Валутен риск и неравноправни клаузи при кредит в швейцарски франкове

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60079

гр. София,19.01.2022 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №105 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на "Юробанк България" АД срещу решение №240 от 17.07.2019г. по в.т.д. № 694/2018г. на Пловдивски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №436 от 24.07.2018г. по т.д. №73/18 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от "Юробанк България" АД срещу К. А. Мръвкаров иск за заплащане на сумата от 64 000 швейцарски франка /CHF/, представляваща част от главница в размер на 83728,76 CHF, дължима на основание Договор за потребителски кредит №HL 34686/13.05.2008г. Касаторът „Юробанк България“ АД поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и е необосновано. Прави оплаквания, че не са му били дадени указания относно необходимостта от доказване на обстоятелството, че обявените за неравноправни клаузи от потребителския договор са индивидуално уговорени. Наред с това твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд не е взел предвид всички приети писмени доказателства. Счита за неправилен извода на съда, че кредитът е предоставен и усвояван в лева, а не в швейцарски франкове. Поддържа, че кредитът е усвоен чрез заверяване на сметката на кредитополучателя със сумата от 76 168 CHF, а фактът, че същият е получил сумата по отпуснатия му кредит впоследствие по друга сметка и в друга валута, е предмет на счетоводна операция във връзка с изразена воля от страна на кредитополучателя. Излага съображения, че доколкото стойността нито на лева, нито на швейцарския франк е константна, а съотношението на курсовете им зависи от множество непредвидими условия, то следва и че рискът стои в еднаква степен и за двете страни по даден договор за кредит, след като същите са уговорили и разписали съдържанието на подобно облигационно правоотношение.

Ответникът по касация К. А. Мръвкаров оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че решението на Пловдивски апелативен съд е постановено при стриктно съблюдаване на процесуалния и материалния закон. Счита извода на съда за нищожност на клаузите на чл.6, ал.2, чл.20, ал.2, чл.21 и чл. 22 от Договора за кредит за правилен и законосъобразен предвид представените доказателства, като твърди, че в решението е извършен обстоен анализ на съдържанието на разпоредбите на чл.143 и чл.144 от ЗПП, както и на клаузите на процесния договор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са възникнали облигационни отношения по договор за потребителски кредит №HL34686 от 13.05.2008г., по силата на който „Юробанк И Еф Д. България“ АД, чийто правоприемник е ищецът "Юробанк България" АД, се е задължило да предостави на ответника потребителски кредит, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 90000 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, при следните условия: 1. Равностойността на швейцарски франкове на 4000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на „Юробанк И Еф Д. България“ АД в деня на усвояване на кредита са предвидени за рефинансиране на потребителски кредит към „Райфайзенбанк“ ЕАД; 2.Равностойността на швейцарски франкове на 86000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на „Юробанк И Еф Д. България“ АД в деня на усвояване на кредита се предоставя на кредитополучателя за текущи нужди. Позовавайки се на тълкуването на разпоредбата на чл.4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, съдържащо се в т.1 от решението на Съда на ЕС по дело С -186/16, въззивният съд е приел, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, след като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. Изтъкнал е, че такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че е изразена на ясен и разбираем език, но в конкретния случай, такава яснота липсва. Изложил е съображения, че договорът не съдържа ясни правила за превалутиране на средствата по кредита от лева в швейцарски франкове, както при усвояването на кредита, така и при погасяването му. Посочил е, че във връзка с уговореното превалутиране на лева в швейцарски франкове и обратно, отделните разпоредби от договора съдържат различни уговорки при определяне на валутния курс, по който следва да се извърши превалутирането, предвиждайки валутни курсове между три различни валути - швейцарски франк – лева, швейцарски франк – евро, или дори по-сложна методика за превалутиране. Споделил е изводите на Пловдивския окръжен съд, че с посочените клаузи изцяло в тежест на потребителя– кредитополучател е прехвърлен рискът от повишаване на външната и/или вътрешна стойност на виртуално използваната парична единица на сметката (CHF), макар той да е получил кредита в различна валута – левове, на която реално е потребител. Въззивният съд е счел за неоснователно изразеното във въззивната жалба твърдение, че доколкото валутният риск бил икономическо явление, а не правна конструкция и стойността на валутите, в които се конвертира кредитът, не била константна, то рискът бил еднакъв за двете страни, поради което този риск не бил прехвърлен единствено върху кредитополучателя. Предвид изложеното е заключил, че клаузите на чл.1, ал.1, чл.2, ал.1 и ал.4, чл. 6, ал.2, чл.20, ал.2, чл.21 и чл.22 от договора, с които е уговорено превалутиране на отпуснатия и усвоен кредит, както и на вноските за погасяването му в швейцарски франкове, са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, съответно нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП и непораждащи правно действие в отношенията между страните.

С оглед на това съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, че ответникът не дължи връщането на усвоения в български лева кредит в швейцарски франкове и в размер, изчислен по предвидените в неравноправните клаузи механизми и следователно искът за заплащане на остатъка от главницата по кредита в такава валута и в такъв размер, е неоснователен. Счел е за неоснователни поддържаните във въззивната жалба доводи, че въпреки липсата на евентуално искане за присъждане на левовата равностойност на дължимия остатък от главницата по кредита, след като е установена неизправността на кредитополучателя по договора и наличието на предпоставките за предсрочна изискуемост, съдът е длъжен служебно да присъди тази равностойност. Изтъкнал е, че съдът не би могъл служебно да присъди равностойността в български лева на търсената в чуждестранна главница сума, защото това би означавало да подмени съдържанието на спорното право и предмета на спора. Посочил е, че в случая претендираната сума не е просто валутната равностойност в швейцарски франкове на получения в левове кредит, а задължение, формирано чрез постигнатите от страните по договора сложни уговорки за превалутиране, олихвяване, разсрочено плащане и пр. Посочил е също, че липсват повелителни правила на закона, с които да се заменят нищожните клаузи за превалутиране на дълга и чрез които съдът да определи левовата му равностойност. Поради това е приел за неоснователно изразеното от ищеца становище във въззивната жалба, че съдът е следвало да присъди претендираното вземане в български лева, като размерът на вземането следвало да бъде определен по курса на швейцарския франк към лева към датата на настъпване на падежа и е формирал извода, че предявеният на договорно основание иск за парично вземане в посочения частичен размер и в заявената валута (CHF) е неоснователен.

С определение №45/21.01.2021г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос относно приложението на критериите на чл.20 от ЗЗД.

По поставения правен въпрос е формирана последователна практика на ВКС– решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. №420/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №81 от 07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008г., на ВКС, ТК, І т.о., решение №40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №105 от 30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №50 от 30.07.2019г. по т.д. № 1883/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №52 от 10.06.2020 г. по т.д. № 920/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., и др., съгласно които при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 от ЗЗД критерии – при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание.

В решение №149 от 30.11.2017г. по т. д.№268/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., е прието, че всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. Уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Освен това при тълкуването следва да бъдат съобразявани логическите и граматически правила. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл.20 от ЗЗД критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. При тази дейност съдът не е обвързан от изразените от страните становища по тълкуването на договора, тъй като тези становища може да не отразяват действително постигнатото между страните съгласие при сключване на договора, нито да са съобразени с нормативно установените критерии за тълкуване. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните към момента на сключване на договора, поради което заявената от страните в производството интерпретация на съдържанието на договора не е задължителна за него. При несъгласие на страните с извършеното от първоинстанционния съд тълкуване на неясните клаузи от договора и изразени във въззивната жалба оплаквания за нарушаване на критериите на чл.20 от ЗЗД, въззивният съд следва да обсъди тези оплаквания, като извърши на свой ред тълкуване на тези клаузи. При това той също може да стигне до самостоятелни изводи за тяхното съдържание, различни от тези на страните.

По изложените съображения и с оглед отговора на поставения от касатора правен въпрос, настоящият съдебен състав на ВКС намира за основателна подадената касационна жалба срещу решението на Пловдивски апелативен съд.

Правилно въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор № HL34686 от 13.05.2008г., по силата на който „Юробанк И Еф Д. България“ АД, чийто правоприемник е ищецът "Юробанк България" АД, се е задължило да предостави на ответника потребителски кредит, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 90 000 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро / посочено погрешно вместо „лева“/ на банката в деня на усвояване на кредита, при следните условия: 1.Равностойността на швейцарски франкове на 4000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на „Юробанк И Еф Д. България“ АД в деня на усвояване на кредита са предвидени за рефинансиране на потребителски кредит към „Райфайзенбанк“ ЕАД; 2. Равностойността на швейцарски франкове на 86 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на „Юробанк И Еф Д. България“ АД в деня на усвояване на кредита се предоставя на кредитополучателя за текущи нужди, като остава блокирана по описаната сметка на кредитополучателя, открита в „Юробанк И Еф Д. България“ АД, до представяне в седемдневен срок, считано от датата на усвояване на средствата по ал.1 в банката на: удостоверение от „Райфайзенбанк“ ЕАД за окончателно погасен кредит на К. А. Мръвкаров, писмена молба от клиента за усвояване на суми по кредит и молба за превалутиране /по образец от банката/ - чл. 2, ал.3 от Договора. След изпълнение на тези условия, усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по чл.2, ал.1 се превалутира служебно от банката в лева по търговски курс „купува” за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в лева - чл.2, ал.4 от договора.

Съгласно чл.3, ал.1 от договора за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „Юробанк И Еф Д. България“ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,65 пункта. Посочено е, че към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4,5%. Съгласно чл.3 ал.5 изр.1 от договора действащият Базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.

В чл.6, ал.2 от договора за кредит е предвидено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към лева/ евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката.

Въззивният съд е приел за установено, че въз основа на предварително дадено от кредитополучателя съгласие, банката е прехвърлила вземанията си по кредита на „Б. Р. Сървисиз“ АД, с договор от 15.07.2008г., като длъжникът е уведомен за тази цесия чрез нотариална покана, връчена му на 27.06.2017г. Безспорно установено е също, че след сключването на договора за цесия към договора за потребителски кредит са сключени няколко допълнителни споразумения межда „Б. Р. Сървисиз“ АД, като кредитор и К. А. Мръвкаров, като кредитополучател – на 20.05.2009г., на 27.04.2010г., на 30.09.2011г., на 03.04.2012г. и на 27.04.2012г. Впоследствие, с нов договор за цесия от 23.12.2016г., „Б. Р. Сървисиз“ АД е прехвърлило обратно на “Юробанк България” АД всички свои вземания, произтичащи от процесния договор за потребителски кредит № HL34686 от 13.05.2008г. За извършеното прехвърляне кредитополучателят е уведомен с нотариална покана, връчена му на 28.07.2017г.

На 29.08.2017г., банката е отправила до ответника – кредитополучател, уведомление, връчено му на 03.10.2017г., за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита заради натрупани към 04.08.2017г. неизпълнени задължения по договора и споразуменията, в общ размер от 121 375,50 швейцарски франка.

При анализа на клаузите на сключения между страните договор, въззивната инстанция е споделила извода на първоинстанционния Пловдивски окръжен съд, че клаузите, с които се уговаря превалутиране на кредита при отпускането, усвояването и погасяването му (чл.1, ал.1, чл.2, ал.1 и ал.4, чл.6, ал.2, чл.20, ал.2, чл.21 и чл.22 от договора), са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

Предвид спора между страните относно валидността на клаузите на чл.1, ал.1, чл.2, ал.1 и ал.4, чл.6, ал.2, чл.20, ал.2, чл.21 и чл. 22 от договора, както и въведените в тази връзка оплаквания и доводи във въззивната жалба и отговора на същата, въззивният съд правилно е пристъпил към тълкуване на посочените клаузи. Съдът обаче е допуснал нарушение на установените в чл.20 от ЗЗД критерии за тълкуване на договора, като е приел, че клаузите на чл.1, ал.1, чл.2, ал.1 и ал.4, както и клаузата на чл.6, ал.2 от договора в нейната цялост, с които е уговорено превалутиране на отпуснатия и усвоен кредит, както и на вноските за погасяването му в швейцарски франкове, са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и съответно нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Изтъкнати са съображения, че при формулировката на всички изброени по – горе клаузи липсва яснота и договорът не съдържа ясни правила за превалутирането на средствата по кредита от лева в швейцарски франкове, както при усвояването на кредита, така и при погасяването му. Въззивният съд е приел, че след като кредитът формално се превежда в блокирана сметка в швейцарски франкове – чл.2, ал.1 от договора, а последващото му превеждане по откритата сметка, от която ответникът би могъл реално да го усвои, се извършва след повторно служебно превалутиране, не може да се възприеме твърдението на банката, че усвояването на кредита е извършено в швейцарски франкове.

