Справедливост на присъдата за тежка катастрофа с един загинал и ранени

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 330

София, 10 юли 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесет и шеста година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора К. Н.

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 340/2026 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия Г. З. Г. чрез неговия защитник и по обща жалба, подадена от поверениците на частните обвинители М. Г. М., Г. П. М., А. П. Я. , срещу въззивно решение № 11/10.02.2026 г., постановено по ВНОХД № 33/2025 г. от Апелативен съд – Бургас.

С касационната жалба на подсъдимия Г. Г. се претендира, че наложеното наказание е явно несправедливо като се оспорват съдебните изводи на апелативния съд за неприложимост на правилата по чл. 55 от НК. Изразява се и мнение, че оценките за деянието и личността на дееца са повлияни от исканията на неправителствени организации, отправяни в медийното пространство във връзка с отразяваните в страната пътнотранспортни произшествия. По тези съображения се настоява за уважаване на жалбата като наказанието лишаване от свобода да бъде определено под предвидения законов минимум по чл. 343, ал. 4 от НК.

Частните обвинители чрез своите повереници са оспорили въззивния съдебен акт с аргументи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание от пет години лишаване от свобода, преценено в жалбата и допълнението към нея за занижено, неотговарящо на обществената опасност на деянието и дееца, на настъпилите противоправни последици, съответно на целите по чл. 36 от НК, и най-вече на генералната превенция. Отправено е искане за отмяна на оспореното решение в частта по наказанието и връщане на делото за ново въззивно разглеждане.

Подсъдимият Г. Г. и неговият защитник заявяват подкрепа на подадената от тях жалба, на доводите в нея и на отправеното искане. Оспорват жалбата на частното обвинение.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция повереникът на частните обвинители заявява, че поддържа депозираната от името на доверителите си жалба и допълнение, направените искания и подкрепящите ги аргументи. Относно жалбата на подсъдимия счита, че същата не следва да се уважава. Участващият в съдебното заседание частен обвинител Г. М. настоява да бъде наложена максимална присъда на подсъдимия. Останалите частни обвинители-касационни жалбоподатели, редовно уведомени за съдебното заседание, не вземат лично участие.

Частният обвинител А. С. не участва в касационното производство. Представлява се от повереник, който намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и изразява подкрепа на тази, депозирана от частните обвинители.

Частният обвинител М. К. и нейният повереник също не вземат участие в касационното производство. От същите е постъпила писмена молба, с която се оспорва жалбата на подсъдимия и се поддържа, че ако са налице предпоставките за увеличение на наказанието на подсъдимия, да се уважи жалбата на частните обвинители.

Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност и на двете жалби. Аргументира становище за правилност и законосъобразност на атакувания въззивен акт и пледира за оставянето му в сила.

Подсъдимият Г. в правото си да се изкаже последен и в последната си дума изразява съжаление за случилото и моли наказанието лишаване от свобода да бъде смекчено.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Сливен с присъда № 24/26.09.2024 г., постановена по НОХД № 460/2024 г., признал подсъдимия Г. З. Г. за виновен в това, че на 27.09.2023 г., при управление на моторно превозно средство (товарен автомобил) нарушил правилата за движение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП (изм.) и по непредпазливост причинил смъртта на С. П. М. и средни телесни повреди на А. Д. С. и на М. П. К., поради което и на основание чл. 343, ал.4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с чл. 342, ал. 1 и във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на пет години и четири месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. На основание чл. 343г от НК съдът постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от осем години. В тежест на подсъдимия са възложени сторените по делото разноски.

Първоинстанционната присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия Г. Г. и по жалба на частните обвинители М. М., Г. М. и А. Я.. С атакуваното сега въззивно решение апелативният съд е намалил срока на наложеното наказание лишаване от свобода от пет години и четири месеца на пет години (с редукцията по чл. 58а от НК) и постановил подсъдимият да го изтърпи при първоначален „общ“ режим на основание чл. 57, ал.1, т. 3 от ЗИНЗС. В останалата част присъда е била потвърдена.

Жалбите срещу така постановения съдебен акт са неоснователни. Макар и някои от разсъжденията на въззивния съд да търпят корекции, постановеното решение нe страда от претендираните от страните пороци, изискващи неговата отмяна или изменение.

Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. Въззивният съд намалил отмереното при условията на чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода от осем години на седем години и шест месеца. След задължителната редукция с една трета съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК окончателният размер на наказанието лишаване от свобода е фиксиран на пет години.

