Обезщетение за неполучена заплата след оправдателна присъда

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 393

гр. София, 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова като разгледа докладваното от съдията Николай Иванов гражданско дело № 3129 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, срещу въззивно решение № 662/03.06.2024 г. постановено по гр.д. № 771/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 6038/24.11.2023 г. по гр. д. № 2591/2022 г. на Софийски градски съд в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, да заплати на Г. П. М. сумата 37751,43 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС, под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер за периода от 21.09.2012 г. до 16.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 15.03.2019 г. до окончателното й изплащане /с определение № 1623/02.04.2025 г. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част/.

С определение № 1623/02.04.2025 г, касационното обжалване на въззивното решение, в горепосочената му част, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса за определяне на обезщетението на имуществени вреди от пропуснати ползи с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност за увеличаване имуществото на пострадалия, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.

В практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на IV г.о.; решение № 45/07.07.2020 г. по гр. д. № 3445/2019 г. на III г.о.; решение № 192/21.12.2018 г. по гр. д. № 4457/2017 г. на III г.о. и др., се приема, че съгласно чл.4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Според даденото обвързващо тълкуване /т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК/ обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Пропуснатата полза е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения. Изхожда се от предположение за състоянието, в което то би се намирало, ако делинквентът не беше извършил противоправното деяние. Това предположение трябва да се изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото на пострадалия, която е сигурна, а не се презюмира. Когато безсрочно трудово правоотношение е прекратено поради обективна невъзможност за изпълнение на задълженията предвид обективната невъзможност на работника или служителя да се яви на работа, за да престира труд, която е резултат от наложена му ограничителна мярка и отстраняването му от длъжност на основание чл. 69 от НПК, поради образувано наказателно производство, в хипотеза на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ неполучаването на трудовото възнаграждение е в пряка причинно - следствена връзка с незаконното обвинение.

Същевременно, съгласно чл.83 ал.2 ЗЗД кредиторът е длъжен да положи грижата на добрия стопанин, за да избегне вредите. За да се реализира отговорността на длъжника, кредиторът следва да установи изпълнението на това законоустановено задължение. Увреденият, трябва да положи усилия, за да постъпи на работа. В хипотезата на чл.83 ал.2 ЗЗД бездействието на кредитора, който не полага дължимата грижа за ограничаване или отстраняване на вредите, е единствена причина за настъпването им - между тях и поведението на длъжника няма причинна връзка. Вината на пострадалия може да се състои и в това, че след като вредата е настъпила, той не е взел необходимите и достъпни му мерки, за да я намали или ограничи /решение № 97/26.05.2015 по гр.д. № 5783/2014, III г.о/. Предвид изложеното не може да се приеме, че във всички случаи и без оглед на останалите обстоятелства по делото, вредите винаги ще се равняват на пропусната полза за целия исков период /това би означавало да се поощри поведение на кредитор, който, вместо да вземе надлежни мерки за защита на интереса си и ограничаване на вредите, бездейства/. Периода, за който такова обезщетение се дължи, се определя съобразно обстоятелствата по конкретното дело.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

Въззивният съд е приел за установено, че са налице предпоставките на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за претърпени от ищеца имуществени вреди под формата на неполучено трудово възнаграждение със съответни лихви за периода от 21.09.2012 г. - датата на прекратяване на трудовото правоотношение, до 16.03.2017 г. - датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Прието е за установено, че ищецът е работел по безсрочен трудов договор, на длъжност началник влак товарно движение гара Искър към РТП София 1 при ПТП София към „БДЖ - Товарни превози” ЕООД, а причината за прекратяване на трудовото му правоотношение била обективната невъзможност да изпълнява задълженията си в резултат от задържането му под стража за дълъг период от време и мярката по чл. 69 НПК, по образуваното срещу него наказателно производство. Трудовото правоотношение на ищеца било прекратено със заповед с № 2537/14.08.2012 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор и влязло в сила на 24.07.2012 г., определение по НЧД № 1060/2012 г. по описа на СНС, с което задържаният под стража ищец бил отстранен от длъжност. М. бил задържан на 27.06.2012 г., поради което след тази дата не могъл да се яви на работа поради задържането си под стража първоначално по ЗМВР, впоследствие като мярка на процесуална принуда. При тези обстоятелства е формиран извод за наличие на причинна връзка между повдигането от прокуратурата на незаконно обвинение и прекратяване на трудовото правоотношение, а от там и с лишаването от възможност да се получават доходи от труд за посочения период от време. Според показанията на разпитания св. С., след уволнението ищецът активно търсил работа, но заради висящото наказателно дело не могъл да си намери. Поради липсата на възможност да си намери работа, ищецът започнал да пасе добитък. Прието е също, че М. е бил регистриран като безработен в Бюрото по труда - И., респ. че е търсил работа и чрез Бюрото, като според въззивният съд ищецът по този начин е положил дължимата грижа да ограничи вредите от неоснователното водене на наказателното производство. Прието е, че съществува причинна връзка между неполученото възнаграждение за периода, тъй като според съда, ако не било неоснователно воденото наказателно производство, щяло да е налице сигурно получаване на трудово възнаграждение.

Предвид дадения отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, въззивното решение в уважената част на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за периода от 21.09.2012 г. до 16.03.2017 г., е частично неправилно.

Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като по повдигнатото срещу ищеца обвинение същият е бил оправдан.

Налице е било и материалноправното основание за прекратяване на трудовия договор с ищеца, по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ– поради обективна невъзможност за изпълнението му. В резултат на наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под страна“ и взетата мярката по чл. 69 НПК, са възникнали непреодолими причини, външни за страните по трудовото правоотношение за реалното изпълнение на трудовия договор. Те се изразяват в обективната невъзможност на служителя всеки работен ден се явява навреме за изпълнение на възложената работа. Тази нова обстановка, при която реалното изпълнение на работата по трудовото правоотношение е станало невъзможно е довела до прекратяване на трудовото правоотношение между „БДЖ - Товарни превози” ЕООД и ищеца, което за последния има за последица лишаването му от доходи от труд и е в причинна връзка с незаконното обвинение, доколкото посочените ограничителни мерки са наложени във връзка с разследване на деянията, предмет на повдигнатите му обвинения.

В случая с оглед данните по делото, извод за доказана възможност да се реализира трудов доход при липса на наказателно производство, обаче би могъл да се направи за срок от една година след уволнението. При определяне на този период съдът отчита както безсрочния характер на трудовия договор и липсата на други предпоставки за прекратяването му извън обективната невъзможност, така и обективни фактори, свързани от една страна с икономическите условия и ограничените възможности на пазара на труда, а от друга с конкретни обстоятелства като възраст на ищеца /към дата на оставането му без работа - 44 г./, образование /средно-специално/, населеното място в което живее /гр. И./, препятстващи възможността в по-кратък от посочения срок да реализира заетостта си по друго трудово правоотношение. С оглед доказателствата по делото - писмо изх. № 10-18-05-885 от 03.11.2022 г. на БТ- И., удостоверение № [ЕГН]-1/22.11.2022 г. на НОИ, и показанията на св. С. и св. В., съдът приема, че през този едногодишен период ищецът не е бездействал и е изпълнил задължението си по чл.83 ал.2 ЗЗД за ограничаване на вредите. Регистрирал се е в Бюрото по труда в [населено място] /през този период ищецът е бил регистриран в Бюро по труда- И., като активно търсещ работа с право на обезщетение при безработица/, търсил е работа по трудово правоотношение в сферата, в който е работил и в други сфери, но не е успял да намери поради обстоятелството, че срещу него се води наказателно производство. За останалата част от времето обезщетение не се дължи, тъй като не може да се направи извод, че твърдяната вреда, изразяваща се в неполучено трудово възнаграждение, със сигурност би настъпила. Ищецът е бил физически здрав и е разполагал с конституционно признатото право да се придвижва свободно, вкл. и правото на труд, което да упражнява без ограничения /установено е, чрез гласни доказателства - показанията на св. С., че ищецът е започнал да пасе животни срещу възнаграждение, т.е. е реализирал доходи от граждански договор/. Запазването на трудоводоговорната връзка с работодателя за целия продължителен период от време /от 4 г. и 6 мес./, респ. гарантиране изплащането на месечно трудово възнаграждение в претендирания размер обаче е само една възможност, която е лишена от сигурност, реалност и несъмненост, така както и увеличаването на имуществото на ищеца с доход от труд за заеманата до уволнението му длъжност. Ето защо, липсват предпоставки по чл. 4 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение, съизмеримо с вероятния и нереализиран доход от труд на ищеца на посочената по-горе длъжност – „началник влак товарно движение“, за времето от 21.09.2013 г. до 16.03.2017 г.

Въз основа на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза за периода от 21.09.2012 г. /датата на прекратяване на трудовото правоотношение/ до 21.09.2013 г., общото брутно трудово възнаграждение, което би получил на ищеца на заеманата преди уволнението му длъжност е в размер на 8405,13 лв. /сумата е определена от съда по реда на чл. 162 ГПК въз основа на приложената към ССЕ справка/. От така определената сума, следва да се приспаднат получените от ищеца помощи за оставането му без работа, изплатени от НОИ, в общ размер на 4629,24 лв. /удостоверение № [ЕГН]-1/22.11.2022 г. на НОИ/. Предвид на установените факти претенцията за обезщетение на имуществени вреди от пропуснат за исковия период доход от труд, поради незаконното обвинение, е основателна до размер на сумата от 3775,89 лв. /8405,13 лв.- 4629,24 лв./, в която част обжалваното въззивното решение следва да се остави в сила. Въззивното решение в частта му, в която е присъдено обезщетение над посочената сума, е необосновано и постановено при неправилно приложение на закона. Затова е налице основание за отмяната му в тази част, и вместо него при предпоставките на чл. 293, ал. 2 ГПК следва да се постанови решение от касационния съд за отхвърляне на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ относно обезщетяването на имуществени вреди за разликата над 3775,89 лв. до присъдените 37751,43 лв., касаещи периода от 21.09.2013 г. до 16.03.2017 г.

Предвид изхода на спора, въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските, които Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв на адв. Б. И. А. от САК за първата и въззивната инстанции. Въззивният съд, при уважени искови претенции в общ размер на 57751,43 лв., е определил адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в полза на процесуалния представител на ищеца в размер на 3000 лв. за първоинстанционното производство и в размер на 1800 лв. за въззивното производство. С оглед частичното уважаване на касационната жалба на Прокуратурата на РБ /и уважени искове общо за 23 775,89 лв./, следва разноските за адвокатско възнаграждение да се намалят по съразмерност, като в полза на адв. Б. А. се присъди възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, както следва: в размер на 1235 лв. за първоинстанционното производство и в размер 741 лв. за въззивното. За защитата на ищеца в касационното производство, с оглед цената на защитавания интерес /57751,43 лв./, фактическата и правна сложност на делото, извършените от пълномощника процесуални действия и проведено едно о.с.з., дължимото възнаграждение на адв. А. следва да се определи на 1800 лв., от която сума, с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, в полза на адвоката следва да се присъди сума в размер на 741 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 662/03.06.2024 г. постановено по гр.д. № 771/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Г. П. М. обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС, за разликата над сумата 3775,89 лв. до размера на сумата 37751,43 лв. и за периода от 21.09.2013 г. до 16.03.2017 г., както и в частта за разноските, които Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв на адв. Б. И. А. от САК за първата и въззивната инстанции, и вместо това ПОСТАНОВЯВА

ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. П. М. против Прокуратура на РБ, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС, за разликата над сумата над сумата 3775,89 лв. до размера на сумата 37751,43 лв. и за периода от 21.09.2013 г. до 16.03.2017 г.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 662/03.06.2024 г. постановено по гр.д. № 771/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата му обжалвана част, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС, е уважен за периода 21.09.2012 г. - 21.09.2013 г. до размера на сумата от 3775,89 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.03.2019 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв на адв. Б. И. А. от САК, адвокатско възнаграждение по делото, както следва: в размер на 1235 лв. за първоинстанционно производство; в размер на 741 лв. за въззивното производство; и в размер на 741 лв. за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.