Отговорност на съда за забавено правосъдие и искания за отвод

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 239

София, 20.12.2022г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладваното от съдията М.Христова г.д. № 3714 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Л. Й. Д., чрез адвокат Е. О., срещу решение №506/11.04.2022г., постановено по възз. гр. дело №1915/2021 г. на Апелативен съд – София.

Касационното обжалване е допуснато с определение №1371/31.05.2023г. по следните въпроси: 1/ Кое поведение на страната по иск по чл.2б от ЗОДОВ е такова, което изключва отговорността на съда за вреди от забавено правосъдие и 2/ Уважен от съда отвод може ли да се квалифицира от съда по чл.2б от ЗОДОВ като злоупотреба с права на страната.

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение по правните въпроси, за чието разглеждане е допуснато касационно обжалване:

По въпроса: „Кое поведение на страната по иск по чл.2б от ЗОДОВ е такова, което изключва отговорността на съда за вреди от забавено правосъдие“: Съгласно трайно установената практика на ВКС, част от която са решение по г.д.№4482/2017г. на ІV г.о. и решение №2125/2018г. на ІІІ г.о., преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Отговорността на държавата за нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок може да се изключи, когато забавянето на съответното производство е резултат единствено и изключително от поведението на ищеца и неговия процесуален представител, поради злоупотреба с права и недобросъвестно извършвани процесуални действия, по начин довел до забавяне в развитието на производството. Само това поведение на страната, с което същата умишлено е забавила разглеждането на делото и виновно е допринесла за неговата обща продължителност може да изключи отговорността на държавата за вреди от забавеното правосъдие. Добросъвестното упражняване на процесуалните права, което не е целяло забавяне на производството, независимо от резултата, не може да обоснове извод, че не е налице нарушение на член 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Това поведение следва да се вземе предвид, заедно с всички останали обстоятелства, при преценка дали производството е продължило или не по-дълго от разумния срок. В този смисъл е и практиката на СЕС, част от която са решенията по CASE OF ECKLE v. GERMANY (Application no. 8130/78) и CASE OF I.A. v. FRANCE (1/1998/904/1116) CASE OF SOCIEDADE DE CONSTRUЗХES MARTINS & VIEIRA, LDA AND OTHERS v. PORTUGAL (Applications nos. 56637/10, 59856/10, 72525/10, 7646/11 and 12592/11). В същите съдът е приел, че член 6 от ЕКЗПЧОС не изисква жалбоподателите активно да сътрудничат на съдебните власти и срещу тях не може да се отправи упрек, че са се възползвали напълно от средствата за защита, налични съгласно вътрешното законодателство. Тяхното поведение, представлява обективен факт, който не може да бъде приписан на държавата-ответник и който трябва да се вземе предвид, за да се определи дали или не разумният срок, посочен в член 6, § 1 от Конвенцията, е надвишен.

По въпроса „Може ли уважен от съда отвод да се квалифицира от съда по чл.2б от ЗОДОВ като злоупотреба с права на страната“:

Разпоредбата на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС гарантира правото на справедлив процес на страните в производството, част от което е правото на безпристрастен съд. Задължение на държавите страни по конвенцията е да осигурят вътрешноправен ред и гаранции за осигуряване на безпристрастността на съда, чрез правила регулиращи възможността за отвод на съдиите. Целта на същите е да се премахнат съмненията относно безпристрастността на съответния съдия и да се създаде механизъм всеки съдия, по отношение на когото има основателна причина или опасения за липса на безпристрастност, да може да се отведе. В практиката на СЕС (Castillo Algar v. Spain, § 45; Morice v. France [GC], § 78; Љkrlj v. Croatia, § 43) е прието, че участниците в производството могат да се позоват на предвидените в националната правна уредба механизми за осигуряване на правото на разглеждане на делото от безпристрастен съд, като преценката за основателността на направените искания се извършва от съда. Когато искането за отвод е основано на общи и абстрактни основания, без страната да се е позовала на конкретни и/или съществени факти, които биха могли да предизвикат основателни съмнения относно безпристрастността на съдията, неговите действия могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба, когато се използват за забавяне на делото, избор на съдия или съдебен район. При такива обстоятелства фактът, че съдията, по отношение на когото е направено искането за отвод, е намерил същото за основателно не може да породи основателни съмнения относно неговата безпристрастност.

От своя страна, съдът пред когото делото е висящо следва да организира своевременното му разглеждане, вкл. като не уважава неоснователните искания на страните и преценява дали процесуалните им права са упражнени добросъвестно и съобразно добрите нрави. Уважаването на абстрактното искане за отвод не е гаранция за осигуряване на безпристрастен съд. Само по себе си такова искане, извън останалите обстоятелствата по движение на делото и поведението на страните, не следва да бъде квалифицирано като злоупотреба с право на страната, която го е направила, доколкото за съда не съществува задължение за уважаването му. Всяко действие на съда което, макар и своевременно извършено, налага предприемане на последващи действия и води до забавяне на производството е основание за ангажиране отговорността на държавата, при наличие на предвидените в закона предпоставки и при съобразяване на поведението на страната.

По касационните оплаквания:

В жалбата си Л. Й. Д. е изложила доводи за неправилност на решението поради необоснованост и противоречието му със закона. Твърди, че при постановяването му въззивният съд не е изследвал всички критерии по чл.2б от ЗОДОВ при преценка налице ли е нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Сочи, че съдът необосновано е приел, че забавянето при разглеждане на делото се дължи единствено на поведението на ищцата – исканите от нея отводи, квалифицирани като злоупотреба с право и експертизи, за изготвянето на които съдът не е успял да намери вещи лица. Излага, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че не всяко искане за отвод на състава разглеждащ делото следва да бъде уважавано, както и исканията на страните по доказателствата, когато същите са неотносими към спора или представляват злоупотреба с право. Твърди още, че съдът не е отчел обстоятелството, че по отношение на неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди, поради което не е необходимо ищецът да доказва обичайните и типични вреди от забавеното производство. Претендира отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

Ответникът Административен съд – София град с писмен отговор, чрез З. Т. И., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че постановеното решение е съобразено с разпоредбите на чл.203 и сл. от АПК, според които разглеждането на делото се подчинява на принципа на служебното начало и съдът е бил длъжен да събере всички относими към спора доказателства, без да съществува възможност за отказ поради настъпила преклузия. При преценка основателността на иска съдът е отчел и е съобразил поведението на страната в хода на производството, което е било непоследователно и е довело до усложняване на спора от фактическа страна. Правилно е преценено и поведението на страната, с което е отвела четири от петте съдии разглеждали делото, предвид заявените мотиви за отвод, както и че в общата продължителност на разглеждане на делото не е имало съществено забавяне на дължимите от съда действия. Последните са били своевременно извършвани. По същество претендира отхвърляне на жалбата.

Върховна касационна прокуратура, чрез прокурор С., оспорва жалбата. Твърди, че при постановяване на решението въззивният съд е изследвал всички относими критерии към преценката налице ли е забавяне при разглеждане на производството, един от които е и поведението на ищцата, като страна по него. В тази връзка и с оглед обема на извършените процесуални действия, съдът законосъобразно е приел, че делото е приключило в разумен срок, което е обосновало и извода за неоснователност на предявения иск.

С обжалваното решение въззивният Софийски апелативен съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Софийски градски съд е отхвърлил предявения от Л. Й. Д. срещу Административен съд – София град иск за заплащане на сумата от 72 000лв. – обезщетение на основание чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ, за претърпените неимуществени вреди от неспазване на разумния срок за решаване на адм.д. № 6632/2015г. по описа на АССГ.

За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че дело № 6632/2015г. по описа на АССГ било образувано на 07.07.2015г., след разделяне, по предявен от Л. Й. Д. срещу Агенция за социално подпомагане – София иск за присъждане на обезщетение в размер на 6 000 лева за претърпените неимуществени вреди, настъпили в резултат от бездействието на служители на Дирекция Социално подпомагане – София, на основание чл.1 ЗОДОВ.

Въззивният съд установил, че разглеждането и решаването на адм. д № 6632/2015г. пред АССГ продължило 4 години и 6 месеца, по време на които производството било спирано два пъти по реда на чл. 229, т.4 от ГПК, за период от около 7 месеца. Съдът приел, след подробно описание на всички извършени процесуални действия, които не са спорни между страните, че в рамките на неговата обща продължителност не са установени забавяния при извършване на дължимите от съда действия – по уточняване на исковата молба; освобождаване на ищцата от задължението за заплащане на държавна такса; назначаване на процесуален представител за осъществяване на поисканата правна помощ; администриране на постъпилите частни жалби; възобновяване на делото след спирането му; насрочване в съдебни заседания и произнасяне по доказателствените искания на страните.