Касационната проверка не констатира нарушения на правилата за определяне на наказанието по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК предвид претенцията в жалбата на подсъдимия нито наличие на явна несправедливост на наложеното наказание, аргументирано с противоположни твърдения в жалбите – за занижен размер на наказанието лишаване от свобода или поради необоснована негова прекомерност. За да извърши корекция на оспорения съдебен акт в някоя от насоките, искани от страните, касационната инстанция би следвало да установи очевидно несъответствие между обществената опасност на извършеното и на личността на подсъдимия, от една страна, и тежестта на наказанието - от друга. Конкретиката по случая не обосновава такъв извод.

І. По доводите на частното обвинение, изложени в жалбата и допълнението към нея.

Наличието на касационния повод по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се обосновава с твърдения, че въззивният съд не е оценил подобаващо и по достойнство обстоятелства като тежестта на настъпилия престъпен резултат, който надхвърля минимално изискуемия се по закон по възприетата квалификация, липсата на причина за навлизане на управляваното от подсъдимия моторно превозно средство (МПС) в „аварийната лента“, сочещо на проявена от него изключителна самонадеяност, професионалната ангажираност на подсъдимия като водач на товарен автомобил. Наред с това се акцентира върху административните санкции, наложени на Г. за нарушаване на правилата за движение, който факт очертава висока негова обществена опасност. Споделено е мнението, че динамиката на транспортните престъпления изисква налагане на по-високи санкции, за да се постигнат целите на генералната превенция. С тези аргументи се настоява, че дълготрайността на наложеното наказание от пет години лишаване от свобода е несправедливо от гледище на извършеното престъпление и на целите на чл. 36 от НК.

Предвид така заявената претенция настоящият състав намира за необходимо първо да отбележи, че преценката за справедливостта на наложеното наказание в светлината на заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се извършва по отношение на определеното по реда на чл. 54 от НК, в случая седем години и шест месеца лишаване от свобода, а не спрямо размера, който се намалява с една трета съобразно следваната диференцирана процедура за разглеждане на делото. При упражнения контрол върху невлязлата в сила присъда въззивната инстанция е потвърдила важността на значителната част от изтъкваните в жалбата обстоятелства, макар и да са внесени известни корекции в разсъжденията на окръжния съд, което обаче не е довело до отричане на приетите от този съд утежняващи фактори, относими към индивидуализиране обема на наказателната принуда, дължима се на подсъдимия за извършеното от него престъпление.

Неоснователно е възражението на повереника, че въззивният съд е оставил без внимание тежестта на настъпилия резултат, разгънато на базата на твърдения за превишаване на минималните изисквания, които правят деянието съставомерно по чл. 343, ал. 4 от НК. Напротив, степента и характерът на извършеното, определени от престъпния резултат и останалите специфики на конкретно инкриминираната проява, са обмислени в проверяваното решение. Ясно е подчертано, че за съставомерността на деянието по чл. 343, ал.4 от НК е достатъчно при управлението на МПС да е допуснато едно нарушение на правилата за движение, да е причинена смърт на едно лице и поне една телесна (средна или тежка) повреда на друго лице, както и че в случая тези минимални изисквания, които правят престъпния акт съставомерен по посочената материалноправна разпоредба, са превишени. Съобразено е и отстояваното в съдебната практика становище, че няма пречка в рамките на съответната квалификация спецификата на настъпилия краен престъпен резултат да бъде преценявана в рамките на несъставомерните елементи, очертавани при индивидуализиране на следващото се наказание на конкретния деец. Следвайки тази съдебна практика, апелативният съд е направил преценката си, че обективните данни за причинените на пострадалите С. и К. повече от една средни телесни повреди, имат място при определяне на тежестта на деянието, а от там и за индивидуализацията на наказанието. Съдебно внимание е получила и конкретната тежест на нарушеното правило по 58, т. 3 от ЗДвП , намиращо се в причинна връзка с настъпилия престъпен резултат.

В подкрепа на оспорването е изтъкнато и съображението, че инкриминираното поведение на Г. е „самонадеяно“, което трябвало да има отделно измерение като отегчаващо обстоятелство. Известно е застъпваното от съдебната практика разбиране, че в наказателноправен аспект „самонадеяността“ като форма на непредпазливата вина е натоварена със собствен смисъл и значение и би могло да се разглежда като фактор, относим към индивидуализация на наказанието. В разглеждания случай този резултат е непостижим по причини, заложени в обвинителния акт, сложил началото на съдебния процес. В сезиращия съда обвинителен документ недвусмислена е заявената позиция за вида непредпазлива вина – „небрежност“, с която прокурорът съобразно установените факти е преценил, че е извършено престъплението, до какъвто извод са достигнали и съдилищата от предходните инстанции. В този смисъл упрекът, че „самонадеяното поведение на подсъдимия“ не е третирано като част от отегчаващите отговорността обстоятелства, съответно и търсенето на тази основа разширяване параметрите на санкционирането, са лишени от основание.

По-нататък, настоява се, че не е отдадено значение на установения статут на подсъдимия като професионален шофьор. Поначало законът поставя пред всички водачи на моторни превозни средства строги изисквания и правила при осъществяваната от тях високорискова транспортна дейност и на тази основа не прави разграничение дали я извършват като професия или на друго основание. Несъмнено, упражняващите управление на превозни средства като професионално занимание са натоварени с повишени обществени очаквания за безукорност при спазване на правилата за движение. Фактът, че Г. е професионално ангажиран с управление на МПС е обсъждан нееднократно във въззивното решение. Изразено е становището, че на подсъдимия е възложено да управлява товарен автомобил, който с оглед на неговите особености, обусловени от значителните габарити и маса, са поставяли пред него изисквания за по-голяма съобразителност и внимание (виж, стр. 26, стр.28-29 от решението). Мотивирайки се така, въззивният съд всъщност е коментирал обсъжданото обстоятелство в общия контекст на отегчаващи обстоятелства при преценката си за личната степен на обществена опасност на подсъдимия като водач на МПС. Затова и искането за придаване допълнителна тежест на професионалната дейност на подсъдимия, с определянето й като самостоятелен утежняващ фактор, не следва да бъде споделена.

В жалбата е заявено оплакване за неглижиране от апелативния съд на множеството допускани от Г. нарушения на правилата за движение. Несъмнено, при престъпленията по транспорта съществено значение имат данните за дееца, които го характеризират като водач на МПС. Във въззивното решение е отразена информацията, изводима от приложената по делото справка, отразяваща наказването на подсъдимия по административен ред. Съдът е отчел техния брой и се е насочил към изследване на реалната тежест и значение на санкционираните нарушения, които би следвало да се вземат предвид за характеристиката на подсъдимия като водач на МПС. Подчертал е изрично и наличието на такива, свързани с режима на скоростта. Едновременно с това в решението присъства аргумент, че допусканите от Г. нарушения имат „формален характер“ и не се отличават с висока степен на обществена опасност и противоправност. Тези съждения обяснимо са предизвикали противопоставяне от страна на частните обвинители, защото са проблематични и изискват коментар, но не в аспекта, претендиран в жалбата, че така били игнорирани обстоятелства от значение за правилното отмерване на наказанието. Настоящият касационен състав също се разграничава от изразеното становище в атакуваното решение, най-малкото защото съдът сам е идентифицирал санкционирането на подсъдимия за неспазване ограниченията на скоростта, въведени с чл. 21 от ЗДвП при това нееднократно. Нарушенията на режима на скоростта поначало се отличават с висока степен на риск от настъпване на произшествие и от тази гледна точка тяхното значение за профила на подсъдимия като водач на МПС не е маловажно. По - същественото в случая обаче е отразеното в атакуваното решение крайно заключение на апелативния съд, че подсъдимият е недисциплиниран шофьор, склонен да допуска различни по вид нарушения на правилата за безопасност на движението, което характеризира в негативен аспект неговата личност и завишава персоналната му обществена опасност. Така изложеното позволява да се обобщи, че санкционирането на Г. по административен ред е възприето като утежняващ отговорността му факт, поради което не може да се счете, че допусканите от него нарушения преди деянието са останали пренебрегнати и неоценени.

Въпреки частичната неточност в разсъжденията на въззивния съд, отбелязана по-горе, видът и размерът на наказанието трябва да се определи в съответствие с всички данни за личността на дееца – както тези, които го характеризират неблагоприятно, така и положителните, като обективният подход при преценката им не позволява последните да бъдат изцяло пренебрегнати, както по същество се настоява с жалбата. На обсъждане подлежи цялата събрана информация за всички аспекти на личността на подсъдимия. Това е предпоставка и за точна оценка на нуждата от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие с оглед потенциалната поправимост на дееца и постигане на целите по чл. 36 от НК. В атакуваното решение, освен обсъдените утежняващи за отговорността на подсъдимия обстоятелства, подробно и в съответствие с данните по делото са идентифицирани и смекчаващите. В този кръг от фактори, също значими за индивидуализация на наказанието, съдът е включил чистото съдебно минало на подсъдимия, относително младата му възраст, положителните характеристични данни, които не са изводими само от внесената подписка в негова защита, както счита повереникът, но и отличните референции по местоживеене и тези, от неговите работодатели (виж, приложените на л. 79-81 от НОХД). Тази информация определя, че Г., извън дейността му като водач на МПС, е личност успешно интегрирана в обществото. По делото не са приети, а и не са установени, други отрицателни данни за личността на подсъдимия, извършил тежко, но все пак непредпазливо престъпление. С основание не е пренебрегната и изразената от Г. критичност към извършеното от него и искреното съжаление за настъпилите последици, показващи започнал процес на положителни промени в съзнанието му и формиране на правилни възгледи за значението на изискванията за безопасност на движението. Към съвкупността от обстоятелства със значение за индивидуализация на наказанието справедливо е отнесено и добросъвестното поведение на Г. след инцидента и в рамките на цялото наказателно производство, което макар и да няма самостоятелно значение на смекчаващ фактор, има място в оценката за личността му извън деянието.

С оглед казаното няма основания да се приеме, че дължимото се наказание лишаване от свобода следва да е в максималния размер, предвиден в закона, за престъплението, за което подсъдимият Г. е признат за виновен и осъден. Това би означавало в нарушение на изискването по разпоредбата на чл. 54, ал. 2 от НК да се игнорират наличните в настоящето производство смекчаващи обстоятелства.

Възразява се за липса на аргументация от страна на апелативния съд за извършената ревизия на присъдата, като се изтъква, че намесата е реализирана без да се съобразят установените отегчаващи обстоятелства. В решението са изложени доводите за предприетото намаляване на определеното при условията на чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода и в този смисъл няма непълнота в съдебната мотивация. Определянето на конкретния размер на наказанието не е резултат на механичен сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е резултат на комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, позволяваща да се отмери необходимият обем принуда, който да способства за постигане на целите по чл. 36 от НК. В отговор на възражението се отбелязва и това, че възивната намеса за корекция на наказанието лишаване от свобода само с шест месеца (а след редукцията – 4 месеца) по същество не би могло по убедителен начин да разкрие, че в тези параметри то е несправедливо по явен начин, което има предвид разпоредбата на чл. 348, ал.5, т. 1 във вр. с ал 1, т. 3 от НПК, за да обуслови отмяна на въззивното решение.

В жалбата се съдържат и съображения за необходимостта от налагане на по-тежки наказания за транспортни злополуки предвид динамиката на този вид престъпления и обществените очаквания. Ръстът на престъпленията по транспорта, високата им обществена опасност и особената чувствителност на обществото заради трагичните им последици са обективни факти. Това обаче само по себе си не би могло да обуслови извод за по-голяма строгост при санкционирането, като се игнорират всички останали обстоятелства, имащи значение за индивидуализиране на наказателната принуда, която следва да се приложи спрямо подсъдим в конкретно наказателно производство. В тази своя дейност съдът отчита не само обществената опасност на престъплението от определен вид, а и специфичната обществена опасност на разглежданото деяние и деец, обусловени от доказателствата, а не от външни фактори. Искането за налагане на по-строги санкции е напълно разбираемо в житейски аспект и в контекста на неизмеримата загуба на частните обвинители от трагичната и преждевременна смърт на тяхната дъщеря и сестра. Тревожната статистика за транспортните произшествия изисква съответната по интензивност държавна принуда, но тя не може да изключи правилата, по които се определя справедливо наказание само по съображения за постигане на генералната превенция . Извън това, в настоящия казус спрямо подсъдимия Г. е постановена осъдителна ефективна присъда и определената санкция има достатъчен времеви диапазон, в който да се реализира нейният предупредителен и принудителен потенциал. Подсъдимият ще бъде изолиран от обществото за пет години – срок, достатъчен да окаже възпитателно и предупредително, възпиращо въздействие както върху подсъдимия, така и върху останалите членове на обществото. Необходимо е да се отбележи също така, че за транспортните престъпления законът предвижда комплексна санкция - лишаване от свобода и лишаване от права. Постигането на целите по чл. 36 от НК се гарантира от наложената комплексна санкция, която в своето единство трябва да отговаря на тежестта на престъплението, на личността на дееца и на всички останали обстоятелства, имащи значение за определянето на наказанието съобразно принципното изискване към него за справедливост. Затова съществено значение за постигането на тези цели има и утвърденият от апелативния съд размер на кумулативното наказание за срок от осем години лишаване от правоуправление, през който Г. ще бъде изключен като участник от движението за значителен период, което подсилва както превантивния, така и поправителен ефект на комплексната санкция. Наред с това постигането на общопревантивната функция не се основава само и единствено върху размера на наказанието. Респектиращ ефект върху останалите членове на обществото има и неизбежността на санкционирането на престъпното посегателство, както и своевременното му налагане. Тези фактори по разглежданото производство са налични.

ІІ. По жалбата на защитника на подсъдимия.

Предвид на изложеното в предходния пункт относно възраженията на частните обвинители отговорите на касационния състав по жалбата на Г. несъмнено ще имат отношение към вече дадени такива.

Преди да се пристъпи към разглеждането на основния повод за оспорване на въззивното решение, дефиниран от касатора като явна несправедливост на наказанието, трябва да се направят няколко уточнения. В жалбата са спестени усилия да се аргументира общо заявеното твърдение, че исканията, отразявани в медийното пространство по повод на пътнотранспортните произшествия в страната, са рефлектирали върху съдебните разсъждения в рамките на процесното производство. Поради това е невъзможно маркираният довод да получи конкретен отговор по касационен ред. Единствено може да се отбележи, че мотивите на атакувания съдебен акт показват обмисляне на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, на тяхното съотношение, което очевидно е довело и до частичното уважаване на доводите на защитата, свързани със справедливостта на наказанието, видно от оповестения по- горе резултат от въззивния контрол.

Касационната проверка не потвърждава претенцията за наличие на заявеното в жалбата касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Оспорването по същество се поддържа с твърдението, че въпреки установените смекчаващи обстоятелства, въззивният съд е отказал да определи наказанието при условията на чл. 55 от НК. Приложението на посочената разпоредба поначало очертава произнасяне в контекста на основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК – законосъобразно подбиране на дължимата при индивидуализиране на наказанието норма. Предвид същината на поддържаните доводи няма пречка да се осмислят и под рубриката на заявеното основание за ревизия на съдебния акт.

Несъгласието със заложените в оспореното въззивно решение съдебни изводи е подкрепено чрез изтъкване на чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни; безупречното му поведение; младата възраст; демонстрираното от него съжаление, които според касатора формират извод за „многобройност“.

Това изисква на първо място да се отбележи, че за прилагането на института на чл. 55 от НК не е достатъчно наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства. Необходима е и положителна констатация, че и най – лекото, предвидено в закона наказание би било несъразмерно тежко при конкретните обстоятелства. В случая липсва първата и водеща предпоставка за приложението на коментираната разпоредба. Смекчаващият характер на изтъкваните и сега с жалбата обстоятелства не е пренебрегнат от предходната инстанция. В количествено отношение, преценени и от гледна точка на тежестта и значението им, откроените обстоятелства не формират претендираната „многобройност“, за да могат в съвкупността си да намалят обществената опасност на извършеното и да наложат обмисляне за редуциране на границата на наказателната отговорност по реда на чл. 55 от НК.

Всъщност, претенцията за изменение на атакуваното решение е основана изцяло върху обстоятелства, които имат отношение единствено към положителното характеризиране на подсъдимия извън престъпното му поведение. Въззивният съд не е имал основание обаче да се придържа само към тях, пренебрегвайки тежестта на деянието, усложнения престъпен резултат, допусканите от Г. нарушения на правилата за безопасност на пътя, които несъмнено участват при формиране на съдебните изводи относно приложимото наказание. Тези данни на собствено основание завишават персоналната обществена опасност на дееца, както и на самото престъпно деяние, и не позволяват по-снизходително санкциониране. В жалбата, освен посочените обстоятелства, не се изтъква наличие на други фактори със смекчаващ характер, които въззивният съд да е пропуснал да оцени при формиране на изводите си, съответно на доводи за нарушаването на императивни по съдържание предпоставки за определяне на наказанието.

Поддържаната теза за маловажност на допусканите от подсъдимия нарушения на правилата за движение е несподелима при вече казаното по-горе за наличието и на такива, свързани с базовото правило за безопасност по чл. 21 от ЗДвП, което подсъдимият неведнъж е прекрачвал. Лансираното в тази връзка мнение, че санкционирането на подсъдимия по административен ред не трябва да се отчита в негативен за личността му план, поради което и не „преодолява многобройността на смекчаващите обсотятелства“ е лишена от всякакво основание.

В обобщение, касационният състав намира, че санкционната част на въззивното решение е в параметри, които не сочат на явна несправедливост. Удовлетворяването на която и да е от заявените пред настоящата инстанция претенции би било несъответно на изискването за справедливост и реципрочност на наказанието, както и с постигането на заложения в него възпитателен, възпиращ и общопревантивен ефект.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 11/10.02.2026 г., постановено по ВНОХД № 33/2025 г. от Апелативен съд – Бургас.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.