Недопустимост на втори иск при висящо дело за същото вземане

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 567

гр. София, 09.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в публично заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

при секретаря АЛБЕНА РИБАРСКА, като изслуша докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2983 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. А. А., чрез служебния му адвокат Н. А., срещу Решение № 11 от 04.01.2024 г. по в. гр. д. № 1395/2023 г. на Окръжен съд - Бургас, с което след като е потвърдено Решение № 1132/22.05.2023 г. по гр. д. № 8796/2021 г. по описа на Районен съд – Бургас, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на „Булукрайн - ММ“ ООД, ЕИК:[ЕИК], представлявано от управителя М. Д. Д., сумата 12 243 лева главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 16.08.2021 г. - до изплащане на вземането, и 4 390, 47 лева – лихва за забава за периода от 18.12.2017 г. до 30.06.2021 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5772/2021 г. по описа на РС - Бургас.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Ответникът по касационната жалба „Булукрайн - ММ“ ООД не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Представител не изпраща и ответникът по касация, редовно призован.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел, че през 1980 г. била създадена ЖСК „Агалина“ – [населено място], която била носител на правото на строеж върху държавна земя. Установил, че нито Д. и М. Д., родители на управителя на „Булукрайн - ММ“ ООД М. Д., нито А. А. - наследодател на касатора, били измежду учредителите на кооперацията. А. А. бил приет за неин член след молба от 25.11.1991 г. и с искане да получи определени обекти, един от които апартамент с номер .... С протоколно решение от 07.07.1993 г. на ЖСК „Агалина“ А. А. бил изключен за първи път от кооперацията, като предоставените му апартаменти (с номера 20 и 21) били отнети. По негов иск това първо по ред решение на ЖСК „Агалина“ за изключване било отменено с Решение № 854/25.05.1994 г., постановено от Районен съд – Бургас по гр. д. № 2355/1993 година. Изключването на А. с решение от 14.06.1994 г. на ЖСК „Агалина“ било второ по ред, а основанието за това - невнасяне на дължими в полза на кооперацията суми за довършване на строителството на сградата. С решение на ВКС № 1113 от 18.12.1997 г. по гр. д. № 34/1997 г. било отменено решението, взето на 14.06.1994 г., за изключване на А. А. от кооперацията. От протоколно решение на ОС на ЖСК „Агалина“ от 20.06.1994 г. въззивният съд установил, че за член-кооператор за придобиване на собствеността върху апартаменти № 20 и № 21, които до изключването на А. А. от кооперацията били предназначени за него, бил приет Д. Д. Д.. На 22.06.1994 г. бил съставен окончателен разпределителен протокол, видно от който на Д. Д. Д. бил предоставен апартамент № 20, а на М. М. Д. – апартамент № ....

Въззивният съд се е позовал на мотивите към Решение № 153/10.05.2017 г. по гр. д. № 98/2011 г. по описа на ОС - Бургас, водено между М. М. Д. и М. Д. Д., от една страна, и Г. А. А., наследодател на касатора, от друга, относно посочения апартамент № 20 и на същото основание – чл. 59 ЗЗД, но за друга част на вземането, като приел, че за придобиването на апартаменти № 20 и № 21 Д. Д. Д. внесъл обща сума от 3 000 000 лв. (неденоминирани), на две вноски, по сметка на ЖСК „Агалина“– 2 800 000 лв., платени на 20.07.1994 г., и 200 000 лв., платени на 26.07.1994 г., като в банковите документи за преводите изрично било записано като основание: за два тристайни апартамента и две тавански помещения. Така въззивният съд обосновал извод, че само част, а не цялата сума от 3 000 000 лв. (неденоминирани), била предназначена за придобиване на апартамент № 20, като данни, от които да се установи, какъв е нейният точен размер липсвали. От удостоверение, приложено на лист 59 от делото, окръжният съд констатирал, че на 01.08.1994 г. А. А. внесъл депозит в размер на 900 000 лв. (неденоминирани) по сметка на ЖСК „Агалина“ в „Тексимбанк“. Приел, че всички членове на кооперацията се снабдили с нотариални актове за разпределените им апартаменти, включително Д. и М. Д. – за апартамент № 20, с вписана в акта стойност на имота 143 550 лева. С решение на Окръжен съд - Бургас от 27.12.1995 г. кооперацията била прекратена. От удостоверение от 16.11.1995 г., издадено от „Тексимбанк“, окръжният съд установил, че А. Ж. А. изтеглил направената от него на 03.05.1995 г. вноска от 900 000 лв. (неденоминирани), ведно с натрупаните до този момент лихви в размер на 465 504, 10 лв. (неденоминирани).

С влязло в сила решение № 1113/18.12.1997 г. по гр. д. № 34 по описа за 1997 г. ВКС разрешил спора за законосъобразността на решението от 14.06.1994 г. на ОС на ЖСК „Агалина” за изключване на А. А. като член-кооператор, като го отменил само по отношение на апартамент № 20. В полза на А. Ж. А. бил издаден нотариален акт на 05.11.1996 г. за този имот при вписана в акта оценка 710 572 лева. Окръжният съд посочил, че данни по делото той да е заплащал някакви суми за процесния апартамент след като изтеглил обратно преведената от него по-рано сума от 900 000 лв. и след като в негова полза бил издаден нотариалният акт от 05.11.1996 г. липсвали. Констатирал, че с влязло в сила на 11.04.2007 г. решение на Районен съд - Бургас от 17.01.2005 г. по гр. д. № 4066/2004 г. било прието за установено по отношение на М. М. Д. и Д. Д. Д., че А. Ж. А. е собственик на апартамент № 20. На 16.08.2006 г. на основание изпълнителен лист от 15.02.2006 г., издаден по в. гр. д. № 137/2005 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, А. Ж. А. бил въведен в апартамент № 20. Към този момент апартаментът бил отдаден под наем на търговско дружество.

Окръжният съд посочил, че от данните по делото се установявало, че с договор за цесия от 04.05.2011 г. М. и Д. Д. прехвърлили на сина си М. Д. вземането си към А. А. за обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка с апартамент № 20 в размер на 85 % от общо 250 000 евро. Цесията била съобщена от цедентите на А. А. на 07.05.2011 година. Макар изрично решаващият състав да е посочил, че договорът за цесия, на който ответникът по касасия се позовава, да не е представен по делото, част от вземането за неоснователно обогатяване (в размер от 50%) му било прехвърлено от М. М. Д. и Д. Д. Д. на 15.04.2010 г. чрез цесия.

При тези факти съдът приел иска по чл. 59 ЗЗД, предявен в срока и по реда на чл. 422 ГПК, за допустим.

Мотивите са сведени до извода, че наследодателят на касатора А. А. получил апартамент № 20 от построената от ЖСК „Агалина“ сграда чрез участие като член-кооператор без да е заплатил каквито и да е парични средства за това. Същевременно срещу вноските, направени от Д. Д. Д. по време на брака му с М. М. Д., в размер на 3 000 000 лв. (недоминирани) в ЖСК „Агалина“ за апартаменти № 20 и № 21, както и разходите в размер на 45 000 лв. по привеждане на апартамент № 20 в годен за обитаване вид, М. М. Д. и Д. Д. Д. не придобили право на собственост, а платеното не им било възстановено нито от А., който бил признат за собственик и въведен в имота, нито от ЖСК „Агалина“, прекратена още през 1995 година. По този начин въззивният съд обосновал извод, че наследодателят на касатора се бил обогатил за сметка на съпрузите Д. без основание. Обогатяването се изразявало в това, че А. А. получил недвижим имот без да вложи, съобразно придобивния способ за това, каквито и да било парични средства под формата на вноски в ЖСК „Агалина”, а съпрузите Д. и М. Д. обедняли, тъй като въпреки заплатените общи средства от 45 000 лв. и 3 000 000 лв. (недоминирани) не станали собственици на апартамент № 20. С влязлото в сила решение по гр. д. № 98/2011 г. на Окръжен съд – Бургас било прието, че дължимата за обезщетението от неоснователното обогатяване сума следва да се формира от сбора на 3 000 000 неденоминирани лева (или 3 000 лв. деноминирани) и 45 000 лв. за ремонт, т.е. общо 48 000 лева. От тази сума с цитираното решение била присъдена частта от 15 666 лв., но остатъкът от 32 334 лв. бил все още дължим, поради което претендираната в настоящия процес сума от 12 243 лв. била в рамките на онова, с което касаторът се бил обогатил.

С определение № 1823 от 10.04.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК при вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено в нарушение на забраната по чл. 126, ал. 1 ГПК за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита.

С влязло в сила на 19.12.2024 г. решение, постановено по гр. д. № 4857/2021 г. по описа на РС – Бургас, са отхвърлени предявените от „Булукрайн-ММ“ ООД против Г. А. А. искове с правно основание чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 99, чл. 59 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 22 000 лв. – главница, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка с придобиването от ответника на основание членство в ЖСК на правото на собственост върху апартамент № 20, находящ се в [населено място], [улица], вх. ..., ет..., което вземане е прехвърлено от М. М. Д. и Д. Д. Д. на ищеца „Булукрайн-ММ“ ООД с Договор за цесия от 15.04.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.01.2021 г. - до окончателното плащане, както и сумата от 11 000 лв. лихва за забава върху главницата за периода от 31.12.2015 г. до 31.12.2020 г., за които вземания подаденото от ищеца заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е отхвърлено с разпореждане № 930/09.04.2021 г. по ч. гр. д. № 2428/2021 г. по описа на РС – Бургас. За да отхвърли предявените искове, съдът е приел за недоказано „Булукрайн-ММ“ ООД да е цесионер по договора за цесия от 15.04.2010 г., на който то се позовава и в настоящото производство.

Исковата молба, по която е постановено това решение, потвърдено с въззивно решение от 21.11.2023 г. по в. гр. д. № 363/2023 г. по описа на ОС – Бургас, недопуснато до касационно обжалване с определение от 19.12.2024 г. по гр. д. № 1809/2024 г. по описа на ВКС, IV ГО, както и молбите за уточнение на исковете от 18.10.2021 г. и 18.11.2021 г., са напълно идентични с исковата молба, по която е постановено и обжалваното в настоящото производство въззивно решение. Налице е буквално съвпадение на правопораждащите спорното (между „Булукрайн-ММ“ ООД и Г. А. А.) право юридически факти и заявеното искане. Единствената отлика е в размера на вземането от ответника, на което ищецът твърди да е носител.

В исковата молба, по която е образувано настоящото дело, и молбата за уточнението й от 14.12.2021 г., се твърди, че цялото вземане на ищеца за неоснователно обогатяване във връзка с придобиването от ответника на правото на собственост върху апартамент № 20, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет.1, което вземане е прехвърлено от М. М. Д. и Д. Д. Д. на ищеца „Булукрайн-ММ“ ООД с Договор за цесия от 15.04.2010 г., възлиза на сумата от 150 000 евро (50% от 300 000 евро), от която ответникът с влязло в сила Решение № 153/10.05.2017 г. по гр. д. № 98/2011 г. по описа на ОС – Бургас бил осъден да заплати на М. М. Д., праводател на ищеца, сумата от 300 лв., а на М. Д. Д., наследник на Д. Д. Д. – 15 366 лева. Искането е да се признае за установено по реда на чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на „Булукрайн - ММ“ ООД, ЕИК:[ЕИК], представлявано от управителя М. Д. Д., сумата 12 243 лева – обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка с придобиването от ответника на правото на собственост върху апартамент № 20, находящ се в [населено място], [улица], вх. .., ет..., което вземане е прехвърлено от М. М. Д. и Д. Д. Д. на ищеца „Булукрайн-ММ“ ООД с Договор за цесия от 15.04.2010 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението на 16.08.2021 г. до изплащане на вземането, и както и 4 390, 47 лева – лихва за забава за периода от 18.12.2017 г. до 30.06.2021 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5772/2021 г. по описа на РС – Бургас. В исковата молба не е посочено, че се претендира друга част от вземането, различна от тази, предмет на спора по гр. д. № 4857/2021 г. по описа на РС – Бургас.

Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения относно едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно. Ако предпоставките на чл. 126, ал. 1 ГПК са установени едва във въззивното производство, прекратяването на делото е правомощие на въззивния съд, който следва да обезсили недопустимото решение на първата инстанция – аргумент от чл. 126, ал. 2 ГПК. Фактът, че преди приключване на съдебното дирене в производството пред въззивния съд спорът между страните по гр. д. № 4857/2021 г. по описа на РС – Бургас, както и по гр. д. № 8795/2021 г. по описа на РС – Бургас, е бил висящ е бил известен на окръжния съд, видно от справка с изх. № 6936/11.07.2022 г., приложена на л. 145 от делото на районния съд. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК, ако в съда има две висящи дела между едни и същи страни, на едно и също основание, но претенцията е за различни части на едно и също вземане, не е налице идентитет между двете дела. За да се отрече тази идентичност, необходимо е в първоначалната искова молба изрично да бъде посочено, че се претендира част от вземането, а в последващата искова молба да е конкретизирано, че претенцията е за друга част или за остатъка от вземането, произтичащо от същото право. В случая такова уточнение исковата молба не съдържа. Буквалната идентичност на исковите молби по гр. д. № 4857/2021 г. по описа на РС – Бургас и гр. д. № 8796/2021 г. по описа на РС – Бургас налагат категоричен извод за пълно тъждество между предмета, страните и вида на търсената и по двете дела съдебна защита, независимо от по-ниския размер на главницата по настоящото дело. Висящността на производството по гр. д. № 4857/2021 г. по описа на РС – Бургас е съставлявала абсолютна процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за започване и за провеждане на настоящия исков процес. Независимо от събраните в тази насока доказатества въззивният съд се е произнесъл с решение по иска, постановявайки по този начин недопустим съдебен акт. Вместо да приложи разпоредбата на чл. 126, ал. 2 ГПК и да обезсили недопустимото решение на първата инстанция като прекрати производството по делото, въззивният съд също е постановил процесуално недопустимо решение, разглеждайки по същество правния спор.

Изводът за недопустимост на настоящото исково производство не би бил различен дори и да се приеме, че исковите молби по посочените по-горе дела касаят различни части на едно и също вземане. Това е така, тъй като с влязло в сила на 19.12.2024 г. решение, постановено по гр. д. № 4857/2021 г. по описа на РС – Бургас, предявените от „Булукрайн-ММ“ ООД против Г. А. А. искове за част от това вземане (за сумата от 22 000 лв. – главница, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка с придобиването от ответника на основание членство в ЖСК на правото на собственост върху апартамент № 20, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет.1, което вземане е прехвърлено от М. М. Д. и Д. Д. Д. на ищеца „Булукрайн-ММ“ ООД с Договор за цесия от 15.04.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.01.2021 г. - до окончателното плащане, както и сумата от 11 000 лв. лихва за забава върху главницата за периода от 31.12.2015 г. до 31.12.2020 г.), са отхвърлени. Съгласно задължителните постановки на т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС и т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК, при отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането – производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно материално право. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо на основание чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 ГПК, а производството по делото – прекратено. В съответствие със задължителните указания в т. 13 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС издадената в производството по ч. гр. д. № 5772/2021 г. по описа на РС - Бургас заповед за изпълнение следва да бъде обезсилена.

На касатора следва да се присъдят разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК в размер на 332, 67 лв. – платена държавна такса за въззивното производство.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса за касационното производство 362, 67 лева.

Мотивиран от горното, на основание чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3, пр. 1 ГПК , Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 11 от 04.01.2024 г. по в. гр. д. № 1395/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено Решение № 1132/22.05.2023 г. по гр. д. № 8796/2021 г. по описа на Районен съд – Бургас, като на основание чл. 126 ГПК ПРЕКРАТЯВА изцяло производството по делото.

ОБЕЗСИЛВА заповед № 2618 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5772/2021 г. по описа на РС - Бургас

ОСЪЖДА „Булукрайн - ММ“ ООД, ЕИК:[ЕИК], представлявано от управителя М. Д. Д., да заплати на Г. А. А., ЕГН: [ЕГН], сумата 332, 67 лв. (триста тридесет и два лева и 67 ст.) – разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

ОСЪЖДА „Булукрайн - ММ“ ООД, ЕИК:[ЕИК], представлявано от управителя М. Д. Д., да заплати по сметка на Върховен касационен съд на Р България на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса за касационното производство 362, 67 лв. (триста шестдесет и два лева и 67 ст.).

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.