Намаляване на присъдата за умишлен палеж на автомобили в Плевен

Текстът на акта

Ключови фрази

Умишлен палеж в това число и квалифицираните състави, палеж чрез взрив * палеж на имущество на значителна стойност * косвени доказателства и косвено доказване * предмет на доказване * намаляване на наказание * веществени доказателства * индивидуализация на наказание

12

Р Е Ш Е Н И Е

№ 336

гр. София, 10.06.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари през 2024 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА
ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Даниела Машева разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1123 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подс. Ж. Б. срещу решение № 109 от 26.09.2023 г. по ВНОХД № 346/2022 г. на Великотърновския апелативен съд.

С жалбата са заявени трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, като се настоява, че решението е основано на предположения и липса на преки доказателства; че то пренебрегва информационни източници по делото и въвежда за пръв път нови факти, свързани с престъплението, които не са били предявени на подсъдимия по надлежния ред. Настоява се, че актът е вътрешно противоречив, а отделно от това пренебрегва съществени пропуски на прокурора при изготвянето на обвинителния акт. Размерът на наложеното наказание е оспорен с аргументи за проявена необективност от страна на съда при оценката на отегчаващите отговорността обстоятелства и декларативност на подхода при утвърждаване на определената от първостепенния съд санкция. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд или за оправдаване на подс. Б..

В две допълнения към жалбата, подадени в срока по чл. 351, ал. 4 НПК, са изложени допълнителни съображения в полза на всяко от касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 2 и 3 НПК, като е направено алтернативно искане – за смекчаване на наложеното наказание.

В съдебното заседание пред настоящия състав всеки от защитниците на подс. Б. – адвокатите И. И. и И. С. подържа касационната жалба и допълненията към нея, както и направените алтернативни искания. Адв. И. настоява, че е допуснат сериозен порок в дейността на въззивния съд, свързан с третиране на защитната реч на Б. като доказателствен източник. Адв. С. на свой ред заявява становище, че множеството съществени процесуални нарушения в дейността на въззивния съд са довели до неправилно прилагане на материалния закон. Акцент поставя на липсата на мотиви относно приетото от въззивния съд наличие на поръчителство от страна на лицето Б. Г..

Представителят на Върховната прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила като правилно, законосъобразно и обосновано от доказателствата по делото.

Подсъдимите Б. и В., както и защитникът на В., редовно уведомени за датата и часа на съдебното заседание, не вземат лично участие в него.

Частните обвинители и граждански ищци Г. Й. У., А. Й. У., Д. Д. В. и З. Й. Й., както и техните повереници, редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание и не вземат отношение по касационната жалба.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 25 от 26.09.2022 г., постановена по НОХД № 513/2021 г., състав на Плевенския окръжен съд е признал подсъдимия Ж. А. Б. за виновен в това, че на 24.06.2020 г. в гр. Плевен и в съучастие с В. С. В. е запалил имущество със значителна стойност – лек автомобил „БМВ 640 Д Х Драйв“ с рег. № * *** ** на стойност 28 500 лева, собствен на „У. Л.“ ЕАД, като пожарът се е разпрострял върху друго имущество със значителна стойност – лек автомобил „Фолксваген Поло“ на стойност 1400 лева, собствен на Д. Д. В.; лек автомобил „Додж Калибер“ на стойност 5 700 лева, собствен на З. Й. Й.; лек автомобил „Ауди А4 Авант“ на стойност 4 945 лева, собствен на Г. И. Д. и С. Н. Д. и лек автомобил „Фолксваген Пасат“ на стойност 5 100 лева, собствен на Г. Й. У. и А. Й. У., като от деянието са последвали значителни вреди в общ размер на 45 645 лева, поради което и на осн. чл. 330, ал. 3 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от девет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. На осн. чл. 59, ал. 1 НК съдът е приспаднал и е зачел времето на предварителния арест на Б..

Със същата присъда вторият подсъдим по делото – В. С. В. е признат за невиновен в това на 24.06.2020 г. в гр. Плевен и в съучастие като помагач с Ж. Б. умишлено да е улеснил последния при извършването на горепосоченото престъпление, поради което и на осн. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 330, ал. 3 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 НК.

С тази присъда и на осн. чл. 45 ЗЗД подс. Б. е осъден да заплати обезщетение на всеки от гражданските ищци по делото обезщетение за понесени имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на увреждането, както и да заплати направените по воденето на делото разноски, вкл. и от гражданските ищци и частните обвинители и държавна такса върху размера на присъдените обезщетения. С присъдата е извършено и разпореждане с веществените доказателства по делото.

С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като подс. Б. е оправдан по обвинението за това да е извършил вмененото му престъпление в съучастие с В. С. В., респ. досежно връзката с чл. 20, ал. 2 НК. В останалата й част присъдата е потвърдена.

Касационната жалба срещу този акт е неоснователна по отношение на основните, съдържащи се в нея и в допълненията към нея възражения за съществени процесуални нарушения. Неоснователни съответно са и съпътстващите тези възражения искания.

Вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите относно извършеното престъпление и неговия автор е основано на правилно лансирани в по-голямата им част и разумни аргументи, основаващи се на доказателствено установени факти относно процесните събития, като липсва неточна или погрешна интерпретация на доказателствата, установяващи тези факти.

Неоснователно се твърди в основната жалба, че осъждането на Ж. Б. е базирано на предположения. Както ВКС нееднократно е посочвал в практиката си, предположението и несигурният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формиране на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение, като се основават на субективна оценка и субективен опит, а не на обективна информация. В случая въззивният съд е приел, че изводите му относно инкриминираните събития и персоналното участие на подсъдимия в тях имат своето легитимно основание в наличните доказателства, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора, като е аргументирал позицията си именно с оглед на съдържанието на тези доказателства, а не чрез логически факти, изведени по пътя на вероятностни съждения. Ползвани са в тази насока: фактът, че към 24-ти юни 2020 г. подс. Б. е бил единственият, който е имал достъп до управлението на лекия автомобил на намиращият се извън страната по същото време И. Б.; фактът, че ден преди това той е помолил Б. да му позволи да ползва автомобила на 24-ти юни, макар да е имал личен автомобил, с който само два дни по-рано е пътувал до гр. Плевен; фактът, че е представил пред Б. фалшив претекст за пътуването си до Плевен; регистрираното движение на този автомобил в гр. Плевен в деня на престъплението и преминаването му през намиращото се до болница „С. и м.“ кръгово кръстовище около два часа преди пожара в посока към болницата и преминаването му отново през същото място в обратната посока около пет минути след палежа и с висока скорост, непропускайки стъпил на пешеходна пътека пешеходец; данните от извадките от АИС „Пътна карта“ за движението на двата автомобила – „Фолксваген Пасат“ с рег. № * ** ** ** и л.а. БМВ с рег. № * ** ** ** на датите 22-ри и 24-ти юни 2020 г. в гр. Плевен, вкл. и в района на болница „С. и м.“; фактът на съвпадащите маршрути в града, по които са минали посочените два автомобила на тези две дати; установеният пръстов отпечатък, оставен от Б. върху скоростния лост на л.а. „Фолксваген Пасат“; фактът, че когато подсъдимият е взел автомобила на Б., в този автомобил се е намирал бял защитен гащеризон с качулка, който след деня на престъплението е липсват от колата; това, че охранителните камери в района на болница „С. и м.“ в гр. Плевен са заснели в деня на престъплението облечен в бяло, наподобяващо гащеризон облекло и с качулка на главата човек, който минута след като е отишъл до задната част на установения на паркинга на болницата лек автомобил БМВ с рег. № * ** ** ** и навеждайки се към него, е извършил действия в задната му част, по-малко от минута след което е започнал пожара именно от към в тази част на автомобила; резултатите от пожаро-техническата експертиза, показали, че причината за пожара не е техническа, а е свързана с обливане на задната част на корпуса на автомобила със запалителна течност; фактът на установените при извършеното след престъплението претърсване на прилежащото към апартамента на подс. Б. избено помещение непълна туба с бензин и найлонов плик с маркуч в него, от който е изтичала такава течност, макар че личният автомобил на подсъдимия е бил с дизелов двигател и не е установена на мястото техника, работеща именно с бензин.

По същество въззивният съд е приел, че този комплекс от косвени факти е организиран като непротиворечиво цяло и без съмнение обосновава обвинението и позволява утвърждаване на осъдителните изводи на първата инстанция. Изводът е правилен, защото не се касае за вероятностно установени факти, нито за недоказани или противостоящи си такива. И това, наред с техния обем и съдържание, е обединяващият и укрепващият ги компонент, който прави изводите и увереността на въззивния съд обосновани с нужната степен на достоверност и убедителност.

Нищо по-различно като заключение не налага липсата на нарочни съдебни усилия за изследване на причината за посещението на подсъдимия в гр. Плевен на 22.06.2020 г., заради която защитата настоява, че решението почива на предположения. Преценена в контекста на цялостната аргументация на въззивния съд, тази липса не се явява проява на субективизъм, като добре обоснована е връзката на това посещение на подс. Б. в гр. Плевен преди престъплението с подготовката на неговото извършване. Липсата на съдебни усилия по установяване на възможността да е съществувал и друг повод за това посещение сама по себе си, нито в контекста на ползваните доказателства, не би могла да разколебае съдебните изводи и да създаде вероятност за случайно комбиниране на факти.

Според адв. Н. въззивният съд е нарушил забраната за основаване на съдебния акт на предположения и като не е съобразил липсата на установена по пътя на компютърно-техническото експертно изследване комуникация (телефонни разговори, комуникация през Интернет или чрез компютърна мрежа) между Б., В. В. и Б. Г..

Липсва логическа обвързаност между така приведения аргумент и поддържаната чрез него теза, защото установеният чрез посочената експертиза факт не свидетелства за нищо друго, освен сам за себе си. Той не означава доказано по несъмнен начин отсъствие на такава комуникация между посочените лица, а единствено и само, че такава не е била водена чрез установените и изследвани по делото технически средства, които не изчерпват нито средствата, нито комуникационните способи за осъществяване на контакт между тях. Затова липсата на позоваване на посоченото експертно заключение не е способна да компрометира дейността на въззивния съд, нито да опровергае осъдителните негови изводи и логическата връзка между тях и приведените в тяхна подкрепа доказателствено обосновани аргументи, нито пък да отнеме от тяхната достатъчност за изграждане на несъмнен извод в полза на обвинението срещу Б..

Ако е налице недостатък в доказателствената дейност на въззивния съд, той е свързан с неправилната преценка за процесуална недопустимост на част от представените от обвинението информационни източници. Но този недостатък е в полза не на обвинението, а е в интерес на подсъдимия. Касае се за отказът на въззивния съд да третира като част от доказателствената маса направената от свид. М. с личния му мобилен телефон снимка на установени в дома на подсъдимия маратонки и рисунъка на техните подметки, съответно и заключението на трасологическата експертиза, установила сходство между така заснетия рисунък и установената при огледа на местопроизшествието релефна следа от подметка върху почвата в близост до паркинга на болница „С. и м.“. Съдебният отказ е мотивиран с това, че маратонките не са иззети като веществени доказателства по делото, а снимката на техните подметки не е направена в съответствие с процесуалния регламент.

Принципно вярно е, че за да се ползват като доказателствени средства, фотоснимките следва да са изготвени в законоустановена хипотеза, по реда и от органите, посочени в закона. Но когато те са изготвени извън процесуалния регламент, вкл. и когато се касае до случайни снимки, допустимостта за ползването им в доказателствения процес не може отнапред и с механична лекота да се изключи. Такъв материал не би могло да се ползва като доказателствено средство, но във всеки отделен случай следва старателно да се обмисли възможността той да бъде ползван като веществено доказателство, като в тази връзка е необходимо да се изследват и анализират обстоятелствата по създаването му, за да се прецени неговата допустимост. Ако тези обстоятелства са свързани с оправдано от действителен и значим обществен интерес нарушаване на защитени от закона права, не би могло отнапред да се изключи възможността за ползване на съответния материал за нуждите на доказването в наказателно производство. Спецификите при създаването му единствено биха наложили проверка за автентичност, за да се установи дали той възпроизвежда документираното пълно, точно и без манипулации в съдържанието. Такъв подход би бил в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, която изисква във всеки подобен случай да се вземе предвид естеството и тежестта на нарушението и степента, в която то може да се отрази на достоверността на доказателствения материал и на тази база да се обмисли „дали допускането или изключването на съответното доказателство ще съответства по-пълно на разумния баланс между интереса (обществен и на подсъдимия) съдебното решение да се основава само на законосъобразно придобити доказателства и интереса (обществен и на пострадалия) от ефективна борба с тежките престъпления и разобличаване на извършителите им“ (дело El Haski v. Belgium § 84 - 86). В този именно контекст въззивният съд е следвало да обсъди възможността за ползване на представените от свид. М. снимки, съответно и изводите на трасологичната експертиза, вместо лаконично и напълно декларативно да отрече тази възможност.

Коментираният пропуск в дейността на въззивния съд няма качествено влияние върху заключението му, че липсата на преки доказателства в случая се компенсира от наличните косвени такива, количественото натрупване на които формира стройна и логически издържана последователност, правеща изводът относно процесните събития единствено възможен. За това липсата на преки доказателства не е повлияла успеха на доказателствения процес и още по-малко може да се изтъкне като недостатък в съдебната аргументация, както се настоява в жалбата. Наличието на преки доказателства не е въздигнато от закона в абсолютна предпоставка за успеха на доказването. За това, когато са налични косвени доказателства в обем и със съдържание, изграждащи последователна и стройна верига от факти, която изключва всяка възможност за случайното им комбиниране, както е в настоящия случай, липсата на преки доказателства не е пречка пред установяването на деянието и на дееца.

Отказът на въззивния съд да сподели съдържащата се в присъдата констатация, че Б. и преди престъплението се е занимавал с поръчкови палежи не противоречи на извода му, че в конкретния случай този подсъдим е извършил такова престъпление и не създава вътрешно противоречие в решението, както е счел адв. Н.. Парадоксална би била подкрепата на предложената от защитника логическа аргументация, според която при липса на преки доказателства за предходна дейност на Б. по извършване на такива престъпления, основан на предположения е съдебният извод, че инкриминираното деяние е извършено именно от него. Следването на тази логика би направило практически невъзможно доказването и осъждането на нито едно лице, дебютно обвинено в престъпление от определен вид. Предходната криминална активност не може да бъде ползвана като източник на доказателства за престъплението и за виновността на дееца. Ако данните за такава активност са свързани с минали осъждания, те биха могли единствено да обусловят приложимата правна квалификация или да имат роля за индивидуализацията на наказанието, но не и принос в доказването на престъплението и вината.

Основателни са обаче упреците на защитата относно заключението на ВТАС, че приживе Б. Г. не само е имал мотив, а именно той е поръчал палежа на личния автомобил на свид. Х., като подс. В. е бил връзката между него и Б.. Според защитата този съдебен извод е произволен и е в разрез с процесуалните правила за доказване, като по отношение на него решението е лишено от мотиви и това го прави изцяло порочно.

Един фактически извод на съда е обоснован, когато отразените в него фактически констатации са потвърдени от събраните и проверени по процесуален ред доказателства. В случая по доказателствен път въззивният съд е установил и добре е обосновал, че приживе и в продължение на около година преди смъртта си Б. Г. е бил подложен на тежки житейски условия поради бързо и сериозно влошаване на здравето му, като за това е упреквал лекувалият го д-р Х.. На тази основа е имал психологически причини за гняв срещу лекаря, като е формирал нагласи за отмъщение спрямо него. Липсва съдебна констатация обаче изведена от доказателствата, че това състояние на Г. е определило конкретна негова активност за разрешаване по неправомерен начин на противоречието (дали въображаемо или реално е без значение) с д-р Х., въвличайки в акта на отмъщението си и подс. Б., било то пряко или въздействайки му чрез някой друг, в т.ч. и чрез подс. В.. Допуснато е по този начин неправилно боравене с правилата на формалната логика, като нуждата от излагане на логически и доказателствено обосновани аргументи в случая е подменена с произволно заключение.

Този недостатък на въззивното решение обаче не е в състояние да бележи генерално неговото качество. Той по никакъв начин не обуславя приложимостта на правото, като не компрометира верността на основния за процеса извод, че е извършено престъпление по чл. 330 НК и че неговият автор е именно подс. Б.. Както вече е разяснявано в практиката на ВКС, липса на мотиви е налице, когато в съдебния акт не са посочени фактите на деянието или те не са квалифицирани от правна страна, или не са обсъдени релевантни доказателствени материали с противоречиво съдържание, както и когато са игнорирани съществени възражения и доводи на страните. Настоящият случай очевидно не е такъв.

Аргумент, че решението е основано на предположения е изведен и от липсата на коментар в него на споделените от свид. С. в контролираните негови телефонни разговори подозрения на свид. Х. за четирима човека от Варна и Пловдив като възможни извършители на палежа. Според защитника съдът практически не е обсъдил възможността за съществуване на друга версия относно мотива и авторството на престъплението.

Предметът на доказване в наказателния процес е категорично лимитиран от чл. 102 НПК, който подчертава строгата целенасоченост на този процес. Според чл. 102, т. 1 НПК на доказване в наказателното производство подлежат извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. Но не и възможното участие на всяко друго лице. Изграждането на множество версии относно деянието и свързаните с него обстоятелства, в т.ч. и относно автора му, е възможно на един далеч по-ранен етап от производството, напр. при започване на разследването. Но на вниманието на съда тези версии се представят в консолидиран вид, сведени до един единствен извод на прокурора относно обстоятелствата по чл. 102 НПК. Съответно, ограничен от волята на прокурора и задължен от посочената разпоредба, съдът трябва да ориентира и да ограничи процесуалните си усилия до проверка на възможността деянието, описано в обвинителния акт да е извършено от посоченото в този акт лице, а не дали е възможно да е извършено от някой друг. За това, като не се е ангажирала да изследва евентуални подозрения на свид. Х. (каквито самият той не е потвърдил в разпитите си като свидетел по делото), въззивната инстанция не е нарушила закона, а го е приложила точно.

Преувеличена е и гледната точка на защитата към констатацията на въззивния съд, че на 22.06.2020 г. и с личния си автомобил Б. е посетил гр. Плевен, както и че в деня на престъплението, в интервала от 09:15 ч. до 15:10 ч. един от ползваните от него мобилни телефони е бил изключен. Според адв. Н., включването на тези факти за пръв път във въззивното решение е нарушило възможността на подсъдимия да узнае в какво е обвинен и въз основа на какви доказателства и съответно да се защити.

Възражението е неоснователно. Чрез посочените два момента не е разширен, нито съдържателно е променен обемът на фактическото обвинение. Ето защо макар възприемането им за пръв път едва от въззивния съд да е факт, този факт не е злепоставил правните възможности на подсъдимия за защита.

Отправени са упреци към съдържанието на обвинителния акт и на приложението към него, като се настоява, че всеки от констатираните проблеми е рефлектирал върху правните възможности на подсъдимия да се защити.

В тази връзка на първо място в основаната жалба се твърди, че е нарушен чл. 246, ал. 4 НПК, доколкото в приложението към обвинителния акт не са описани веществените доказателствени средства, получени при експлоатацията на специални разузнавателни средства. Макар твърдението да е фактологически оправдано, то не насочва към нарушение, от което биха могли да произтекат неблагоприятни за правата на която и да е от страните в производството, в т.ч. и за подсъдимия последици. По-важно е, че Б. и защитниците му са запознати със съществуването на веществени доказателствени средства, както и с тяхното съдържание.

Това, че в диспозитива на обвинителния акт като време на престъплението е посочена датата 24.06.2020 г., а в обстоятелствената негова част е конкретизирано, че събитията са се случили „малко след 13:00 часа“ на тази дата не внася противоречие между двете части на този акт, както е счел адв. И.. Тъкмо напротив, включването на повече информация в описателната част на обвинителния акт относно времето на престъплението съответства на нейното процесуално предназначение, като е гарантирана нужната синхронност между фактическото обвинение и диспозитива на обвинителния акт. Поради това закономерна се явява липсата на противопоставени на тази основа възражения срещу качеството на обвинителния акт от страна на защитата при провеждането на разпоредителното заседание пред окръжния съд, като тази липса поставя в действие забраната по чл. 248, ал. 3 НПК.

Тезата за съществено опорочаване на процесуалната дейност на съда не може успешно да бъде защитена и чрез аргумента на адв. И. И. за липса на достатъчна конкретика относно времето на престъплението, доколкото във въззивното решение (а преди това и в постановлението за привличане на обвиняем, в обвинителния акт и присъдата) е посочена само на датата, но не и часа, минутите, секундите на извършването му. Аргументът е лишен от рационалност. Степента на конкретност, до която следва да се достигне при установяването на всеки елемент от фактическата картина на събитието на престъплението зависи от значението, което детайлизацията има за правилното решаване на делото. На тази база се определя и нивото на достатъчната осведоменост за отделните факти, която никога не може да е подчинена на неизпълними в процесуалната дейност изисквания за изследване до най-дребни детайли на всички, свързани с престъплението факти. Целта на процесуалното изследване е свързана с установяването а съществените, релевантни обстоятелства и факти, което би гарантирало истината за събитието на престъплението и неговия автор, а не самоцелна и понякога практически непостижима детайлизация относно всички несъществени особености, които съпътстват всеки от тези факти. В случая всички изисквания на закона и на съдебната практика в това отношение са изпълнени чрез положените от органите на досъдебното производство и на съда процесуални усилия в доказатествения процес.

С възражението на адв. И. за противоречивост в съдържанието на първоинстанционната присъда предвид признаването на Б. за виновен по обвинението да е извършил престъплението в съучастие с В. и същевременно оневиняването на последния по същото обвинение и със същия съдебен акт е пренебрегнат предметния обхват на касационния контрол, който не включва директно първоинстанционната присъда. Възражението е било поставено на вниманието на въззивната инстанция, която му е дала съдържателен и юридически валиден отговор.

Несъстоятелно е да се твърди, че след като макар и действително неправилно въззивният съд е назовал защитната реч на подс. Б. „обяснения“ и се е ангажирал с разсъждения за кредитирането и некредитирането на съдържащи се в нея твърдения, то разсъжденията му в тази връзка са невалидни и че опорочават до степен на пълната му дискредитация въззивния акт. Несподелимо е и възражението, че този подход е внесъл непонятност в съдържанието на оспореното решение, равносилна на липса на мотиви.

Защитната реч на подсъдимия е предназначена да представи позицията му срещу обвинението, защитните негови аргументи, основани на анализ на въпросите относно доказателствата и доказателствените средства и тяхната оценка. Тя не е доказателствен източник и не конкурира обясненията. В случая въззивният съд не е нарушил тази фундаментална нейна характеристика. Макар процесуално некоректно да е назовал пледоарията на подс. Б. като обяснения, по-важно е как е третирал нейното съдържание. А това той е сторил подчинявайки се на задължението си да даде отговор на всички съществени фактически и правни въпроси, възникнали при разглеждането на делото, включително и поставените на вниманието му от страните. Касае се за едно от основните задължения на съда, чрез изпълнението на което той обезпечава действителната и пълноценна реализация на правата на страните. В случая въззивният съд е направил именно това – отговорил е на всяко от възраженията на подс. Б., направени в защитната му реч. Отговорил е чрез аргументи, изведени от доказателствения контекст, които аргументи се отнасят до предложената на вниманието му гледна точка на подсъдимия. Не е правил доказателствени изводи на основата на защитната реч на подсъдимия и още по-малко е ползвал твърденията и възраженията му в тази реч за потвърждаване на осъждането му.

Несподелимо е и възражението на адв. С., че чрез коментирания подход на въззивния съд е нарушен чл. 103 НПК, като е изместена доказателствената тежест. Ако АС е заявил, че защитните твърдения на Б. са лишени от конкретика, правеща невъзможно подлагането им на проверка във връзка със събраните доказателства или в рамките на евентуално допълнително съдебно следствие, той не е нарушил закона, нито е натоварил подсъдимия с доказателствената тежест. Единствено е назовал обективна причина, която е ограничила възможността му да даде конкретен отговор на част от възраженията на подсъдимия.

Без основания се твърди, че въззивният съд е нарушил правото на защита на подс. Б., като е оставил без отговор направени от него доказателствени искания. Несъмнено е, че във въззивното производство страните могат да правят доказателствени искания по всяко овреме – от подаването на въззивната жалба/протест (чл. 320, ал. 1 НПК) до приключването на последната дума на подсъдимия (арг. от чл. 317 вр. чл. 299 НПК). Основание за този извод дава и чл. 107, ал. 4 НПК. В случая обаче доказателствено искане от страна на подс. Б. не е било отправяно до въззивния съд.

В последното съдебно заседание – това от 11.09.2023 г. съдът е предоставил възможност на страните да направят искания по доказателствата, като и двамата подсъдими, както и защитата им изрично са заявили, че нямат доказателствени искания и желаят въззивното съдебно следствие да приключи. В защитната си реч непосредствено след това Б. е заявил буквално следното: „Моля да бъде върнато делото и да се изяснят тези работи и СРС, записи от камери, да се уточни лицеви разпознавания и кой е извършил това престъпление.“ Очевидно е че липсва доказателствено искане, адресирано до въззивния съд, а абстрактно са назовани способи и средства за събиране на доказателства в наказателния процес. Няма искане да се приложат СРС, няма искане да се изискат записите от определени камери, разположени в определен обект или край такъв обект, не е назовано какво точно би трябвало да се установи чрез тези записи, какви точно лицеви разпознавания би трябвало да се извършат, още повече като се има предвид, че по делото са приобщени достъпните записи от видеокамери, които са били подложени на нужните експертни изследвания. Всъщност възражението не е съпътствано от констатация да е останал неразрешен правнозначим по делото въпрос заради съдебна пасивност.

Лишено от основания е и възражението, че въззивният съд е нарушил по съществен начин закона, като не е разяснил на подс. Б. правата му в наказателното производство, в т.ч. и правото му да даде обяснения в конкретния етап от съдебната фаза. Съдебното заседание се реализира пред въззивния съд съобразно с особените правила, уредени за въззивното производство в гл. ХХІ НПК чл. 329 – чл. 333 НПК, като очевидно законът не предвижда повторно разясняване на правата на подсъдимия от въззивния съд след като това вече е сторено от първата инстанция, още повече, че липсват строго специфични за въззивното производство права на подсъдимия. От друга страна, неразясняването на правата, когато такова е допуснато (какъвто не е настоящия случай, защото първостепенният съд е разяснил правата на двамата подсъдими в съдебното производство) никога не може да доминира като процесуален порок над обезпечаването на реална и пълноценна възможност за всяка от страните да реализира в пълен обем правата, предоставени й от закона. В последното по въззивното дело заседание съдът е предоставил на подсъдимите и на защитата им да вземат отношение по необходимостта от събиране на допълнителни доказателства. Изричен и категоричен е бил отказът, както на Б., така и на защитника му да съществува такава необходимост, като всеки от двамата е пожелал въззивното следствие да приключи.

Невярно се твърди от адв. С., че въззивното решение предлага неверен прочит, изопачаващ съдържанието на заключението на видеотехническата експертиза и на съдържанието на третираните от нея видеозаписи. Всяко от възраженията на защитника в тази връзка е в противоречие с действителните експертни констатации и със съдържанието на проверените по експертен път видеоматериали. Чрез посоченото изследване е идентифициран, при това нееднократно всеки от двата автомобила - „Фолксваген Пасат“ с рег. № * ** ** ** и л.а. БМВ с рег. № * ** ** ** при движението му в гр. Плевен на съответната, интересуваща процеса дата, като ясно и отчетливо видим, дори при обикновено (и добросъвестно) визуално наблюдение е заснетият от видеокамерите регистрационен номер на всеки от автомобилите. Същото важи и по отношение на лицето, регистрирано от видеонаблюдението на територията на паркинга на болница „С. и м.“ в бяло защитно облекло и качулка на главата, вкл. и в момента на фиксирането му от видеонаблюдението до задната част на колата на свид. Х., наведено над нея секунди преди започването на пожара.

Претенцията за неправилно прилагане на материалния закон е заявена единствено в рамките на възражението за допуснати съществени процесуални нарушения, основателността на което не бе потвърдена при касационната проверка. Не са изложени каквито и да е съображения в нейна полза, които да налагат обсъждане на правилността на възприетата правна квалификация съобразно с нормата на чл. 348, ал. 2 НПК. За това във връзка с тази претенция единствено следва да се каже, че в рамките на вярно установените фактически положения материалният закон е приложен правилно.

С основание обаче се настоява от защитниците на подс. Б., че наложеното на този подсъдим и утвърдено от въззивния съд наказание е непропорционално спрямо тежестта на престъплението и личността на подсъдимия. Възражението е основателно, макар никое от обстоятелствата, с оглед на които е мотивирано то да няма значение на смекчаващо такова, било то по правило или в конкретния случай.

Не е способен да смекчи тежестта на извършеното фактът, че в непосредствена близост до мястото на палежа не е имало хора в момента на възпламеняването. Отсъствието на риск за живота на някого е обусловило правната квалификация и не е възможно да се третира като смекчаващ отговорността на подсъдимия фактор. Ако такъв риск е съществувал, това би изисквало включване като допълнителен квалифициращ признак на престъплението обстоятелството по чл. 330, ал. 2, т. 1 НК.

Това, че в миналото спрямо Б. не е било налагано наказание, свързано с лишаване от свобода също няма значение на смекчаващо обстоятелство, тъй като всяко наказание, без оглед на неговия вид и тежест е апел към съзнанието на осъдения за ценностна преориентация и зачитане на закона. А това по отношение на Б. се е оказало непостижимо по пътя на предходното му санкциониране.

Доброто процесуално поведение също ням значението, което му е придадено при обжалването. Спазването на задълженията, които съпътстват процесуалната фигура на обвиняемия и подсъдимия в наказателния процес е нормално, очаквано и дължимо поведение, нарушаването на което е свързано с налагане на съответните процесуални санкции.

Неприемливо е третирането като смекчаващо обстоятелство на факта на доброволно предаване от страна на подс. Б. на два отрязъка от балатумна настилка, с което разследването не е било подпомогнато по никакъв начин. Останалите, послужили като веществени доказателства обекти са били иззети в рамките на извършено по принудителен ред претърсване на обитавания от него дом и прилежащото към този дом избено помещение.

Въпреки изложеното, наказание от девет години лишаване от свобода се явява неадекватно спрямо фактическите характеристики на извършеното деяние. За тяхното определяне аргументацията на съдилищата, в това число и на въззивния съд, практически представлява неколкократно преформулиране на едно и също обстоятелство – тежестта на деянието. Поединичното изброяване като самостоятелни отегчаващи обстоятелства на общата парична стойност на запаленото имущество, както и дръзкият и демонстративен характер на извършеното, обусловен от това, че палежът е извършен на публично място и в светлата част на денонощието пред обществена сграда, посещавана от множество хора, не променя факта, че всяко от тези обстоятелства, взето само за себе си и всички те, преценени в съвкупност, имат отношение все към тежестта на деянието.

Въззивният съд е придал значение на отегчаващо обстоятелство на високата обществена опасност на престъпленията по чл. 330 НК. Този подход отклонява наказанието от обективните основания за отмерването му – степента на обществена опасност на деянието и на дееца, подбудите за извършване на престъплението и другите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Абстрактната обществена опасност на престъпленията от съответния вид е преценена от законодателя при формулирането на престъпния състав и обвързването му с наказание в определени предели. В рамките на тези предели и съобразно с индивидуалните особености на конкретно извършеното деяние и личността на дееца съдът следва да отмери приложимото в конкретния случай наказание.

Като предпоставка за утвърждаване на наложеното наказание въззивният съд е посочил, че палежът е поръчков. Както вече бе посочено по-горе в настоящото изложение, доказателствено обосновани съображения в полза на такава констатация липсват, което прави аргументът произволен.

Фактът на предходната съдимост на Б., правилно съобразен като отегчаващ отговорността фактор, съчетан с конкретната тежест на извършеното престъпление, правят пропорционално спрямо него наказание от седем години лишаване от свобода. В този смисъл въззивното решение следва да се измени.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1 и ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение РЕШИ:
ИЗМЕНЯ решение № 109 от 26.09.2023 г. по ВНОХД № 346/2022 г. на Великотърновския апелативен съд, като намалява срока на наложеното на подс. Ж. А. Б. наказание от девет години лишаване от свобода на седем години лишаване от свобода.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата негова част.

Настоящото решение е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.