Потвърждаване на условна присъда за шофиране след употреба на алкохол

Текстът на акта

Ключови фрази

4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 449

гр. София, 23.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през 2025 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Росица Славова разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 703 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Д. И. срещу присъда от 20.12.2024 г. на състав на Софийския градски съд, постановена по ВНОХД № 4009/2024 г.

Настоява се в жалбата, че първоинстанционната присъда и отмененото по реда на възобновяването утвърждаващо я въззивно решение са правилни, обосновани и законосъобразни. Заявена е претенция, че при постановяването на оспорения акт съдът неправилно е разчел указанията на САС като задължаващи го да осъди подсъдимия. Според касатора налице е неправилно прилагане на материалния закон доколкото към датата на инкриминираните събития е бил в действие по-благоприятен закон, който съдът е пропуснал да приложи, а към датата на постановяване на оспорената въззивна присъда наказателното преследване е било погасено поради изтичане на предвидената в закона давност. Твърди се на следващо място, че с оглед чистото съдебно минало на подсъдимия и добрите негови характеристични данни наложеното му от въззивния съд наказание от шест месеца лишаване от свобода е явно несправедливо. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда като необоснована, незаконосъобразна и несправедлива, а в алтернатива е предложено прекратяване на наказателното производство поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване.

В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът поддържа подадената жалба, изложените в нея съображения и направените искания.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивния акт, аргументирайки отсъствие на основания за неговото ревизиране.

Подсъдимият, редовно уведомен за датата и часа на заседанието, не взема лично участие в него.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 163 от 30.03.2023 г., постановена по НОХД № 12082/2021 г., състав на Софийския районен съд-Наказателно отделение е признал подсъдимия Д. И. И. за невиновен в това на 19.12.2019 г., около 11:50 ч. в гр. София, бул. "Л. ш." да е управлявал моторно превозно средство – товарен автомобил „Ситроен“, модел „Джъмпър“ с рег. № ** ** ** ** , с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, а именно 1,32 на хиляда, установено по надлежния ред, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 343б, ал. 1 НК, като на осн. чл. 305, ал. 6 НПК му е наложил административно наказание – глоба от 1000 лева и лишаване от правоуправление за срок от 12 месеца. С оглед изхода на делото в тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените разноски.

С решение № 733 от 19.10.2023 г., постановено по ВНОХД № 4554/2023 г. на СГС присъдата е потвърдена.

По искане на и.ф. главен прокурор на Република България и с решение № 213 от 21.06.2024 г. състав на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение е отменил по реда на възобновяването посочения въззивен акт и е върнал делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания относно наказателно-правната оценка на инкриминираното деяние.

С оспорената понастоящем по касационен ред въззивна присъда актът на СРС е отменен, като подсъдимият е признат за виновен в извършване на вмененото му престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за три години на осн. чл. 66, ал. 1 НК, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 343г НК съдът е постановил и лишаване на И. от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година, считано от влизането на присъдата в сила, като на осн. чл. 59, ал. 4 НК е зачел и е приспаднал времето, през което той е бил лишен от това право по административен ред. На осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия.

Касационната жалба е неоснователна.

Преди всичко следва да се отбележи, че първоинстанционната присъда и потвърдилото я въззивно решение не биха могли да влияят от обективноправна гледна точка на производството по делото като процесуални актове поради отмяната им. По тази причина те не подлежат на касационно обсъждане и всички аргументи относно тяхната процесуална и материалноправна законосъобразност са лишени от релевантност.

Неоснователно се възразява, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е приел, че съдържащите се в акта по възобновяване на наказателното производство указания на САС относно прилагането на материалния закон имат задължителен за него характер и ги е изпълнил. Отменяйки решение № 733 от 19.10.2023 г. на СГС по реда на възобновяването и връщайки делото за повторното му разглеждане на въззивния съд, съставът на САС е направил констатации и е дал указания, които в частта им относно наказателно-правната оценка на инкриминираното деяние са задължителни за съда, на който делото се връща. Това е така с оглед необходимостта да се отстранят нарушенията на материалния закон, допуснати при оневиняването на подсъдимия и да се постанови правилен съдебен акт и доколкото не са установени при новото въззивно разглеждане на делото фактически положения, различни от приетите с първоинстанционната присъда (арг. от чл. 426 вр. чл. 355, ал. 1, т. 2 НПК). Направените от въззивния съд фактически изводи почиват на вярна и логична интерпретация на доказателствените материали и на експертните изводи. Съобразени коректно са разясненията, дадени от вещото лице, че при отчитане на токсикокинетиката на алкохола в организма, при всеки предходен момент, достатъчно близък до вземането на кръвната проба, нивото на алкохолната концентрация е било по-високо от установеното при изследването, като е невъзможно в момента на проверката с техническо средство концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия да е била под 1,32 на хиляда. Качествено осмислена е и правната проблематика по делото, като материалният закон е приложен правилно.

Неотносимо към дейността на въззивния съд е възражението, че към момента на извършеното престъпление е бил в действие закон, който е по-благоприятен за подсъдимия и който е следвало да бъде приложен. Основен принцип относно действието на наказателноправните норми по време е въведеният с чл. 2, ал. 1 НК, според който за всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му. Правилото относно по-благоприятния закон, заложено в чл. 2, ал. 2 НК, намира приложение, когато до влизането на присъдата в сила последват различни закони. Тези основни за действащото у нас наказателно право принципни положения не са нарушени от въззивния съд. Всъщност защитникът не се ангажира с посочване на следващо времето на престъплението изменение на норми от общата и/или от особената част на Наказателния кодекс, които предпоставят по-благоприятно третиране на подсъдимия. А не би и могъл да го стори, защото такава последваща промяна в закона, която да постави в действие правилото на чл. 2, ал. 2 НК, липсва – както към датата на въззивното съдебно произнасяне, така и понастоящем. Нито е отпаднала наказуемостта, нито е стеснено приложното поле на състава по начин, изключващ приложимостта му към конкретната фактология на инкриминираното деяние, нито пък е променена санкционната част на разпоредбата, било то с въвеждане на по-леко като вид или като размер наказание, или с отпадане на кумулативно предвидената санкция. Поради това въззивният съд не е допуснал нарушение на закона като не е приложил правилото на чл. 2, ал. 2 НК.

Липсват и предпоставки за прилагане на закон за давността. Давностният срок е времеви интервал, определянето на чийто начален и краен момент е регламентирано в закона. Конкретно уредбата на давността за погасяване на наказателно преследване се съдържа в чл. 80 и чл. 81 НК. Съгл. чл. 80, ал. 3 НК тя започва да тече от довършване на престъплението. Като се има предвид характера на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК като формално такова, началото на този срок е от датата на довършване на изпълнителното деяние. В случая – 19.12.2019 г. Що се касае до продължителността на тази давност, законът я определя спрямо наказуемостта на престъплението. Доколкото за престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК е предвидено наказание лишаване от свобода за срок от една до три години, валидно се явява в случая правилото на чл. 80, ал. 1, т. 4 НК, според което обикновената давност за наказателно преследване е пет години. Изтичането на този срок изключва възможността за започване на наказателно производство, както и продължаването на такова производство, ако в рамките му не са предприети действия на надлежни органи за наказателно преследване на конкретно лице. Всяко такова действие, съгл. чл. 81, ал. 2 НК прекъсва давността. Фактът на реализираните в случая действия на компетентните органи по наказателно преследване на Д. И. е поставил в действие правилото на чл. 81, ал. 2 НК.

Не е изтекла и абсолютната давност. Определен по правилата на чл. 81, ал. 3 НК, срокът на тази давност в случая е седем години и шест месеца и ще изтече на 19.06.2027 г.

Неоснователно е и възражението за несправедливо завишаване на размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода предвид факта на липсата на предходни негови осъждания и положителни личностни данни. Тези обстоятелства са съобразени от съда и с оглед на тях, както и на липсата на предходни осъждания на подсъдимия и изминалото време от извършване на престъплението, приложимото наказание лишаване от свобода е отмерено по правилата на чл. 55 НК.

По същество с присъдата е отчетен и неоспорения от прокуратурата факт, че след като свидетелството за управление му е било върнато и до постановяването на въззивната присъда подсъдимият не е допуснал друго нарушение на правилата за движение по пътищата, макар трудовата му ангажираност през цялото време да е била свързана именно и само с управляване на моторно превозно средство. Срокът на постановеното от въззивния съд кумулативно наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство е в рамките на периода, за който подсъдимият е бил лишен от това право по административен ред, като с присъдата е приложен и чл. 59, ал. 4 НК.

Предвид изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 220 от 20.12.2024 г. на състав на Софийския градски съд, постановена по ВНОХД № 4009/2024 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.