да отмени въззивното решение и постанови ново, с което уважи предявените искове като отмени като незаконно уволнението на ищеца и му присъди претендираното обезщетение по чл. 225, ал.2 КТ до размер от 3373,22 лева.

При този изход на спора, на ищеца се следват сторените по делото разноски, които са за адвокатско възнаграждение в общ размер на 3481 лева.

Ответникът дължи по сметка на ВКС на основание чл. 78, ал.6 ГПК държавни такси и разноски в размер на общо 543, 27 лева ( 404, 41 лева за първата инстанция и 138, 86 лева за касационната инстанция).

Мотивиран от изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 2592/19.05.2023г. по в.гр.д.№ 1876/23г. по описа на СГС, ІІ д ВС и ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ извършено със заповед №37/30.12.2019 г. и заповед №44/27.12.2019 г. на прокуриста и управителя на „М Кар София“ ЕООД дисциплинарно уволнение на Ф. Т. К..

ОСЪЖДА „М Кар София“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да плати на Ф. Т. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225 ал.2 КТ обезщетение за времето, през което е работел на по-нископлатена работа в периода 30.12.2019 г. - 03.02.2020 г. в размер на 3373,22 лв., ведно със законната лихва от 28.02.2020 г. до окончателното изплащане, а на основание чл. 78, ал.1 ГПК – 3481 лева за разноски по делото.

ОСЪЖДА „М Кар София“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да плати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВКС, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, общо 543, 27 лева за държавни такси и разноски по делото.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: