Приемане на строителна работа и намаляване на цената при недостатъци

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60249/2021 г.
гр.София 20.05.2022 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Райна Пенкова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4040/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Л. З. Й., чрез адвокат Г. Б., срещу въззивно решение № 260087/28.09.2020 г., постановено от Пернишки окръжен съд, по въззивно гр.д. № 237/2020 г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задълженията на въззивния съд по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и мотивиране на решението.

По поставените правни въпроси има формирана трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, споделяна напълно и от състава по настоящото дело във връзка с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Както е изяснено в решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Въззивният съд, който е по съществото на материалноправния спор, дължи изследване на възраженията и доводите на страните и преценка на относимите и допустими доказателства – поотделно и в съвкупност, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, което при действието на ГПК от 2007 г. е ограничено, съгласно чл. 259 ГПК. Въззивният съд в решението си прави последователни фактически изводи, въз основа на които и излагане на правни съображения - логически следствия от дадени условия (в този смисъл и посоченото от касатора решение № 283/14.11.2014 г. , постановено по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о.) Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12). Обосноваването представлява логическа операция, в чиято основа лежат трите основни действия на мисленето, а именно тези на просто схващане или представяне (на предмети и явления чрез понятия), на отсъждане (че определено свойство е присъщо или не е присъщо на един или група предмети и явления) и на извличане на извод (че едно положение на нещата следва с необходимост да се приеме за факт въз основа на дадено допускане) – така решение № 246/28.12.2018 г., по гр.д. № 4719/2017 г. на IV г.о. на ВКС. Мотивите на съдебното решение, вкл. и въззивното, трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени ясно и пълно. Използваният език следва да е ясен и точен. Изчерпателното мотивиране на съдебното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес.

По касационните оплаквания:

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна М. Л. М., чрез адвокат Р. З., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният Пернишки окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пернишки районен съд, осъдил Л. З. Й. да заплати на М. Л. М. сумата от 4064,10 лева, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, представляваща остатък от неизплатено възнаграждение за извършване на строително-монтажни работи /направа на външна изолация на къща/ по устен договор за изработка, ведно със законна лихва, считано от 12.09.2019 г. до окончателното изплащане на главницата.

За да постанови този резултат, въззивният съд посочил, че „материалната легитимация на ответника е доказана по делото“, като анализирал съдържанието на отговора на исковата молба – признание за валидно възникнало правоотношение по договор за изработка. Съдът посочил, че възраженията по чл. 265 ЗЗД „за недостатъците“, са преклудирани по чл. 264, ал. 3 ЗЗД. Аргументирал се с това, че показанията на свидетеля Ю. Б. няма да кредитира, като заинтересовани, противоречиви, недостоверни и за обстоятелства по време, когато е била извън страната. Според въззивния съд Л. Й. приела работата, извършена от М. М., по следните съображения: при самото поставяне на мазилката и мозайката е видяла, че не отговарят на договорките, твърди в отговора, че е изразила несъгласие, но не става ясно защо е допуснала да се продължи работа и да се завърши напълно обекта; щом го е оставила да продължи, с поведението си е одобрила работата и не може да релевира възражения по чл. 265 ЗЗД. Относно неравностите, които са видими, също не е възразила още по време на изпълнение на СМР при внимателно вглеждане, а се твърди, че го е направила едва при цялостното приключване на работата; организирала обяд за М. и работниците му при приключване на работата (по неоспорено твърдение на ищеца), а „щом не си доволен от извършената работа, няма логика да извършваш действия, които могат да се окачествят като одобряване на тази работа.“

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото по-горе разрешение.

Въззивният в нарушение на чл. 12 и 235 ГПК не е взел предвид всички обстоятелства по делото – възрастта на възложителя Л. З. Й., опита й в подобни правоотношения и доверието към изпълнителя, недостатъчна информация за поредността на действията по изпълнение на работата, направените от нея още при етапната изработка възражения против качеството на изпълнение и липсата на опит и познания кога и как следва да се направи поправката, липсата на приемо-предавателен протокол, или друго волеизявление, с което да са одобрени всички дейности по изпълнение на възложената работа. Необоснован е изводът на въззивния съд, че дадена почерпка при свършването на работата от възложителя на работниците на изпълнителя, е равнозначна на пълно и недвусмислено приемане, чрез конклудентни действия, на работата в цялост. Релевантно за приемането по см. на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за напълно съобразен с договора, или онези конклудентните действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова пълно одобрение – напр. решение № 157 от 08.11.2010 г., по т. д. № 1135/2010 г. решение № 186 от 30.10.2013 г., по т. д. № 820/2012 г. , решение № 231 от 13.07.2011 г., по т. д. № 1056/2009 г. , трите на II т. о. на ВКС, решение № 23 от 04.08.2014 г., по т. д. № 1938/2013 г. на I т. о. на ВКС. Следва да се има предвид и това, че е обичайно, особено за поколението на възложителката, да се дава почерпка за майсторите. Подобно поведение следва да се цени ведно с всички останали обстоятелства, като не може само от него, при наличието на други данни, да се гради извод, че работата е приета изцяло, без забележки.

Нещо повече, по делото изобщо няма доказателства, че действително Л. Й. е почерпила изпълнителите след приключване на работата – това е твърдение на ищеца в исковата молба. Ответникът не е сторил признание, никой от разпитаните свидетели, вкл. вторият фактически изпълнител Л. С. не сочи подобно поведение. Дори сам ищецът, пред съда, излагайки своите твърдения как е договаряна, изпълнявана и приета работата, не споменава за почерпка. Това е факт, който е в негова изгода, така, че само по твърдение, дори и неоспорено изрично, при липса на признание от насрещната страна, не може да се приеме, че е установен. Обратно направеният извод от въззивния съд е в нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК, а и още е необснован.

Допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила и необосноваността в изводите, са довели до нарушение на материалния закон – чл. 261, чл. 265 ЗЗД. В заключение, въззивното решение е неправилно и следва да бъде касирано, като съставът на Върховния касационен съд разреши сам материалноправния спор (не се налага поправяне или извършване на нови съдопроизводствени действия).

Фактите по делото не са спорни пред настоящата инстанция.

На М. М. е възложено по устен договор да санира сграда с жилищно предназначение, собственост на Л. Й..

От показанията на свидетелите и заключенията на съдебнотехническите експертизи, непротиворечиво се установява, че след изпълнение на възложената работа от ищеца М. М., има неравности при шпакловката, получени от недобро поставяне на пластмастмасовите дюбели – особено видимо при включено осветление, на дневна светлина почти не се забелязват. Не е възможно поправяне на установените неравности. Завършващата мазилка – тип дърпана, на три от стените е еднаква по цвят и изпълнение, на югоизточната страна е различна като изпълнение; неточен е цветът на цокъла на сградата. Мазилката на югоизточната стена може да се уеднакви като изпълнение с останалите само чрез направа на нова, за което са нужни 1 880 лв. Мозаечната мазилка на цокъла на сградата е уговорено да бъде светло жълта, едра, а е поставена кафява, с дребна структура. Към момента на пазара се предлага мозаечна мазилка само с една структура; за да се постигне поръчаният цвят, мозайката трябва да бъде наново изпълнена, за което са необходими 440 лв..

Извършеното саниране е годно, поставената външна изолация служи по предназначението си. Неточно е екстериорното изпълнение.

Уговорената цена по договора е 12 849 лв., като 7 500 лв. са платени предварително от възложителя. Цената по договора включва както стойността на материали, така и на изработка, но е общо определена, без разбивка или допълнителни указния. По делото няма документи, които да установяват на каква стойност са закупени от изпълнителя вложените в изработката материали. Пред въззивния съд не е било спорно установеното от първостепенния съд в решението, че стойността на полагане на мрежа и силиконова мазилка в изпълнението е 6 700 лв. При наличните данни по делото, съставът на Върховния касационен съд намира, че стойността на вложените материали от изпълнителя е на стойност не по-малка от 7000 лв., т.е. уговорената цена на самото изпълнение е в размер на 5284,90 лв.

Л. С. – втори изпълнител по договора, по споразумение с М., разпитан пред първата инстанция като свидетел, твърди, че след изпълнение на всяка стена, възложителят Й. казвала, че й харесва и те продължавали работата по следващата.

Свидетелят Ю. Г. П. е дърщеря на ответника. Тя обяснява, че е финансирала изпълнението. При пътуване до България, по време на изработката, направила забележка относно залепените първи плочи стиропор – не била изчистена мазилката, плочите падали. Твърди, че имали уговорка с М. тя да приеме крайното изпълнение. М. признава, че свидетелката П. е говорила с него при започване на изработката и, че му дала първите 5-6 хиляди лева. Дошла и при завършване на къщата. Племенницата й Г. Б. правила снимки по време на работата и ги пращала на леля си. Оспорва, че по време на работа П. е идвала на обекта, като твърди, че не е правила забележки по друг начин.

Свидетелката твърди още, че майка й правила забележки по изпълнението, като на възражението относно цвета на положения цокъл получила обяснения, че цветът ще изсветлее. Въпреки предварителната уговорка, изпълнителят не е предоставил каталог, от който възложителят да избере цвят на мозайката за цокъла.

Г. Б. – внучка на ответницата, племенница на свидетелката П., живее на адреса, заявява, че баба й правила забележки и изразявала недоволство от изпълнението, но М. продължавал работа по своя начин. На въпроса, защо мазилката на четвъртата стена е различна, отговорил, че в момента такава имало в магазина. При огледа от леля й, било направено възражение срещу изпълнението и конкретно било посочено в какво се изразява недоволството.

Съдът цени показанията и на тримата свидетели по реда на чл. 172 ГПК. Не намира вътрешно противоречие в тези, дадени от П. – обясненията й, че е собственик на къщата, като „наследник“ на майката и, че тя е страна по договора, защото е платила възнагражденето, е нейното житейско разбиране относно правната регламентация на релевантните факти.

Нейните показания, както и тези на другите двама свидетели съдът цени поотделно и в съвкупност, ведно с всички други доказателства по делото.

Съставът на Върховния касационен съд, като прецени релевантните доказателства, доводи и възражения на страните, приема за установено, че М. М. е договарял с Й., а дъщеря й е финансирала изпълнението; М. е бил в известност за това, както и, че майката очаква одобрението на дъщерята. Не се установява по безспорен начин (тежестта на доказване е за възложителя - ищец), че всеки следващ етап от изпълнение е започвал след получено изрично одобрение от който и да е от двете – Й. или дъщеря й П., нито, че някой от тях се е съгласил с поставянето на мазилка с различна структура на една от стените. Съдът приема, че работата - и като краен резултат, не е приета от възложителя – липсва писмен акт за това, не се установят устни изявления, нито извършване на други конклудентни действия, установяващи недвусмислено пълно одобрение на изпълнението.

Ответницата по иска на практика твърди пълно неизпълнение поради съществени отклонения от поръчката, но не е развалила договора, за да откаже плащане по него. Искала е събиране на доказателства за стойността, нужна за поправка, но не е предявила насрещен иск или възражение за прихващане. Единственият възможен способ за обсъждане на довода й за некачествено изпълнение, при цялостното й процесуално поведение по делото, е разглеждането му като искане за намаляване на възнаграждението.

Той е взет предвид и уважен за определена част от първостепенния съд, като ищецът М. не е обжалвал това решение. Последният възразява и във въззивното производство, че е изпълнил според уговореното, но след като не е обжалвал резултата по първоинстанционното решение, приема намаляване на възнаграждението със сума от 1329,90 лв. Т.е., настоящият състав следва да прецени дали възнаграждението на изпълнителя следва да бъде намалено с още - над посочената сума.

Вече съдът посочи, че когато недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, възложителят може да откаже да я приеме и да упражни правото си по чл. 265, ал. 2 ЗЗД да развали договора. Отказът да се изплати дължимото възнаграждение, при вече установена фактическа власт върху изработеното в изпълнение на договора, не съставлява упражняване на това право – то следва да стане с изрично изявление в този смисъл, което да достигне до изпълнителя. Ако договорът не е развален, възложителят следва да заплати дължимото възнаграждение въпреки недостатъците при изпълнението. При упражнено възражение по чл. 265, ал. 1 ГПК за намаляване на възнаграждението, в зависимост от това дали установеният недостатък е поправим или непоправим, но без да пречи на годността на вещта за използване по предназначение или съобразно уговореното, ще следва да се приложи хипотеза на намаляване на възнаграждението с необходимите за отстраняването на недостатъка разходи или с обезценката на изработеното с оглед неподлежащия на отстраняване недостатък.

В случая неравностите при по изпълнението на шпакловката са непоправими – за да се отстранят следва да се премахне изцяло свършената работа и да се извърши наново. В същото време, недостатъкът не прави негодна за ползване по предназначение сградата, козметичен е и не толкаво видим. Това води на извод за прилагане на обезценка на изработеното, като съдът, предвид характера и вида на недостатъка, намира, че възнаграждението (5284,90 лв.) следва да бъде намалено с 10 %, което се равнява на – 528,49 лв.

Мазилката на югоизточната стена и цветът на цокъла на сградата могат да се поправят чрез полагане на нова мазилка и цокъл, като разходите за това са общо в размер на 2 320 лв.

При така установеното, възражението на Л. Й. по чл. 265, ал. 1 ГПК за намаляване на възнаграждението поради неточно изпълнение, е основателно за сумата общо от 2848,49 лв.

Искът на М. М. се явява основателен за сумата от 2 545,51 лв. Насрещната страна е изпаднала в забава от поканата – в случая с подаване на исковата молба, поради което основателен е и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочената главница, считано от 19.09.2019 г. до окончателното издължаване.

Като краен резултат, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която Й. е осъдена да заплати на М. сумата над 2 545,51 лв. до 4 064,10 лв., ведно с лихвата за забава, считано от датата на подаване на исковата молба, както и относно съдебноделоводните разноски. Искът за разликата над 4064,10 лв. до претендирания размер от 5394 лв., ведно с лихвата за забава върху тази главница, считано от датата на подаване на исковата молба, е отхвърлен с влязло в сила решение от Пернишкия районен съд.

Предвид резултата по спора, ответникът Й. следва да заплати на ищеца сторените от него съдебноделоводни разноски по делото в трите инстанции, съразмерно уважената част от иска – 422,83 лв. за производството пред районен съд и общо 750,70 лв. за въззивно и касационно производство.

Ищецът М. от своя страна следва да заплати на ответника сторените съдебноделоводни разноски по делото съразмерно отхвърлената част от иска – 359,10 лв. за първа инстанция и общо 1136,34 лв. за въззивна и касационна.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 260087/28.09.2020 г., постановено от Пернишки окръжен съд по въззивно гр.д. № 237/2020 г. в частта, с която Л. З. Й. е осъдена да заплати на М. Л. М. сумата над 2 545,51 лв. до 4 064,10 лв., ведно с лихвата за забава, считано от датата на подаване на исковата молба, както и относно съдебноделоводните разноски

и вместо това ПОСТАНОВИ:

ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД на М. Л. М. против Л. З. Й. за заплащане на сумата над 2545,51 лв. до 4064,10 лв., ведно с лихвата за забава, считано от датата на подаване на исковата молба, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260087/28.09.2020 г., постановено от Пернишки окръжен съд по въззивно гр.д. № 237/2020 г., с което Л. З. Й. е осъдена на осн. чл. 266, ал. 1 ЗЗД да заплати на М. Л. М. сумата в размер на 2 545,51 лв., ведно с обезщетение за забава, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване.

ОСЪЖДА Л. З. Й. да заплати на М. Л. М. сумата в размер на 1173,53 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени по делото.

ОСЪЖДА М. Л. М. да заплати на Л. З. Й. сумата в размер на 1495,44 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени по делото.

РЕШЕНИЕТО на Пернишкия районен съд по гр.д. № 5312/2019 г., в частта, с която са отхвърлени исковете на М. Л. М. против Л. З. Й. за заплащане на остатък от възнаграждение по договор за изработка от 20.06.2019 г., за разликата над 4 064,10 лв. до претендирания размер от 5 394 лв., и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване, е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: