Пълна имуществена отговорност на банков служител за неразрешени платежни операции

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 224

София, 04.04.2024г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Диана Аначкова, като изслуша докладваното от съдията М.Христова г.д. № 924 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт С. В., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №1491/06.12.2022г. по в.г.д.№2187/2022г.

Касационното обжалване е допуснато с определение №3568/16.11.2023г. по правния въпрос обобщен и уточнен от съда (съобразно ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): за допустимите средства за доказване на умисъла в хипотезата на чл.203, ал.2 от КТ.

По него е налице формирана и трайно установена практика на Върховния касационен съд, част от която са решение № 180/01.02.2018 г. по гр. дело № 3502/2017г. на ІV г.о. и решение № 8/01.02.2018 г. по гр.дело № 1111/2017 г. на IV г.о. Според даденото в същата разрешение, разпоредбата на чл.203, ал.2 КТ препраща към гражданския закон, относно реализацията на отговорността на служител или работник, причинил вредата умишлено. Прието е още, че доколкото гражданскоправните норми не дефинират формите на вина (умисъл и непредпазливост), по отношение на тях намират приложение разпоредбите на наказателното право и по-точно чл.11 от НК, според която деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Дали е налице умисъл в неговите две разновидности (пряк или евентуален), или се касае до непредпазливост (съзнавана или несъзнавана), се определя от обективните обстоятелства.

Гражданско процесуалният кодекс урежда доказването на фактите и обстоятелствата, които пораждат, променят или прекратяват граждански субективни права чрез различни доказателствени средства. Такива са свидетелските показания, обясненията на страните, писмените доказателства, заключенията на вещи лица, огледът и освидетелстването. Ограничения в начина на доказване са предвидени единствено по отношение на свидетелските показания, които са изчерпателно посочени и не съдържат ограничения за доказване на умисъла при извършване на нарушение на трудовата дисциплина в хипотезата на чл.203, ал.2 от КТ. Доказването му може да се осъществи с всички допустими според ГПК доказателствени средства, в т.ч. признания на страните и свидетелски показания. Трайно установена е и съдебната практика, според която пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и само при косвени доказателства, когато те са несъмнено установени, достоверни и от тях може да се изведе обоснован извод за наличие на главния факт. Прието е, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на пряко, така и на косвено доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК.

В жалбата си касаторът „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, [населено място], излага доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди допуснати от въззивния съд процесуални нарушения: неизпълнение на задълженията по чл.146, ал.2 от ГПК и липса на указания за попълване на делото с доказателства; не обсъждане на релевантните за спора доказателства и обстоятелства, съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК; противорчие с практиката на ВКС, включително и по наказателни дела, че умисълът подлежи на доказване с всички доказателствени средства, не само със свидетелски показания. Навежда довод и за необоснованост на решението поради вътрешно противоречие на мотивите и неяснота. Отправя искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявения иск да бъде уважен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът Р. А. Ч., чрез адвокат П. В., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че решението на въззивния съд е правилно, законосъобразно и постановено въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства; при обсъждане доводите на страните и посочване кои от подлежащите на установяване факти са доказани в производството, с кои от събраните по делото доказателства. По същество моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението на въззивния съд потвърдено. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Софийски градски съд, постановил друго, с което отхвърлил предявения от "ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК" АД срещу Р. А. Ч. иск с правно основание чл.203, ал. 2, предложение първо от КТ, вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 155 529, 48 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неразрешени платежни операции в периода 16.08.2017 г. – 05.09.2018 г., извършени при умишлено неизпълнение на вменените с трудов договор задължения, които ищецът е осъден да възстанови на титуляра на сметката, съгласно решение № 1313/17.07.2019 г. на СГС по т.д. №2479/2018 г. и решение 1235/15.06.2020 на САС по т.д. №895/2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, както следва: за сумата от 16 268,77 лв., считано от 27.05.2020 г. до окончателното ѝ плащане и за сумата от 139 260,71 лв., считано от 22.01.2021г. до окончателното ѝ заплащане.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните по делото били в трудово правоотношение въз основа на трудов договор №4/07.04.1993 и допълнителни споразумения към него, по силата на което от 24.04.2015 г. Р. А. Ч. работила в клона на банката в [населено място] на длъжността "главен експерт фронт офис", а от 07.02.2018г. на длъжността "главен експерт бек офис". На същата било възложено да изпълнява дейности свързани с осчетоводяване на различните банкови операции (съгласно т. 5, съответно т.3 от раздел „Дейности, задължения и отговорности“ на длъжностните характеристики за длъжност 2 „главен експерт фронт офис“ и „главен експерт бек офис“, подписани от ищцата съответно на 27.04.2015 г. и 07.02.2018 г.). При изпълнение на служебните си задължения, ответницата като служител на банката, следвало да идентифицира юридическите лица, включително едноличните търговци, чрез: разпечатване от Търговския регистър на удостоверение за актуално състояние; установяване на законните им представители; проверка наличие на оригинален акт за оправомощаване, когато юридическото лице не се представлява от законните си представители и оригинал на документ за самоличност на лицето.

Съдът констатирал, че с влязлото в сила решение по т.д. №2479/2018г. на Софийски градски съд било установено, че в периода 07.03.2017 г. – 05.09.2018 г. от сметката на ЕТ „М. Карнобатев“ били изтеглени общо 142 000 лв., като подписите в платежните нареждания за извършените банкови операции не били изпълнени от едноличния търговец. Със същото било прието, че съставените 37 платежни нареждания за теглене на парични суми в брой представляват неразрешени платежни операции по сметката на ЕТ „М. Карнобатев“, съобразно дефиницията на чл. 51 ЗПУПС/отм./, респ. чл. 70 ЗПУПС, доколкото не са наредени от ползвателя на платежните услуги или оправомощено от него лице, и за изпълнението им не е дадено съгласие от ползвателя.

Съдът посочил, че между страните по делото не е спорен и факта, че тези платежни операции били осчетоводени от ответника Р. Ч., а банката била осъдена да възстанови стойността им на ЕТ „М. Карнобатев“, заплатена изцяло.

Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които приел за установен механизма на работа в ищцовата банка, според който: клиентите с искания за теглене на пари се обръщали към експерт фронт-офис, където следвало да им бъде изискана лична карта за идентификация. Последната се проверявала за автентичност – по белезите на самата лична карта, а след това и в сайта на МВР. Ако клиентът бил представител на юридическо лице, се правела проверка и в Търговския регистър за това дали лицето все още е управител на дадената фирма. След тези проверки, служителят, обслужващ клиента, пристъпвал към осчетоводяване на операцията. При тегленето се съставяло нареждане – разписка, което се подписвало от служителя и клиента, и с него последният отивал на касата за получаване на заявената сума. При изплащане на заявената сума на касата, служителят правел единствено проверка за редовност на документа за теглене, като нямал задължение, нито извършвал идентификация на лицето носещо нареждането/разписка. Съдът отбелязал, че според свидетеля Сълзица И. касиерът можел, но не бил длъжен да провери документа за самоличност на лицето при изплащане на парите.

Посочените обстоятелства съдът установил и от представените по делото преписи от Правилата за касовата дейност (л.59 и сл. и л.71 и сл.), според които получаването и изплащането на суми от касата на банката ставало само срещу надлежно подписани от клиента и банков служител документи (вносна бележка и нареждане – разписка). Съгласно чл. 49 от същите, изменени с Протокол 14/15.06.2017 г., удостоверяването на самоличността на клиент или негов пълномощник се извършвало от служител обслужване на клиенти. Служителят – касиер, следвало да изплаща сумите след проверка на реквизитите в документа и срещу представен документ за самоличност да подписва и полага печат върху нареждането разписка. При различия, документът се връщал за съставяне на нов. Съдът посочил, че съобразно свидетелските показания, в периода 2017г. – 2018г. касиерът на клона на банката в [населено място] не е правил проверки на самоличността на лицата, на които изплащал парични суми, но приел, че това обстоятелство е ирелевантно за отговорността на ответницата, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 53 ЗЗД работодателят имал право на избор от кого да претендира обезщетение за претърпените от него вреди.

Въззивният съд приел още, че в периода от 07.03.2017 г. до 05.09.2018 г. ответницата, в качеството ѝ на „главен експерт фронт офис“ и „главен експерт бек офис“, е разполагала с права да извършва и осчетоводява всякакви платежни операции, независимо от стойността им, без необходимостта тези операции да бъдат потвърждавани от втори служител на банковия клон. В тази връзка намерил за неоснователно възражението ѝ, че съставеният в края на деня контролен лист се е подписвал от втори служител на банката. Този извод обосновал с целта на контролния лист – да установи евентуални несъответствия в операциите, сумите и наличността в касата, като той нямал отношение към процеса на идентификация на клиентите и извършването на счетоводните операции.

Съдът посочил, че спорният по делото въпрос е за това дали е налице умисъл у ответницата за причинената на ищеца (неин бивш работодател) вреда. В тази връзка приел, че ищецът не е направил опит да докаже психическото отношение на бившия си служител към деянията и техните последици, въпреки че с доклада по делото изрично му било указано, че следва да докаже умишлените противоправни действия на ответника, настъпилите вреди и причинно-следствената връзка между деянието и вредите. Изложил, че разпитаните по делото служители са описали процеса на осчетоводяване и изплащане на сумите, но не и конкретното психическо отношение на ответницата Ч. към този процес и причиняването на вредите на работодателя. Приел, че в хода на производството е останал недоказан факта на умишленото неизпълнение на служебните задължения от ответницата по начина, изискван от закона, съдебната практика и доктрината, тъй като не са установени обективни обстоятелства, доказващи наличието на умисъл. По изложените съображения намерил предявения иск за неоснователен.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Неоснователен е наведеният касационен довод за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения изразяващи се в неизпълнение на задълженията по чл.146, ал.2 от ГПК и липса на указания за попълване на делото с доказателства. Съгласно разясненията дадени в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато такива са въведени от страната, дори съдът да ги прецени като основателни, той не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания на страните относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и указанията, в хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК. В конкретния случай, във въззивното производство касаторът не е въвел възражения за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения свързани с доклада и разпределението на доказателствената тежест. Единственото възражение, направено от въззивника Р. Ч., е било за допуснати нарушения при събиране на доказателствата и отказа на съда да допусне до разпит поисканите с отговора свидетели, по който е налице произнасяне на въззивният съд в определението от разпоредително заседание. При разглеждане на делото и постановяване на въззивното решение съдът не е допуснал процесуални нарушения изразяващи се в неизпълнение на правомощията му като въззивна инстанция.

Въззивното решение е постановено в противоречие с отговора на въпроса за допустимите средства за доказване на умисъла в хипотезата на чл.203, ал.2 от КТ и в противоречие със събраните по делото доказателства. Макар съдът да е възприел същото принципно разрешение за приложимост на нормите на наказателното право по отношение на формите на вина (умисъл и непредпазливост), доколкото не са дефинирани от гражданскоправните разпоредби, той е достигнал до неправилен извод за липса на събрани доказателства относно наличието на умисъл при неизпълнение на трудовите задължения на ответницата. При обосноваването му съдът приел, че разпитаните по делото свидетели не установяват конкретното психическо отношение на лицето към процеса и причиняването на вредата на работодателя, като не е съобразил обстоятелството, че установяването на умисъла може да се осъществи с всички допустими според ГПК доказателствени средства, както чрез преки, така и само при косвени доказателства, когато те са несъмнено установени, достоверни и от тях може да се изведе обоснован извод за наличие на главния факт.

Допуснатото нарушение на процесуалния закон е довело до необоснованост на въззивното решение и съобразно чл.281, т. 3 ГПК съставлява основание за отмяната му. Тъй като процесуалните нарушения не са съществени и не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция (аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК).

Фактическата обстановка е безспорно установена по делото: Страните са били в трудово правоотношение въз основа на трудов договор №4/07.04.1993 и допълнителни споразумения към него, по силата на което от 24.04.2015 г. Р. А. Ч. работила в клона на банката в [населено място] на длъжността "главен експерт фронт офис". Съгласно длъжностната характеристика за същата, при изпълнение на служебните си задължения, ответницата следвало да осъществява контрол и координация върху цялостния процес по обслужване на клиентите на фронт офиса – работата и въвеждането на данни в счетоводната система, изготвянето, комплектуването и подписването на необходимите банкови документи, съхраняването и класирането на съответните екземпляри от клиентските досиета; ежедневен контрол върху извършваните банкови операции; да проверява и отстранява допуснати грешки в процеса на работа.

От 07.02.2018г. същата заела длъжността "главен експерт бек офис", като при изпълнение на служебните си задължения следвало да организира и ръководи цялостната счетоводна дейност на банковия клон; организира, ръководи и контролира касовата дейност на клона; следи и контролира правилното осчетоводяване на извършените транзакции и операции; проверява въведените в счетоводната система данни и суми, проверява наличността на необходимите документи за операцията и правилното им попълване; да не потвърждава съответната операция при установено несъответствие; да отговаря за верността на създадените в клона счетоводни регистри.

С оглед на така установеното и възложените ѝ функции, ответницата имала право да извършва и осчетоводява всякакви операции, независимо от стойността им, без необходимост от потвърждаването им с втори подпис от друг служител на банката. При осъществяване на банковите операции Р. Ч. имала задължение и за идентификация на клиентите на банката, като по отношение на юридическите лица и еднолични търговци същата се извършвала чрез: проверка в Търговския регистър на актуалното състояние; установяване на законните им представители; проверка наличие на оригинален акт за оправомощаване, когато юридическото лице не се представлява от законните си представители и оригинал на документ за самоличност на лицето, който следвало да бъде проверен ръчно и в сайта на МВР. Документът следвало да бъде сканиран, разпечатан и предоставен на клиента, който собственоръчно да изпише имената си и да се подпише върху копието под текста „Вярно с оригинала“.

В периода от 07.03.2017 г. до 05.09.2018 г. Р. Ч. осчетоводила 37 платежни нареждания за теглене на парични суми в брой от сметката на ЕТ „М. Карнобатев“, въз основа на които били изтеглени общо 142 000лв. Всички те били включени в съставените ежедневни контролни листи.

С влязло в сила решение по т.д. №2479/2018г. на Софийски градски съд (постановено при участие на Р. А. Ч. като трето лице-помагач) било установено, че подписите в посочените платежни нареждания за извършените банкови операции не били изпълнени от едноличния търговец. Същите представлявали неразрешени платежни операции по сметката на ЕТ „М. Карнобатев“, съобразно дефиницията на чл. 51 ЗПУПС/отм./, респ. чл. 70 ЗПУПС, доколкото не били наредени от ползвателя на платежните услуги или оправомощено от него лице, и за изпълнението им не е дадено съгласие от ползвателя. С решението банката била осъдена да възстанови стойността им, ведно със законната лихва, на ЕТ „М. Карнобатев“, която била заплатена изцяло, както следва: на 27.05.2020г. – 16 268,77лв. и на 22.01.2021г. – 139 260,71лв.

Обстоятелствата във връзка с реда за идентификация на клиентите на банката и за осчетоводяване на операциите се установяват и от показанията на разпитаните пред въззивния съд свидетели Ж. Д. Д. и С. С. И., които съдът кредитира при условията на чл.172 от ГПК. От съвкупния им анализ се установява, че идентификацията на клиентите на банката се осъществявала от служителите „експерт фронт-офис“ по подробно разписаните правила, като личните карти на лицата се проверявали в сайта на МВР, а представителството на юридическите лица и едноличните търговци – в Търговския регистър. След като се установяла самоличността на лицето, служителят който го обслужвал пристъпвал към осчетоводяване на исканата операция: ако е теглене, се съставяло нареждане-разписка с необходимото съдържание (което можело да се генерира от системата на банката или да е предварително изготвено от клиента). Документът се предоставял на клиента за подпис, след което се подписвал и от служителя. С този документ клиентът отивал на касата на клона, където му се изплащала сумата посочена в нареждането. При плащането касиерът проверявал редовността на документа (наличието на реквизити и подписи), но не и самоличността на лицето. При издаване на нареждането-разписка операцията била осчетоводена, но непотвърдена. Окончателното осчетоводяване се извършвало след получаване на паричната сума от клиента, извършване на опис на купюрня строеж от касиера и потвърждаване на плащането. След окончателното осчетоводяване на операцията било невъзможно нейното коригиране. Възможно било анулирането ѝ преди лицето да е подписало платежното нареждане. От показанията се установява още, че в края на всеки работен ден лицата извършвали счетоводни операции разпечатвали контролен лист, в който описвали извършените операции и се проверявало съответствието му със съставените документи. Последните се подреждали хронологично и се предавали за втори контрол от друг служител, определен с нарочна заповед. В следващ работен ден вторият служител правел извадка на контролния лист на съответния служител от счетоводната система и проверявал дали е налице съответствие с посочената в листа контролна сума. Тази проверка била гаранция, че служителят предал листа не е извършвал други операции след съставянето му и това е окончателният лист за деня. Проверката обхващала още наличността на всички документи и хронологичната им подредба, след което същите се предавали за архив. Описаният механизъм на работа съответства на представените по делото преписи от Правилата за касовата дейност и Правилата за идентификация на клиентите на банката.

Съгласно разпоредбата на чл.203 от КТ работникът или служителят отговаря имуществено за вредата, която е причинил на работодателя, а когато същата е причинена умишлено или в резултат на престъпление, отговорността се определя от гражданския закон (ал.2). По приложението на посочената разпоредба е налице трайно установена практика на ВКС, в която е прието, че липсата на влязла в сила присъда не изключва отговорността по чл. 203, ал. 2 КТ, тъй като вредата може да е причинена от работника умишлено, без деянието да съставлява престъпление (така решение № 116/15.05.2013г. по гр.д №745/2012г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 215/26.05.2015 по гр.д.№ 234/2015г. на ВКС, ІV г.о.).

За да бъде ангажирана отговорността на работника или служителя по реда на чл.203, ал.2 от КТ, е необходимо за работодателя да е настъпила вреда, същата да е причинена умишлено, както и да е налице пряка причинна връзка между деянието и вредата. Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Дали е налице умисъл в неговите две разновидности (пряк или евентуален), или се касае до непредпазливост (съзнавана или несъзнавана), се определя от обективните обстоятелства.

В конкретния случай, от събраните по делото доказателства се установява настъпилата за банката вреда, изразяваща се във възстановяване на ЕТ „М. Карнобатев“ на сумата от 142 000лв., изтеглени от неговата сметка посредством неразрешени платежни операции, ведно със законната лихва върху нея (в общ размер от 155 529,48лв.). Платежните операции били осчетоводени от ответницата Р. А. Ч. като служител на банката/ищец, при неизпълнение на вменените ѝ задължения за идентификация на клиентите (лицето подписало процесните платежни нареждания), както и за надлежното съставяне на документите необходими за валидното осчетоводяване на банковите операции (подписването им от титуляра на сметката или упълномощено от него лице). От събраните по делото доказателства, следва да се приеме, че Р. Ч. е извършила процесните счетоводни операции при съзнателно неизпълнение на вменените ѝ задължения, като е предвиждала последиците и вредоносния резултат за работодателя, с оглед заеманата от нея позиция в банката и възложените ѝ трудови функции за: организация на цялостната счетоводна дейност на банковия клон; организация, ръководство и контрол на касовата дейност на клона; контрол на правилното осчетоводяване на извършените транзакции и операции; проверка на въведените в счетоводната система данни и суми, наличността на необходимите документи за операцията и правилното им попълване; задълженията ѝ за идентификация на клиентите на банката по подробно разписаните правила. От обстоятелствата за броя на осъществените операции (37), продължителния период от време на извършването им (година и пет месеца), както и осъществяването им по отношение на един и същи клиент на банката, следва извода, че същата е допускала възможността за настъпване на последиците и вредоносния резултат. Посочените обективни данни обосновават извода, че извършеното от Р. Ч. деяние е осъществено при евентуален умисъл. Налице е и пряка причинна връзка между вредата и поведението на лицето извършило неразрешените платежни операции по сметката на ЕТ „М. Карнобатев“.

Неоснователен е довода за изключване на отговорността на ответницата, поради участие на трети лица в процеса по извършване на неразрешените банкови операции (необходимостта от втори подпис на служител на банката за осчетоводяването им и неизпълнение на задължението за идентификация на клиентите от касиера на банковия клон), доколкото съобразно разпоредбата на чл.53 от ЗЗД работодателят има право да избере срещу кого от деликвентите (ако са повече от един) да предяви иска за обезщетяване на претърпените от него вреди.

С оглед на изложеното и наличието на елементите от фактическия състав на чл.203, ал.2 от КТ, предявеният иск е основателен. На основание чл.293, ал.2 от ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което същият да бъде уважен.

Предвид основателността на иска за главницата, основателна е и акцесорната претенция за законната лихва от датата на възстановяване на сумите, на основание чл.84, ал.3 от ЗЗД, както следва: за сумата от 16 268,77лв., считано от 27.05.2020г. и за сумата от 139 260,71лв., считано от 22.01.2021г. до окончателното им изплащане.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и направеното искане Р. А. Ч. следва да бъде осъдена да заплати на „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, [населено място] сумата от 10 704,37лв., представляваща направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение ( определено по реда на чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ) и държавна такса (от които: 6 963,79лв. – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. пред първостепенния съд; 300лв. – юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд и 3 440,58лв. – разноски за касационното производство).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №1491/06.12.2022г. по в.г.д.№2187/2022г. на Софийски апелативен съд, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Р. А. Ч. да заплати на „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, [населено място] сумата от 155 529, 48 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неразрешени платежни операции в периода 16.08.2017 г. – 05.09.2018 г., извършени при умишлено неизпълнение на вменените с трудов договор задължения, които ищецът е осъден да възстанови на титуляря на сметката, съгласно решение № 1313/17.07.2019 г. на СГС по т.д. №2479/2018 г. и решение 1235/15.06.2020 на САС по т.д. №895/2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, както следва: за сумата от 16 268,77 лв., считано от 27.05.2020 г. до окончателното ѝ плащане и за сумата от 139 260,71 лв., считано от 22.01.2021г. до окончателното ѝ заплащане.

ОСЪЖДА Р. А. Ч. да заплати на „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ АСЕТ БАНК“ АД, [населено място] сумата от 10 704,37лв., представляваща направените по делото разноски.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: