Задължение на въззивния съд за собствени мотиви при обезщетение за вреди

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 173

гр.София, 13.03.2026 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Диана Аначкова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело №1645 по описа за 2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца А. М. Д., касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България и касационна жалба на ответника Областна дирекция на МВР – Стара З. срещу въззивно решение № 35 от 13.01.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1965/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 12 с-в.

Ищецът А. М. Д. обжалва въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено решение № 1257 от 05.03.2024 год., постановено по гр. дело № 10557/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-10 с-в, са отхвърлени предявените от него солидарно срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара З. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., за сумата от 7 500 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от продажба на автомобил и за сумата от 14 935 лв. – имуществествени вреди, явяващи се пропуснат доход от възнаградителна лихва по банков влог на иззета в наказателното производство сума в размер на 19 000 лв. за периода от 18.07.2011 год. до 10.10.2022 год.

Ответниците Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара З. обжалват въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено решение № 1257 от 05.03.2024 год., постановено по гр. дело № 10557/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-10 с-в, са уважени предявените солидарно срещу тях от А. М. Д. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане, а ответникът Областна дирекция на МВР – Стара З. – и в частта, в която са уважени предявените от А. М. Д. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 26 434 лв. – обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход от неплатено трудово възнаграждение за периода от 15.07.2011 год. до 06.12.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане.

С молба с вх. № 18211 от 07.10.2025 год. ответникът Прокуратурата на Република България се е присъединил към касационната жалба на ответника Областна дирекция на МВР – Стара З. срещу въззивното решение в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 26 434 лв. – обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход от неплатено трудово възнаграждение за периода от 15.07.2011 год. до 06.12.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане.

С определение № 4580 от 13.10.2025 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1/ За задължението на въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като направи собствени правни изводи и да изложи собствени мотиви?

2/ За определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да го обоснове?

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд декларативно бил посочил въз основа на кои обстоятелства приема, че размерът на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди – 25 000 лв., се явява справедлив, като не бил взел предвид всички обстоятелства, имащи значение за преценката. Не бил обсъдил как продължителността на процесното наказателно производство била повлияла на ищеца. Към момента на задържането и привличането в качеството на обвиняем ищецът бил публична личност, ползвал се с доверие и уважение в обществото, като заемал ръководна длъжност. Не било обсъдено в пълнота и заключението по съдебно-медицинската експертиза, от което се установявало, че в резултат на незаконно обвинение здравословното състояние на ищеца се било влошило. Въззивният съд не бил съобразил продължителността на задържането на ищеца, обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, както и че обвинението било станало достояние на широк кръг, в т.ч. поради публичното задържане на ищеца. Неправилно въззивният съд бил приел, че не е представен документ, удостоверяващ сделката, имаща за предмет собственото на ищеца МПС. За сключването на предварителен договор за продажба на МПС не било необходимо съставянето на документ. Достатъчно било страните да са постигнали устно съгласие за предмета на договора, неговата цена и кога ще се сключи окончателната сделка. Ответниците не били оспорили наличието на въпросната договорка, а нейното сключване се доказвало от показанията на свидетелката Д.. Неправилно въззивният съд бил приел, че иззетата в наказателното производство сума от 19 000 лв. не е собствена на ищеца, тъй като била изтеглена от банковата сметка на свидетелката Д.. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответниците по касационната жалба Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара З. не са депозирали писмени отговори.

В жалбата на ответника Прокуратурата на Република България се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е нарушил принципа на справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен. В решението не били изложени мотиви за значението на всяко едно от установените обективни обстоятелства за размера на обезщетението. Въззивният съд не бил отчел следните обстоятелства: за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, в т.ч. по отношение на неговото физическо и психическо здраве; в досъдебното производство мерките за неотклонение се вземат и контролират от съда; фактическата и правна сложност на наказателното производство, продължителността му в съдебната фаза и причината за тази продължителност; възрастта на ищеца; широката медийна разгласа на процесното обвинение не можела да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, а и по делото нямало данни, че Прокуратурата на Република България неправомерно била предоставила невярна информация за хода на наказателното производство; съдебната практика по аналогични случаи; обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Въззивният съд не бил изложил и мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.

Ответникът по касационната жалба А. М. Д. счита, че въззивното решение е правилно в обжалваната от ответника част.

В жалбата на ответника Областна дирекция на МВР – Стара З. се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че изложените в обжалваното решение мотиви са напълно идентични с мотивите към първоинстанционното решение. Така въззивният съд не бил изпълнил задължението си да изложи мотиви по доводите на страните, изложени във въззивните жалби и отговорите по тях. По делото липсвали доказателства дали през периода от 15.07.2011 год. /датата на задържането, което продължило 24 часа/ до 08.02.2012 год. /отстраняването от длъжност/ ищецът бил получавал трудово възнаграждение или не, респ. по каква причина не бил получавал трудово възнаграждение. Липсата на трудови доходи представлявала вреда, която не се предполагала, а подлежала на доказване. Не било ясно дали през периода от 15.07.2011 год. до 19.08.2011 год. /когато била взета мярката за неотклонение „задържане под стража“/ ищецът бил полагал труд и получавал ли е трудово възнаграждение. В мотивите на обжалваното решения не бил изяснен начина, по който въззивният съд бил изчислил конкретния размер на обезщетението за имуществени вреди от пропуснато трудово възнаграждение. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен и не съответствал на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не бил изследвал колко време било продължило влошаването на здравословното състояние на ищеца, дали същото имало трайно отражение или е настъпило подобрение след изменение на мярката за неотклонение, респ. след приключване на наказателното производство. В решението нямало оценка на достоверността на събраните гласни доказателства и не било обсъдено дали търпените от ищеца вреди надхвърлят обичайните такива. Доброто име и положението на уважаван професионалист подлежали на доказване. Емоционалните изживявания, посочени в исковата молба – като основание за претендираното обезщетение, не били доказани по несъмнен начин. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба А. М. Д. не е депозирал отговор.

По първия въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 42 от 05.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5488/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 283 от 14.11.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1609/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 40 от 04.02.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4297/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 157 от 11.02.2016 год. на ВКС по т. дело № 3638/2014 год., I т. о., ТК, решение № 92 от 06.11.2019 год. на ВКС по т. дело № 2100/2018 год., I т. о., ТК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК, решение № 78 от 20.03.2025 год. на ВКС по т. дело № 1174/2023 год., ІІ т. о., ТК, цитираните от касаторите решения и др. Според тази практика, въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи.

По втория въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Според задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год. и т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК и основаната на нея трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК, израз на която са решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, решение № 16 от 17.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2686/2016 год., ІІІ г. о., ГК, цитираните от касаторите решения и др., понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид /извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган, при завишени изисквания за почтеност, и е изпълнявана работа, свързани с отговорности в публичен интерес/ и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус; съдебното му минало; разгласяване на обвинението и публичност /като се отчита спецификата на професията на пострадалия – когато обществото има оправдано завишени изисквания към морала и спазването на закона от изпълняващите я лица/. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.

Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

По същество на касационната жалба:

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но е неправилно, с оглед така дадените отговори на правните въпроси, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/.

Основателни са оплакванията на касаторите, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 269, изр. 2 от ГПК, което е довело до необоснованост и нарушение на материалния закон. В мотивите към обжалваното решение апелативният съд е възпроизвел дословно мотивите към първоинстанционното решение, след което е приел, че същото е правилно. Въззивният съд не е извършил анализ на доказателствата по делото, не е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, в т.ч. относно прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД и не е отговорил на поддържаните във въззивните жалби и подадените отговори защитни доводи и възражения на страните във връзка със спорните въпроси, свързани с настъпването на твърдените неимуществени вреди и имуществени вреди, връзката им с незаконното обвинение и техния размер – в т.ч. през какви периоди ищецът е бил в обективна невъзможност да полага труд в резултат на задържането му по реда на ЗМВР и наложените му мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, респ. поради отстраняването му от длъжност; дали в хода на процесното наказателно производство е била иззета и от кого сума в общ размер на 19 000 лв., пропуснал ли е ищецът възможността да се разпореди при изгодни условия с притежавано от него МПС, което е било запорирано по искане на прокурор по реда на чл. 72, ал. 1 НПК /първоинстанционното решение в частта му, в която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди – пропуснат доход от трудово възнаграждение, за разликата над 26 434 лв. до пълния предявен размер от 55 000 лв. не е било обжалвано и е влязло в сила/.

Ето защо и доколкото въззивният съд е провел формално въззивно производство, в което не е дал самостоятелно разрешение на правния спор – отразено в мотивите към обжалваното решение, и не се е произнесъл по поддържаните във въззивните жалби и отговорите доводи и възражения на страните, то на основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно. Отсъствието на формирани от въззивния съд самостоятелни решаващи изводи по спорните въпроси по предмета на делото, а съответно по възраженията и доводите на страните, съставлява пречка за разрешаване на спора по същество от касационната инстанция. Поради това и с цел спазване на правилата за инстанционност в исковия процес, след отмяна на обжалваното решение делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на устните състезания – чл. 293, ал. 3 ГПК. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да разреши спора по същество в очертаните с въззивните жалби и с отговорите предели /чл. 269 ГПК/ и да се произнесе мотивирано по всички оплаквания, доводи и възражения на страните.

Въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 35 от 13.01.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1965/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 12 с-в.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – София.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/

2/