Условно осъждане при причинена смърт на пътя и бягство от местопроизшествието

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съкратено съдебно следствие при престъпления по транспорта * справедливост на наказание * цели на наказанието * цели на личната превенция * цели на генералната превенция * смекчаващи вината обстоятелства * смекчена наказателна отговорност * смекчаване на наказателна отговорност * предпоставки за условно осъждане * условия за условно осъждане * условно осъждане * приложение на чл. 66 НК

Р Е Ш Е Н И Е

№ 43

гр. София, 18 януари 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

МАРИЯ МИТЕВА

при участието на секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Даниела Машева,

като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело от общ характер № 605/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационен протест на Апелативна прокуратура – Велико Търново и по касационни жалби на частните обвинители И. И. В. и П. Т. И., подадени чрез техните повереници – адв. С. и адв. П., срещу решение № 57/27.04.2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 338/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

С касационния протест са заявени и трите касационни основания по чл.348, ал. 1 НПК. В него не са изложени данни в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Декларативно е посочено, че допуснатите от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила е довело до нарушение и неправилно приложение на материалния закон. Излагат се доводи в подкрепа на това, че неправилно въззивният съд е оправдал подсъдимия за това да е нарушил разпоредбата на чл. 116 ЗДвП. Развити са подробни съображения за наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Според обвинението не е преценена тежестта на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. Застъпва се тезата, че разпространеността на престъпленията от този тип обуславя нуждата от засилване на наказателноправното въздействие както по отношение на обществото, така и спрямо извършителите. Посочва се, че деянието и деецът се характеризират с по – висока обществена опасност с оглед преценката на отегчаващите отговорността обстоятелства. Искането е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Велико Търново.

В касационните жалби, подадени от поверениците на частните обвинители, е заявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В тях е възразено и срещу това, че въззивният съд е оправдал подсъдимия за това да е нарушил чл. 116 ЗДвП. Те съдържат сходни оплаквания срещу акта, постановен от контролирания съд. Развити са съображения за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Подобно на протеста, в жалбите е посочено, че въззивният съд не е отчел правилно обществената опасност на дееца и деянието, както и че така наложеното наказание няма да постигне целите по чл. 36 НК. Твърди се, че съдът не е преценил различната тежест на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. Пространно е коментирано поведението на подсъдимия след извършване на деянието, като по този начин се обосновава искането за по – тежкото му наказателноправно третиране. Искането е за увеличаване размера на наказанието и отмяна приложението на чл. 66 НК.

В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП поддържа протеста. Счита, че са налице заявените с него касационни основания, като се придържа към изложените в него съображения. Твърди, че при постановяване на въззивното решение са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Намира наложеното наказание за явно несправедливо. Сочи, че при осъществяване на доказателствената и аналитичната дейност на въззивния съд са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилно приложение на материалния закон с отмяната на първоинстанционната присъда в частта за допуснато от страна на подсъдимия нарушение на правилото по чл. 116 ЗДвП и потвърждаване на наложеното с нея наказание в осъдителната част. По отношение на наложеното наказание представителят на прокуратурата твърди, че при индивидуализацията на наказанието въззивният съд не е направил обективна и справедлива преценка на степента на обществената опасност на подсъдимия М.. Счита, че не са отчетени отегчаващите отговорността обстоятелства, свързани с последващите действия на подсъдимия, за които твърди, че сочат на опит за прикриване на авторството на деянието. Моли атакуваното решение на въззивния съд да бъде отменено и делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав.

Повереникът на частния обвинител В. – адв. С., поддържа така подадената касационна жалба. Присъединява се към становището на прокуратурата. Не е съгласен с преценката на въззивния съд за личността на подсъдимия, неговото поведение след деянието и намира наложеното на подсъдимия наказание за явно несправедливо. Според него неправилно са ценени смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Моли за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.

Повереникът на частния обвинител И. – адв. П., също поддържа подадената касационна жалба. Консолидира се със заявеното от прокуратурата и адв. С.. Твърди, че действията, извършени от подсъдимия след деянието, са имали за цел да се укрие. Сочи, че това негово поведение разкрива данни за неговата личност и за нежеланието му за разкриване на обективната истина. Искането му е за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на въззивния съд с оглед налагане на по – тежко наказание, както и увеличаване на срока на лишаване от право за управление на МПС по чл. 343г НК.

Защитникът на подсъдимия М. – адв. П., моли касационният протест и касационните жалби да бъдат оставени без уважение, а въззивното решение – потвърдено. Посочва, че обстоятелството, че деецът е избягал от местопроизшествието е част от състава на престъплението и не може да бъде отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство. Смята, че материалният закон е приложен правилно, както и че не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Намира наложеното наказание за справедливо. Смята, че целите на наказанието ще бъдат постигнати без да е необходимо подсъдимият да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода ефективно.

Подсъдимият М. се присъединява изцяло към заявеното от неговия защитник. Изказва съжаление за случилото се. Твърди, че не се е опитал да се укрива и поведението му е било плод на уплаха, която е изпитал към този момент. Сочи, че не се е укривал и е съдействал на разследването. В последната си дума подсъдимият моли въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното:

С присъда № 29/17.10.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 605/2022 г., Окръжен съд – Плевен е признал подсъдимия Е. С. М. за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК и му определил наказание в размер на четири години и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 58а, ал. 1 НК го намалил с 1/3 и му наложил наказание в размер на три години лишаване от свобода. Изпълнението на наказанието е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с петгодишен изпитателен срок. Подсъдимият М., на основание чл. 343г НК, е лишен от правото да управлява МПС за срок от три години. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и сторените разноски.

Пред Апелативен съд – Велико Търново е образувано в.н.о.х.д. № 338/2022 г. по въззивен протест на Окръжна прокуратура – Плевен, както и по въззивни жалби от поверениците на частните обвинители – адв. С., адв. П. и адв. И.. С решение № 57/27.04.2023 г., постановено по горепосоченото дело, въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда, като я е отменил в частта, с която подсъдимият М. е признат за виновен да е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и по чл. 116 ЗДвП, поради което, на основание чл. 304 НПК, го е оправдал в тази част. В останалата част присъдата е потвърдена.

Касационният протест и касационните жалби са допустими, но разгледани по същество са неоснователни, като релевират сходни оплаквания срещу постановения от въззивната инстанция акт.

На първо място, следва да бъде разгледано възражението относно приложението на чл. 116 ЗДвП. Нормата на чл. 116 ЗДвП е обща по отношение на пешеходците. Следващите разпоредби от Раздел ХXІІ на ЗДвП – "Поведение на водачите към пешеходците", установяват конкретни задължения за водачите по отношение на пешеходците. Вярно и съобразено с практиката на ВКС е становището на въззивния съд, че тази разпоредба предвижда едно общо, абстрактно правило за поведение, без да конкретизира задълженията на водача, поради което правилно въззивният съд е оправдал подсъдимия по това обвинение от бланкетния състав на престъплението.

Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода и приложението на чл. 66 от НК.

Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид, са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по – голяма или по – малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по – малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специалната превенция.

При проведената диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл. 373, ал. 2 НПК, която препраща към нормата на чл. 58а НК. В настоящия случай решаващите инстанции са индивидуализирали наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл. 58а, ал. 1 НК. Вярно установените от въззивния съд и значими за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл. 54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са обусловили определянето на законосъобразно, справедливо и съответно на целите по чл. 36 НК наказание, а именно лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, редуцирано с една трета на три години. Наложеното на подсъдимия наказание на основание чл. 343г НК – лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, също е съобразено със смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства и отговаря на целите на чл. 36 НК.

Правилно са отчетени като смекчаващи вината следните обстоятелства: инкриминираното деяние се явява изолиран случай в живота на подсъдимия; съдействал е за разкриване на обективната истина; чистото съдебно минало; трудовата му ангажираност; добрите характеристични данни, както и изразеното искрено съжаление за случилото се. Контролираните съдилища са отчели като смекчаващо обстоятелство и поведението на пострадалия, с което е допринесъл в значителна степен за настъпилия резултат, поставяйки в опасност собствения си живот, като е допуснал нарушение на чл. 108 ЗДвП в тъмната част на денонощието се е движел в лентата за движение на процесния лек автомобил, въпреки че е бил облечен със светлоотразителна жилетка.

Като отегчаващо вината обстоятелство са отчетени предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, извършени от подсъдимия и санкционирането им по административен ред.

Неоснователни са оплакванията, изразени в протеста и жалбите, свързани с преценката на контролирания съд относно смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства. Въззивната инстанция е съобразила всички обстоятелства, които имат значение за определяне на законосъобразно и справедливо наказание на подсъдимия. Зачестяването на пътнотранспортните произшествия с човешки жертви в настоящият случай не може да бъде водещ аргумент за по – тежко третиране на подсъдимия, доколкото всеки случай е индивидуален и изисква конкретна преценка на обстоятелствата, имащи значение за определяне на наказанието, в рамките на законодателно установената за престъплението санкция, а в случая и с оглед на предпоставките за определяне на наказанието при съкратено съдебно следствие по чл.371, ал.1, т.2 от НПК. В разпоредбата на чл.36 от НК са предвидени целите наказанието, като една от тях е генералната превенция, която обаче не може да има приоритет по отношение на индивидуалната превенция. В настоящия случай наложеното наказание е съобразено както с обществената опасност на дееца, така и с обществената опасност на неговото деяние. Съгласно доктрината налагането на наказания за извършени престъпления по транспорта, е сред основните средства за борба със зачестилите пътни инциденти, но не е единственото и достатъчно, като за постигането на успешна превенция се изискват и други конкретни мерки, и действия на съответните компетентни държавни институции.

Неоснователни са доводите, наведени в протеста и жалбите за това, че поведението на подсъдимия след извършване на престъплението следва да бъде отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство. Акцентира се върху професията на подсъдимия – лекар, изискваща оказване на първа помощ на пострадалия, а не напускане мястото на ПТП, което безспорно е укоримо, но правилно въззивният съд е приел, че бягството от местопроизшествието е квалифициращо обстоятелство, довело до ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия за по – тежко наказуемо престъпление, а съгласно разпоредбата на чл.56 от НК отегчаващо обстоятелство не може да бъде това, което е взето предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Необходимо е да се отбележи, че макар и след съобщение по медиите за издирване извършителя на процесното ПТП, подсъдимият преди да бъде установен, се е предал на органите на разследването и е оказал пълно съдействие за разкриване на обективната истина. Същото така не е направил опит да отстрани щетите, нанесени на автомобила вследствие на произшествието, а го е предоставил на разследващите органи.

В протеста и жалбите не се сочат обстоятелства, които да не са били предмет на оценка от страна на въззивната инстанция, с изключение на твърденията на защитника в съдебно заседание относно здравословното състояние на пострадалия и по-точно данните по делото за психическото му заболяване. Не се налага коментар на това обстоятелство, тъй като същото няма отношение към преценката на съд относно поведението на пострадалия като пешеходец в настоящият случай. Също така в жалбата на частния обвинител В. се сочат данни са семейното положение на пострадалия-млад баща и съпруг, единствена опора на семейството, каквито данни по делото няма.

Наказанието е явно несправедливо, когато очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, пред каквато хипотеза не се изправени.

По–нататък претендираната явна несправедливост е и относно приложението от решаващите съдилища на разпоредбата чл. 66 от НК. В тази връзка следва да се посочи, че прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл. 66 НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Предходните две инстанции са констатирали наличието на всички предпоставки на цитирания текст. Извън двете формални юридически предпоставки – наложено наказание лишаване от свобода да е за срок до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, съществен критерий за приложение на условното осъждане е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната превенция, акцентът е към постигане преди всичко на индивидуалната такава. Комплексната преценка, направена от контролираните инстанции, че целите на наказанието по чл. 36 НК могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане се възприема и от този съдебен състав. Правилно са оценени както данните, характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието, така и тези, касаещи личността на подсъдимия. За това допринася и цялостното процесуално поведение на подсъдимия, той е личност социално вградена в обществото. Изразеното от него разкаяние е искрено и е белязало цялото развитие на наказателното производство. Принудителното изолиране на подсъдимия М. от обществото и семейството му не е необходимо и обществено оправдано, като това с нищо не би допринесло за поправянето му. Независимо че не може да бъде пренебрегната генералната превенция, водеща според закона е личната такава. Тенденцията в увеличаване извършването на неправомерни деяния по чл. 343 НК не може единствено и самоцелно да обуслови ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Противното би означавало изначално изключване на възможността за приложение на чл. 66 НК по отношение на определен вид престъпление, което е в нарушение на закона, както и би било в нарушение на основния принцип за индивидуализация на наказанието, а именно определянето му в съответствие с индивидуалните особености на всеки конкретен случай. Безспорен е тежкият резултат, причинен от поведението на подсъдимия, но същият е в рамките на съставомерния за ангажиране на наказателната му отговорност. Следва само да бъде посочено, че съгласно ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС, т. 1, съпричиняването на резултата от пострадалия има косвено значение за приложението на чл. 66 НК и по – точно досежно преценката за възможността за постигане целите на наказанието по чл. 36 НК. Също така в случая с оглед характеристиките на личността на подсъдимия, определения максимален размер на изпитателния срок – пет години, също ще окаже мотивиращо въздействие от въздържане на подс.М. от неправомерно поведение.

Ето защо, настоящият състав намира, че решаващите съдилища, прилагайки разпоредбата на чл. 66 от НК, не са допуснали нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК.

Предвид гореизложеното, атакуваното въззивно решение на Апелативен съд – Велико Търново следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 57 от 27.04.2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 338/2022 г., по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: