Придобиване по давност на държавен имот при учредено право на строеж

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 150

София, 06.03.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: Веселка Марева

Емилия Донкова

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдията Емилия Донкова гр. д. № 4219/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С определение № 4041 от 04.09.2025 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 234 от 27.06.2024 г. по въззивно гр. д. № 8/2024 г. на Софийски окръжен съд, по касационната жалба на Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представлявана от Областния управител на Софийска област. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 168 от 11.10.2023 г. по гр. д. № 483/2023 г. на Ботевградски районен съд, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по предявен от Е. И. С. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че е собственик по наследство на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], вилна зона „Ч.“, с площ 1 081 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, с номер по предходен план *, кв. 7, парцел *, при описани съседи.

Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което да се отхвърли предявения положителен установителен иск. В съдебно заседание не взема становище.

Ответникът по касация Е. И. С. в отговора на касационната жалба е изложил съображения за неоснователност на същата. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че обжалваното решение е правилно по своя резултат, независимо от изложените мотиви, поради което следва да бъде оставено в сила. В писмени бележки е посочил, че учреденото в полза на наследодателя му И. С. П. право на строеж е било погасено по давност поради неупражняването му в срок. Установената от ищеца фактическа власт върху процесния имот е като върху свой собствен, а не като държане за държавата. Същият е придобил собствеността с изтичането на давностния срок на 01.01.2018 г. Считано от 01.06.2006 г. с §1 от ЗД ЗС е спряно течението на давността, което спиране е отпаднало от 08.03.2022 г. с обявяване на текста за противоконституционен с решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г. Предвид обявената противоконституционност и на §2 ЗД ЗС, то придобивна давност е текла и в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Не съществува пречка за течението на давността и от 08.03.2022 г. (когато влиза в сила решението на КС).

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът Е. И. С. е син на И. С. П., починал на 12.03.1996 г. Същият е оставил за наследници по закон и съпруга-П. Г. С. и дъщеря В. И. П.. С договор за продажба на наследство от 05.03.2003 г. П. Г. С. е продала на ищеца цялото си наследство- права и задължения, останали й от съпруга й, а В. И. П. се е отказала от същото. Наследодателят е придобил по давност правото на собственост върху процесния имот, чрез упражнявано владение от 1970 г., когато му е бил предоставен за ползване като пустеещо място. Същевременно, при изложението на обстоятелствата, на които се основава иска, е посочено, че през 1989 г. му е било отстъпено възмездно право на строеж от държавата за построяване на вилна сграда. След неговата смърт ищецът е продължил да упражнява фактическа власт върху имота, който е считал за свой собствен.

В отговора на исковата молба ответникът е възразил, че както наследодателят на ищеца, така и самият ищец не са могли да придобият по давностно владение в процесния период от време имот, който е държавна собственост. Върху същия е било отстъпено право на строеж през 1989 г. от държавата в полза на И. С. П..

По делото е установено следното:

Видно от договор от 07.06.1989 г., сключен между Общински народен съвет-Ботевград и И. С. П., със същия в полза на наследодателя на ищеца е отстъпено право на строеж върху държавна земя: парцел * в кв.7 по плана на вилна зона „Ч.“, край Ботевград, за вилни нужди.

От скица на поземлен имот от 09.11.2021 г., издадена от СГКК-СО, се установява, че поземленият имот, върху който е отстъпено право на строеж е идентичен с поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], вилна зона „Ч.“. Според съдебно-техническата експертиза за процесния имот до 1987 г. няма документи, установяващи собствеността и статута му. През 1987 г. за процесния имот е отреден парцел * в кв. 7 по плана на вилна зона „Ч.“. От извършената проверка от вещото лице в ОС „Земеделие“-гр. Ботевград се установява, че не са налице данни за внасянето на имота в ТКЗС, за заявени реституционни претенции по отношение на същия, съответно за възстановяването му по реда на ЗСПЗЗ. Експертизата установява, че правото на строеж не е реализирано.

Имотът е актуван като държавен с Акт за държавна собственост № 3033 от 22.07.1988 г., в който е посочено, че е отреден по регулационния план на в. з. „Ч.“ от 1987 г. за държавен на основание т. 5 от 404 РМС от 1981 г., бивш собственик АПК. Отразено е, че е предоставен за оперативно управление на Общински Народен съвет - Ботевград, както и че е отстъпено право на строеж в полза на И. С. П.. Впоследствие, през 2018 г. е съставен акт за частна държавна собственост № 5381/13.04.2018 г.

От показанията на разпитаните по делото свидетели М. Т. К. и В. П. С. се установява, че първоначално имотът е стопанисван от родителите на ищеца, след което той е ползван единствено от него, като последният не е имал спорове с други лица.

Съгласно приложеното писмо от 27.01.2016 г., издадено от отдел „Местни данъци и такси“ при Община Ботевград, се установява, че за процесния имот има подадени две данъчни декларации по реда на чл. 14, ал. 1 ЗМДТ, а именно: първата е с вх. № 419 от 12.02.1998 г. и е подадена от П. Г. С., в която са посочени наследниците на съпруга й И. С. П., като е създадена данъчна партида, която е закрита на 31.12.2010 г. Втората данъчна декларация е подадена от ищеца на 25.10.2010 г., като в нея при описание на основанието за придобиване е цитиран договора за отстъпване право на строеж от 1989 г.

Първоинстанционният съд е приел, че ищецът се намира в процесния имот и го държи на основание отстъпеното право на строеж в полза на баща му от 07.06.1989 г. до сега. Въз основа анализ на гласните доказателства е приел, че липсват данни за манифестиране от негова страна, че владее имота като собствен. Изложил е съображения, че имотът не е могъл да се придобие по давност, тъй като пречка за придобиване правото на собственост чрез посочения придобивен способ представлява нормата на чл. 86 ЗС. Ирелевантно е обстоятелството на упражняване на фактическа власт върху имот държавна или общинска собственост за период до 01.06.1996 г., от който момент влиза в сила изменението на горецитираната норма. Със ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 1 юни 2006 г.) е въведен мораториум върху придобиването по давност на недвижими имоти частна държавна и частна общинска собственост, който е удължаван до 31.12.2022 г. Предвид нормативните ограничения за придобиване на правото на собственост и съществуващите законни пречки не е изтекъл изискуемия се давностен срок.

Въззивният съд е приел, че през периода от 1970 г. до настоящия момент фактическата власт върху процесния имот е упражнявана първоначално от наследодателя на ищеца, а след неговата смърт през 1996 г. от самия ищец. За периода преди 1987 г. липсват данни за статута и титулярството на правото на собственост върху имота. Не се установява, че държавата е била негов собственик към този момент, поради което не е била приложима нормата на чл. 86 ЗС. Наследодателят на ищеца е придобил правото на собственост на основание придобивна давност през 1980 г. Към момента на съставяне на акта за държавна собственост имотът е принадлежал на И. С. П., като не са ангажирани доказателства за надлежното му отчуждаване в полза на държавата. Изложил е и съображения, че този акт не легитимира държавата като собственик на процесния имот, тъй като в него е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ. Направил е заключение, че през 1989 г. правото на строеж е учредено от несобственик – държавата и сключеният договор не представлява основание за прехвърляне на същото в полза на наследодателя на ищеца.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния материалноправен въпрос: „следва ли да бъде съобразена забраната на чл. 86 ЗС /в ред. от 16.11.1951 г. до 19.04.1996 г./ за придобиване по давност на вещи социалистическа собственост, а впоследствие държавна или общинска собственост, както и спирането на давността за придобиване на държавни и общински имоти- параграф 1 ДР на ЗДЗС /бр. 46 от 2006 г./, когато се преценява дали е изтекъл изискуемия се срок за придобиване на право на собственост по давност“.

По така поставения въпрос трябва да се даде следният отговор:

При преценка дали е изтекъл изискуемия се срок за придобиване по давност на право на собственост върху имот държавна или общинска собственост, следва да бъде съобразена забраната на чл. 86 ЗС /в ред. от 16.11.1951 г. до 19.04.1996 г./, както и спирането на давността за придобиване на държавни и общински имоти- параграф 1 ДР на ЗДЗС /бр. 46 от 2006 г./.

Нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване по давност на недвижим имот е приложима при условие, че не е налице законова забрана за постигане на този правен резултат. Такава забрана е била въведена с чл. 86 ЗС /първоначална редакция и до изменението й с публикацията в ДВ, бр. 31 от 1990 г. /, според която не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост, а впоследствие - държавна или общинска собственост. Според допълнението на разпоредбата, публикувано в ДВ, бр. 33 от 1996 г., ограничението се отнася само за вещи - публична държавна или общинска собственост. Давността за придобиване на държавни и общински имоти, обаче, е спряна съгласно § 1 от ДР на ЗДЗС /ДВ, бр. 46 от 2006 г. /, считано от 31.05.2006 г.

В цитирания смисъл са решение № 310 от 10.12.2012 г. по гр. д. № 243/2012 г. на ВКС, първо г. о., решение № 474/13.01.2011 г. по гр. д. № 693/2010 г. на ВКС, второ г. о., и други, които следва да намерят приложение за разрешаване и на настоящия спор.

По касационната жалба.

За да признае претендираното от ищеца право на собственост на въведеното придобивно основание: наследствено правоприемство от И. С. П., който се е легитимирал като собственик на основание придобивна давност, изтекла в негова полза в периода 1970 год.-1980 год., въззивният съд е направил фактически и правни изводи, които не са съобразени със съществуващата забрана на чл. 86 ЗС /в ред. от 16.11.1951 г. до 19.04.1996 г./. Въпросът е относим към решаващите изводи на въззивния съд, че в полза на наследодателя на ищеца е изтекла придобивна давност. На първо място следва да се посочи, че по делото не е доказано, че в негова полза е било предоставено право на ползване върху процесния имот като изоставена и пустееща земя съгласно Постановление № 21 на ЦК на БКП и Министерския съвет от 31.03.1963 год. /ДВ, бр. 11 от 1963 год./, каквито са твърденията на ищеца в исковата молба.

От събраните доказателства се установява по безспорен начин, че фактическата власт върху имота е установена като държане от И. С. П. въз основа на отстъпеното му право на строеж върху държавна земя с договора от 1989 год. Съгласно трайната съдебна практика, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Единствено когато държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. За да се приеме обаче, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец. Горното следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. В такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че тя е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. Осъществяването на тази промяна не е доказана в конкретния случай.

Не може да се приеме тезата на ответника по касация, че поради неупражняване на правото на строеж в петгодишен срок, същото е погасено по давност и фактическата власт на ищеца, установена през месец март 1996 год., е нямала характеристиките на държане. В този случай също е необходимо доказване превръщането на държането във владение, каквото не се установява. Промяната в намерението и обективиране на намерение за своене е изразено едва с настоящата искова молба, на което ответникът - държавата се е противопоставил, поради което и не е налице релевантно по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС владение годно за придобиване на собственост. За да може да започне да тече придобивна давност е необходимо да се докаже изява на намерението за своене. Такава не се установява от представените писмени доказателства. В подадената данъчна декларация от ищеца като придобивно основание е посочено именно отстъпеното право на строеж от държавата, а молбата за снабдяване с констативен нотариален акт от 2016 г. е била изпратена до община Ботевград.

Неоснователни са доводите в писмената защита на ответника по касация, че ищецът е придобил собствеността с изтичането на давностния срок на 1.01.2018 г. Действително, не съществува нормативна пречка за течението на давностния срок, считано от 01.06.1996 г., в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., както и след 08.03.2022 г., с обявяване текста на §1 от ЗД ЗС за противоконституционен, до датата на предявяване на исковата молба на 20.03.2023 г., но с оглед изложените по-горе съображения осъществяваната от ищеца фактическа власт не е имала характеристиките на владение.

Предвид изложените съображения следва да се приеме, че въззивният съд необосновано е приел, че наследодателят на ищеца е владял процесния имот в десетгодишен срок от време, поради което е осъществен фактическия състав на въведеното придобивно основание. С оглед на горното, като е отменил първоинстанционното решение, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като вместо него се постанови ново по същество, с което се отхвърли предявения иск. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Предявеният положителен установителен иск подлежи на отхвърляне.

Неоснователен е и предявеният при условията на евентуалност отрицателен установителен иск, че процесният имот не е държавна собственост. Не е оборена материалната доказателствена сила на актовете за държавна собственост, с оглед на което не може да бъде отречено съществуването на право на собственост в полза на държавата.

С оглед изхода на делото ответникът по жалба трябва да заплати на касатора сума в общ размер от 117,60 евро, с левова равностойност 230 лева, от която 100 лв. /разноски за първоинстанционното производство/, 100 лв. /за производството пред въззивната инстанция/ и 30 лв. /за касационното производство/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о. Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 234 от 27.06.2024 г., постановено по въззивно гр. д. № 8/2024 г. на Софийски окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. И. С. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът е собственик по наследство и давностно владение в периода от 1970 г. до датата на предявяване на исковата молба на 20.03.2023 г., на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], Софийска област: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], вилна зона „Ч.“, с площ 1 081 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, с номер по предходен план *, кв. 7, парцел *, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, както и за признаване за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че описаният по-горе поземлен имот с идентификатор *** не е собственост на Държавата.

Осъжда Е. И. С. от [населено място], [община], да заплати на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, представлявана от Областния управител на Софийска област, със съдебен адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 6, сума в общ размер 117,60 евро, представляваща разноски за всички съдебни инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.