Даденото от въззивния съд тълкуване е в отклонение от задължителната практика на Съда на Европейския съюз по приложение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори - определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17, EU:C:2018:103 и решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703/, както и от постоянната практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител, обективирана в решение №295/22.02.2019г. по т. д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., образувано по описа на I т. о., решение №384/29.03.2019г. по т. д. №2520/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №294/27.03.2019г. по т. д. №1599/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №314/29.07.2019г. по т. д. №1766/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 67/12.09.2019г. по т. д. №1392/2018г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №155/24.01.2020г. по т. д. №2561/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. Посочените решения на ВКС са постановени във връзка с неравноправни клаузи в потребителски договори в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, съответно в резервната валута на страна /евро – чл.29 от ЗБНБ/, а не в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор. Кредитът е остойностен в чуждестранна валута /предоставя се кредитен лимит от равностойността в швейцарски франкове на определена сума евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита/ и е поето задължение за погасяване в същата чуждестранна валута. В така формираната практика на ВКС е прието, че в посочената хипотеза кредитът е в чуждестранна валута, а не в местната или резервната валута на страната – евро, с оглед валутния режим на Република България – Паричен съвет /Валутен съвет или Валутен борд/, и именно в тази хипотеза са изследвани критериите за неравноправност на договорните клаузи, относими към поемане на валутния риск само от потребителя - кредитополучател.

Въззивният съд не е съобразил даденото от даденото от СЕС тълкуване на разпоредбите на чл.3, параграф 1, чл.4, параграф 2 и чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 145, ал. 1 и ал. 2 и чл.146, ал.1 и ал.5 от ЗЗП, което е задължително за националните юрисдикции на държавите членки на Европейския съюз, по отношение на: тълкуването на понятието „основен предмет“; възможността за преценка за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора само в случай, че те са неясни и неразбираеми; критериите за неравноправност на клауза, уреждаща валутния риск при договори в чуждестранна валута.

В множество решения СЕС се е произнесъл, че чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите, но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Поради това разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Директивата трябва да се тълкува ограничително /решение по дело C-26/13, т. 42; решение по дело C-96/14, EU:C:2015:262, т. 31; решение по дело С-186/16, т. 34/. Изискването за съставяне на договорната клауза на ясен и разбираем език се прилага и по отношение на клаузата, попадаща в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или „съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО. При условие, че такава клауза е изразена на ясен и разбираем език, същата не се счита за неравноправна и не се прави преценка на неравноправния й характер /решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от диспозитива; решение по дело C-484/08, EU:C:2010:309, т.32; решение по дело C-26/13, т.68/. В т. 37 от посоченото решение по дело С-186/16 СЕС е изразил разбирането, че клауза като разглежданата в главното производство, т. е. за погасяване на месечните вноски по договор в чуждестранна валута в същата валута, в която е бил договорен, т. е. швейцарски франкове, попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно т. 1 от диспозитива на посоченото решение и т. 1 от диспозитива на определението по дело С-119/17 член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза като разглежданата в главното производство, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, след като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. Поради това такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че е изразена на ясен и разбираем език.

В диспозитива на решение от 05.06.2019г. по дело С-38/17, EU:C:2019:461 е прието, че член 3, параграф 1, член 4, параграф 2 и член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка, съгласно която не е нищожен договор за заем, сключен в чуждестранна валута, който, макар да уточнява сумата, изразена в национална валута, съответстваща на искането за финансиране на потребителя, не посочва обменния курс, който се прилага за тази сума за целите на определянето на окончателния размер на заема в чуждестранна валута, като едновременно с това предвижда в някоя от клаузите си, че този курс ще бъде определен в отделен документ от заемодателя след сключването на договора,

– когато тази клауза е била изразена на ясен и разбираем език в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, доколкото механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора, сред които по-специално общите разходи по неговия заем;

или ако се установи, че въпросната клауза не е изразена на ясен и разбираем език:

– когато въпросната клауза не е неправомерна по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива, или ако е такава, съответният договор може да се изпълнява без нея в съответствие с член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

В настоящия случай волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове, равностойни на 90 000 лева по курс „купува” за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита и връщането на кредита на месечни вноски, съгласно погасителен план, оформен като приложение към договора и представляващ неразделна част от него, е ясно изразена в клаузите на чл. 1, ал.1, т.1 и т.2 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал.5 и чл.6, ал.2 изр.1-во от сключения между страните договор за потребителски кредит HL34686 от 13.05.2008г.

С оглед предвидената в чл.9 от ЗЗД свобода на договаряне страните по договор за кредит могат да уговорят сумата на кредита да бъде отпусната във валута, различна от националната /лев/ или резервната за страната /евро/. Уговорката за предоставяне на кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове на 90 000 лева по курс „купува“ за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита определя основната, характеризираща договора за кредит престация и не противоречи на специални разпоредби от ЗКИ, нито на разпоредбата на чл.430, ал.1 от ТЗ. Обстоятелството, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, както и фактическото предоставяне на усвоения кредит на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, въз основа на подадени от кредитополучателя искане за усвояване на суми по кредита и молба за превалутиране, не обуславя извод, че договорът е сключен в български левове и че кредитът е предоставен в националната валута. В този смисъл е и практиката на ВКС. С решение №136 от 20.01.2021г. по т. д. №1467/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съдебният състав е приел, че : „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, но кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/.” Даденото разрешение е възприето и в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №168 от 29.01.2021г. по т.д.№2184/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №170 от 16.03.2021г. по т.д.№1901/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

В случая в договора за кредит е уговорено предоставяне на равностойността в швейцарски франкове на определена сума в лева по курс „купува“ за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита. Съставено е приложение №1 към същия договор за кредит, в което изрично е фиксирана датата на усвояване на кредита - 24.06.2008г. и е посочено, че към тази дата приложимият курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката е 1,181600, като определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове по чл.1 от договора е 76 168 швейцарски франка. При тези уговорки между страните се налага изводът, че механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора за кредит по отношение на размера на общата заета сума и обменния курс. По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че доколкото клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3 и чл.2, ал.1 и ал.4 относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят основния предмет на договора и са ясни и разбираеми, съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не следва да бъде разглеждан.

Изводът на въззивния съд за неравноправност на клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит е правилен, но само по отношение на частта от същата, която предвижда, че служебното превалутиране на средствата на кредитополучателя в лева и евро по негови сметки в банката се осъществява по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, като при липса на посочена друга дата за приложим следва да се приеме курсът „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро към деня на превалутирането. Правилно въззивният съд е обсъдил тази клауза във връзка с клаузата на чл.22 от процесния договор за кредит, с която кредитополучателят е декларирал, че е „запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.20 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2 от договора, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит“. С посочената договорна клауза ищецът е поел за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро. В чл. 22, ал. 2 от договора ищецът е декларирал, че е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл. 20 – чл. 22 от договора и е съгласен с настъпването им. В частта й, с която се предвижда приложение на курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро към деня на превалутирането, клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора се явява проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл.22, ал.1 и ал.2 от договора валутен риск.

Разпоредбата на чл.147, ал.1 от ЗЗП изисква клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. В частта, предвиждаща служебното превалутиране да се осъществява по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро към деня на превалутирането, клаузата чл.6 ал.2 не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. Не са ангажирани доказателства, че банката – касатор е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът. Включената в договора уговорка, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС. Кредитополучателят е физическо лице – потребител и е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това ответната банка като икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск / в този смисъл решение №168 от 29.01.2021г. по т.д.№2184/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №170 от 16.03.2021г. по т.д.№1901/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./

Липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателя необходимата информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които да вземе решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, той не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута. По този начин банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение клаузите на чл.6, ал.2 / в частта за приложимия при служебното превалутиране курс/, чл.20 ал.2 и чл.22 са довели до значителна неравнопоставеност между страните. Уговорката на чл.20 от договора не може да обоснове различен извод, тъй като упражняването на възможността за превалутиране на кредита е предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя икономически интереси. Поради това, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутният риск в негова вреда, то се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т.18 /ред. преди изм. с ДВ, бр.57 от 2015г., т. е. към момента на сключване на договора/. Предвид изложеното и на основание чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузите на чл. 6, ал.2 / в частта за приложимия при служебното превалутиране курс/ и чл. 22 ал.1 са неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от тях са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същите не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от преминаване на валутния риск върху него, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и създават във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.

В останалата си част разпоредбата на чл.6 ал.2 от договора не нарушава принципа на добросъвестност. Тя предвижда възможност когато на съответния падеж кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2 ал.1 от договора и при наличие на средства в лева или евро по негови сметки в банката, погасяването да може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове. Служебното превалутиране осигурява своевременно погасяване на задълженията по кредита, съответно предотвратява изпадането на кредитополучателя в забава и не води до неравнопоставеност между страните, ако то не е свързано с прилагане на изменящ се неблагоприятно за кредитополучателя валутен курс.

Установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро за съответния ден на превалутирането и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя - потребител позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Договорът за кредит може да се прилага и да се изпълнява и без частта от клаузата на чл.6, ал.2, преценена като неравноправна и без клаузите на чл.20 ал.2 и чл.22 от договора, тъй като се запазват съществените задължения на страните по договора за банков кредит – задължението на банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок и задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. При уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 90 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите на чл.6, ал.2 / частично/, чл.20 ал.2 и чл.22 от договора, то кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на 90 000 лева по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Преценявайки конкретните обстоятелства, настоящият съдебен състав счита, че запазването на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречи на интересите на кредитополучателя – потребител. Доколкото по изложените съображения елиминирането на неравноправните клаузи позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на неравноправни клаузи, т.е. без да му се възлагат неблагоприятните последици от същите клаузи, неправилни се явяват изводите на въззивния съд, че исковата претенция се основава на поначало допустимо уговорено, но невъзникнало заради нищожността на уговорката, от която произтича, задължение и съответно същата е изцяло неоснователна.

Поради неправилния извод за нищожност на клаузите на чл.1, ал.1, чл.2, ал.1 и ал.4 от договора, в мотивите на обжалваното решение не са обсъдени доводите на ответника по иска за неравноправност на клаузата на чл.3 ал.5 от договора, предвиждаща, че действащият базов лихвен процент на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Не е било разгледано и възражението на ответника, че предвид съобщаването на кредитополучателя на договора за цесия от 30.06.2008г., по силата на който вземането по процесния договор за кредит е прехвърлено от банката на „Б. Р. Сървисиз“ АД, едва на 27.06.2017г., то сключените с цесионера допълнителни споразумения към договора за кредит в периода преди тази дата са нищожни поради невъзможен предмет и не са породили правни последици. Не са разгледани и релевираните възражения по чл.26, вр. чл.10, ал.3 от ЗЗД за нищожност на клаузите от споразуменията, обективиращи съгласие за прибавяне към непогасената главница на просрочени задължения за лихви и такси.

По тези съображения настоящият състав приема, че въззивният съд е допуснал нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съставляващи касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК във вр. с чл.293, ал.2 от ГПК и обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено. След отмяната на въззивното решение на основание чл.293, ал.3 от ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да прецени за нищожност по смисъла на чл. 146, ал.1 вр. чл.143, ал.1 и чл.145, ал.2 от ЗЗП клаузата на чл.3 ал.5 от договора, която е оспорена като неравноправна, като обсъди фактическите твърдения на страните и събраните във връзка с тях доказателства. След това следва да бъдат разгледани всички възражения на ответника относно допълнителните споразумения към договора за кредит, подписани от цесионера „Б. Р. Сървисиз“ АД, и кредитополучателя, както с оглед сключването им преди договорът за цесия да е съобщен на длъжника – кредитополучател, така и с оглед релевираните доводи за нищожност на уговорките в анексите, с които се увеличава размерът на дължимата главница по кредита чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви и такси. Решаващият състав следва да съобрази последователната практика на ВКС, обективирана в решение №66 от 29.07.2019г. по т. д. №1504/2018г. на ВКС, ІІ т.о., решение №30 от 20. 05. 2020 г. по т. д. №739/2019г. на ВКС, І т. о., решение №118 от 11.12.2020г. по т. д. № 2278/2019г. на ВКС, І т. о., решение № 132 от 13.01.2021г. по т. д. № 2195/2019г. на ВКС, I т. о. и решение № 60091 от 27.09.2021г. по т. д. №1345/2019г. на ВКС, ІІ т. о., че уговорката в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл.294, ал.1 от ТЗ; преструктурирането на дълга на основание чл.13 от Наредба №9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 от ЗЗД; олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 от ЗЗД.

За разрешаването на спора по предявения иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 от ТЗ е необходимо да бъде установено дали към датата на връчване на нотариалната покана до кредитополучателя, с която банката е обявила предсрочната изискуемост на кредита - 03.10.2017г., съгласно приетите за валидни уговорки между страните и с оглед извършените от кредитополучателя плащания са били налице неизпълнени задължения, които да са обусловили упражняването от банката на потестативното й право да обяви кредита за предсрочно изискуем. По отношение на момента на настъпване на предсрочната изискуемост следва да бъде съобразена т.18 на Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Съгласно дадените разяснения в мотивите към тълкувателното решение предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. За изясняване на този въпрос, е необходимо изслушването на съдебно - счетоводна експертиза. На съдебно - счетоводната експертиза следва да се постави задача да даде заключение за размера на вземането на кредитора във варианти съобразно първоначалния договор с приложение и и без приложение на едностранно изменяния от банката размер на лихвата, както и съобразно допълнителните споразумения към него, със съответния лихвен процент, падежи и размер на вноските при посочване на частите им за главница и възнаградителна лихва, а решаващият състав следва да определи кой вариант да приложи след произнасяне по основателността на посочените необсъдени възражения на ответника.

След като бъде определен размерът на задълженията на кредитополучателя за главница и лихви с оглед приетата с настоящото решение нищожност на част от клаузите на договора за потребителски кредит и с оглед преценката на въззивния съд за валидността на клаузата на чл.3 ал.5 от договора и клаузите на допълнителните споразумения, следва да се установи каква част от тези задължения е била погасена с извършените от кредитополучателя плащания по договора. На експертизата трябва да бъде възложена задача да отговори какви суми, индивидуализирани с дата и размер на всяко плащане, са били платени от длъжника от момента на сключване на договора до датата на изготвяне на заключението, като вещото лице посочи в каква валута са внасяни сумите при всяка една извършена от страна на кредитополучателя погасителна вноска. Ако валутата е различна от швейцарски франк, равностойността в швейцарски франкове на заплатените суми следва да бъде определена съобразно курс „купува“ за швейцарския франк към лева /или към евро, ако са извършвани плащания в евро/ към датата на усвояване на кредита и така да се определи каква част от месечните анюитетни вноски и такси по кредита са погасени с постъпилите суми, съобразно избрания от съда за приложим погасителен план и съобразно правилото на чл.76 ал.2 от ЗЗД. Новият състав на Пловдивски апелативен съд може да постави и допълнителни задачи на вещото лице, които счете за необходими с оглед изясняване на релевантните за спорното материално право факти.

При преценка за наличие на предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита или за наличие на неплатени вноски с настъпил падеж в хода на производството, въззивният съд следва да присъди претендираната неизплатена част от дължимата главница, като съобрази, че съгласно изричната уговорка на страните в чл.6 ал.2 от договора дължимата сума може да бъде заплатена както във валутата, в която е уговорен кредитът - швейцарски франкове, така и в равностойността й в лева или евро, но съобразно курс „купува“ за швейцарския франк към датата на усвояване на кредита / предвид извода за нищожност на част от чл.6 ал.2 и на чл.20 ал.2 от договора/ и изрично да отрази това в диспозитива на решението.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе съгласно чл.294, ал.2 от ГПК и по разноските за водене на делото във ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 240 от 17.07.2019г. по в.т.д. № 694/2018г. на Пловдивски апелативен съд, ТО.

ВРЪЩА делото на Пловдивски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.