Приел, че за целия период на разглеждане на делото, извън периода от 06.12.2018г. до 25.09.2019г., съдът е положил нужните усилия да издири компетентни вещи лица. Отбелязал, че макар държавата да носи отговорност в случаите, когато е налице невъзможност да бъдат призовани вещи лица или определените от съда такива отказват да изготвят възложените им заключения, което води до забавяне в разглеждането на производството, то забавянето в конкретния случай е довело до отлагане само на три съдебни заседания ( от 05.07.2018г, от 06.12.2018г. и от 03.06.2019г.) от общо проведените 14 открити заседания по делото. Посочил, че отлагането във всички останали случаи било резултат от направените от страните доказателствени искания или за даване на възможност на същите да заявят становище по ново представени доказателства в удължен срок или при уважаване четирите искания на ищцата за отвод на съдебния състав.

Въз основа на така установеното, съдът посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.), при преценка наличието или липсата на нарушено право на разглеждане и решаване на дела в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, следва да бъде направена преценка относно: неговата обща продължителност; предмета на производството; фактическата и правна сложност; поведението на страните и техните процесуални представители; поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи; както и други факти, които имат значение за правилната преценка за "разумност" на срока. Изложил, че нито КЗПЧОС, нито вътрешноправната нормативна уредба фиксират срок за приключване на делото като „разумен”, който следва да се тълкува като подходящ, според обстоятелствата, за приключване на делото и да не държи страната прекалено дълго и необосновано в неизвестно положение.

Съдът отбелязал, че съобразява характера на производството и обстоятелството, че същото било разглеждано по реда на чл. 203 и сл. от АПК. В тази връзка посочил, че с оглед приложимия принцип на служебно начало съдът, пред който делото е висящо, е длъжен да събере всички относими към спора доказателства, без да съществува възможност доказателствените искания на страните да не бъдат уважени поради преклузия. С оглед на това приел, че поведението на ищцата във връзка с направените искания по доказателствата било непоследователно – имало забава в искането ѝ за допускане на експертиза, поискания преразпит на свидетел бил отменен по нейно искане, след като не довела свидетеля в три поредни заседания; правила искания по доказателствата в почти всяко заседание или непосредствено преди него, което било в разрез с принципа на процесуална икономия и довело до усложняване на делото от фактическа страна. Съдът приел, че именно това правомерно поведение на ищцата било причина за забавяне в разглеждането на делото.

Въззивният съд изложил, че е налице още една причина за забавата на производството, която отново била в поведението на ищцата и това били направените искания за отвод на четири от петимата съдии разглеждали делото. Съдът квалифицирал тези искания като злоупотреба с процесуални права, с оглед мотивите, с които били обосновани свързани с несъгласието на ищцата с произнасянето на съда по доказателствените ѝ искания или с предприетите от съда действия по хода на делото; с изразените обидни за професионалната компетентност и личното достойнство на съдиите, изразените внушения и квалификации. Изложил, че проявеното недоверие, което страната изпитвала към съдебната система с аргументи аd hominem нарушавало принципа на добросъвестното упражняване на процесуалните права. Направил извод, че именно няколкократното превратно упражняване на процесуалното право по чл. 23 ГПК, било причина за отводите на съдебните състави и съответно за произлезлите от тях забавяния.

В заключение съдът приел, че общата продължителност от близо 4 години и половина за решаване на делото пред АССГ, макар и по-дълга от обичайната, била адекватна за конкретното съдебно производство, предвид поведението на ищцата като страна по делото, фактическата му сложност и характеристиките на съдебното производство по АПК. С оглед на това направил извод, че срока за разглеждането му бил разумен. Обосновал, че поведението на страната е от значение за възникване на правото на обезщетение и за определяне на глобалния му размер, като този фактор не можел да бъде отчетен втори път като основание за намаляване на вече определеното при неговото отчитане глобално обезщетение. По изложените съображения съдът намерил предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за неоснователен.

При извършената касационна проверка, настоящата инстанция не установи пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение.

Фактическата обстановка по делото е безспорно установена. Въз основа на същата въззивният съд, в съответствие с трайно установената съдебна практика направил преценка за продължителността на съдебното производство глобално, като взел предвид следните обстоятелства: общата продължителност на производството; неговия предмет, фактическа и правна сложност; поведението на участниците в процеса – страните и техните процесуални представители, както и на компетентните органи. Съдът надлежно определил продължителността на разглеждане на делото, като за начало отчел сезирането на съответния съд /07.07.2015г./, доколкото производството не включва задължителна предварителна административна процедура, а за край – влизане в сила по отношение на страната на съдебния акт, с който спорът е приключен /06.01.2020г./. Правилно, от общата продължителност на процеса въззивният съд извадил периодите на спиране на производството /28.07.2015г. – 09.10.2015г. и 04.04.2016г. – 08.08.2016г./ и установил, че времетраенето му от почти четири години е по-дълго от обичайното за този вид дела. В съответствие подлежащите на преценка обстоятелства, въззивният съд установил, че в рамките на общата продължителност на делото не са установени забавяния при извършване на дължимите от съда действия по уточняване на исковата молба; освобождаване на ищцата от задължението за заплащане на държавна такса; назначаване на процесуален представител за осъществяване на поисканата правна помощ; администриране на постъпилите частни жалби; възобновяване на делото след спирането му; насрочване в съдебни заседания и произнасяне по доказателствените искания на страните.

Основателно е касационното оплакване за неправилна преценка на поведението на страната и съда при разглеждане на производството по адм.д.№6632/2015г. на АССГ, свързани с доказателствените искания и направените отводи. В противоречие с дадените в настоящото решение отговори, при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд приел, че с оглед характера на производството, провеждано по реда на чл.203 от АПК, забавата при разглеждането му се дължи на поведението на ищцата, като страна, което било непоследователно – свързано със забава в искането за допускане на експертиза; поискания преразпит на свидетел, който бил отменен по нейно искане; исканията по доказателствата, правени преди или по време на почти всяко съдебно заседание, както и четирите отвода на пет от съдиите разглеждали делото. В противоречие с отговорите, последното било квалифицирано като злоупотреба с процесуални права само въз основа на мотивите, с които страната обосновала исканията си за отвод – несъгласие с произнасянето по доказателствените ѝ искания, с предприетите от съда действия по движение на делото или с обидни за професионалното и лично достойнство на съдиите внушения и квалификации.

Допуснатото нарушение на материалния закон е довело до частична неправилност на решението на въззивния съд и съставлява основание неговата за частична отмяна, на основание чл.293, ал.2 от ГПК. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество.

Съобразно трайно установената съдебна практика извън срока, който се взема предвид, при преценка продължителността на производството, са забавянията, причинени от страната поради злоупотреба с право от нейна страна, недобросъвестно извършвани процесуални действия и използване на тактики за забавяне на производството, когато съдът е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Съгласно отговорите на въпросите, поставени за разглеждане в настоящото производство, като злоупотреба с право и поведение на страната, което изключва отговорността на държавата за вреди от забавеното правосъдие може да се определи само онова поведение, с което същата умишлено е забавила разглеждането на делото и виновно е допринесла за неговата обща продължителност. Добросъвестното упражняване на процесуалните права, което не е целяло забавяне на производството, независимо от резултата, не може да обоснове извод, че не е налице нарушение на член 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Съобразно дадените разрешения, съдът пред когото делото е висящо следва да организира своевременното му разглеждане, вкл. като не уважава неоснователните искания на страните и преценява дали процесуалните им права са упражнени добросъвестно и съобразно добрите нрави. Уважаването на абстрактното искане за отвод не е гаранция за осигуряване на безпристрастен съд и то не може да бъде квалифицирано като злоупотреба с право на страната, която го е направила, доколкото съдът не е задължен да го уважи. Във всички случаи, когато е налице действие, което макар и своевременно извършено, е довело до необходимост от предприемане на последващи действия и забавяне на производството, то е основание за ангажиране отговорността на държавата, при наличие на предвидените в закона предпоставки и при съобразяване на поведението на страната.

В конкретния случай, по делото не е установено поведение на ищцата Л. Д., което умишлено е било насочено към забава при разглеждане на производството. Действително, страната и нейния процесуален представител са подавали множество и разнопосочни молби за събиране на доказателства, част от които са причинили отлагане на делото в три поредни заседания поради неводене на допуснатия свидетел, както и отлагане поради липса на вещи лица за изготвяне на допуснатата експертиза, но по делото е установено, че последният съдия-докладчик е успял своевременно да намери вещи лица за изготвяне на експертизата, да събере всички относими към предмета на спора писмени доказателства и да постанови решение по същество за период от три месеца. За съда, пред когото делото е било висящо, макар и разглеждано по реда на чл.203 и сл. от АПК, не е съществувало задължение за уважаване на всички доказателствени искания, когато същите са неотносими към предмета на производството, нито за уважаване на всички направени искания за отвод, при липса на предвидените в ГПК основания за това. Необоснованите отводи на съда са довели до забава при разглеждане на делото, включително и до отмяна на дадения ход по същество на спора, което е основание за ангажиране отговорността на държавата, при съобразяване поведението на страната.

Съгласно практиката на ЕСПЧ, по отношение на неимуществените вреди, съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, като размерът на следващото се обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД по смисъла на т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. При определянето му следва да се съобразят, както относимите към всяко увреждане обстоятелства, така и общата продължителност на производството, доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната; значението на делото за страната, вкл. вида и размера на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения.

Въз основа на посочените критерии, съдебният състав намира, че в конкретния случай е нарушено правото на Л. И. за разглеждане и решаване на адм.дело №6632/2015г. на АССГ в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Същото е продължило четири години, проведени са били 14 открити съдебни заседания, като от данните по делото е видно, че ищцата не е присъствала в едно от тях /на 06.12.2018г./, но е била представлявана от определения ѝ процесуален представител. Предмет на разглеждане е бил иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 6 000лв. настъпили вследствие на незаконосъобразни бездействия на служители на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] и Регионална Дирекция „Социално подпомагане“ София-град, което определя значението на делото за страната, засегната от твърдяно бездействие на държавни органи, целящо да обезщети твърдените неимуществени вреди. Делото не се е характеризирало с фактическа и правна сложност. Принос за неговата продължителност имат както многобройните искания по доказателствата на ищцата, така и ненадлежно осъществените правомощия от страна на съда, пред който делото е било висящо – за предприемане на своевременни и надлежни указания за подлежащите на установяване обстоятелства в хода на производството; за отказ от допускане и събиране на неотносими към предмета на спора доказателства; за издирване на вещи лица, които да изготвят заключението по допуснатата съдебно-медицинска експертиза, както и за отказ да се уважават исканията за отвод на съдебните състави, за които не са били налице предвидените в ГПК предпоставки. Именно последните имат превес за продължителното забавяне при разглеждане на делото, тъй като освен, че са били свързани с отмяна на дадения ход по същество на спора, са довели до няколкократно преразпределение на делото и необходимостта от ново насрочване в графика на новоопределените съдии-докладчици. Макар процесуалните действия от страна на ищцата да са били несвоевременни и обективно да са допринесли за забавяне при разглеждане на делото, никое от тях не е имало за конкретна цел това забавяне, поради което не са недобросъвестно предприети и ищцата не е причинила умишлено забавяне на производството.

Предвид предмета на спора /защита на неимуществените права на ищцата от бездействие на държавни органи/, продължителността на производството от четири години, която е над обичайната за този тип дела, е засилила чувствата на притеснение и несигурност у страната търсеща разрешение и обезщетение за твърдените вреди. Тази несигурност, заедно с продължителното очакване за разрешаване на спора са довели до накърняване чувството на ищцата за справедливост и доверие в държавността, които съставляват неимуществена увреда и подлежат на обезщетение.

Предвид изложеното и при отчитане на социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната през периода на процесното увреждане, настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, достатъчно да обезщети търпените от ищцата неимуществени вреди, сумата от 500 лв. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответника Административен съд – София град има основно репариращо действие.

По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск по чл. 2б от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата 500 лв. и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен до посочения размер. Обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата част, с която искът по чл. 2б от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 500 лв. до пълния предявен размер от 72 000 лв.

Предвид крайния изход от спора, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, ответникът Административен съд – София град следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС сумата от 35лв., представляваща дължимата за производството пред настоящата инстанция държавна такса.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №506/11.04.2022г. по в.г.д.№1915/2021г., на Апелативен съд – София в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Л. Й. Д., ЕГН [ЕГН] срещу Административен съд – София град за заплащане на сумата от 500лв., представляваща обезщетение на основание чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ, за претърпените неимуществени вреди от неспазване на разумния срок за решаване на адм.д. № 6632/2015г. по описа на АССГ, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Административен съд – София град да заплати на Л. Й. Д., ЕГН [ЕГН] сумата от 500лв., представляваща обезщетение на основание чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ, за претърпените неимуществени вреди от неспазване на разумния срок за решаване на адм.д. № 6632/2015г. по описа на АССГ.

ПОТВЪРЖДАВА решение №506/11.04.2022г. по в.г.д.№1915/2021г., на Апелативен съд – София в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Л. Й. Д., ЕГН [ЕГН] срещу Административен съд – София град за заплащане на разликата над 500лв. до претендираните 72 000лв., представляваща обезщетение на основание чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ, за претърпените неимуществени вреди от неспазване на разумния срок за решаване на адм.д. № 6632/2015г. по описа на АССГ.

ОСЪЖДА Административен съд – София град да заплати по сметка на ВКС сумата от 35лв., представляваща дължимата за производството държавна такса.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: