Допустимост на установителен иск при непълно възстановен земеделски имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60100

София,17.11.2021 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 110 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Н. Д., С. И. Д. и С. И. Д., чрез пълномощника им адвокат Л. Д., против решение № 260041 от 12.10.2020 г., постановено по гр.д. № 767 по описа за 2019 г. на Софийски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 148 от 6.08.2019 г. по гр.д. № 908/2018 г. на Районен съд-Самоков и е прекратено производството по предявения от Г. В. Д., починала в хода на делото, продължило с участието на наследниците й по закон И. Н. Д., С. И. Д. и С. И. Д., против Община Самоков иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване, че В. Ф. З., починал на 10.11.1995 г. е бил собственик към образуване на ТКЗС през 1958 г. на ливада-пасище от 1 дка в местността „Г.“, землището на [населено място], при съседи: С. Ц., Т. Б., В. Х. и край на регулацията, като понастоящем 153 кв.м. от този имот са включени в поземлен имот с идентификатор *** по картата на землището на [населено място], а 313 кв.м. – в поземлен имот с идентификатор ***.

С определение № 176 от 21.04.2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.трето ГПК с цел преценка дали при отразените в мотивите на въззивното решение констатации, че е признато правото на възстановяване на собствеността на имот от 1 дка, че старите реални граници на този имот съществуват /с оглед на което вещото лице е идентифицирало площите, включени в имоти с идентификатор *** и ***/, като реално са възстановени 0.534 дка, не е очевидно неправилен извода на съда, че след като решението за възстановяване на собствеността не е обжалвано и представлява стабилен административен акт, то спорът не може да бъде пререшен в настоящото исково производство.

Община Самоков, чрез главен юрисконсулт П. Л., оспорва касационната жалба в подаден писмен отговор, като претендира възстановяване на направените разноски.

Данните по делото са следните:

Ищците са обосновали правния си интерес от иска с обстоятелствата, че имотът от 1 дка е заявен за възстановяване пред ПК Самоков на 31.01.1992 г., през 1994 г. било признато правото на възстановяване на собствеността върху 1 дка, но с окончателното решение бил възстановен имот от 0.534 дка, въпреки, че старите реални граници съществували на място, а останалата част от ливадата била отразена като земи по чл.19 ЗСПЗЗ.

Община Самоков не е оспорила притежанието на ливадата от 1 дка от В. Ф. З., но е оспорила допустимостта на иска, тъй като общината не претендира да е собственик, имотите с идентификатор *** и ***, същите не представляват земи по чл.19 ЗСПЗЗ, не са предавани с протокол по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и не са актувани като общинска собственост, а доколкото не е възстановена цялата площ на процесния имот, то правоимащите е следвало да обжалват решението на поземлената комисия в тази част.

Въззивният съд е приел, че искът е недопустим, тъй като ответната община не конкурира ищцата по отношение на правото на възстановяване на процесния земеделски имот и фактът, че наследодателят е владял ливадата, отразена в емлячния регистър, е зачетен от поземлената комисия под № 30 от Решението № 41 ГО/29.07.1997 г. по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ, се възстановява в стари реални граници „пасище, мера“ с площ 0.534 дка в м.“Г.“./ПИ с идентификатор ***/. В решението по чл.18д, ал.1 ППЗСПЗЗ се признава правото на възстановяване на собствеността на цялата ливада от 1000 дка. Вещото лице е установило, че претендираните части с площ 313 кв.м и 153 кв.м са включени в площта на ливадата. Решение № 41 ГО/29.07.1997 г. на ПК не е обжалвано и представлява стабилен административен акт, по който спорът не може да бъде пререшен на база на атакуваното в настоящото производство съдебно решение.

По основанието за допускане на касационно обжалване:

Изводът на въззивния съд, че след като решение № 41 ГО/29.07.1997 г. на ПК-Самоков, с което е възстановено правото на собственост на имот с площ от 0.534 дка, не е обжалвано, то спорът дали е следвало да се възстанови имот с площ от 1 дка не може да бъде пререшаван в настоящото производство, е очевидно неправилен, доколкото съдът не е формирал извод, че е отказано възстановяване на собствеността на разликата до признатата за възстановяване площ от 1 дка.. С оглед конститутивното действие на решението на органа по поземлена собственост в производството по реституция на земеделски имот по реда на ЗСПЗЗ по отношение на субектите и по отношение на имота, по исков ред не би могъл да бъде разрешен само спор, по който се претендират права по реституция по ЗСПЗЗ, но е налице влязло в сила решение на административния орган, с което е отказано възстановяването на собствеността. Извън тази хипотеза на разрешаване по общия исков ред подлежат спорове относно права, основани на притежавано право на реституция или на вече възстановена собственост. Следователно допустим е положителен установителен иск за разрешаване на спор, че ищецът притежава право да реституира имот в определени граници и в хипотеза, в която е признато правото на възстановяване на собствеността в тези граници, но реалното възстановяване в стари реални граници е извършено на имот с различни граници, от които следва по-малка площ, като се твърди, че старите реални граници на имота са тези, в които е признато правото на възстановяване на собствеността и липсва отказ на административния орган за реституция по тези граници.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е неправилно.

Въззивният съд е възприел неправилна правна квалификация на спора и е направил необоснован извод, че между страните липсва правен спор, доколкото ответната община не оспорва правата на ищците и не претендира собственост на процесните реални части.

Изложените в исковата молба твърдения – че е признато правото на възстановяване на собствеността на имот от един декар, като от съществуващите стари реални граници следва именно тази площ на имота, но реално е възстановено правото на собственост в други граници и площ от 0.534 дка, а невъзстановените реални части са включени в съседни имоти, записани и отразени в кадастралната карта като земи по чл.19 ЗСПЗЗ – и заявеният петитум – да се признае, че имотът в посочени граници и площ е бил собственост преди образуване на ТКЗС на В. Ф. З., като част от този имот е и площта от 153 кв.м., включена м имот с идентификатор *** и площта от 313 кв.м., включена понастоящем в имот с идентификатор *** – не могат да обосноват възприетата от съда правна квалификация по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице когато и двете страни в процеса претендират, че имат право да реституират определен имот, защото той е принадлежал на тях, респ. на техния наследодател. В случай като настоящия, в който ищецът твърди, че има право на възстановяване на собствеността в определени стари реални граници, но въпреки това част от имота е включена в имоти, записани като земи по чл.19 ЗСПЗЗ, предявеният положителен установителен иск за признаване, че имотът в посочените стари реални граници е бил собственост преди обобществяване на земята на неговия наследодател и че реални части от него са включени в съседни имоти по кадастралната карта, е с квалификация по чл.124, ал.1 ГПК и с него се защитава правото на възстановяване на собствеността в претендираните стари реални граници, като в предмета на доказване се включва установяването, че тези стари реални граници съществуват и че имота е заявен за възстановяване, което изключва включването му в остатъчния фонд по чл.19 ЗСПЗЗ.

Правният интерес от предявения иск следва от твърдените в исковата молба и установени по делото обстоятелства, че наследодателят на ищците е притежавал ливада от 1 дка в местността „Г.“, която е заявил за възстановяване, като е признато правото на възстановяване на собствеността на имот от 1 дка, но реституционната процедура не е приключила изцяло, доколкото въпреки, че са установени старите реални граници, е реституирана само част от имота с площ от 0.534 дка, а останалата площ е включена в имоти, отразени в кадастралната карта като земи по чл.19 ЗСПЗЗ.

Изводът на въззивния съд, че между страните липсва правен спор, се опровергава от установените по делото факти от експертното заключение и представените по делото скици, че в одобрената през 2016 г. кадастрална карта процесните реални части от заявения и признат за възстановяване имот, са включени в имоти, идентифицирани като земи по чл.19 ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че през 2009 г. имота, в който тогава са били включени процесните реални части - № 040011 по картата на възстановената собственост – не е предаден на общината, поради допуснати непълноти и грешки при регистрирането като земя по чл.19 ЗСПЗЗ, не може да обоснове извод за липса на правен спор, тъй като и след обособяването от имот № 040011 на два отделни имоти, последните, в които попадат спорните реални части, отново за идентифицирани като земи по чл.19 ЗСПЗЗ и са нанесени в кадастралната карта и кадастралните регистри като такива земи.

Изложеното налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото на Окръжен съд-Самоков за произнасяне по въззивната жалба, като съдът отчете, че предявеният иск е с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК и с него ищците целят защита на правото им на възстановяване на собствеността и върху спорните реални части, доколкото и за тях им е признато правото на възстановяване на собствеността, но липсва произнасяне на органа по поземлена собственост относно реалната реституция, т.е. за които не е приключила реституционното производство с дължимото от органа по поземлена собственост, след решението за признаване правото на възстановяване на собствеността, решение за възстановяване правото на собственост, респ. за отказ да се възстанови собствеността, ако са налице пречки за реалната реституция.

При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по претенциите за възстановяване на разноските за настоящото касационно производство.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260041 от 12.10.2020 г., постановено по гр.д. № 767 по описа за 2019 г. на Софийски окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски окръжен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: