Отговорност на държавата и съда при нарушение на правото на ЕС и Европейска заповед за арест

Текстът на акта

Ключови фрази

20

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60271

гр. София, 22.02.2022г.
В И М Е ТО НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети ноември , две хиляди и деветнадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при участието на секретаря Росица Иванова

пли участието на прокурор Дечева .

изслуша докладваното от съдията Томов гр. дело № 4776/2016 година.

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Разглежда се на касационна жалба на на В. В. Т. ,представляван от адв. К. Б. , срещу решение №1132 от 03.06.2016г по в.гр.д № 812/2016 г на Софийски апелативен съд , с което е потвърдено решение №5418 от 24.18.2015г по гр.д.№ 227/2014г на Благоевградски окръжен съд.Отхвърлен е иск на настоящия касатор за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 180 000 лева от нарушаване на правото на ЕС,чрез бездействия на посочения като ответник Окръжен съд Кюстендил при издадена от този съд Европейска заповед за арест (ЕЗА) в производство,приключило с постановяването на осъдителна присъда.След взизане в сила на присъдата ищецът е бил задържан в Кралство Испания и предаден на българските власти при обстоятелства ,довели до невъзможност за него да се ползва от правата по Рамково решение 2002/584/ПВР при задържането му в друга страна-членка.В реда на хронологията се сочи ,че с определение от 27.11.2007г по н.о.х.д № 148/2005г на Кюстендилски ОС,е била издадена ЕЗА с цел «провеждане на наказателно преследване» срещу ищеца .Първоначално се твърди нарушаване правото на ЕС, тъй като след постановяване , респ. след взизане в сила на присъдата Кюстендилски ОС не издава нова заповед за арест (ЕЗА) в която да се отрази ,че исканото за задължане вече е с различна цел,а именно «привнеждане в изпълнение на наложеното наказание»(т.1.8 и т. 5.2 раздел пети от исковата молба ). Според твърденията в исковата молба, в изпълнение именно на ЕЗА ,издадена с цел «провеждане на наказателно преследване», ищецът е задължан на 05.12.2011г в Кралство Испания ,и предаден на българските власти с цел привеждане в изпълнение на наложено наказание (т.1.9 от и. м.)по задочно постановената присъда.Приведен е в затвора [населено място] дол , където изтърпява наказанието и понастощем. Възобновяване на делото е отказано.Така ищецът счита ,че е лишен от правата си по чл. 4а т.1,б.»г» и т.3 създадени с Рамково решение 2009/299 ПВР на Съвета за изменение на Рамково решение 2002/584 ПВР на Съвета ,по- специално от възможността да поиска от испанския съд да упражни правомощията си като откаже да изпълни ЕЗА(т.1.10 от исковата молба ),освен това е увреден при изпълнение на ЕЗА поради противоречие с гаранциите по цитирания текст на Рамковото решение , като е бил лишен от право да поиска възобновяване на съдебното производство ,водено срещу него (т.1.12 ,и.м.) на основание ,по което възобновяване не може да бъде отказано.Не са били дадени гаранции от българската държава за възобновяване на производството , съответно впоследствие възобновяване на делото е отказано. Гаранциите по чл. 4а от Рамковото решение,в случаите на ЕЗА,издадени въз основа на задочно постановени присъди, испанският съд не е могъл обективно да приложи в неговия случай ,тъй като не е бил уведомен за издаването на задочна присъда срещу ищеца.На следващо място, ищецът Т. изтъква лишаване от възможността да поска от испанската държава да му бъде дадена възможност да изтъпри наказанието си в страната , с която има трайно установени връзки Нарушено е пряко произтичащо от общностното право ( чл. 4 т.6 от РР 2002/584 на Съвета) субективно право на ищеца. От нарушаването на посочените права се заявяват неимуществени вреди,акцентира се здължението на държавите по силата на чл. 288 ДФЕС (т.1.13 от и.м)

Ищецът, като е взел придвид изтъкнатите в отговора на исковата молба обстоятелства,е репликирал възраженията на ответника за липса на нарушение от страна на съда,като в писмено становище ,постъпило преди провеждането на първото по делото открито съдебно заседание на 11.12.2014г и докладно от съда в същото заседание ,е допълнил и уточнил твърдението си за нарушение чрез бездействие,осъществено с това, че Кюстендилски ОС не е известил компетентните органи ,че оттегля ЕЗА от 2007г ли че същата е загубила действие поради влязла в сила присъда по НОХД №184/2005г на КОС. Същевременно в допълнителното становище ищецът продължава да поддържа твръденията си в исковата молба ,че е бил предаден на българската държава именно въз основа на ЕЗА ,издадена от този съд през 2007г,а не въз основа на ЕЗА от 08.02.2011г,издадена от ОП Кюстендил,както е изтъкнал ответника в отговора на исковата молба,като именно от това са произтекли претендираните с иска вреди Твърдението на ищеца е подкрепено с позоваване на два документа -Протокол от заседание ,проведено на 07.01.2011г от Централен следствен съд в Испания ,разгледал искането за предаване на ищеца на българските власти и Акт-декралация за задържането ,в който е посочено че искането за предаване на ищеца на българските власти ,разгледано от следствения съд ,е ЕЗА с номер в ШИС W0000000007861100001,издадена на 27.11.2007г от съдия в Кюстендилски окръжен съд ,който орган е посочен в протокола от същото заседание.Както в становището депозирано на 10.12.2014г по първоинстнационното дело, така и в постъпилата въззива жалба ищецът е поддържал,че тези обстоятелства се установяват от изисканото служебно и приложено в цялост като доказателство НОХД № 184/2005г на КОС.

Искът е предявен на основание чл.4, §3 от ДЕС, разгледан от съдилищата по реда и предпоставките на ЗОДОВ срещу Кюстендилския окръжен съд. По делото е възникнал спор относно правнорелевантните факти. Първоинстанционният съд е изискал в цялост приключилото нохд 284/2005г на КОС, образувано по обвинителен акт срещу ищеца и други лица.От приложеното наказателно дело се установява ,че за първото съдебно заседание настоящият касатор бил е призован чрез защитника си в досъдебното производствно и не се е явил лично, както е бил задължен ,поради което мярката му за неотклонение е променена в «задържане под стража» Същият е обявен за общонационално издирване ,което не е дало резултат .С определение от 27.11.2007г на КОС е издал ЕЗА ,с реквизитите по чл.37 ЗЕЕЗА,с цел провеждане на наказателно преследване.Съответната дирекция на МВР е уведомила КОС за задържане на ищеца в Кралство Испания на 14.04.2009г ,по което предаване на В. Т. от испанските власти не е установено. По наказателното дело са постъпили данни ,че към този момент срешу ищеца е било висящо наказателно производство в Кралство Испания ,в съдебна фаза. Към същия момент, осъдителната присъда на КОС не е била влязла в сила Няма данни ищецът да е бил снет от международно издирване.Присъдата е влязла в сила на 28.10.2009г, след като решението на САС за нейното потвърждаване от същата дата не е обжалвано.Чрез договорно ангажиран защитник ,на 21.09.2020г ищецът е поискал възобновяване на наказателното производство, отказано поради пропуснат срок по чл.423, ал.1 НПК.При отказа е прието ,че срокът е започнал да тече от 14.04.2009г, когато ищецът е задължан в Кралство Испания въз основа на издадената от Кюстендилски ОС ЕЗА .Междувременно ,на 07.02.2011г ищецът е задържан в Р.Италия, но два дни по- късно е освободен поради неполучаване на достатъчно информация от българските власти. Имало е данни за въведен в ШИС сигнал за международно издирване от испанските власти за арест и екстрадиция по ЕЗА, издадена от испански съд в [населено място].

Изисканата от първоинстназционния съд служебно и в цялост преписка №8/2010г от 09.09.2010 , водена от ОП Кюстендил по екстрадицията на ищеца Т. не е постъпила тъй като в служебно писмо Прокуратурата е уведомила състава на съда ,че преписката е висяща до изтърпяване на наказанието по присъдата Изпратени , съответно приети като доказателства са заверени копия на отделни документи от същата преписка , включително самата ЕЗА, издадена на 08.02.2011г от Окръжна Прокуратура Кюстендил с цел изпълнение на влязлата в сила присъда по нохд 284/2005г на КОС От постановление на ВКП от 13.12.2011г,отдел «Международно-правно сътрудничество» и протокол относно екстрадицията, първоинстанционният съд е направил фактичския извод ,че на 05.12.2011г. ищецът е бил задържан от властите в Испания и на 16.12.2011г съответно предаден на българските власти на основание последната ЕЗА ,издадена от Прокуратурата на РБ,с цел изпълнение на наказанието лишаване от свобода.

Твърденията на ищеца са останали противоположни, без да са подкрепени от доказателствата по делото . Доказателственото искане на ищцовата защита за прилагане в цялост на преписка П-8/2010г на ОП Кюстендил, е било отхвърлено както от първоинстнационния , така и от въззивния съд . Искането е било обосновано от защитата със съмнение за избирателност при представянето на копия от документи по преписката ,без да е уточнено кои конкретни доказателства от значение за делото обосновават искането на защитата .

Макар да е изтъкнал установена практика на Съда на ЕС,че възможността да се получи обезщетение от държава -членка за нарушение на общностното право е необходима, особено когато пълното действие на общностите норми е поставено в зависимост от действия на държавата и следователно , при липсата на такива частноправните субекти не могат да предявят пред националните юрисдикции правата,произтичащи от общностното право, Благоевградски ОС е отхвърили иска поради изключенията, които създадения с РР 2009/299/ППВ нов чл.4а е предвиждал . Изтъкнато е, че ищецът черпи права от нарушение , поставило го в невъзможност да иска от съда в Кралство Испания да откаже изпълнение на ЕЗА ,без да е доказано ,че в случая е приведена в изпълнение сочената от ищеца ЕЗА от 2007г, издадена от ответника Кюстендилски ОС. Било е констатирано задържане на 14.04.2009г , в изпълнение на първата ЕЗА, но не е осъществено предаване от испанските на българските власти след задържането. Не е установена и причината, но по косвен път БлОС е заключил, че предаване не е изпълнено поради висящи наказателни производства срещу ищеца в тази страна. Пропускането на срока за възобновяване при задочното осъждане се дължи на поведението на самия ищец ,като е обсъдена изменената редакция на чл.423, ал.1 НК (ДВ бр.93/25.11.2011г). Налице е и хипотеза , в която според първоинстанционния съд факултативните основания за отказ на изпълняващата държава по §4а при ЕЗА с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода в задочно воден процес,не могат да бъдат изтъквани . Както в издадената през 2007г от КОС ЕЗА с цел провеждане на наказателно производство , така и в издадената на 08.02. 2011г от ОП-Кюстендил ЕЗА е посочено, че ищецът е призован лично или е уведомен по друг начин за датата и мястото на заседанието , но е напуснал границите на Р. България въпреки наложената забрана за това .Изводите са основани на доказателствата по приложеното наказателно производство .В този случай съгласно § 4а от РР 2002/584/ПВР правомощието за предаване не е обусловено от предоставянето на гаранции от издаващата държава за възобновяване на задочно проведен процес и отказ на това основание от изпълняващата държава -членка е изключен . Дори ако се приеме ,че ответникът КОС е бил задължен след взилане в сила на задочната присъда да оттегли издадената ЕЗА с цел наказателно преследване , отговорността на държавата на нарушаване правото на ЕС не следва да се ангажира ,тъй като не е налице причинна връзка между твърдяните вреди и процесуалните действия и бездействия на ответника .Ищецът е бил регистриран в ШИС-2 на основание ЕЗА издадена от ОП Кюстендил на 08.02.2011г с цел изпълнение на присъдата ,в която връзка е изтъкнат чл. 26, 27 от РР 2007/533/ПВР.

Въззивният съд на свой ред е оставил без уважение искането на жалбоподателя(понастощем касатор), да бъде приложена в цялост преписката по екстрацицията му. Като основание на иска е възприет чл. 4, § 3 от ДЕС , вр. чл . 4 ЗОДОВ.Въззивният съд е приел фактическата обстановка по делото за изяснена от първоинстанционния съд,като фактическите изводи в решението са възприети при условията на чл.272 от ГПК. Посочено е ,че ищецът е бил подсъдим по НОХД № 184/2005г. по описа на Окръжен съд Кюстендил и че с определение от 27.11.2007 г. съдът е разпоредил издаване на Европейска заповед за арест (ЕЗА) с цел на задържането –провеждане на наказателно преследване. По делото е постановена осъдителна присъда от 21.01.2009 г и на 08.02.2011г.Окръжна прокуратура- Кюстендил е издала ЕЗА с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода. След нейното издаване ищецът е задържан в Кралство Испания и предаден на българските власти на 16.12.2011г.

За да потвърди отхвърлянето на иска по същество, въззивният съд е изложил единствено свои съображения от правна страна. Решаващо е приел ,че претендираната вреда не е от кръга актове и действия , визирани в чл. 2 ЗОДОВ и съгласно мотивите на ТР№5/2013 г на ОСГК на ВКС, съдът е легитимиран да представлява държавата в ограничено посочени случаи. Когато се касае до оплакване от действията на съда във връзка с проведено срещу ищеца наказателно производство, мотивите на ТР№5/2013 г на ОСГК на ВКС са изтъкнати от Софийски апелативен съд като приложими. Достатъчно основание за да се отхвърли предявения срещу ответника иск е,че според тълкуването ,приложимо във всички случаи на незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи по наказателни дела ,отговорността за вреди се поема от този ,който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът не е за съда, а за прокуратурата.

Следващото съображение за отхвърляне на иска са твърдения на ищеца в исковата молба , възприети и обсъдени от въззивния съд като основани единствено на факта, че Окръжен съд Кюстендил не е издал друга , нова ЕЗА в която да е отразено, че целта на задържането е привеждане в изпълнение на наложено наказание.Това са първоначално въведените с исковата молба твръдения .Въззивният съд е изтъкнал ,че в чл. 56 , ал.1 ЗЕЕЗА са посочени компетентните органи , които издават ЕЗА за Р.България. Съдът издава ЕЗА за подсъдим , а прокурорът – за осъден с влязла в сила присъда и следователно КОС не е имал задължението и правомощието да издава ЕЗА след влизане на присъдата в сила, каквото е „ основното обстоятелство , на което ищецът основава претенцията си „

Поради това въззивният съд е прел,че за отговорността на ответника е без значение въз основа на коя от двете ЕЗА ищецът е бил задържан в Кралство Испания . Оплакванията на ищеца от решението на първата инстнация, фактическите твърдения и прави доводи на защитата във въззивната жалба апелативният съд не е намерил за необходимо да обсъжда в мотивите на решението .

Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението като неправилно, несъобразено с приложимото право на ЕС и постановено при липса на мотиви по фактите и правните доводи на страната,което сочи на допуснати съществени процесуални нарушения.
С определение №60655 от 03.08.2021г на ВКС , ІІІ г.о жалбата е допусната до разглеждане по два въпроса,първият от които е следва ли да се приеме ,че Тълкувателно решение №5 от 15.06.2015г по т.д №5/2013г на ОСГК на ВКС са тълкувани всички хипотези на отговорност на съдилищата за вреди, включително и в частност отговорността на националния съд за вреди от нарушаване правото на Европейски съюз, а не само тези по чл. 2 ЗОДОВ (ред. преди ЗИД на ЗОДОВ ДВ бр.38 от 18.05.2012г) Вторият ,процесуалноправен въпрос е допустимо ли е при преценка основателността и доводите и възраженията на страните съдът да не изхожда от факти, на които страните се позовават и да извлича правни последици от фактически обстоятелства ,които страната не е посочила.

По първия от изведените правни въпроси Върховен касационен съд ІІІ г.о посочва на първо място,че отговорността за причинени вреди на частонправни субекти от съществено нарушаване правото на Европейския съюз от органи на държава – членка, е на самата държава. Отговорността не може да бъде изключвана или ограничавана в зависимост от публичния орган който е допуснал нарушението при осъществяване на законодателната, изпълнителната или съдебната власт в Държавата.

Правото на ЕС не предвижда процесуалните правила по които да се разгледа искът за обезщетение. Редът е предоставен на националния законодател съгласно принципа на процесуална автономия съгласно чл.19,параграф 2 ДЕС ,който принцип се ограничава от принципа на равностойност и от принципа на ефективност.Наднационалният правен ред допуска възможност отговорността да се ангажира на основание националното право при по-малко ограничителни условия,но не допуска поставянето в националното право на допълнителни условия (Решение от 5 март 1996 г., Brasserie du p кcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93,; решение от 13 март 2007 г., Test Claimants in the Thin Cap Group Litigation, I-524/04,; 25 Решение от 24 март, 2009 г., Danske Slagterier, C-445/06; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, C-429/09, Решение от 04.октомври.2018г, Кантарев, С–571/2016)Националната правна уредба в областта на отговорността следва да се прилага от съдилищата така, че установените условия във връзка с поправянето на вредите да не са по-неблагоприятни от условията, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове. Преценката обхваща и всички аспекти на процедурните правила.След като с иска се търси обезщетение за вреди от държавата за нарушаване правото на ЕС/съгласно принципа на лоялно сътрудничество в чл.4,§3 ДЕС/ и делото попада в обхвата на §6,ал.2 ЗИДЗОДОВ, никое процесуално правило в общ закон не може да бъде противопоставено на по-благоприятно за ищеца правило в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

След като редът за реализиране на правото на обезщетение в действащата национално-правна уредба е исков ,дължимата защита и санкция предполага провеждането на съдебен процес с легитимиран ответник,по нормативно предвидения във вътрешното право ред. Съгласно изтъкнатите принципи на равностойност и ефективност ,за случаите на искове,обхванати от преходното правило на §6,ал.2 ЗИДЗОДОВ ,действащата специална законова уредба в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), е приложима при очертаване безвиновния (обективен) характер на отговорността на държавата. Правилото , че искът се завежда срещу органа чиито актове или действя са причинили вредите (чл.7, ал.1 ЗОДОВ) също гарантира в необходимата степен равностойност и ефективност на защитата , главно поради това, че държавните органи – ответници по исковете отговарят солидарно и така се осигурява поправянето на вредите ,като отговорността на държавата се реализира в пълен обем, независимо дали в процеса са привлечени множество държавни органи , допринесли за нарушението, или само един от тях,определен по критерий,пряко изводим от твръденията на ищеца за причинена от конкретен държавен орган вреда при нарушение на общностното право.

Гореизложеното предпоставя рамките за тълкувателен отговор на въпрос срещу кой орган и по какъв ред правото на обезщетение за вреди се реализира срещу държавата в условията на една процесуална субституция, в частност за случай попадащ в приложното поле на §6,ал.2 ЗИДЗОДОВ .

Всички държавни власти – законодателна, изпълнителна, съдебна, са обвързани при изпълнението на своите задачи от изискването да спазват правилата, изведени от правото на Съюза ( Решение от 5 март 1996 г., Brasserie du p кcheur и Factortame по дела C-46/93 и C-48/93,; решение от 30 септември 2003 г.по дело C-224/01 Kцbler, ,; решение от 13 юни 2006 г., по дело C-173/03 Traghetti del Mediterraneo,; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, C-429/09,; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15 , решение от 4 октомври 2018 г., дело С-571/16 Кантарев).Затова и всеки орган в системата конституционно установени власти , допуснал нарушение на съюзното право,от което са произтекли вреди за частноправните субекти ,е легитимиран в процеса като процесуален субституент на държавата ,което принципно разрешение следва и от нормата на чл. 7 ЗОДОВ .

Следва да се изтъкне че държавите-членки не могат да изключват своята отговорност за вреди , причинени от национални съдилища при нарушение на общностното право и подобно изключване не е изводимо от съществуването на тълкувателна практика като предвидената в Закона за съдебната власт и осъществявана от Върховния касационен съд , имаща за цел да посочи точното съдържание на национален закон. Същата цел е реализирана включително с приемането на Тълкувателно решение №5 от 15.06.2015г по т.д №5/2013г на ОСГК на ВКС по въпроса легитимиран ли е съдът да представлява държавата по искове за вреди по чл.2 ЗОДОВ и в кои случаи. Тълкувателният отговор,че съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по чл.2, ал.1,т.4 и т.5 от закона , е даден при изрично посочената негова редакция и е основан на тълкуване, което не изключва съдът да бъде привлечен като надлежен ответник и процесуален субституент на държавата при иск за обезщетение на вреди от достътчно съществено нарушение на правото на Европейски съюз.

Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове,действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7,ал.1 ЗОДОВ). Нито едно от съображенията, че съдът не представлява държавата по исковете с правно основание чл.2, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗОДОВ (ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г.),а в тези изброени случаи тя е представлявана от Прокуратурата на РБ ,не е приложимо при определянето на кръга ответници по иска, основан на чл.4 §3 ЗЕС с който се търси отговорност от държавата за вредите, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.Основанието на отговорността в последния случай не е пряка функция от обвинението в извършване на престъпление и поемане на риска за неговата незаконосъобразност. Изведеният в тълкуваненото решение принцип ,че търсената по граждански ред отговорност е на държавата,а не на отделните нейни органи , включително

правозащитните органи , които при иск представляват държавата като процесуални субституенти, запазва

важимост и при действащата понастоящем законодателна уредба в ЗОДОВ.

По втория изведен въпрос Върховен касационен съд , Трето гражданско отделение изтъква ,че предметът на делото се определя от страните , като съобразно принципа на чл. 8 ГПК съдът се произнася по искането на страната въз основа на твърденията ,на които искът е основан, като съобразява своевременно направените от ищеца в първото съдебно заседание пояснения и допълнения на твърденията му по исковата молба съгласно чл.143, ал.2,във вр чл. 143 , ал.3 ГПК. Въззивният съд също така е длъжен съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235,ал.2 ГПК да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото и доводите на страните ,както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Императивната разпоредба на чл.236, ал.2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните, както е разяснено в ППВС №7/65г и т.19 от ТР №1/04.01.2001г ОСГК, ,като за въззивното производство задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора са разяснени с приемането на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г по т.д № 1/2013г ОСГТК . Въззивния съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото ,след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните,техните доводи и възражения при съблюдаване на очертаните предели на възивзивното производство съгласно чл.269 от ГПК, в качеството си на решаващ съд (трайно установената практика на ВКС, решение по гр. д. № 756/2009 г. на ІІІ г. о., решение по гр. д. № 1313/2009 г. на ІV г. о., решение по гр. д. № 90/2011 г. на ІІІ г. о., решение по гр. д. № 3973/2008 г. на ІV г. о., решение по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о)

Също така, при разяснените в ТР №1 от 09.12.2013г ,ОСГТК на ВКС предпоставки въззивният съд следи за съответствие с разпределената доказателствена тежест,когато не е дадено съответното указание на страните за кои от твърдяните от тях факти не са посочени доказателства и събирането им е поискано от въззивния жалбоподател. Следи се и за приобщаването по делото на своевременно поисканите относими и допустими доказателства, включително събраните служебно, като във всички случаи мотивите следва да ориентират страните въз основа на кои събрани по делото доказателства, решаващият съд е изградил фактическите си изводи и защо възприема едни доказателства ,а не други.

По касационната жалба

Като постановено в противоречие с отговора на поставените правни въпроси,въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно. Касационната жалба е основателна в оплакванията за допуснати съществени процесуалн нарушения от въззивния съд. Основателно е оплакването за неадекватност на изложоените в решението мотиви за отхвърляне на иска спрямо фактите по делото,спрямо доводите на ищеца и търсената с иска защита . Нарушен е чл.236, ал.2 ГПК

Не са обсъдени и взети предвид фактическите и правни доводи на страна,в нарушение на чл.235 ал.2 ГПК. В нарушение на чл. 8 ал.2 ГПК не са въприети като дължим предмет на обсъждане твърдения,на които искът е основан,в една част подменени с твърдения каквито ищецът е уточнил ,че не поддържа.При постановяване на първоинстанционното решение е отчетено,че в допълнителното си становище, депозирано по делото в срока по чл. 143, ал.2 ГПК ищецът основава твръденията си на нарушение на общностното право , допуснато от Окръжен съд -Кюстендил с неоттегляне на издадената през 2007г ЕЗА,след взилане на осъдителната присъда, като именно това бездействие ,според защитата ,обема при изложения причинен процес нарушение,накърняващо гаранциите, предвидени в чл.4а от Рамково решение 2002/584 ПВР на Съвета.С тази норма на общностното право ищецът свързва накърнени свои права и произтеклите вреди,за които се претендира обезщетение от държавата .

Въззивният съд е обсъдил единствено първоначалните тврърдения на ищеца в исковата молба ,без да вземе предвид направените надлежно и в срока по чл. 143, ал.2 ГПК допълнителни уточнения по тях, с което е дал разрешение в противоречие с отговора на втория правен въпрос и е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.8, ал.2 , ал.3 , чл.235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК .Задължението да се обсъдят всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121, ал. 2 на Конституцията на Р България, както е разяснено в трайно установената практика ВКС по прилагането на посочените процесуални норми.

Въззивният съд също така е допуснал съществено процесуално нарушение,като не е поправил пропуска на първоинстнационния съд да посочи на ищеца,че не ангажира изтъкваното доказателство за твърденията си коя ЕЗА са изпълнили властите в Испания през м.декември на 2011г. Указание в случая е било дължимо съгласно чл.146,ал.2 ГПК ,тъй като по приложеното в цялост и по служебен почин нохд 284/2005г на КОС се констатира , че в него не се съдържат посочените актове и документи,на които ищцовата страна се позовава - Протокол от заседание ,проведено на 07.01.2011г от Централен следствен съд в Испания ,разгледал искането за предаване на ищеца на българските власти и Акт-декралация за задържането,в който според твърдения на ищеца било посочено , че искането за предаване на ищеца на българските власти , разгледано от следствен съд в Испания, е ЕЗА с номер в ШИС W0000000007861100001 ,издадена на 27.11.2007г.

Същевременно, въззивният съд на свой ред е оставил без уважение искането на касатора като въззивен жалбоподател за прилагане на преписката по изпълнението на ЕЗА ,въпреки че е логично да се допусне посочените актове да се съдържат, или да са официално засвидетелствани в тази преписка, без това да е задължително.Соченият от ищеца документ се привежда като доказателство както за нарушението ,така и за причинната връзка,която подлежи на установяване в настоящия исков процес от ищеца.

Касаторът погрешно счита описания акт на следствен съд в изпращащата държава за прието по делото писмено доказателство,необсъдено от съдилищата. В действителност, соченото доказателство липсва по делото.Неговото неприобщаване към доказателствата в случая следва да се отдаде на констатираните пропуски и допуснати процесуални нарушения на служебното начало в процеса, щом като съдът е обявил на страните ,че служебно предприема почин за събиране на доказателствата.Като се добави непълният доклад , както и липсата на мотиви в първоинстанционното решение ,в които съдът да посочи на страните кръга релевантни факти и събраните доказателства за установяването им,налага се извод , че не се касае за опущение или небрежност на страната, носеща доказателствена тежест за установяване на спорните твърдения

При това положение , въззивинят съд е дал противното разрешение на поставените правни въпроси по прилагането на чл.236 ал.2 ГПК като не е обсъдил фактическия състав на отговорността, търсена с иска. Релевантни за спора факти не са установени в пълнота , не са били и решаващо обсъдени от въззивния съд. Не са обсъдени също така фактически и правни доводи и възражения на страните.

Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е съобразил липсващия доклад по делото относно обстоятелствата ,от които произтичат претендираните права и възражения (чл.146, ,ал.1 т.1 ГПК) и последиците от неточния доклад по делото в частта за разпределената доказателствена тежест(чл. 146, ал.1 т.5 ГПК), от която ответникът е бил изцяло освободен. Обстоятелството ,че защитата позиция на органа като субституент на държавата се основава на приложението на закона и на европейското право,за което съдът следи служебно, не променя тежеста относно доказването на положителни факти от естество да изключат, или прекъснат причинната връзка между нарушението и вредите.Доказателствената тежест за тези факти носи ответнтикът в исковото производство. Отделен въпрос е, че в исковите производства за ангажиране на отговрността на държавата за вреди от правонарушение, изискването и приемането на делата и преписките по съответните приключили съдебни производства,сържащи относимите актове и други свидетелстващи документи в цялост, е доказателственият способ, който в най-пълна степен гарантира установяването на релевантните факти съгласно закрепения принцип в чл.10 ГПК. След като принципно правилно и в съответствие с изискванията на служебното начало съответните дела и преписки са били изискани ,но само част от тях приложени ,при налагащ се от закона извод,че като акт на изпращащата държава по ЕЗА документът съществува и при положение ,че на засвидетествани в него обстоятелства страната основава спорните си твърдения ,непроявената от съда активност налага констатираните съществени процесуални нарушения да се обвържат с последиците на чл. 293, ал.3 ГПК , като обжалваното въззивно решение бъде отменено , а делото върнато за ново разглеждане от въззивния съд ,който да даде възможност на ищеца да представи сочените писмени доказателства , а ако не разполага с тях - да посочи способ за събирането им , като съдът няма да наруши равенствното на страните и процесуалните правила ,ако предприеме събирането им и служебно.

При новото разглеждане на делото Софийски апелативен съд,след като изпълни указаните процесуални действия ,при решаващата си дейност следва да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал ,като изложи собствени фактически и правни съображения по съществото на спора.По отношение на релевантите обстоятлества за иска по чл.4,пар.3, ДЕС, елементи на търсената отговорност са нарушената правна норма на общностното право да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; да е налице пряка причинно – следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. Въззивният съд следва на изложи водещо мотиви по твърденията и доводите на страните за допуснато от Окръжен съд – Кюстендил нарушение на правото на ЕС,при заявените с иска обстоятелства и уточнениея относно неговия характер. Извод за наличие или липса на достатъчно съществено нарушение, въззивният съд следва да направи по критериите установени в пракиката на СЕС (решение от 05.март .1996г., по дела С-46/93 и С48/93 /делото B. du pкcheur и Factortame /, решение от 08 октомври 1996г по дела С-178/94, С-179/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94 на СЕС ).

В тази насока въззивният съд следва да съобрази ,че като нормативна цялост Рамково решение 2002/584 ПВР на Съвета е част от системата на съюзното право и съгласно правния му характер на рамково решение,актът подлежи на транспониране в националните законодателства на държаните-членки до 31.12.2003г,което е и датата на неговото влизане в сила.От 28 март 2011г. Рамковото решение относно ЕЗА е изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета, която дата следва да се съобразява относно задължителния характер на решението, при обстоятелства,отнасящи се до издаването и изпълнението на ЕЗА .

Рамковото решение на ЕЗА урежда процедура между издаващ и изпълняващ съдебен орган, при която могат да бъдат засегнати основни права (§12 от Преамбюла ,чл1§.3) обхванати от системата гаранции в чл.5 §1,б. „в“ и „с“ ЕКПЧОС и други инструменти на европейско ниво, или могат да се окажат нарушени гаранции, предвидени в самата ЕЗА, (каквито са поддържаните с иска),като и двата случая нарушенията можат се разглеждат в приложното поле на защитата предвидена в чл.4 §3 ДЕС.Нарушение е налице, ако не са изпълнени изискванията,присъщи на ефективна съдебна защита,от която трябва да се ползва лице по отношение на което е издадена европейска заповед за арест за целите на наказателното преследване,при предаване на обниняем или осъден от една държава на друга (решение от 12 декември 2019 по дела C-566/19 PPU и C-626/19 PPU, решение 12 декември 2019 г., по дело C-625/19 )Националната юрисдикция е длъжна да тълкува националното право с оглед на текста и целта на Рамковото решение относно

ЕЗА , за да гарантира неговата пълна ефективност (решение по дело C-42/11, Lopes da Silva Jorge ) Както е разяснено в цитираната практика ,защитата е на две нива.Държавите членки имат задължение да следят дали техните правни системи действително гарантират изискваното от Рамково решение 2002/584 равнище на съдебна защита, както то е тълкувано в практиката на Съда, посредством предвиждането на прилагани от държавите членки процесуални разпоредби, които могат да се различават в правопорядъците на една или друга държава(решение от 30 май 2013 г.,дело C-168/13 PPU , решение от 12 декември 2019 дело C-566/19 , дело C-626/19 - съединени)В срока,предвиден за траспониране на Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009г във вътрешното законодателство на държавите-членки, принципно е изискването правоприлагащите органи да се въздържат от прякото нарушаване на неговите разпоредби .
От една страна ,съгласно член 1,параграф 1 от Рамково решение 2002/584 целта на механизма на европейската заповед за арест е да бъде възможно задържането и предаването на издирвано лице, така че с оглед на целта, преследвана с това рамково решение извършеното престъпление да не остане ненаказано и това лице да бъде преследвано или да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода (решение от 6 декември 2018 г.,дело C-551/18 PPU) Също така ,в решение от 13 януари 2021 година по дело С-414/20 на СЕС е изтъкнато ,че нито Рамково решение 2002/584, нито член 47 от Хартата задължават към освобождаване на лицето, (в този смисъл решения от 19 септември 2018 г., по дело C-310/18 , т. 47 и от 28 ноември 2019 г по дело C-653/19 т. 28)доколкото компетентната юрисдикция ,при предвидените в нейното национално право условия може да постанови мярка, представляваща съдебен акт и евентуално да я отмени, ако установи, че тези условия вече не са налице. По този начин ,в последната си практика , наред с утвърденото тълкуване да се съобразява водещо целта на Рамковото решение относно ЕЗА Съда на ЕС утвърждава при прилагането на ЕЗА да се съобразява и тълкуването на Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година.
От друга страна, принципите на взаимно признаване и на взаимно доверие,на които почива системата на европейската заповед за арест,се основават по- конкретно на предпоставката, че съответната ЕЗА е била издадена в съответствие с минималните изисквания,от които зависи нейната валидност,сред които е изискването по член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584. За валидността на ЕЗА се предпоставя наличието на „влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, попадащ в обхвата на членове 1 и 2“ от посоченото рамково решение (решение от 1 юни 2016 г.дело C-241/15 на СЕС ) Следователно, общият определящ признак на посочените актове е изпънителната сила, поради което за съответствието на правата и гаранциите в Рамково решение 2002/584/ПВР, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009г, с правата и гаранциите по основните права,значение има също така изпълнената ЕЗА. Основанията за отказ от изпълнение са ограничени и понастощем са изброени изчерпателно в членове 3, 4 и 4а от Рамковото решение относно ЕЗА. По отношение на гаранциите,произтичащи от чл.4а,освен гореизложеното по отношение на условията за обвързващото им действие, при новото разглеждане на делото, въз основа на установените факти въвззивният съд следва да има предвид и тълкуването им в решение от 26 февруари 2013 г по дело C-399/11 на Съда на ЕС .

Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг.о.

Р Е Ш И :

Отменява решение №1132 от 03.06.2016г по в.гр.д № 812/2016 г на Софийски апелативен съд

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: