Практика · Върховен касационен съд · 01 Януари 2024
Давност по стари изпълнителни дела и прекратяването им
Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.
Длъжник завежда иск, за да установи, че не дължи суми по банков кредит, тъй като вземанията са погасени с петгодишна давност. Въззивният съд приема иска за основателен заради прекратяване на делото по перемпция и изтичане на срока. Върховният касационен съд отменя това решение и отхвърля иска, като установява, че за заварените изпълнителни производства давността е започнала да тече едва от 26.06.2015 г. и е била валидно прекъсвана.
Какво приема съдът
По изпълнителни дела, образувани преди 26.06.2015 г., погасителна давност не тече до тази дата, а започва да тече едва след нея. Извършените след настъпила перемпция нови изпълнителни действия са валидни и годни да прекъсват погасителната давност.
Приложени разпоредби
- чл. 439 ГПК
- чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
- чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД
- чл. 116, б. „в“ ЗЗД
- чл. 293, ал. 2 ГПК
Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.
погасителна давностизпълнително делоперемпцияпрекъсване на давностотрицателен установителен иск
Текстът на акта
Ключови фрази Р Е Ш Е Н И Е № 21 София, 11.01.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на четиринадесети декември, две хиляди двадесет и трета година, в състав: Председател: ЕМИЛ ТОМОВ Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 439 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу въззивно решение № 2543 от 26.09.2022 г. по в. гр. д. № 15164/2021 г. на Софийски градски съд /СГС/, с което е потвърдено решение № 20162424/23.07.2021 г. по гр. д. № 55979/2020 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от И. С. А. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, като е прието за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата 8 340. 93 лв., представляваща главница по сключен договор за кредит с „Обединена българска банка“ АД; сумата 255. 38 лв., представляваща договорна лихва; сумата 2. 72 лв. – наказателна лихва, и сумата 572. 95 лв. - съдебно-деловодни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 04.03.2009 г. по гр.д. № 7388/2009 г. на Софийски районен съд, поради погасяване на възможността за принудително събиране на вземанията с петгодишна давност. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно ППВС № 3/1980 г., според което давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането. Твърди, че даденото от ВКС различно разрешение на този въпрос с т. 10 от ТР от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС има действие занапред. Посочва също, че направеното ново искане за принудително изпълнение прекъсва давността, независимо че изпълнителното дело е било перемирано, поради което до датата на подаване на исковата молба, новата петгодишна давност не е изтекла. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно. Не е поискал присъждане на съдебно – деловодни разноски. Ответницата по касационната жалба - И. С. А. подава отговор на същата, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. С определение № 1412 от 02.06.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния правен въпрос: Тече ли погасителна давност докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?. На този правен въпрос е дадено задължително разрешение в ТР № 3 от 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, уеднаквяващо съществувалата преди приемането му противоречива практика на ВКС, според което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземания по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. За тези вземания давността започва да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.. Това задължително разрешение следва да бъде съобразено по настоящото дело. По съществото на касационната жалба : Въззивният съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че процесните вземания на ищцата, произтичащи от договор за банков кредит, за които са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, са недължими като погасени с петгодишна давност. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че между „Обединена българска банка“ АД и ищцата И. С. А. е съществувало облигационно правоотношение, произтичащо от сключен договор за заем, както и че в полза на банката са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по гр. д. № 7388/2009 г. на СРС, 35 състав, с които И. С. А. е осъдена да заплати на кредитора сумата 8 340. 93 лв., представляваща просрочена главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва, считано от 04.02.2009 г. до окончателното изплащане; сумата 255. 38 лв. – договорна лихва за периода от 28.10.2008 г. до 03.02.2009 г.; сумата 2. 72 лв. – наказателна лихва за същия период, както и сумите 174. 98 лв. – платена държавна такса и 397. 97 лв. – адвокатско възнаграждение в заповедното производство, и въз основа на тях е образувано изпълнително производство, а именно изпълнително дело № 20098380401607 от 22.04.2009 г. по описа на ЧСИ М. Б.. СГС е съобразил с оглед правната легитимация на ответника, че с молба с вх. № 45281/13.08.2019 г., взискателят „Обединена българска банка“ АД е уведомил частния съдебен изпълнител, че е прехвърлил процесните вземания на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, който факт не се оспорва по настоящото производство. Установил е, че по образуваното изпълнително дело е бил наложен запор на получаваното от длъжника И. А. трудово възнаграждение, в изпълнение на който работодателят 44 ОДЗ „Калина“ е превеждал суми, като последното плащане е било извършено на 04.02.2014 г.. Посочил е, че с молби от 11.12.2015 г. и 16.06.2016 г. взискателят е направил искане да бъдат предприети действия работодателят на длъжника да изпълнява задълженията си съгласно чл. 446 ГПК, като му бъде изпратено напомнително писмо, а на 03.10.2018 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение, получавано от И. С. А. от новия й работодател - „Менпауър България“ ООД. Въззивният съд, въз основа на правилно установените горепосочени правноролевантни факти, е счел, че след 04.02.2014 г. не са предприемани изпълнителни действия по процесното принудително изпълнение в продължение на повече от две години, поради което изпълнителното производство е прекратено, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, на 04.02.2016 г.. Посочил е, че извършените след прекратяване на изпълнителното производство изпълнителни действия, на 03.10.2018 г., не са валидни и поради това не са в състояние да прекъснат погасителната давност за вземанията. За неоснователни е намерил доводите на ответника, че през времетраенето на принудителното изпълнение, погасителна давност не е текла. Посочил е, че ППВС № 3/1980 г. е изгубило действието си с приемането на т. 10 ТР от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Заключил е, че тълкуването на нормите, дадено с посоченото тълкувателно решение, има значение от момента на влизане в сила на тълкуваната норма, а не от момента на постановяване на тълкувателното решение. С оглед на това и доколкото последното валидно изпълнително действие е било извършено на 04.02.2014 г., СГС е счел, че към датата на подаване на исковата молба - 09.11.2020 г. процесните вземания са погасени по давност, при което предявеният отрицателен установителен иск е основателен. Съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване, горепосочените правни разрешения в атакуваното решение противоречат на приложимия материален закон досежно погасителната давност. Доколкото процесното принудително изпълнение е образувано преди 26.06.2015 г., то спрямо предявените в него вземания до 26.06.2015 г. - приемането на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС погасителна давност не е текла съобразно задължителното тълкуване на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, дадено в ППВС № 3/1980 г.. Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разрешения в т. 10 ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. По процесното изпълнително производство не са били налице предпоставките за приложение на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК до 26.06.2015 г., поради което следва да бъдат съобразявани поведението на взискателя и съдебния изпълнител след този момент. На 11.12.2015 г. и на 16.06.2016 г. взискателят е отправил писмени молби до ЧСИ да бъдат предприети действия за изпълнение от работодателя на длъжника на наложения запор върху трудовото му възнаграждение чрез изпращане на напомнителни писма, като е поискал да бъде продължено изпълнението чрез избрания способ - запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, а на 03.10.2018 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, получавано от новия й работодател. Следователно до датата на настоящата искова молба – 09.11.2020 г. процесните вземания не са погасени по давност, тъй като не е изтекъл приложимият петгодишен давностен срок. През периода 26.06.2015 г. – 09.11.2020 г., между предприетите по инициатива на взискателя или на съдебния изпълнител изпълнителни действия по приложението на избрания способ на изпълнение – запор върху трудовото възнаграждение на длъжника не се установява да е изтекъл петгодишен или по – голям срок. Последното изпълнително действие, до предприемането на което не е изтекла нито кратката, нито петгодишната давност, е от 03.10.2018 г. /предпоследното е от 16.06.2016 г./. От 03.10.2018 г. до 09.11.2020 г. /датата на исковата молба/ също не е изтекъл приложимият давностен срок, поради което процесните вземания /главни и акцесорни/ не са погасени по давност. Перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е ирелевантна по отношение на погасителната давност, тъй като правните им последици са различни. Извършването на нови изпълнителни действия след перемпцията е допустимо докато съществува подлежащо на изпълнение право и такива изпълнителни действия са валидни, вкл. годни да прекъсват погасителна давност. Ето защо наложеният нов запор върху трудовото възнаграждение на ищцата от 03.10.2018 г. е прекъснал теклата погасителна давност, като новата погасителна давност не е изтекла до 09.11.2020 г.. Поради това спрямо процесните вземания не е изтекла погасителната давност, а предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне. По изложените съображения, въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и като такова то е неправилно и следва да бъде отменено, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Тъй като не се налага извършване на съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, вместо него следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което искът с правно основание чл. 439 ГПК следва да бъде отхвърлен изцяло. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 2543 от 26.09.2022 г. по в. гр. д. № 15164/2021 г. на Софийски градски съд, ГО – четвърти „б“ въззивен състав, и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от И. С. А. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищцата А. не дължи на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата 8 340. 93 лв., представляваща главница по сключен договор за кредит с „Обединена българска банка“ АД; сумата 255. 38 лв., представляваща договорна лихва за периода от 28.10.2008 г. до 03.02.2009 г.; сумата 2. 72 лв. – наказателна лихва за същия период, и сумата 572. 95 лв. - съдебно-деловодни разноски, за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 04.03.2009 г. по гр. д. № 7388/2009 г. на Софийски районен съд, поради погасяване на вземанията по давност. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.